Judith Butler: As a Jew, I was taught it was ethically imperative to speak up

Джудит Бътлър, философ, преподавател и автор, пристигна в Израел този месец, на път към Западния бряг, където тя ще проведе семинар в университета Bir Zeit, ще посети театъра в Дженин и ще се срещнат насаме с приятели и ученици. Водещ преподавател и специалист в своята област, Бътлър реши да не посети нито една академична институция в границите на самия Израел. В част от разговора, който може да прочетете в тази статия, Бътлър говори за дехуманизацията в Газа и как липсата на еврейски ценности са я накарали да критикува действията на държавата Израел.

 

Какво бе отношението на родителите ви да юдаизма?

Родителите ми бяха практикуващи евреите. Моята майка бе израстнала в ортодоксална синагога, след като дядо ми почина, тя стана член на консервативната синагога, а малко по-късно се озовава в една реформаистка. Баща ми беше в реформатоските синагоги от самото начало.

4ичовците и лелите на майка ми са били убити в Унгария [по време на Холокоста]. Моята баба бе загубила всичките си роднини с изключение на двама племенника, които са били с тях в колата, когато баба ми се връща през 1938 г. за да види кого би могла да спаси. Тази трагична семейна история беше важна за мен. Отидох в еврейско училище. След училище посещавах специални класове по еврейска етика, защото имах нужда от дебати, да обсъждам случилото се. Така, че еврейското училище не бе само за отбиване на номера. След като влязох в гимназията, аз продължих еврейските си изследвания и търсения, наред с обикновените предмети, изучавани в нормалните гимназии.

 
Виждате, че връзката ми с религията, въпросите, които съм си задавала, анализите, са били част от мен от самото начало, това не е нещо, което ми е станало интересно по някое време.
Но иначе аз израснах много скептично настроена към определен вид еврейски сепаратизъм в младостта ми. Видях колко затворена е еврейската, те не се доверяваха на никой отвън. Винаги, когато водех приятели вкъщи, първия въпрос бе „Той,тя евреин ли е, не е ли евреин?“ След това се сприятелих с лесбийката общност в колежа, и отново първото нещо, което ме питаха беше: „Феминистки ли сте, не са ли сте феминистки?“ „Ти лесбийка ли си, не си лесбийка?“ аз исках да има кажа: „Стига с този сепаратизъм!“

Това е като един вид полицейската дейност на общността. Доверяват се само на тези, които са абсолютно същите като тях, само на тези, които са подписали залог за вярност към тази конкретна идентичност.

 
След 9 / 11, бях шокирана от факта, че имаше обществен траур за много от хората, които са загинали при нападения срещу Световния търговски център, и по-малко публичен траур за загиналите в атентата срещу Пентагона, а за много дълго време, никакво публично признаване на мъката на семействата на гейовете и лесбийките, които са били загубили един от партньорите си в атентати.
След това Буш много бързо реши, че времето за траур е свършило. Мисля, че той каза, че след като десет дни са изминали, то значи, че времето за траур е приключило и сега е време за действие.
Тогава започнахме убиване на хора и народи в чужбина, без ясна причина. Целехме се в хора, живи същества, които дори никога не бяхме виждали на снимки. Ние никога не направихме некролози за тях. Ние никога не чухме нищо за животите, които унищожихме. И все още не говорим за това.

 
Това ме накара да си задам въпроса – какво прави животът на някой да заслужава повече скръб от живота на друг. Стана ми ясно, че в Израел-Палестина и в останалите ожесточени конфликти по света, има различна степен на траур, взависимост от произхода на жертвите. Някои животи заслужават много повече оплакване и носят повече мъка (според израелската преса), от други, само защото вторите се приемат като инструменти на война, те не са част от страната ни, от религията ни, от нашата принадлежност.

 
Това е интересно, защото когато започна войната в Газа, посетих Галилея. И изведнъж аз осъзнах, че много от палестинците, който умират в Газа имат семейства там – роднини, които са граждани на Израел. Това, което хората не знаят е, че имаше много скръб в Израел. Скръб за семействата, който умират в Газа, и още една мъка в Израел – на гражданите на Израел. И никой в страната не говореше за това, за мъката на Израел. Беше шокиращо.

 
Израелското правителство и медиите твърдяха, че всеки, който е бил убит или ранен в Газа, е бил член на „Хамас“, или че са били използвани като военен щит; че дори и децата са били инструменти на войната; че палестинците са ги поставяли там, в средата на военните дейтсвия за да покажат, че израелците убиват деца. В този момент, всяко едно живо същество, което е палестинец стана инструмент на войната. Те всички, дори само, защото са палестинеци, са били обявили война на Израел и са целяли унищожаването на Израел като държава.

Така че всички тези убити и ранени палестинци всъщност не са считани за загубен живот, защото те не са невинни човешки жертви, всички те са артилерия. Самото човешко тяло е артилерия. И разбира се, крайният пример за това са самоубийствените бомбардировачи. Това е пример как цялото тяло става артилерия, и така става част от акта на насилие. И ако приемем, че цялото палестинското население е артилерия, то тогава няма причина да скърбим за нито един убит там. Те са просто оръжие, което иска да унищожи Израел.

 
Така че, когато един народ, който вярва, че друг народ иска да го унищожи, той приема всички средства за унищожаване и убиване като извънреден начин за закупуване на своята собствена безопасност и благополучие.

И как случващото се бе представяне от отвън, от медиите, беше изключително интересно за мен. Европейската преса, пресата от САЩ и Южна Америка, Източна Азия повдигна въпроси за прекомерното насилие и жестокост на нападението над Газа. И беше много странно да се види как израелските медии отговориха – те казаха, че хората навън не разбират, че хората навън са антисемити; че хората навън обвиняват Израел в правото му да се защитава, когато самите те, ако бъдат нападнати, ще реагират по същия начин.

 
Но защо обръщате такова внимание на Израел-Палестина? Това пряко свързано ли е с вашия еврейски произход?

 
Като евреин аз бях научена, че е морално задължение да се говори и да се изправяме срещу произволното държавно насилие. Това беше част от това, което научих, когато се запознах с историята на Втората световна война и концентрационните лагери. Това ме накара да вярвам, че е наложително да сме в състояние да говорим свободно и да защитаваме хората в нужда. Не само евреите, но и всички дурги хора. Това е основната идея на социалната справедливост, която разбрах, запознавайки се с нацисткия геноцид.

Това, което е най–трудно да приема е фактът, че ако някой се опита да критикува израелската политика на насилие – точно защото като евреин е задължен да критикува държавното насилие и расизъм – той попада в капан – или е самомразещ се евреин или се опитва да прокара антисемизъм. И така, как мога да изпълни задължението си на добър евреин и да говоря срещу една несправедливост, когато в същото време всяка критика срещу израелската държава и военната несправедливост ме превръща в не е достатъчно добър евреин или дори само–мразещ се? Това е, което се случва в момента с мен.

 
Смятатe ли, че решението на Конфликта е създаването на би-национална държава?

 
Наистина е удивително какви възможности за политическо управление и взаиморабота би донесло едно федерално правителство. Например, федерална власт между Палестина и Израел, която е подкрепена от силна конституция, гарантираща правата на всеки жител, независимо от културна среда, религия, етническа принадлежност или раса. Трябва да има културно движение, което да помогне да се преодолее омразата и параноята, а същевременно да спомага за развитие на съжителствота и взаимопомощта. 3а живот в смесено и разнообразно общество, в което всеки приема съседа и намира начини на живот заедно. И нито едно политическо решение няма да е успешно, ако няма двуезично образование, ако не съществуват начини за реорганизирането на общностите, ако не съществуват начини за реорганизирането на територията, за премахване на стената, за приемане на съседа като равен, осъзнаване, че всеки трябва да изпълни своите задължения, които произтичат от близост до друг, различен народ.

 
Но мисля, че ние трябва да се освободим от идеята, че държавата трябва да изразява една нация. И ако имаме би–националната държава, това е изразяване двете страни. Ако мислим по този начин никога няма да решим проблема. Решението не трябва да е въпрос на „двата народа“. Съществува изключителна сложност и смесване между еврейското и палестинското население. Някои ще настояват: „Добре, това е държава, която изразява две културни идентичности.“ Но не. Изразяването на културната идентичност не трябва да е работа на държавата.


 
А защо хората избягват да предлагат one-state solution като решение на проблема?

 
От една страна хората имат основателни опасения, че едно такова решениеа ще ратифицира вече съществуващата маргинализацията и обедняване на палестинския народ.

От друга страна еврейското население се страхува от загуба на демографското мнозинство, ако палестинците получат равно право на глас. Аз мисля, че там е основния въпрос „Кой е това“ ние „? Кои сме ние? Въпросът за би-национализъм повдига въпроса за това кой е „ние“, който може да реши каква форма на управление е най-добрата за тази земя. „Ние“–то е една изключително хетерогенна смес. Всеки, който е там има претенция – и претенциите са различни, идващи от традиционните и правни основания за принадлежност, които са доста сложни. Така че със сигурност ще има усложнения.

 
Нека преминем към последната тема на нашия разговор, какво мислите за Boycott, Diversion and Sanction movement (BDS)?

 
Първо трябва да кажа, че движението БДС е има няколко форми, и е важно да се направи разграничение между тях. Бих казал, че преди около шест или седем години, съществуваше объркване за това какво точно се има впредвид под името „бойкот.“ Имаше някои инициативи, които бяха насочени срещу израелски учени, израелски творци, културни производители, или изпълнители, които не правеха разлика между своите граждански задължение и своето участие, активно или пасивно, в окупационната политика. Трябва да имате предвид, че движението БДС винаги е била насочена към окупацията. Това не е референдум за ционизма, това движение не взиме ясна позиция дали решение е съдзаването на една или две държави.
Още в началото имаше такива, които искаха да се разграничи бойкотирането на израелците от бойкотирането на израелските институции. Но не винаги е лесно да знаеш как да разграничиш физическото лице от институцията. И мисля, че много хора в САЩ и Европа не ни подкрепят, смятайки, че това е потенциално дискриминира на отделни лица или бойкот въз основа на гражданство, въпреки че голяма част от тях исках да се намери начин за подпомагане на неагресивната съпротива срещу окупацията.

 
Днес БДС има много по–ясно изградена централна идея – всяко събитие, практика или институция, която подкрепя окупацията, или предполага, че „обикновения“ културен живот може да продължи без изричното противопоставяне на окупацията е сам по себе си съучастник в окупацията.

Идеята е, че ние не можем да участваме в културни мероприятия, които действат така сякаш окупацията не съществува, или които отказват да заемат ясна и силна съпротива срещу случващото се.
В тази връзка можем да попита какво означава да се включа в бойкота? Това означава, че за тези от нас, от външната страна, е позволено да посетим израелска институция или израелски културно събитие само за да се използва случая за да се обърне вниманието на жестокостта и несправедливостта на окупацията и да формулира движение на недоволство спрямо нея.

 
3а мен вече не е възможно за мен да отида до Тел Авив и говоря пред студенти за еврейската философия, колкото и интересно това да е за мен, със сигурност не е възможно да взема пари от една организация или университет или културна организация, която не е изрично и активно срещу окупацията, и претендирайки, че даденото културно събитие в рамките на израелските граници не се случва на фона на окупация и насилие, на фона на нападение, и продължаващата обсадата над Газа. Този мълчалив и насилствен фон на „обикновения“ културен живот трябва да стане истинския обект на културно изкуство и политическа критика. Човек не може да „игнорира“ радикалното обедняване, недохранване, ограниченията по отношение на мобилността, тормоза на границите, както и упражняването на държавно насилие в ивицата Газа и на Западния бряг и просто да си говорим за други въпроси в обществото.

 
Но политиката на бойкота не е само „съвестта“ за лявата интелигенция в Израел и извън него. Целта на бойкота е да се изготви и приеме международен консенсус, който да призове Израел да се съобразят с международното право, която да призове за признаване на правото на самоопределение на палестинците, за слгане на край на окупацията и колонизацията на арабските земи, за премахване на стената, която продължава незаконното отвличане на палестинските земи , за признаване на резолюциите на ООН, които са били последователно отхвърляни от израелската държава, включително и резолюция 194, който настоява за признаване правата на бежанците от 1948.

Въпросът е не просто да се откаже контакти и форми на културен и валутен обмен – въпреки, че понякога те са много важни- а по-скоро да отпускат заеми в подкрепа на ненасилственото движение против окупацията, не само да се потвържи международното право, но да се създаде обмен с палестински културни и научни работници, да се създад международен консенсус по отношение на правата на палестинския народ, но също така да се проми ръководещата презумпция на световните медии, че всяка критика на Израел е антидемократична или антисемитска.

Със сигурност най-добрата част на еврейската интелектуална традиция евинаги е била да се настоява за запазване и поддържане на етичните връзка с не-евреите, да се разширяване равенството и справедливостта между народите, както и да не се мълчи в лицето на случващите се неправди.

 
Искам да споделя с Вас какво Riham Barghouti, от БДС Ню Йорк, ми каза. Тя каза, че за нея БДС е движение за всеки, който подкрепя края на окупацията, който е за равни права на палестинците от 1948 г., и за моралното и юридическо право на палестинците на връщане. Тя предложи, че всеки човек, който се интересува, може сам да реши каква част от идейния спектър на БДС той или тя е готова да приеме. С други думи, подкрепата на движението за бойкот не трябва да е постоянно и категрично решение, а може да се променя с времето. Вие може да се съгласите с въпросните идеи и принципи, да се присъедините към движението, и взема решение относно детайлите как ще продължите сами.

 
Да, всеки изралец може да се присъедини към движението, и те веднага ще открият, че така те ще попаднат може би за пръв път в пряк, конструктивен контакт с палестинците. БДС осигурява най-мощната възможност за израелско-палестинския съвместни действия. Това несъмнено е изненадващо и парадоксално за някои.

Мисля, че много хора се страхуват, че бойкотът пречи на сътрудничествота, че той се опитва да руши, но в действителност той дава възможност на израелците да създадат нови запознанства, нови мрежи за сътрудничество. Те само трябва да се съгласят да използват свояте публична и културна власт, за да се противопоставят на окупацията чрез най-мощните ненасилствени средства. Нещата се променят минута, когато кажеш: „Ние не може да продължим да действаме по обичайния начин, сякаш нищо лошо не се случва около нас.“

източник

Advertisements

Posted on март 3, 2010, in Гласове за мир, Движението за бойкот. Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: