Докторe, имете ли още надежда след като израелските защитни сили убиха дъщерите и племеницата Ви в Газа?

Интервю на Лимор Шмуел Фрийдман

Торонто – Доктор Изелдин Абуелаиш говори учтиво и с палестинци, и с израелци – в синагоги, джамии и културни центрове, където изнася лекции. На 16ти януари 2009 година три от дъщерите му, Бесан (20 ), Майар (15 ) и Айа (13 ), и племеницата му, Нур (17 ) са убите след като израелските сили стрелят директно към тяхната спалня. След започването на операция „Излято олово” в Газа, той прекъсва пътуванията си до Медицинския център Шеба в Тел Хашомер, където работи в отдела за за инвитро оплождане. Като вдовец той не е искал да остави децата си сами вкъщи в случай, че се окаже невъзможно преминаването през контролните пунктове. Така Абуелаиш се превръща в известен коментатор на случващото се в Газа за израелската преса.
Когато израелският огън уцелва дома му, той знае, че трябва да откара ранените членове на семейството си колкото може по-бързо до болница в Израел. Успява да пребори бюрокрацията на пункта като се обажда на своя приятел, кореспондента на Канал 10 Шломи Елдар, и по време на емоционално предаване на живо моли за помощ. Шест месеца по-късно той се премества да живее в Торонто с оцелелите 5 свои деца и сега работи в Медицинския факултет на Университета в Торонто – Dalla Lana School of Public Health. Местенето в Торонто е било планирано още преди трагедията да се случи. В Канада, Абуелаиш е избрал да зарови желанието за отмъщение, а вместо това да се фокусира върху възможностите за кооперация и братство, описвайки своите страдания и мечти в книгата „I Shall Not Hate“ (RandomHouse ).

Как е възможно все още да сте оптимист?
„Хората мислят, че аз ще бъде обзет от омраза и чуство за отмъщение. Като вярващ мюсюлманин и учен, моят отговор към омразата и отмъщението е ключът към преодоляването им. Вярвам, че от цялото това наше страдание ще излезе все някога нещо добро, другата алтернатива е прекалено мрачна за мен. Три от моите дъщери и моята племеница са мъртви. Отмъщението, което е типично за Близкия Изток няма да ми ги върне. Важно е да чустваш и да не подтискаш гнева си в такава ситуация, но може да избереш да не превръщаш гнева в омраза. Отмъщението само ще изплаши и прогони мъдростта и така ще доведе до повече болка.“

Вярвате ли, че има надежда?
„Ако нямам надежда в себе си, то значи не съм жив. Всеки един от нас може и трябва да се опитва да промени действителността. Промяната е малка, но тя преборва емоционалните бариери и омразата, изисквайки да мислим не само за себе си, но и за тези от другата страна.
И от двете страни има хора, които искат да живеят нормален живот, изпълнен с радост и достойнство. Не мога да искам палестинският народ да получи пълни права без същевременно да подкрепям израелския народ – тяхните права също трябва да са спазени. Двата народа са преплетени една с друг, подобно на сиамски близнаци; ако удариш единия, другият също изпитва болка, страданието е общо.“

Как реагират хората, когато чуят вашите мисли и вярвания?
„Когато слушам палестинци или израелци, те обикновено не се замислят върху собственото си поведение и грешки, а започват да говорят за другата страна. Трябва да гледаме напред. С времето се появяват все повече екстремисти и от двете страни, топката сега е в полето на Израел.“

Смятата ли, че ние, и двата народа, сме прекалено заети с миналото и със спора по въпроса „какво принадлежи на кого“ до такава степен, че погребваме бъдещето?
„Историята на едно заболяване е базата, върху която всеки лекар диагностицира своя пациент и намира лечение за него, подобно на това ние трябва да сътворим по-добро бъдеще – не обвинявайки и заклеймявайки пациента заради болното му състояние, но търсейки лек за него.“

В книгата си критикувате палестинските власти и твърдите, че простите и евтини ракети Касам са се преврънали в най-скъпото оръжие, имайки впредвид, че водят до тежки последици и за двете страни. Какво ще кажете на тези, които твърдят, че няма с кого да водят преговори?
„И двата народа имат нужда да се имунират срещу омраза. Палестинците също смятат, че другата страна не иска да говори (преговаря). Палестинските власти и Абу Мазен (сегашният палестински президент) са тези, които тези, които с които трябва да се преговаря – и те са готови да гледат напред. Аз не слагам Хамас отделно, защото става дума за партия. Така и в Израел никой не говори за Сдерот като за отделна държава, а като за част от държавата Израел. Трябва да престанем да използваме аргументи и доводи в доказване кой е по-лош, а да започнем да говорим един с друг с уважение, като с равни хора.“

Родителите на Джилад Шалит извървяха пеш целия път до Ерусалим, безнадеждно чакайки освобождаването на своя син.
„За мен човешкия живот и свободата на всеки индивид са много важни. Искам Шалит да бъде освободен и разбирам болката и страданието на родителите му. Аз изгубих децата си и до ден днешен никой от израелското праавителство не се е извинил пред мен, напротив, те се гордеят със стореното.“

Вашите забележки отнсаят ли се и за Хамас?
„Не говоря само за Хамас, а за всички хора като цяло. А какво ще кажете за израелското правителство, което не освобождава хиляди затворници? Това не помага за улесняването на основната цел: Всички те трябва да бъдат освободени и нов живот трябва да започне. Монетета има две страни. Трябва да преборим своето его и лични интереси. Всяко израелско дете е равно на всяко палестинско дете. Един милион и половина души в Газа страдат всеки ден и израелският народ трябва да се срамува от това, всеки един от тези милион и половина има равни човешки права с Ехуд Барак и всеки израелец. Ако искате да видите напредък, трябва да се отнасяте към всички хора като към равни.“

На корицата на книгата е снимка от декември 2008 година, месец преди момичетата да бъдат убити. На снимката, трите седят на брега на морето, а имената им са написани върху пясъка. Този ден има ли някакво специално значение за вас?
„Рядкост е един обикновен човек да види името си изписано някъде, обинковено с това могат да се похвалят само генерали или офицери. За повечето от нас единственото място, където името ни е изписано е надгробната плоча. Обещах имената на дъщерите ми да бъдат изписани върху камък и метал в Ерусалим и други места.
В тяхно име искам да дам възможност на палестински жени и млади момичета да получат образование, за това създадох фондацията Daughters for Life (http:daughtersforlife.com ).

Ще се върнете ли в Газа или ще останете в Канада?
„Първо, имам 5-годишен договорв Торонто. Но аз постоянно се връщам в Газа и я виждам с други очи. За мен, целият свят е мой дом. Ако мога да помагам от мястото, в което се намирам, то той е мой дом. Действията ни трябва да се водят от чуство за хуманност, а не от желние за териториално надмощие.“

Видео от телефонния разговор на живо с Доктор Абуелаиш, минути след смъртта на децата му…

Advertisements

Posted on юли 29, 2010, in Видео, Живот под окупация. Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: