От Витлеем до Газа, разказът на един палестинец

На 2-ри април 2002 година Израел окупира град Витлеем в Западния бряг. Fahmi Kan’an е един от 250 мъже, които търсят подслон и защита в църквата „Рождество Христово“. Той е и един от 26-те, които биват депортирани в Газа след това. Това е неговата история, разказна пред Flora Nicoletta, независим френски журналист, живееща в момента в Газа, където работи върху своята четвърта книга, посветена на палестинския въпрос.
„Родният ми дом се намира на 200 метра от църквата „Рождество Христово“. Роден съм във Витлеем на 1-ви юни 1971 година. В момента съм на 39 години.

Бях арестуван за пръв път през 1988 г. по време на първата Интифада. Тогава бях само на 17 години. От 1987 до 1996 бях пет пъти в затвора. Арестуваха ме, после ме освобождаваха и после пак ме арестуваха…така пет пъти. Общо прекарах 3 години и 3 месеца като затворник.

Когато ме освободиха през 1996, Палестинските власти контролираха Витлеем. Те ми казаха, че израелците искат да ме арестуват отново. Но защо тогава въобще ме освободиха?

Ожених се през 1997. Awatef, моята съпруга, е от Halloul, селище в района на Хеброн. Преди да се омъжим ѝ казах за всичко. Казах ѝ, че съм бил в 15 израелски затвора, че ме търсят отново – можех да бъда арестуван или убит по всяко време. Въпреки това тя прие да се омъжи за мен.

Тя учеше Религия в Университета в Хеброн, втори курс. Когато дойде да живее във Витлеем, тя продължи да пътува до Хеброн, дори когато беше бременна… Пътува се 30 минуто до там. И когато синът ни Мохамад се роди, тя продължи да ходи, докато майка ми се грижеше за детето.

Работех като част от подготовката за празника Bethlehem 2000. Реновирахме улици и древни останки. През септември същата година избухна Втората Интифада и всичко всичко се промени.

През 2002 година израелската армия се върна във Витлеем. Това се случи на 2-ри април. Скрих се в църквата „Рождество Христово“ , защото изралеците ме издирваха и ако ме хванеха можеше да не съм жив…скрих се в църквата, защото израелската армия искаше да ме убие.

Останахме вътре цели 39 дни. Първият ден те спряха електричеството и водата, нямахме и храна. Обръщаха се към нас с мегафони: „Излезте и няма да убием никого“, но те лъжеха…

Беше около 19 часа, църквата бе заобиколена от всички страни от израелската армия. Вече 4 или 5 часа от както бях в църквата. Бяхме 250 души, все мъже. Повечето бяха от палестинските власти – полицейски офицери, от разузнаването, морските сили, плюс активисти от различни политически групи. Знаете ли, че имаше и десетина деца, на възраст от 12, 14 и 15 години…защото израелската армия бе във Витлеем…и военни хеликоптери кръжаха в небето, а танкове обикаляха улиците…това накара дори обикновените хора да се скрият в църквата.

В същото това време Рамала също бе окупирана, както и Дженин, в бежанския лагер там бе имало клане.

Говорехме със свещениците… с Ibrahim Faltas, който е говорител на църквата. Мисля, че той бе от гръцката православна църква…имаше къса брада. Казахаме ми, че сме в църквата за да намерим подслон, да се защитим, а той ни отвърна: ‘Не се страхувайте. Църквата тук е защитник на всички хора. ‘ През нощта израелците стреляха по църквата, хвърляха бомби, позиционираха снайперисти на съседните покриви.



Повече снимки от случилото се в Църквата

Нямахме храна, но свещеницити ни дадоха малко ориз…което обаче бе нищо за 250 човека! Дадоха ни една чаша ориз и вода за целия ден, всеки ден…И знаете ли, че израелските снайперисти убиха хора, намиращи се в двора… човекът, който бие камбаната… убиха го на втория ден! Неговото име…мисля, че се казваше George, той бе от християните във Витлеем и работеше в църквата. Познавах го, защото като дете ходех често в църквата и познавах хората там. George бе на около 40 години.

Защото нямахме друга храна, ядяхме лимоните, които намирахме в градината, когато и те свършиха започнахме да ядем листата на лим. дървета. Около църквата има голяма градина, но не можехме да излизаме, защото израелците стреляха…. снайперистите се целиха в нас…а ние ядяхме листата…и пиехме вода със сол за да не умрем. След като излязохме на 39-ия ден лимоновите дървета бяха напълно голи – нямаше нито едно останало листо.

Общо 9 човека бяха убити и 30 ранени…

Една нощ петима сътрудници на Израел избягаха от църквата с въжета предоставени им от израелците. Те им казаха, че нямаме храна. До тогава имаше договаряне между палестинците и зраелците, че само шестима ще бъдат депортирани в Газа. Но след като израелците разбраха в каква ситуация се намираме, те нарушиха договорката. … Те решиха, че ще се предадем, защото сме гладни.

Имаше и убити, повечето умряха пред очити ни без да можем да им помогнем…израелците ги откараха в болница едва след 3 или 4 часа, когато вече не можеше да бъдат спасени…

По това време при нас бяха и група чужденци, които успяха да влязат при нас. (А именно активисти от ISM – Nauman Zaidi (USA), Robert O’Neill (USA), Alister Hillman (UK), Allan Lindgaard (Denmark), Stefan Coster (Sweden), Erik Algers (Sweden), Larry Hales (USA), Mary Kelly (Ireland), Kristen Schurr (USA), and Jacqueline Soohen (Canada)). Донесоха ни бисквити и храна, но в малко количество. Говорех с тях. Бяха американци и британци. Питаха ни да разкажем за престоя в църквата, как се чустваме…водеха си записки и ни снимаха…но така и не съм видял снимките…Имаше едно американско момиче. Всеки ден говорех с нея.

Видяха, когато Халад бе убит, снимаха. Казах им: ‘Израелците не искат да го откарат в болница.’ и когато израелците го взеха и казаха, че е мъртъв те плакаха…защото бяха говорели с него преди това…
Много групи опитаха да влязат при нас, но само те успяха и останаха при нас няколко дни.

Пръвоначално вярвахме, че израелците няма да докоснат църквата, защото е свещено място за всички християни по света. Все пак не е палестинска джамия!

Израелците преговаряха с палестинските власти. Някои напуснаха църквата. След 34 или 35 дни палестинските власти ни казаха, че 26 от нас трябва да идат в Газа, а 13 в Европа за 2 години. Ние отказахме…но накрая бяхме принудени да се съгласим.

След 34 дни не можехме да ходим, не се бяхме къпали, нищо…бях загубил 15 кг. дори не можех да говоря, не можех да стоя прав! Страхувахме се, че ще влязат в църквата и ще ни убият…Поради това се съгласихме с предложението: 13 щяха да бъдат депортирани в Кипър, а 26 в Газа за две години.

Забравих да кажа…пушачите пушеха цигари от чай. Нямахме сили, за това се молехме седнали на пода. За пръв път мюсюлмани се молеха в църквата „Рождество Христово“! И видях нещо наистина трогателно… когато някой от нас умираше, свещениците плачеха…

Не всички мъже бяха от Витлеем, имаше и трима християни: Raed Shatara от Витлеем, който бе депортиран в Газа; Chris, който бе осъден на доживотна присъда и George, който се прибра вкъщи.

Ние не бяхме терористи, както те казваха. Ние само искахме да защитим нашия град. Окупаторите дойдоха във Витлеем! Ние искахме те да напуснат Витлеем.

Петък, 10ти май, ни качиха на автобусите…бяхме много щастливи, но едновременно с това и много тъжни. Щастливи, защото напуснахме църквата и нямаше да идем в затвор, но тъжни, защото щяхме да бъдем разделени от нашите семейства. Когато излизах от църквата видях в далечината майка ми и съпругата ми. Помахах им с ръка.

В автобуса ни биеха, имаше и кучета. Откараха ни с два автобуса до Газа, 13 във всеки автобус заедно с 14 или 15 въоръжени войници и 2 или 3 кучета. Първо ни отведоха до едно място, където ни разпитаха, а след това ни откараха в Газа.

На граничния пункт едва ходехме, бяхме много изморени…но тогава видяхме всички хора, които бяха дошли да ни посрещнат, това ни даде сили! Те искаха да ни видят, ние бяхме герои за тях : 39 дни без храна и под обстрел.
Откараха ни в ралзични хотели – Beach Hotel, El-Quds Hotel и El-Hilal Hotel…ядохме кебаб, но се почуствахме зле и ни откараха в болница, защото ядохме месо след 39 дни пост. Водата в църквата също бе лоша, там пиехме от един кладенец. Имахме стомашни болки. Палестинските власти ни предоставиха апртаменти, четирима в един апартамент.

След 6 месеца помолих жена ми да дойде в Газа през Йордания и Египет. Пътува 4 дни с Мохамад, който тогава бе на 4 години и Nasrallah, на 2 години. Тя летя със самолет от Аман до Кайро, бе платила 300 или 400 долара. Много е скъпо да се пътува от Витлеем до Газа през Йордания и Египет. Вместо това, едночасовия път с кола от Зап. бряг до Газа е много евтин, но Израел не ни позволява да минем по него.

Когато дойдох в Газа учех Социални услуги в университета El-Qods. Исках да запиша и мастърска степен, но тук такава не се предлага.
Животът тук е много тежък за нас. Казаха ни, че ще останем тук само две години и след това ще може да се върнем във Витлеем. Но ето, осем години и половина вече минаха и няма никакви изгледи за завръщане. Ние, депортираните, дори не можем да идем в Йордания. Позволено ни е само да ходим в Египет за медицинско лечение или за обучение, или до Мека за поклонение.

Ако жена ми иска да пътува до Витлеем през Египет би било много трудно, защото вече имаме 5 деца, а пътуването е дълго и скъпо. Не мога да си го позволя, независимо, че жена ми работи като учител по религия.
Има и нещо друго, което прави живота ни много труден. Живеем в невидение. Не знаем кога ще може да се приберем. Много е тежко. Не искаме да оставаме в Газа, но не знаем кога ще се приберем. За това и още не сме почнали да строим стабилен дом.

Миналата година пътувах до Мека и се срещнах с майка ми, защото президентът Абу Мазен ни предостави тази възможност, за всички депортирани и един от нашите родители. Срещнах майка ми в Мека. Това бе много щастлив ден…но и шок за мен, защото тя изглеждаше много болна и остаряла. Баща ми не може да пътува, защото има сериозни сърдечни проблеми.

Искам да видя баща ми, но не мога. Баща ми се намира на по-малко от 100 км от мен, един час път с кола. Той ми каза по телефона, че иска да види моите деца преди да умре. Всеки ден му се обаждаме. Той казва ‘Сине, мой, искам да видя твоите две дъщери и трима сина. Страхувам се, че ще умра без да съм ги видял.’ Три от децата ми са родени в Газа, той никога не ги е виждал… Сега той е на 70, страхувам се от деня, когато ще ми кажат, че е починал…страхувам се много от този ден.

Моята жена също иска да види своите родители. Един от братята ѝ почина преди 2 месеца. Тя не можа да го изпрати…а родителите ѝ остаряват…

Свързахме се с всички огранизации в Газа. Разказахме им за нашия случай, записаха нещо, но нищо не се случи. Обадихме се и на израелската организация Hamoked в Йерусалим. Говорехме с тях, пратихме им медицинско свидетелство за болестта на баща ми…но израелските власти не ни пускат…

Дори да ми дадат да живея в палат, аз не искам да живея в Газа. Моят дом е във Витлеем, имам земя там…но неможем да се приберем…Тук също е моя родина, Палестина, но във Витлеем е моя дом. Децата ми искат да видят своите баби и дядовци, своите братовчеди.

Забравих да ти кажа…На втория ден от обсадата на църквата войниците са отишли в дома на баща ми и са го разрушили … хвърлили резервоара за вода от покрива върху моята кола и колата ми е повреден. Взели са болния ми баща и брат ми до Peace Center на площад Manger. Там са искали от баща ми да говори с мен през мегафона и да ми каже да напусна църквата. Баща ми отказал. Заключили са го в една стая…той е и дабетик…станало му е лошо. Наложило се е да откарат в болница, но той е отказал да говори с мен!

Миналия август, на първия ден от свещения месец Рамадан, ние. депортираните и семействата ни отидохме до граничния пункт Erez. Когато стана 18:30, времето да прекъснем поста ние ядохме там. Искахме символично да се свържем с нашите семейства във Витлеем … El-Jazeera ни показа наживо.

Споразумението за нашето депортиране е незаконно според 4-та Женевска конвенция и международното право. Окупираният народ не може да бъде насилствено прогонен в друга територия, това е незаконно, това е престъпление. И Европа на първо място не е трябвало да приема депортирани палестинци.

Няколко пъти писахме до бившия главен секретар на ООН, Кофи Анан и Bamki Moon. Не получихме отговор.
Последно, искам да призова всички хора със съвест по света. Говоря от името на всички депортирани от църквата „Рождество Христово“ и като говрител на депортираните в Газа: Искаме да се върнем във Витлеем. Моля ви, помогнете ни!

Advertisements

Posted on ноември 1, 2010, in Газа, Затворници and tagged , , , , , , , , , , , , , , , , , . Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: