Една необичайна любов, доказваща, че можем да живеем заедно!

И двамата са родени в САЩ: тя е палестинка, той е евреин. Запознават се и се влюбват в Йерусалим. Историята на тяхната връзка звучи като сценарий на филм, но е действителен факт.

Двамата се запознават чрез организацията Seeds Of Peace в Ерусалим, където Адам е бил началник на Хуайда. Той е работил за организацията в Ню Йорк от 1997 година и когато през 1999 се открива младежки център в Ерусалим, той поема поста на негов диркетор. Тя започва да работи там през 2000 година като координатор.

– „Тя не ме харесваше в началото,“ споделя Адам. „Държеше се студено.“
– „Не го мразех. Но спореед мен, той мислеше, че го мразя. Проблемът бе, че имаме доста сходни характери и бе трудно да се доближим един до друг. Но никога не съм му хвърляла лоши погледи съзнателно” допълва Хуайда и след кратка пауза признава: „Може би дори имаше привличане между нас.“

Seeds Of Peace е американска фондация, която се опитва да създаде и поддържа диалога между децата в конфликтните региони по света. Хуайда приема да работи за тях, въпреки, че има своите резерви. „Проблемът не е в това, че не може да говорим един с друг, проблемът е окупацията.“ Тя е познавала Йерусалим добре от преиода на следването си в Hebrew University като част от програмата ѝ в Мичигънския университет. Също така често е посещавала страната, защото има израелско гражданство.

По време на съвместната им работа, Адам спечелва уважението на Хуайда чрез дейтвията си. Става ѝ ясно, че споделят едно и също мнение, което се намира на границата на философията на Seeds Of Peace. Гледната точка и позция на Хуайда стават все по–ясни с всеки изминал ден.
„Не че не вярвах в диалога. Но навън напрежението и насилието ескалираха, според мен бе дошло време не само да говорим, но да действаме, да излезем на улицата. Когато започнах да участвам в демонстрации, трябваше да обещая името ми да не излиза в пресата, както и да не допусна да ме вкарат в затвора.“

Същевременно тя бива впечатлена от вниманието и търпението, с което Адам се отнасял с децата.
„В нашите отношения един мил жест водеше до следващ. “ Тя си спомня среща с деца от Кипърският конфликт в Прага. „Наложи се да вземем по–късен полет, и той ме покани на вечеря. Мисля, че бе много изненадан, когато приех. “
Седмица по–късно, се налага да работят заедно докъсно и Адам е бил разтрвожен от даден проблем. „Попитах го дали има нужда от помощ. Той бе изненадан, че ме е грижа за него. Тази вечер се целунахме за пръв път.”

Още от самото начало Хуайда дава да се разбере, че връзката им не може да продължи дълго, ако няма сериозни намерения: „Проблемът бе в различните религии, казах му, че баща ми няма да го одобри.” Но това напражение само направи връзката ни по–силна.“

Вярата на Адам е била от огромно значение за бащата на Хууайда. Като отдаден католик от малко християнско селце в Галилея, което днес е част от Израел, той винаги е давал да се разбере, че децата му трябва да се омъжат за хора от своята вяра. Той и жена му са напуснали Израел през 1975 година, когато са били на двайсетина години, и въпреки молбите на своите роднини, не са се върнали в Израел, където е щяло да живеят като „втора или трета класа граждани“, както казва Huwaidа.

„Баща ми никога не бе срещал евреин, които да защитава правата на палестинците. Бил е израснал с хора, които според израелските закони, имат повече права над собствената му земята от него самия. Семейството на Адам в Америка има повече права над земята на баща ми.”

Ето какво споделя Адам за своето семейство. „Родителите ми винаги са имали афинитет към Израел, въпреки, че никога не са били там. Когато се заех активно с този конфликт, не бе особено трудно за тях да открият какво в действителност се случва. Тъй като не са съгласни с твърденеито, че окупацията се извършва и в тяхно име, те станаха по–активни. Те искрено искат да видят край на насилието за всички.

Аз самият не се определям като евреин. За мен това е религия, а не етнос, и тъй като аз не съм религиозен, аз не смятам себе си за евреин. Знам, че повечето хора имат различно от мен разбиране. Аз съм единственият в моето семейство, който вижда нещата по този начин.“

Същевременно Хуайда и Адам напускат Seeds Of Peace и основават ISM. През юни 2001 Адам предлага да се омъжат. Хуайда отказва. Все пак, когато Хуайда се прибира в Щатите месец по–късно, тя помолва баща си да говори с Адам. „В началото той дори не искаше да се запознае с Адам.” След като баща ѝ се съгласява на среща, Хуайда се обажда на Адам в Йерусалим и му казва да се качва на самолета. „Бях много нервна, но и щастлива, защото знаех, че семейството ми ще заобича Адам”

„Бях в Детройт само за 24 часа,“ казва Адам. „Отидох специално за това. Самата среща бе не повече от час и половина. “ А Хуайда добавя, че на баща ѝ му е било трудно да разграничи между това да бъдеш евреин и израелец. Попитал е Адам дали е служил в изралеската армия, на което Адам отговорил „Не, аз съм американец”, но баща ѝ задал същия въпрос още 3 или 4 пъти. Баща ѝ дал съгласието си за брак едва след 4 месеца, тогава двете семейства се събират за вечеря по случай Деня на Благодарността. Сгодяват се след 2 дни по време на кратка церемония в католическа църква. „Попитаха ме дали съм сългасен с таква церменоия и аз казах да“, разказва Адам.

Самата сватба е била насрочена за края на пролетта на следващата година, но колкото повече датата наближавала, толкова повече изглеждало, че няма да успеят. И проблемът не е бил в Адам, а в Хуайда.
Сватбата е била насрочена за 26–ти май. По същото време израелската инвазия в палестинските земи е имала двe основни цели – президентския компаунд в Рамала и Църквата Рождество Христов във Витлеем.

На 2 май Хуайда успява да проведем телефонен разговор с палестинските мъже, барикадирали се в базиликата. Те се съгласяват да премахнат част от вътрешната барикада за да може активисти от ISM да влязат вътре. Войниците били толкова изненадани и не могли да реагират, когато Хуайда и други активисти блокират с телата си пролуката в блокадата, през която техни приятели влизат с храна в църквата.

Тази акция е била невероятна морална подкрепа за мъжете, които не само, че са гладували, но са се и чуствали забравени. Тийнейджър, който е престоял 40 нощи в базиликата разказва, че хората толкова силно са ликували, когато ISM влезли, сякаш Палестина е била освободена. Тогава обаче израелските сили опитват да арестуват активистите, останали отвън. „Ние седнахме на земята и отказахме да сътрудничим. Тогава чух някой да казва „Стани, Хуайда, това не е Мичигънският университет'“ Тя се обърнала и видяла израелски войник.“Той бе мой съученик от университета, а сега служеше в израелската армия.”

След ареста, мъжете и жените биват отделени един от друг. „Откараха ни в Йерусалим.На следващия ден всички, които отказаха депортиране, ни хвърлиха в затвора.“
Хуайда дори не иска да помисли за депортиране. Според израелските закони, всеки ,който е бил депортиран, няма право да се върне в страната в следващите 10 години, и тъй като Израел контролира всички възможности за достъп в Палестина, депортацията означава прекъсване на контакт със семейството и активстите от ISM. Хуайда настоява да напусне страната само по свое собствено желание и за да подкрепи думите си с действия, започва гладна стачка.

Гладната стачка наистина притеснява Адам. След като успяват да вмъкнат мобилен телефон в затвора, той се свързва с нея. „Адам ми каза да се откажа от принципите си и да се омъжа за него. Майка ми плачеше всеки ден.“ Хуайда отказвала дори да пие вода, това можело да увреди сериозно здравето ѝ. По телефона, чрез нейните адвокати, приятели и поддръжници, Адам се е опитвал да промени решението ѝ, и след 3 дни тя се съгласила поне да пие вода. Но едва след още 3 дни е получила писмено потвърждение, че исканията ѝ, ще бъдат изпълени. Това не е било достатъчно. Все още осем американци били в затвора. „Изисках всеки да получат подобно писмо. Накарая, те се предадоха, съгласиха се и ми казаха, ‘Е, сега вече ще си тръгнеш ли? ‘, а аз отговорих ‘OK, трябва да бързам за сватба.’ “
Едва в самолета Хуайда разбира, че те нямат да изпълнят обещанието си. Двама от ISM – доброволците
прекарват още 14 дни в гладна стачка. Накрая, един от мъжете дори не можел да вдигне главата си. Изглежда, че Хуайда е получила писмото само заради проблемите, които депортирането на нея като израелски гражданин, биха донесли.

„Родителите на Хуайда организираха цялата сватба, единстевното, което трябваше да направим, е да се явим.”, продължава Адам.
„Беше ми неудобно от всички журналисти, които присъстваха на сватбат ни, споделя Хуайда. „Но се опитах да гледам на всичко това като по друг начин, защото много хора вижат в сватбата ни важно послание: Че ние можем да живеем заедно.“

Почти десет години по–късно Адам и Хуайда са още заедно, грижейки се за своята рожба – движението за Солидарност с Палестина. Повече за тази организация, а и за другите дейности на тях двамата ще опитам да публикувам в следващ пост.

източник

Advertisements

Posted on юни 28, 2010, in Гласове за мир. Bookmark the permalink. 3 Коментари.

  1. На сходна тематика е също филма The Infidel, препоръчвам го. 🙂

  2. Ще го гледам, ако успея да го намеря.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: