3аконопроект за бойкот в Калифорнинския университет Баркли – updated

На 18ти март Студентският сенат към Калифорниския университет в Баркли приема с 16 гласа за и 4 против закон за бойкотиране на компаниите, които печелят от израелската окупация на палестински земи. Президентът на сената обаче решава да сложи вето на решението. На 14ти април се провежда гласуване за отмяна на ветото, за такова са нужни 14 от 20 гласа. След 12 часови дебати се стига да резултата 13 гласа за, 6 против и един въздаржал се. Това означава, че ветото още е в сила, но не че това не може да бъде променено в следващите седмици.

Ето част от мнението на една от участничките в дебата, Cecilie Surasky, един от директорите на организацията Jewish Voice for Peace. Цялото послание може да прочетете тук.


Първо, основната заслуга за това, което се случи на 14-ти април е на студентската група Students for Justice with Palestine (SJP). Те са изключителна мулти етническа група от млади хора, от различна раса, религия и етнос, включително мюсюлмани, евреи, палестинци и израелци. Те са просто брилянтни мислители и организатори, водени от ясното чувство за справедливост и съпричастност. Те са прекарали години в изследване и писане на законопроекта за бойкот и не мога да изразя колко много ги обичам и им се възхищавам, и колко много надежда ми дават. И въпреки това, те са студенти просто като студентите във всеки друг кампус по света.

Второ, емоцията в учебното заведение и по специално в стаята, където се проведе дебата бе наистина наелектрезирана. Ние бяхме напълнили огромна стая, в която се побират около 900 човека. Повечето останаха и през цялата нощ. Дано можете да си представите, вечерта започна със забележителни изказвания на привърженици на бойкота- Джудит Бътлър, оцелялата от Холокоста Хеди Епщайн, Ричард Фалк, Хатем Bazian и Джордж Bisharat.След тях последва изключителен парад от студенти и членове на общността, които защиатаваха и двете страни на проблема, продължавайки дебата до изгрев слънце.

Освен това, стаята бе пълна с еврейски поддръжници на бойкота от всяка възраст, включително баби, лели, чичовци и студенти. Нашият екип, активисти и членове на Консултативния съвет като Наоми Клайн, Джудит Бътлър, Даниел Boyarin, равин Лин Готлиб и Ноам Чомски, всеки един изигра критична роля в усилията ни. И разбира се, всички вие, от които получихме повече от 5000 писма в подкрепа.

Толкова много се е променило след нападението на Газа
Само преди 2 години получихме само 4 страници с еврейски писма, подкрепящи нашата инициатива за бойкот. Този път ние получихме 29 страници с изявления на еврейски учени, активисти и дейци, като списъкът продължава да расте с всеки изминал ден. Ние също така успяхме да раздадем всички 400 ярко зелени стикери, на които пишеше: „Още един(попълнете празното поле) за правата на човека. Бойкотирай израелската окупация“.

Както адвокат Reem Salahi ми каза: „Когато преди 2 години бях студент в Юридическия факултет тук, никой не говореше за бойкот. Сега всеки говори за това.“

За тези от нас, които бяхме там стана ясно – мнозинството в стаята бе в подкрепа на бойкота. Сенаторите бяха в подкрепа на бойкота. И като се има предвид, че в подкрепа на бойкота се изсипаха един след друг нобелови лауреати, представители на израелски групи за мир, водещи учени и активисти – то изглеждаше като че целият свят е в подкрепа на движението.

Имаше редица еврейски студенти, които показваха, че ще почустват явен дискомфорт, ако законът за бойкот бъде приет отново. (Както се оказа, те повтаряха тези точки почти дословно, използвайки приомите на театралното изкуство.) Много казаха, че няма да се чувстват сигурни в учебното заведение, други заявиха, че ще се чувстват заглушени, а няколко казаха, че младите евреи вече няма да искат да учат Калифорнийския университет в Бъркли.

Въпреки, че им съчуствам за изпитания дискомфорт, ми беше трудно да гледам как всеки техен говорител не е в състояние да разграничи между дискомфорта, породен от получването на няколко неособено приятелски погледа или думи, и дискомфорта, който поражда унищожаването на дома ти, или това да можеш да предложиш на семейството си само токсична вода, или дискомфрота да бъдеш убит или задържан с часове под жаркото слънце на един от стотиците контролно-пропускателни пунка.

Те не бяха в състояние да направят разлика между „чувството да бъдеш заглушен“, защото в законопроектът може да бъде приет без тяхното желания, и чуството да бъдеш заглушен, защото са те вкарали в затвора за ненасилствената ти дейност, или пък защото не можеш да получиш виза за пътуване, или защото историята ти е почти невидима в киното, в учебниците по история, в медиите, навсякъде.

Един от сенаторите в университета UC-Бъркли (и която всъщност е еврейка) каза: „Този законопроект действително ще ме кара да чувства в безопасност“ и „ Никога не съм била по–горда, че съм еврейка.“
Тогава ми стана напълно ясно, че именно организирнето на законопроекта и на дебата, съвместната работа на всички нас, но най-вече на евреите, мюсюлманите и арабите от всяка възраст заедно, е решението. Когато мирът бъде възстановен, именно тези взаимоотношения – конструктивната ни дейност заедно, случваща се вече в места като Bil’in и Шейх Джара, ще бъдат истинското лице на израело–палестинските отношения. Това ми стана толкова очевидно, когато видях от едната страна на стаята, евреи и мюсюлмани и палестински студенти буквално облегнати един на друг и хванати за ръце в опит за взаимна подкрепа – а от другата страна на стаята една сравнително малка (и според собствените ѝ думи, страхуваща се) група от евреи, които изглеждаха самотни. Това беше много шокиращ, трогателен и дълбоко тъжен момент.

Бъдещето е ясно и то вече е тук. То е мултикултурна вселена, основаваща се на вярата в пълното равенство. Точка.

Тишината и апатията са приятели на статуквото. Слънчевата светлина, дебатите, фактите, страстта са това, което справедливостта изисква за да възтържествува. Открити дискусии като тази проведена снощи в UC Бъркли просто трябва да се случат в университетските кампуси навсякъде. Целият корпус тук говори за Израел и Палестина. Снощният форум и гласуване ще окажат влияние върху върху живота всеки човек, който бе в тази стая. А това, което се случи подобри и засили движението в подкрепа на Палестина по начин, който никой от нас не бе предполагал.

Нищо чудно, че израелският Генерален консул Акива Tor остана в залата до края на целия вот. Ако аз бях на негово място и моята работа бе да защитавам израелската окупация, щях да бъда притеснена. Много притеснена.

Тази сутрин часове след като срещата завърши намерих имейл в пощенска ми кутия от една група студенти от друг американски колеж. „Искаме да се въведем закон за бойкот и в нашия унивеститет и се чудехме дали може да ни помогнете с говорители и лектори …“

Нека този нов етап да започне.

––––––––––––––––––

Updated:
3а съжаление и на второто гласуване за премахване на ветото, проведено на 28 април, един глас не е достигнал, но въпреки това, участниците и организаторите не чустват, че са загубули. Пълен видео репортаж може да видите на страницата на Демокраси Нау.
Ето отново част от коментар от мястото на събието:

And yet, if you ask the question, after weeks of multiple hearings and votes, Who really won here?, the numbers speak for themselves:
Nearly 30 hours of hearings and testimony with standing room only audiences and in some cases, people flying in from other parts of the country to testify, others sending video or being Skyped in from Palestine and Gaza.
The support of some 100 professors, over 40 student groups, 5 Nobel Laureates, 9 Israeli peace groups, 263 community Jews in one ad plus 40 pages and growing of notable Jewish endorsements, some 8,000 JVP supporters like you from around the globe who in just 5 days created a sea of visible support.

At this last and final hearing alone, there were 500 people, standing room only.
A speaker asked the supporters of divestment to stand up: nearly 80% stood.
A senator announced that 62% of that night’s registered speakers were pro-divest, while 38% were against.
After everything, 13 of 20 senators at one of the United States’ leading academic institutions stood clearly on the side of divestment.

Тhe narrative running through April 28th’s all-night session was that this is about the Palestinian story, Palestinian resilience, Palestinian humanity and one day, in their quest for justice and full equality, Palestinian victory.

Imagine hours and hours of testimony from Palestinian and Arab student after student, each standing in front of a microphone and hundreds to tell their story- stories of broken bones, destroyed homes, arbitrary imprisonment and torture.Stories of bombs through living room windows, and strips searches at checkpoints. Stories of not being able to learn because schools are closed down for years at a time. Stories that until now seemed to have been banished from the public square because the mere fact of their telling, and in so doing asserting the full beauty and humanity of the teller, has been taken as a threat.

But not on this night. Not for these hours. Not in this room.

Sea of bright green: supporters before and during the epic all-night hearing on divesting from Israel's occupation at UC Berkeley.

Sea of bright green: supporters before and during the epic all-night hearing on divesting from Israel's occupation at UC Berkeley.

Unless they physically plugged their ears and closed their eyes, there was not one person in that room who was not forever changed by hearing those students. Not the 80% who supported divestment. And not the 20% who didn’t.

Divestment is a tactic meant to build a movement for justice and equality, not an end unto itself. The outcome of the vote became far less important than the way the fight for the bill electrified the campus, the community, and thousands of people all over the world. It’s impossible to convey the life changing and movement-building impact of this experience.

Let me tell you how the night ended.

By the final vote, it was close to 5am. Still dark out.

When the vote was announced, the room silently received the news. Supporters placed the green stickers on our mouths to protest the fact that in the end, just a few votes had blocked the will of the majority of students. A student senator stood up and told everyone to put one hand on their heart on the other in the air, symbolically holding seeds in their fist with which we would all spread the movement outside and across the community, the country, the world.

Advertisements

Posted on май 1, 2010, in Гласове за мир, Движението за бойкот, Ненасилствена съпротива and tagged , , , , , , , , , , , , , , . Bookmark the permalink. има 1 коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: