40 тежки години

източник

Това есе е написано преди 3 и половина години, за съжаление написаното важи с пълна сила и днес. Автор е израелският писател, журналист и активист за мир, Ури Авнери.

40 тежки години
09/06/07

„REST HAS come to the tired / Repose to the toiler / A pale night covers / The fields of the Jezreel valley / Dew below and moon above / From Kibbutz Bet-Alfa to Moshav Nahalal…“

Това е песента, която пеехме, когато бяхме млади. Сега тя е просто част от архивите на телевизията – носталгична песен, изпълнявана от младежи през 50-те години. Тук изникваа въпросът – Кои са били първите, които са изпели тази песен? Те, младежите, които пееха песента, бяха дошли от богати Санкт Петербургски фамилии, други бяха синовете и дъщерите на университетски преподаватели в Германия. Те биха могли да изберат да отплават към Америка, така както сториха повечето мигрантите по това време. Но те бяха привлечени от една отдалечена източна страната, превърнала се в голямо национално приключение. Те избраха да живеят в крайна бедност, да вършат тежък труд под греещото безмилостно слънце, на което те не бяха свикнали, мечтаейки за създаването на перфектното общество. Тези млади хора бяха истински идеалисти. Но нито за миг не им хрумна, че действията им всъщност нараняваха представителите на един друг народ. Арабите са били за тях просто част от романтичния пейзаж. С цялата си невинност, те вярваха, че носят със себе си благословия и напредък за всички жители на новата си родина. Погледнато днес, четири или пет поколения по-късно, те изглеждат съвсем различно. Тяхната невинност е забравен. 3а много хора тя е просто лицемерие, зад което се крият грабежи и потисничество. Това е един от резултатите на 40-годишната окупация. Днешните заселници твърдят, че са наследници на тези първи заселници от 20те и 30те години. Казват, че те са днешните пионери. Тези войнствени, крадливи бандити наистина очакват от нас да приемем, че пионерите от миналото са техните духовни предци.

 
Когато прибавим всички вреди, които окуапцията ни е причинила – да, причинила е на нас, а не само на преките жертви, жителите на Окупираните територии – нека не забравяме този факт. Окупацията отрови националната ни памет. Тя променя не само настоящето, но също така и миналото. Промяне не само нас в очите на света, но също така и начина, по които самите ние се възприемаме.

 
В детството ми, вкъщи ме учеха, че Юдаизмът е една хуманна религия. Юдаизмът учеше да мразим насилието, да ценим духовното, а не силата, учеше ни как превърнем всеки свой враг в приятел. На всеки евреин е позволено да се защитава – „Ако някой идва да те убия, убий го първо“, но не и да се превръщаш в любител на насилието и да се оставиш властта да те поквари.
Какво е останало от това?

 
Загрижени приятели наскоро ми изпратиха цитати от изявление на равин Мордехай Eliyahu, бивш Главен равин на Израел и духовния лидер на преселниците и на цялата религиозна ционистка общност. Изявление, от което ми настръхва косата. В писмо до министър-председателя, равинът обявил, че е недопустимо да се смилим над цивилното население на Газа, ако има заплаха за сигурността на израелските войници. Ето как неговият син, Шмуел, тълкува постановлението от името на баща си: ако убийството на 100 араби не е достатъчно за да се спре обстрелването на ракети „Касам“ към Израел, то тогава нека 1000 бъдат убит. И ако това не е достатъчно, то тогава 10 000, 100 000 и дори един милион. Всичко това, за да се спрат ракетите Qassams, които през всичките тези години не са успели да убият дори десетима евреи.

 
Каква е връзката между тези „религиозни“ хора и Бог, който (в Битие 18) обещава да не унищожи Содом, ако дори само 10 праведни хора се намират там?

Каква е разликата между това морално възприятие и действията на нацистите, които убиват по 10 заложници, за всеки немски войник, убит от силите на съпротивата?
Този указ на равина не предизвика никаква реакция. Нямаше протести, нито от страна на привържениците му, нито от широката общественост. Броят на равините, които публично подкрепят такива идеи е стигнал до стотици. Повечето от тях идват от незаконните заселнически селища. Това е „религиозен“ възглед, роден в отровната атмосфера на окупацията, това е религията на окупацията. Това е срамота за еврейската религия, в настоящето и в миналото.
Нищо чудно, че един човек със силна религиозна съвест, Avraham Burg, бивш председател на Кнесета и ръководите на Еврейската агенция, тази седмица се отказа от ционизма и поиска да се отмени определението на Израел като еврейска държава.

 
Вече не е нещо ново да се отбележи, че окупацията унищожава израелската армия.
Една армия не може да изпълни мисията си да защитава родната държава срещу потенциални врагове, когато е ангажирана в продължение на десетилетия като колониална полицейска сила. Човек може да я нарече с разлилни атрактивни имена – Екип Манго или 3вено Праскова – но тя остава, което е: инструмент за брутални убийства и потисничество.

 
Един полицейски служител, който днес планува убийството в мафиотски стил на „старши активисти“ по време на мисия под прикритие в Kasbah (до Наблус), няма как утре да успее да поведе танков батальон срещу опитен враг. Една армия, която стреля срещу деца хвърлящи камъни в алеите на бежанския лагер Балата, или хвърля едно-тонна бомба над жилищна сграда, не може да се превърне за една нощ в ефективна сила на съвременното бойно поле при войната от последна инстанция.
Няма нужда да четете това в доклада на комисията Winograd’s. Достатъчно е да се сравнят имета на командирите от 1967 г. – хора като Ицхак Рабин, Израел Тал, Асар Weitzman, Дадо Елазар и Мати Пелед – със съответните имена от днес. След 40 години на долна работа срещу беззащитни хора, армията вече не привлича млади хора, които се отличават с оригинално мислене и висока мотивация, със смелост и находчивост. Той привлича най–посредствените от посредствените.

 
По време на Шестдневната война сме имали малка, добре обучена армия, която е защитавала държавата ни в рамките на 3елената линия, някога опиана от Abba Eban като „границата Аушвиц“. Тази армия се нуждаела едва шест дни за да преодолее четири противникови армии. Днес, след като територията е разширен и идеалната „граница на сигурността“ е достигната, армията е станала много по-голяма като брой и бюджет. А постигнатото от нея може да се види в Ливанпо време на Втората война.
 
От военна гледна точка окупацията е сериозна заплаха за сигурността на държавата.
Това е мнението на Върховния съд. Проучванията на общественото мнение показват, че обществеността не одобрява Кнесета и правителството, но отношението му към Върховния съд е като към бастион на демокрацията и източник на гордост.
Напоследък обаче става видно, че не е имало солидна основа за това. Миг след като главния съдия Aharon Барак се оттегли от Съда, цялата съдебна система потъна в тресавище от интриги, взаимни обвинения и дори клевети. Не само в анонимни блогове в интернет, но също и в изявленията на новия министър на правосъдието, назначен от министър-председателя, и преследван от корупционни скандали.
 
Как се случи това?
В продължение на много години, съдът е живял в един свят на илюзиите. Съдиите са затворяли очите си за това, което са вършели. Въпреки, че се смята, че те са едни от стълбовете на либерализма и демокрацията, те са дали възможност на извънсъдебни екзекуции. Те са затворяли очи, докато изтезанията са станали рутина. Те са създали планини от софистики аргументи как смазващата разделяща Стена е от съществено значение за сигурността, копитвайки се да пркрият очевидния факт, че основната му цел е да вземетнова земя за построяване на незаконни селища.
Когато Международният съд публикува своето просто, ясно и безспорно мнение, че Стената нарушава международното право и няколко конвенции, които са подписани от Израел, Върховният ни съд само пренебрегна въпросното мнение.

 
Съд, който се замозалъгва по еид въпрос, не може да се запази цялостта си, в която и друга област. „Бастионът на демокрацията“ е подкопан и може да се разпадне изцяло.

В същото време, книгата на законите е изпълнена с расистки закони – от закона, който не разрешава на израелските граждани, да живеят в Израел заедно с палестинските си съпрузи, към законопроект, който е получил тази седмица първоначално одобрение в Кнесета, и който позволява на 80 членове на Кнесета да изгонят от Кнесета всеки депутат, който си позволи да критикува, в Кнесета или извън него, министри или висши командири на армията.

 
Не може да се отрече: 40-годишна окупация са променили държавата Израел до неузнаваемост.
Това е очевидно във всички сфери на живота. Всички те са били заразени.
18-годишни младежи, повечето, от които са били отгледани от достойни родители и морални хора, са принудени да влязат в армията, където се сблъскват с бруталната субкултура на своите поделения и където научават, че всеки акт на насилие срещу арабите бива оправдан. Само няколко редки индивиди са в състояние да издържат на натиска в армията. След три години, по-голямата част напускат армията като хора с притъпени чувства. Насилието по нашите улици, рутинните убийства и сбивания в дискотеките, все по–разпространите изнасилвания и насилие в семейството – всичко това несъмнено са е било повлияно от всекидневната окупация. В края на краищата, едни и същи хора, правят и двете неща.
 
Един полицай, който се изпраща до контролно-пропускателния пункт в Хеврон и Hawara , който третира жители там като по–низсши същества, който действат садистично или приема садизма на другарите си – той ще се превърне ли в друг човек, когатосе върне на следващия ден до Тел Авив, Хайфа или Шефа-AMR? Дали ще се събуди на следващата сутрин, о чудо, като един предан служител на съгражданите си в едно демократично общество?

 
От години, службите за сигурност, полицията и армията лъжат за случващото се в окупираните територии. Лъжата е станало нещо обичайно. Малко журналисти по света приемат днес тези твърдения без колебания. И когато лъжата стане норма в един сектор, то тя заразява и останалите. Лъжци на армията, полицията и другите служби са свикнали да лъжат за много други въпроси.

 
В „териториите“ корупцията също се е разпростряла. правителствени офицери участват в сенчестия бизнес. Капиталистически барони също се възползват от връзките си с тях. Разбира се, това не е единственият източник на корупция, която се превърнала в проклятие за държавата, но със сигурност е допринасящ фактор.
Окупацията причинява гниене, което след това прониква във всички пори на организма на нацията.
След 40 години, има малко прилика между държавата Израел, каквато е днес, и каквато основателите виждаха в мечтите си: модел на социална справедливост, равенство и мир. Основателите са мечтали за модерно, просветено, светско, либерално, социално–прогресивно общество, с процъфтяваща икономика, носеща полза за всички. Реалността, както е известно, се оказа много, много различна.
Вярно е, че окупацията не може да бъде обвинявана за всичко. Преди 1967 г., младата държава е била също така далеч от съвършенство. Но обществото тогава е знаело, че това е временно положение. Нещата можело да се поправят и подобрят. Когато израелската република се превърна в една зараждаща се израелска империя, драматичното влошаване започна.
В края на Шестдневната война целият свят ни поздрави. Малкият, смел Давид спечели срещу Голиат. Сега ние сме тези, които света вижда в ролята на безсърдечния, брутален Голиат.

 
Бойкотът срещу Израел, обявен от няколко чуждестранни организации, трябва да се превърне в червена светлина. В Декларацията за независимост Томас Джеферсън пише, че всеки народ трябва да се държи с „достойно уважение към мнението на човечеството“. Това не е само въпрос на етика, но и на практически здрав разум. За нас, за да поддържаме окупацията, която нарушава международното право е като да плюем в очите на просветеното човечество.

 
Израел предизвиква различни очаквания от Конго или Судан. Но от години, стотици милиони хора виждат същото поведение почти всеки ден под формата на окупационни войници, въоръжени до зъби, злоупотребяващи срещу едно напълно безпомощно население. Ефектът от тези натрупали се впечатления става ясен днес.

Едни от нас може да се отнасят към становището на човечеството с презрение, в духа на въпроса на Сталин: „Колко дивизии има папата?“ Но това е глупаво. Международно мнение може да се изразява по хиляди различни начини. То оказва влияние върху политиката на правителствата и гражданското общество. Опитите за бойкот са само началото на симптомите.

 
Но отвъд всички лоши неща, които окупацията е докарала на Израел, отвътре и отвън, има нещо, което засяга всеки един от нас. Всеки човек иска да се гордее със страната си. окупацията ни лишава от това.

 
На 40-та годишнина от окупацията на Източен Йерусалим, чуждестранна телевизионна телелвизия искаше да ме интервюира в мюсюлмански квартал на Стария град. Ходехме по Via Dolorosa, пътят на кръста. Улицата беше почти празна. Собствениците на магазини, предлагащи антични предмети, скъпоценни килими и сувенири застанаха на вратите, изглеждаха отчаяни, и се опитва да ни примамят да влезем в магазините им.
От време на време, малки групи от туристи минаваха по уличката. Всяка група бе придружавана от четирима охранители в бели престилки, двама отпред и двама отзад. Всеки един от тях държеше в ръката си зареден пистолет, бяха готови да открият огън в рамките на част от секундата. Това е начинът, по който хората днес ходят по улицата.
Това е реалността на „Йерусалим, обединена и неделима столица на Израел за цяла вечност“, като официален лозунг съобщава 40 години след нейното „освобождение“.

Advertisements

Posted on февруари 15, 2010, in Заселници. Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: