Monthly Archives: ноември 2010

Имаме една мечта – да може да покажем на света как танцуваме

DEIR AL-BALAH, Ивицата Газа (IPS) –

„Бях планира сватбеното ми тържество да е в четвъртък вечерта, защото тогава повече хора могат да дойдат и да остане до по-късно. Но тъй като дабке танцьорите не бяха свободни този ден, реших тържеството да е във вторник „, казва Мохамед Ghronaim, на 27 години, от Деир ал-Бала, село в централна Газа.“ Танцьорите от групата за дабке Ханаан са много талантливи“, допълва той.“ Всички ги обичат, най-малкото защото те са деца и танцуват по удивителен начин. Най-вероятно голяма част от хората, които дойдоха на сватбата ми, дойдоха само заради танцьорите.“

Дабке, традиционният за Близкия Изток танц в линия (подобен на нашето хоро) с пъргави стъпки и скокове, е и до днес важен елемент от палестинската култура, като е задължителна част от всяко сватбено тържество. Въпреки че има много професионални групи за дъбке в Газа, една от тях се откроява с уникалния си стил и енергия.

Основател и треньор на танцовата група Ханаан е Ясер ал-Izzerai, на 31 години, който живее в Деир ал-Балах и е започнал проекта със собствени средства.

„Имаше малко парти в училището до нас и няколко на деца на около седем години танцуваха дабке. Те не са бяха нещо необикновено, но аз видях потенциал в тях и реших да ги обучавам“, разказва ал-Изерай. „Тренирахме в дома ми, защото няма клубове или други места, които да използваме.“

*photo: Ahmad Hammad


След година репетиции, продължава той, те танцуваха на голяма сватба в Деир ал-Бала. „Публиката ги обикна и това се превърна в началото на страстта им към танца дабке.“

Тогава дабке танцьорите носели различни униформи – от основната комбинация от черен панталон и бяла риза до красиви ръчно бродирани дрехи.

„Тъй като децата са от бедни семейства, те не могат да си позволят униформи, дори и само черни панталони“, казва ал-Изерай. „Но имайки еднакви дрехи те ще се чувстват повече като част от една група, за това момчетата заеха дрехи от техни приятели, дори и само за деня на участието ни.“

Години по-късно, ханаанските танцьори са известни в цяла Газа и имат специално облекло.

„Гост на едно сватбено тържество, на което танцувахме, дари дрехи за момчетата“, припомня си техният треньор.

„Черни ботуши до коленете, черни панталони, бели ризи с жилетки над тях“, описва ги той, „и, разбира се, палестинската кърпа kuffiyeh – традиционният черно-бял шал, който се е превърнал в символ на Палестина.

Много търсени и обичани, групата участва в сватбени тържества в цяла Газа.

Ние правим тези сватби специални. Не само с нашите танци, но ние осигуряваме осветление, декорации и дори цветя, които се използват по време на изпълнението на младежите. Ние искаме нашата публика да се отпуснете, да забрави проблемите си. Всеки в Газа е загубил поне няколко членове на семейството си от израелските атаки или затвори. Всеки страда от обсадата.

Включително и самата група.

„Когато израелците бяха тук, бе много трудно да стигнем до тържествата, тъй като тогава Газа бе разделена на три части: Южна, Централна и Северна, а израелските военно контролно-пропускателни пунктове разделяха пътища“, спомня си Ал Изерай.

„Веднъж имахме участие на сватбено тържество в град Газа, но пътят от Деир ал Бала до там бе затворен“, казва той. „Така че наех едно магаре и каруца и стигнахме Газа през плажната ивица. Успяхме да стигнем навреме за сватбата.“

Години по-късно, поради израелската блокада на Газа, Ханаанската група отново прибягва до пътуване с магаре и каруца.

„Това беше по време на най-трудния период от кризата с гориво. Хората продължават да се женят, дори и под обсада. Поради липса на гориво, нямаше достатъчно таксита, така че трябваше да пътуваме отново с каруца за нашия ангажимент“.

В момента славата на групата се е разпространила от Газа и в други страни.

„Получихме покани да танцуваме в Норвегия и Италия, но никога не сме отишли, защото не можем да излезем от Газа. Границите са затворени, дори за танцьорите.“

Израелските власти твърдят, че обсадата на Газа, наложена от началото на 2006 г. и станала по-строга от средата на 2007 г., е от съображения за сигурност.

Но обсадата продължава да пречи на болните да получат достъп до медицински грижи и лечение, студенти да посещават университети, в който учат, семейства да срещнат своите роднини и дори на творчески и танцови групи да напуснат ивицата Газа за да покажат своето изкуство.

„Ние искаме да научим хората на дабке, да им покажем нашата красива култура, това е нашата най-голяма мечта: Да танцува из целия свят“, казва Изерай.

През десетилетията на израелската окупация, мнозина чувстват танца дабке като форма на съпротива спрямо окупацията, така палестинската култура и традиции остават живи дори в най-лошите обстоятелства.

Но за групата Ханаан нещата са много по-прости.

„Няма нищо политическо в нашата група“, заяви Ясер ел-Изерай. „Ние просто искаме да покажем красотата на палестинската култура на повече хора.“

Да кажем Не на апъртайда!

Израелски активисти и нестандартният им начин да призоват Южноафриканската Опера от Кейп Таун да подкрепи бойкота на Израел, докато Израел не започне да се съобразява с международните закони.

Palestine,
and the living ain’t easy
Apartheid, and the Wall is so high
Oh, the World stands by
and the US in funding
So it’s time for us people
to shout out and cry
Cape town Opera say NO
It ain’t necessarily so
Apartheid could end
If you comprehend
and not just go on with the show
Boycott Apartheid, Boycott Apartheid
It’s time to tell Israel NO
Boycott Apartheid, Boycott Apartheid
It’s time to tell Israel NO!

Израелските сили арестуват 16-годишно момче

Тъкмо публикувах статия по темата за опитите на Израел да спрат мирните демонстарции в окупираните палестински територии и видях нов видео материал – прясен, от тази нощ, главните герои отново са израелските войници, тяхна жертва този път е едно 16-годишно момче, неговото престъпление – той е син на Адийб Абу Рама.*

Израелските сили са щурмували село Bil’in тази нощ. Четири войници са нахлули в дома на Адийб Абу Рама, един от организаторите на мирните демонстрации срещу строящата се върху палестински земи стена. Aдийб Абу Рама е в израелски затвор вече 17 месеца. Тази вечер, израелската армия арестува и Мохамед Абу Aдийб Рама, син на Aдийб, който е на 16-годишна възраст. Не е известно къде е бил откаран.

Мохамед е единственият син на Aдийб. Седемте дъщери и съпругата на Aдийб също живеят в дома, който е бил нападнат. По време на тази жестока атака на къщата на семейството, Мохамед е бил пребит от израелски войници, докато той мирно се съпротивлявал на ареста.

По време на заснемането на акцията, местните журналисти Хайтам Ал Хатиб и Абу Хамде са били бити от израелските войници, които са причинили големи щети на камерата на Хайтам, докато са се опитвали да го спрат Хайтам да снима какво се случва по време на нахлуването.

Това, което се е случило в Bil’in тази нощ е това, което се случва в селото и във всички други палестински села всеки ден.

–––––
*Адийб Абу Рама, водещ активист от комитет на Билин срещу Стената и Поселенията, бе арестуван на 10-ти юли 2009 година по време на една от седмичните демострации срещу стената в Билин.

Той бе осъден на 12 месеца затвор поради “подбуждане”(призоваване на селяните да участват в седмични протести), но военна прокуратура обжалва присъдата му и така той все още е в затвора, 15 месеца след арестуването, в очакване на решението относно обжалване на прокуратурата.

В случая на Адийб обвинението се позовава на принудителните самопризнания на четирима младежки от Билин – на 14, 15 и 16 години – арестувани по време на нощно нападение от израелски войници и принудени да заявят в разпит без присъствието на адвокат или настойник (и тримата са малолетни), че Адийб им е казал да хвърлят камъни по войниците

Превръщането на мирните демонстрации в престъпление – част 3

Не само, че организирането на протести е очевидно престъпление според израелските власти, но в последните дни стана ясно, че това “престъпление“ заслужава безкрайно лишаване от свобода.
Повече в статията по материали от What’s the point of a trial? Protest organizer detained indefinitely и Eid without a father and husband

Празникът Ейд (в България познат повече като Байрам) е свято време от годината за мюсюлманите. Семействата се събират заедно или ходят на гости на роднини през четирите празнични дни, защото това са дните, в които всеки трябва да бъде заедно с любимите си хора. Когато един член на семейството липсва, празникът не е същият.

Хилядите семейства на палестинските политически затворници страдат, тъй като членове на семейството им са в затвора. За Majida, съпругата на Абдула Абу Рама, който вече една година е в израелски затвор по обвинение за „подбудителство“, всеки ден без мъжа ѝ е изпитание.

Тя изрази болката си да вижда как децата ѝ растат без баща си не само по време на празника, но всеки ден. Louma (на 8 години) и layam (на 7 години), които придуржавали баща си Abdallah по време на семейните празнични посещения, сега плачат, когато говорим за баща им. Неговият един и половина-годишен син Layath дори не го помни, тъй като е бил само на 7 месеца през нощта, в която Abdallah е бил арестуван.

„Когато види снимка на Абдала той казва Баба (татко на арабски), но разбира се той не го познава, тъй като тогава бе малко бебе“, казва Majida.

Но и за децата на Адийб Абу Рама, празникът не е същият без баща им. И двете семейства се надяваха бащите им да успеят да се върнат у дома за Ейд, но военната прокуратурата успя да отложи освобождаването и в двата случая.

Арестуван пред децата си

Срещнах се с Majida и децата, докато се подготвяха са пазника. Louma и Layam помагаха на майка си, докато тя готвеше палестинското ястие “dawali” (подобно на българските сарми от лозови листа).

Съпругата и две от дъщерите на Абдула по време на подготовката им за празника

Тя си припомни нощта, в която семейството е било грубо събудено посреднощ от войници на израелската армия, които нахлули в къщата им:

“Събудих се, чувайки някой да хлопа на вратата в 1:30 през нощта на 10-ти декември 2009 година). Абдала предположи, че това са войници – кой друг би могъл да бъде по това време?“

Изведнъж вратата е била разбита и войниците нахлули в къщата. Абдала бива откаран при стълбището, където бил заобиколен от четирима войници. Не му позволили да се сбогува със семейството си, само две от дъщерите му успели да преминат през войниците и да го видят за последен път. Трябвало да смени пижамата си на стълбището, докато 9 джипа и кучета чакали навън. Majida си спомня каква била реакцията на дъщерите:

“Louma питаше: Това сън ли е? Войниците наистина ли взеха татко? Layam питаше същите въпроси – и двете смятаха, че това е кошмар.”

В месеците преди да бъде арестуван, армията е провеждала често акции за да го издирва. Децата често били будени от маскирани войници през нощта, това ги травматизирало. След като баща им бил арестуван през онази нощ, 8-годишната Layam казала на майка си, че се радва, че войнците вече няма да идват.

“Представи си колко е тъжно за мен като майка да чуя това”, допълва Majida, “Но сега, когато говорим за Абдала, тя плаче. И двете плачат и се радват едновременно, защото те го обичат, той им липсва, помнят какъв грижовен баща и приятел е той. И на мен ми липсва.“

Докато говорим, Layath е хванал 2-метров флаг и казва “la, la l’jdar!” (Не, не на стената!), изглежда сякаш е тръгнал да демонстрира. “Името му означава Лъв. Той е млаък, но е силен. Трябва да бъде силен. “ , казва майки му. Той не осъзнава какво се е случило с баща му, но ще разбере, когато порасне.

Семействата на жителите на Билин, който са част от мирните демонстрации срещу Стената и разрастващите си колониални селища не могат да спят спокойно през нощта. Дестеки къщи са били щурмувани през нощта, децата са травматизирани от това да видят как бащите и братята им биват отведени надалеч от маскирани войници. Безсъние, подмокряне и други подобни симптоми са често срещани сред тези деца.

5 месеца преди Абдала да бъде арестуван, неговият братовчед Адийб Абу Рама бива арестуван по време на демонстрация в Билин. Съпругата му е получила само веднъж разрешение да го посети във военния затвор Офер , където двамата с Абдала са държани. Дъщерята на Адийб, Radja (на 20 години) не е могла да го види нито веднъж досега поради “съобръжения за сигурност”. Този Ейд (Барйам) не е същият и за семейството на Адийб – съпругата му и деветте им деца на възраст от 4 до 20 години.

“Този празник не носи щастието, което носеше преди. Преди на Байрам цялото семейство се събираше, ходехме и посрещахме гости. Но сега баща ни не е тук и той липсва на всички. Празникът не е празник без него”, казва Radja.

Три от децата на Адийб

След ареста на Адийб, семейството се е надявало, че той ще бъде освободен бързо. Вместо това, след месеци чакане израелският съд го е осъдил на 1 година затвор, тогава семейството отново решило, че скоро ще се прибере, защото почти бил излежал присъдата си. Но военната прокоратура обжалва и за сега се надяват да бъде освободен на 12-ти декември. Тогава точно година и половина ще бъде измината откакто Radja е видяла баща си за последен път.

Финансовата ситуация на семейството също не е лека през последната година и половина. В семейството няма голям брат, който би могъл да помога финансово. Най-големият син Мохамед е на 16 години и е все още ученик. Две от дъщерите са в университет и сега имат трудности да платят таксите. Доходите на семейството идват от малкия им магазин, който обаче не е достатъчен, те имат нужда и от доходите на Адийб като шофьор на такси.

Ум Мохамед (Майката на Мохамед) носи и сама отоговрността по отглеждането на децата; въпреки, че помогат, доколкото им е възможно, повечето от тях не са достатъчно големи. Тя има нужда от съпруга си и присъства на всяко дело в съда за да може поне за малко да го види. Но не ѝ е позволено да говори с него, освен по време на едиснтвеното посещение в затвора. Radja разказва как Batoul (на 4 години) е реагирала, когато посетила баща си в затвора:

“Тя не можеше да разбере защо той не може да бъде с нас вкъщи. Вкъщи тя постоянно плачеше и стана нервна. Питаше: Защо го отведоха? Когато го видя в затвора тя изпадна в шок, не искаше да говори. След като осъзна, че той няма да се прибере с нас вкъщи, започна да говори. Но как можехме да отоговрим на въпросите ѝ? Ясно е, че те го арестуваха и все още го държат в затвора, защото се страхуват от успеха на мирните демонстрации. Страхуват се, че чрез тях светът ще види какво Израел ни причинява, за това измислиха доказателства срещу водачите на демонстрациите.

Нямайки друг избор, изглежда и двете семейства са много силни и успяват, макар и с много усилия, да живеят без главите на семействата. Те са стояли в неизвстеност с месеци преди да се стигне до присъда, и са преживели голямо разочарование при произнасянето на присъдата и обжалването ѝ след нея, което в крайна сметка лишава децата от баща им. През юли тази годиан Адийб Абу Рама бе осъден на една година поради “насърчаване на насилие”, и още 6 месеца могат да бъдат добавени към тази присъда при разглеждането в четвъртък, когато държавната прокаратура ще обжалва присъдата. Според първото решение на съда, Абдала Абу Рама трябваше да бъде освободен тази седмица, но освобождението бе отложено. Въпреки всички трудности и болка, двете семейства не губят своята надежда и сила, защото знаят каква е причината за арестите. Както Majida казва:

Съпругът ми бе част от всяка демонстрация, говореше открито срещу стената и колониалните селища. Въпреки страданието ни, въпреки че собствените му деца растат без него, ние знаем, че действията му бяха успешни.Израел се почуства толкова заплашен от демострациите, че се наложи да отстранят силните личности като съпругът ми и Адийб.

Повече за двата случая:

Абдала Абу Рама е член на Народния комитет на Билин срещу Стената и Поселенията от неговото създаване през 2004 година.

В 2 часа през нощта на 10-ти декември 2009 (Международния ден на правата на човека) , точно година след като е получил медала Carl Von Ossietzky от International League for Human Rights, девет военни автомобила обграждат дома му в Рамала. Израелските военни разбиват входната врата и извждат Абдала със завързани очи в ареста.

След като през септмеври бе обвинен в подбуждане и организиране на незаконни демонстрации, на 12-ти октомври Абдала Абу Рама бе осъден на 12 месеца затвор плюс 6 месеца условна присъда от 3 години и глоба от 5 000 израески шекела.

След обявяването на присъдата, Европейският съюз в официално заявление осъди преследването на Абу Рама. Представители на всички страни членки на съюза заявиха, че смятат Стената, построена върху палестински земи за незаконна и поради това смятат Абу Рама за “защитник на човешките права”, който е участвал в мирни протести срещу стената и че са загрижени относно присъдата му.

В четвъртък, 18-ти ноември, денят, в който присъдата на Абдуала изтичаше и той трябваше да излезе на свобода, за пореден път това не се случи – Военният апелативен съд реши той да остане зад решетките в очакване на решението относно обжалването от страна на Военна прокуратура на присъдата.

Решението идва след драматично съдебно заседание, в което в последния момент (или денят на планираното освобождаване) Военната прокуратура поиска удължаване на присъдата на Абу Рама. Решението противоречи на съдебната практика на Върховния съд на Израел, псо ред която затворниците трябва да се държат под арест след изтичане на присъдата им само в най-необикновените случаи …

Габи Ласки, адвокат на Абу Рама заяви:

Решението Абдала да бъде задържан дори след като присъдата му е изтекла е подигравка не само с понятието за справедливост, но не е и изненадващо. Военната прокуратурата и съдилищата са добре смазана машина на политически мотивираниия нелоялен съдебен процес.

Адийб Абу Рама, водещ активист от комитет на Билин срещу Стената и Поселенията, бе арестуван на 10-ти юли 2009 година по време на една от седмичните демострации срещу стената в Билин.

Той бе осъден на 12 месеца затвор поради “подбуждане”(призоваване на селяните да участват в седмични протести), но военна прокуратура обжалва присъдата му и така той все още е в затвора, 15 месеца след арестуването, в очакване на решението относно обжалване на прокуратурата.

В случая на Адийб обвинението се позовава на принудителните самопризнания на четирима младежки от Билин – на 14, 15 и 16 години – арестувани по време на нощно нападение от израелски войници и принудени да заявят в разпит без присъствието на адвокат или настойник (и тримата са малолетни), че Адийб им е казал да хвърлят камъни по войниците.

–––––

Още статии по темата

Ако няма достатъчно хляб, дайте им да ядат чакъл

източник Gisha

Навечерието на големия мюсюлмански празник Ейд ал-Адха (по-известен като Курбан Байрам в България и който се празнува тази седмица) донесе новината за недостиг на брашно в ивицата Газа.

Последните две седмици търговци и собственици на мелници предупреждаваха за недостиг на пшеница в Газа, заявявайки, че мелниците могат да изпълнят само половината от производствения си капацитет.

Математическите формули, които израелската армия използва за определяне на количеството, което ще доведе до намаляване на запасите на брашно в Газа, вече не са в сила.
Така че, защо има недостиг?

Пшеницата бива доставена в Газа по конвейерна лента през граничния пункт Карни (в момента тази лента е единствената работеща част от граничния пункт след като той бе затворен за товарни автомобили през юни 2007 г.). До скоро лентата е работила само два дни от седмицата за внасянето на пшеница за хората и за храна на животните в Газа. Въпреки това, от средата на октомври Израел намали времето отредено за преноса на фураж и пшеница до само един ден в седмицата.

Вторият ден е запазен за превоза на чакъл в Газа, тъй като чакъл е една от стоките, включени в обявявени през юни промени в политиката за въвеждане на стоки в Газа. Други обещани стоки бяха строителни материали за проекти, ръководени от международни организации.

Между другото, Израел обеща да открие и други гранични пунктове, “ако има необходимост от увеличаване на капацитета на пропускателните пунктове.“

Но на практика одобрените строителни проекти са изключително малко на брой – от както Израел обяви промяната в политиката си средно на месец 107 камиони, преносващи строителни материали са били допуснати в ивицата, докато преди налагането на блокадата те са били средно 5000 на месец. Освен това, вместо да отваря допълнителни пропускателни пунктове, Израел обяви намерението си да закрие конвейерна лента в Карни и да прехвърли всички операции към граничния пункт Керем Шалом.

Обещанието на Израел да позволи влизането на строителни материали, което всъщност е трябвало да бъде добра новина за жителите на Газа, само създаде допълнителни трудности при вноса на основни и важни хранителни съставки. Тъй като Израел отказва да увеличи броя на работните дни на транспортната лента, както и да открие допълнителни пунктове, вносът на новопозволените продукти е за сметка на намелено количетво от старите.

Освен това, количеството чакъл, който Израел позволява да бъде внесен в ивицата Газа, не е достатъчен за строителството на обектите, планирани от международните организации. Според UNRWA, ако материалите продължават да бъдат внасяни в сегашните размери, то ще отнеме 75 години за изпълнението на плана на организацията за рехабилитация на Газа.

Добре дошъл в зоопарка

Моят квартал няма улични знаци. Дори и случайно да видите такива, то върху тях не са изписани имената на улицитe, които хората познават. Номерата на къщите също се виждат рядко.

Аз дори не знаех моят собствен пощенски адрес до вчера – четири и половина месеца след пристигането ми на тази улица.

Улица в Хайфа, фото:Audrey Farber

Моят квартал не разполага с големи улични кофи за рециклиране на пластмаса и стъкло, които са удобно разположени в останалите части на града. Улиците в моя квартал са тесни и лъкатушещи. По тях деца върху велосипеди заобикалят препятствията, създадени от техните братя и сестри, братовчеди и съседи, които играят футбол навън.

Има една автобусна спирка, няколко таксита и бих се изненадала, ако видя улично осветление.
Но има обществени тоалетни, както и знаци, които сочат на приключенските туристи как да стигнат до тях на не по-малко от три езика.

Този квартал присъства във всички пътеводителi като квартала, в който моxe да бъде намерен най-вкусния фалафел, ако тръгнете надолу по една много тясна уличка, докато стигнете магазинчето, което е като дупка в стената. Въпреки че, ако питате мен, магазинът се намира на една нормална по размер за тоза квартал улица. Предполагам, че това зависи от гледната точка.

В моят квартал се намира „Близкоизточният базар“, както и един външен пазар, в който задължително има сергии за шауърма (арабския дюнер) и магазини за балкава и умишлено поставени произведения на изкуството, повечето от които са на еврейски художници на различни теми за сътрудничество и съвместно съществуване. Но почти никакви еврейски израелци не живеят в моя квартал – а и повечето еврейски израелци, които познавам са шокирани, че аз живея тук. „Но там не е ли опасно?“

Моят квартал е снизходително? покровителствено? предано? посочен в Lonely Planet(гайд за туристи) като „прошарения стар християнски-арабски квартал на Хайфа“ и всички знаци (буквално) се опитват да запазят атмосферата на автентична “Близкоизток-ност“, стига тя да остава в рамките на своите ограничения и предварително зададени граници.

Това е мястото, където туристите отиват за да получат възможността да опитат от старата атмосфера на Близкия Изток, малко арабския вкус в иначе еврейската държава. Това е един от примерите на израелското псевдо-съжителство; едно от малкото места, където израелското правителство показва по такъв крещящ начин устойчивото съществуването на не-евреите. Хвърляйки разядени стари кости към всички защитници на правата на гражданите: погледнете нашето разнообразие!

Елате на посещение в еврейската държава и докато сте тук погледнете тези примитивни араби в малкото им затворено пространство – точно както са живели преди да дойдем в тази пустиня и да цивилизоваме тази пустош с мляко и мед, и плодове и вино… И пушки. (Забравете за десетилетията британското управление, а преди това за вековете османското, които са били преди нас).

Ние се опитваме да запазим собственото им наследство за тях самите … лишавайки ги от възможността да постигнат напредък, оставяйки за тях единствено техните тесни улички, възможността да продават патладжаните с нисък лихвен процент и да се усмихват, казвайки ahlan wa sahlan (добре дошли на арабски език) на автобусите, пълни с американски туристи на средна възраст. (Знаете, че тук не идват birthright туристи (това са млади евреи от целия свят, които имат право на безплатна обиклка из “родината“ им), тъй като те не се допускат в близост до арабите! Опасност, опасност!)

Разбира се, нито един от няколкото музея в Хайфа – посветен на всичко, от японското изкуство до незаконната имиграция – не представлява палестинската култура, изкуство, или история.

Това е общност на показ. Това е единствената останала част от Близкоизточната атмосфера, от която Израел може да се възползва без страх от критика или отмъщение, тъй като ориенталистът във всеки от нас не вижда гетоизирането на арабите като нещо, което трябва да бъде променено. Тази общност е заседнала на едно място от преди десетилетия, хранена от отпадъците на икономическите възможности.

Засенчен от построените на върха на хълма хотели-кули (да се чете:част от богатите еврейски квартали) и свързан с военизираното индустриално пристанище, това е малък рай на все по-задушавана култура, част от общество, чийто права намаляват всеки ден.

А най-хубавото е, че живейки тук ти се чувстваш все едно си на част от този зоопарк. На показ с пита хляб и прясно уловена риба, за радост на туристите от всички страни. А те дори моат да намерят пътят до тоалетните.

––––
Автор на статията е Audrey Farber. She did her undergrad at UPenn majoring in Modern Middle East Studies. Her activism has involved resettling Somali, Iraqi, and Burmese refugees in Maine, researching forced migration issues in Amman, and she is currently interning at Mada al-Carmel – Arab Center for Applied Social Research, in Haifa.

–––––-

Повече за историята на Хайфа в статия на израелския историк Илан Папе

Съдебното заседание на Върховния съд относно стената в Ал-Walaja

В понеделник, 8-ми ноември, след двучасово раздлежгдане на случая, Върховният съд на Израел отложи решението си относно строежа на стената в Ал-Walaja (село близо до Витлеем) с още 45 дни. Те все още не могат да вземат решение поради факта, че пътят, по който стената вече се изгражда, е изцяло частна собственост и принадлежи на палестинските селяни. Съдът изчаква палестинската земя да бъде официално конфискувана преди да вземе решение, но за сега постанови, че булдозерите може да продължат разкопаването на предложения от тях път за стената, докато строителството е временно замразено.

Този временно решение бе взето след като съдиите чуха “професионалното“ мнение на представител на израелската армия относно евентуалните последици върху селскостопанската земя от продължителните разкопки. Съдиите го попитаха дали смята, че стената може лесно да бъде преместена на друго място и земята отново използвана за отглеждане на посеви, ако окончателното решение за изграждане на стена бъде променено. Той каза, разбира се, че няма да има проблем. На делото присъства и експерт от екологична организация, който е много по-информиран по въпроса, но съдията реши да не чуе мнението ѝ, според което най-добрият вариант за селското стопанство е да се постави само ограда, а не бетонена стена.

Карта, показваща стената (вече построена и планирана да бъде построена) в района на Витлеем, село Ал Уаладжа се намира в горния ляв ъгъл е напълно заграден от лилавата линия, обозначаваща, че там се планува строеж на стената

Селяните напуснаха съдебната зала очевидно шокирани, че булдозери ще продължат разрушаването на земята им. Една жена от Ал-Walaja бе арестуван само защото си позволи да се обърне към член на армията, като му каза, че се надява, че ще може да спи добре, тъй като очевидно няма никаква представа какво е да се живее в гето. Тя беше след три часа освободена без да се налага да плаща такси.

Станахме свидетели как Върховният съд не пожела да събере повече доказателства и от двете страни по отношение на законността на изгражданетп на стена около незаконните селища Хар Gilo и Gilo, които се намират в непосредствена близост до Ал-Walaja. Единствената дискутирана тема бе близостта на стената до палестинския селото. Доводът на израелсия адвокат заяви, че заселниците внимателно са проучели позицията, височината и необходимостта от стената, както и че внимателно са разгледали редица алтернативи и това е било най-доброто решение.

Земята се използва незаконно от израелски заселници и израелските адвокати оправдават това като цитират закон, който казва, че в спешни случаи земята може да се отнема незабавно, а законосъобразността да бъде обсъждана по-късно. Въпросът за конфискацията на земя – или по-точно казано кражбата на палестинска земя – е истинският проблем за палестинците, но във фокуса на това изслушване бе смао близостта на стената до селото.

Палестинците заслужават правото на сигурност, достойно отношение, уважение и признаване не само на принадлежащото им имущество, но и на съществуването им като народ, който е част от тези земи. Стената е не само обида към човешкото им достойнство, но и символ на ционисткия апартейд и изолирането на палестинците в бантустани. Това дели, което бе съсредоточено само върху близостта на стена, отклонява вниманието от истинският проблем, а именно кражбата на земя.

Повече за ситуацията в селото плюс снимки и видео материали.

The Great Book Robbery

Нов проект цели да разкрие скрита досега глава от историята на палестинската Катастрофа (Накба) – експулсирането и бягството на палестинците в следствие на действията на израелските военни през 1948 година – а именно систематичната кражба на повече от 60 000 палестински книги и опита за унищожаване на палестинската култура.

С нарастващото насилие, съпровождащо създаването на Израел, хиляди палестински семейства са напуснали домовете си в търсене на сигурност и убежище. Едно след друго палестинските семейства бягали и предполагайки, че скоро ще върнат, оставили зад себе си много от най-ценните си вещи. След като домовете опустели, започнала организиранa израелска кампания с цел лишаването на палестинците от едно от най-ценното за тях – книгите им.

Между май 1948 и февруари 1949 г., библиотекари от еврейската национална библиотека и университетската библиотека в Ерусалим са влизали в опустелите палестински домове в Западен Йерусалим и иззели 30 000 книги, ръкописи и вестници от там. Тези културни ценности, които са принадлежали на елитните и образовани палестински семейства, са били след това „заети“ от Народната библиотека, където се намират и до сега.

Освен в Ерусалим, в градове като Яфа, Хайфа и Назарет, служители на службата за неприсъствена собственост са събрали около 40 000-50 000 книги, принадлежащи на палестинци. Повечето от тях са били по-късно препродадени на арабите, въпреки че около 26 000 книги са счетени за неподходящи, тъй като са съдържали „подбуждане срещу държавата [Израел]“ и са били продадени като отпадъчна хартия.

Тази неразказана история от Накба е останала скрита през годините, докато израелският студент Гиш Амит случайно не попада на архивите, които документират систематичното плячкосване на палестинските книги.

„Това стана съвсем случайно“, признава Гиш. „Прекарах първите няколко месеца от работата по моята докторска степен в различни архиви, сред които бе и архивът на Еврейската национална и университетска библиотека, където един ден открих първите документи относно събирането на палестински книги, оставени по време на войната през 1948. Отне ми още няколко седмици и десетки документи за да осъзная, че тази история трябва да бъде разказана. Никой не е говорел за това досега, а това трябва да се промени, защото така ще обогатим познанията ни за палестинската култура и нейното заличаване.“

Въпреки че много палестински семейства са били наясно, че техните книги са били взети по време на периода след 1948 г., те не са имали представа, че това е било вследствие на системно и съзнателно усилие.

Гада Карми, палестински активист и автор, която живее в Ерусалим до 1948 г., когато семейството ѝ е принудено да избяга, си спомня, че баща ѝ е бил запален читател и е имал впечатляваща лична библиотека.

„Семейството ми е бил част от малкия, сравнително образован елит в Палестина по това време и имахме много книги“, обяснява тя. „За ционистите да откраднат тези книги … Не знам, това е шокиращо. Но те откраднаха всичко, така че предполагам това не ме изненадва въобще.“

Културното унищожаване, което се провежда по времето на Накба не получава толкова голямо значение, колкото унищожаването на стотиците селища и палестински домове. Възприема се като малко по мащаби и значение, защото засяга малка част от градския елит, за разлика от пълното унищожение на палестинските села, което засяга огрмона част от палестинското население.

„Това, което трябва да разберате е, че палестинската загуба по времето на Накба е толкова мащабна, че данните за загубените книги са били счетени за незначителни“ казва Карми, която сега живее и работи като университетски преподавател в Обединеното кралство. Тя е и автор на няколко книги, включително и на книгата In Search of Fatimа, мемоар за преживяното от семейството ѝ по време на Катастрофата.

„Тогава хората са загубили домовете си, живота си, земите си и предполагам, че загубата на книги от домовете на малкия палестински елит не е било от голямо значение. Сега, когато всички тези години са минали, тези данни се отново се появяват на бял свят и тяхното значение се признава.“

Организаторите на проекта работят по създаването на филм, режисьор на който ще бъде Бени Брунер. Той заедно с Арян Ел Фасед (съосновател на Електронна интифада), както и останалите организатори са поставили за своя задача да подчертаят спонсорираното от държавата Израел плячкосване на книги през 1948-49. “Големият грабеж на книги“ е проект в процес на изграждане, които се надява да изложи неразказаната история за грабежа на книгите и да помогне на палестинците да възстановят своето културно наследство и дори да го съживят (кратко видео можете да намерите на сайта филм).

Брунер, холандски и израелски гражданин, който е работил над различни филми, свързани с Израел и палестинците, твърди,че „Taзи история е наистина значителна, тук става дума не само за кражбата на 60 000 книги, но за разрушаването на една култура. Това е истинското последствие от случилото се, това е нещо важно и е нужно да се говори за него. И ако е възможно, трябва да се положат усилия за спасяването на изгубената култура, разрушена през 1948 година.“

Преди Катастрофата да разпръсне палестинския елит из целия свят, градове като Ерусалим и по-специално Яфа са били ядрото на културната и политическа дейност. Добре образования елит е публикувал вестници, списания, книги, поетичните и интелектуалните клубове процъфтявали, а кафенета са били места за обсъждане на важни въпроси. Всичко това рязко се е променило през 1948 г. и сега е почти напълно забравена глава от палестинската културна история.

Докато книгите, конфискувани от Израел първоначално са били маркирани с имената на палестинските им собственици, през 1960 г. тази политика е променена и книгите са отбелязани само с две букви: „ИС – Изоставена собственост“ или в течение на времето са станали „израелски“ книги, особено след като голяма част от тях са били вградени в националната колекция.
„Те станаха „нашите“ книги и част от „нашето“ културно наследство“, казва израелецът Брюнер.

Както Карми обяснява: „Това, което наистина е ужасно относно кражбата на тези книги е, че като все едно казваш:“Аз не само ще открадне вашия дом и вашата земя, но и интелектуалното ви наследство“ – те са взели тези книги и са сложили ги в израелските библиотеки сякаш винаги са били там. Ето защо ние започваме една битка, защото ние не просто се опитваме да си върнем нещо, което седи там и събира прах … ние се опитваме да си върнем нещо, преди то да бъде унищожено. И затова това е толкова важно и за това проектът [на Брунер] е изключително ценен. “

Карми подчертава неотложността от издирването на тази част от палестинската историята и значимостта на този момент. „Ние вече преодоляхме етапа на травма или шок, в който палестинци бяхме много дълго време. Сега е време да си върнем нашата история, нашата култура, нашите градове, нашата архитектура, нашата география, преди Израел да разруши всичко. “

Но дори и Карми признава, че някои неща са загубени завинаги. Ръкописи, които никога не са били публикувани, книги, продавани като отпадъчна хартия, лични дневници или дори речници на арабски и английски, върху които бащата ѝ е работил сега са загубени завинаги. Но както Карми, така и Брунер смятат, че Израел трябва да върне над 6 000 книги, които са ясно обозначени като палестински собственост на законните им собственици.

Карми също така добавя, че е време за създаване на палестинско движения – успоредно на движението за издирване на еврейски и други културни артефакти, загубени при управлението на нацистите – посветено на намиране на части от палестинското културно наследство, загубено по време на Накба. Този проект е първата стъпка към това.

Списък с част от книгите

Страницата на проекта

–––––––––––––––––––-
Статията е на Arwa Aburawa , журналист на свободна практика със седалище във Великобритания, която пише за Близкия изток, околната среда и други обществено значими проблеми.
––––––––––––––––––––

Saffa и анексирането на палестинска земя

Saffa е палестински селскостопански район, намиращ се до незаконното еврейско селище Bat Ayn. Земеделските производители в Saffa са често обект на насилие и тормоз от страна на заселниците.

Тази седмица израелските военни не са позволили на фермери от долината Saffa да обработват своята земя. Вторник сутринта в 8 часа Ali Ahmed Thalj Aady и Hani Nimr Aady и техните семейства са отишли да работят на полето, но там са били спряни от група израелски войници. Войниците не им позволили да работят, а вместо това ги задържали за 5 часа на слънцето без вода. Било им е казано, че земята е “нерегистрирана“ и че ако се върнат отново ще бъдат арестувани.

Инцидентът се е случил малко след ареста на 6-има международни активист миналата неделя, които са придружавали фермери в същия район. На активистите също е било казано, че се намират върху неристрирана земя и са били заплашени са арест, ако се завърнат.

Фермерите в района на Saffa са жертва на продължаващ тормоз от страна на заселниците от селището Bat Ayn, както и от страна на израелската армия. В следствие на серия от атаки през 2009 година редица фермери са били ранени и голяма част от земята им унищеожена, същевременно заповеди, обявяващи земите за забранена военна зона не им позволяват да се грижат за посевите през по-голямата част от годината. През февруари 2010 година военните са съобщили, че земята е обявена за държавна, което всъщност означава, че са я анексирали към земите на колониалното селище Bat Ayn.

Всички фермери притежават документи, които доказват, че те са собственици на земите и че са ги обработвали в продължение на десетилетия.

Видео от арестуванато на международните активисти:

video also.

Repair education, repair the world!

A това е посланието на Fatma al-Sharif пред foreign policy.
Газа – Когато юни тази година (след завършилото със смъртни случаи нападение на Флитилията за Газа) Израел обяви, че ще облекчи блокадата над цивилното население на ивицата Газа, в мен почти се породи надежда.

Аз съм палестински адвокат за правата на човека и живея в Газа. По-рано тази година бях приета да уча за мастърска степен в Университет Birzeit в Западнаия бряг в специалността Human Rights and Democracy Studies (Човешките права и демокрация). Преди “олекотяването“ на блокадата, се бях опитвала многократно да получа разрешение от изр. власти да напусна Газа за да посещавам лекциите в университета, но такова така и не получих. Но дали промяната, която Израел обяви, ще ми даде най-накрая възможност да ходя на училище?

Това лято, подкрепена от израелски и палестински хуманитарни организации, а именно Gisha и Al Mezan, изпратих петиция до Израелския Висш Съд, в която молех да ми позволят да пътувам до моя университет. Но съдът се съгласи със заповедта на израелските военни, според която “олекотената“ блокада не включва проямана в политиката, съществуваща от 2007 година насам и която позволява само “извънредни хуманитарни случаи“ да получават разрешение да напуснат Газа. Което означава, че “да“ получават само болни пациенти, отговарящи на дадени условия. Но студенти като мен, които търсят по-добро образование получават отказ.

Първоначално Египет сътрудничише на тази политика и също не позволяваше преминаванто на студенти през граничния пунк в Рафа (там е южната граница на Газа), но това се промени след юни тази година и все повече студенти могат да напуснат Газа от там и да идат да учат в чужбина. Но това не е от полза за студентите като мен, които сме се записали в университет в Западния бряг. Дори ако пътуваме през Египет и Йордания, Израел пак няма да ни позволи да влезем в Зап. Бряг.

Програмата в университета Birzeit е уникална: нито един университет в Газа не предлага такава, магистратура в областта на човешките права няма и в нито една съседна арабска държава. Но моят случай не е нещо необичайно. От 2000 година насам, Израел забранява на всички палестински стуеденти от Газа да учат в Зап. Бряг – забрана, която оказва негативно влияние на тези като мен, които дори Израел признава, че не представляват заплаха за сигурността. По този начин отрича правото на хиляди студенти да отидат от Газа в Зап. Бряг за да учат специалност, които университети в Газа не предлагат – такива са стоматология, ветеринарна медицина, окупационна терапия, медицинско инженерство и опазване на околната среда за напреднали.

Висшата образователна система в Западния бряг и Газа бе планирана като една цяла система, а Западния бряг и Газа се смятат за една територия от серия от международни споразумения, включително Oslo Interim Agreement (Oslo II) от 1995 , както и Agreement on Movement and Access. Въпреки това ни е забранено да пътуваме до Рамала (нормално пътуване без спиране и чакане на десетките пропускателни пунктове отнема само един час с кола) – отнето ни е правото на совбодно движение и правото на образование, при това във собствената ни държава.

През 2007 година израелският кабинет обяви, че тази забрана е в следсвие на това, че Хамас взе властта над ивицата Газа, което превърна Газа в „враждебен обект.“ Но по какъв начин ветеринарните лекари, зъболекарите или адвокатите за човешки права представляват военна заплаха?

Нима трябва да припомним на израелските правителствени адвокати, че колективното наказание над цивилно население е сериозно наришение на Женевската конвенция?

Нима се налага да осведомя израелските политически лидери относно негативните последици, които забраната ще породи, защото така студенти и професори ще имат ограничен достъп до информация? Тази забрана само ще задълбочи изолацията на Газа, ще направи още по-трудно за палестинците да създадат стабилно и прогресивно палестинско общество, което Израел и неговите партньори твърдят, че искат да има.

Преминаването ми от Газа в Зап. бряг за да се обучавам относно човешките права не е заплаха за сигурността на Израел. Отнеманате на правото на палестинците на образование и развитие няма как да доведе до мир. Палестинците като мен искат да създадат образовано общество осъзнаващо значението спазването на правата на човека в ивицата Газа. Най-важното е, че ние искаме да се противопоставим на нарушенията на човешките права, които са не само дело на Израел, но и вътрешните такива. Но това ще стане само ако Израел ни позволи.

––––––––––
Миналият октомври 21 годишна палестинка-християнка Berlanty Azzam бе арестувана от израелската армия и със завързани очи и ръце върната обратно от Витлеем, където учи, в Газа.
Единственото “престъпление“, което бе извършила бе, че според израелските регистри е жител на Газа, а не на Западния бряг.

Призивът на Университа във Витлеем за помощ.
Нейната история в кратко видео на Си Ен ЕН:

–––––––––––––

Повече за влиянието на затворените граници между Западния бряг и Газа върху учебния прoцес на студентите, връзките в семействата и търговията може да прочетете тук!