Пожарът, с който изгарят и илюзиите на Израел

Статия на Макс Блументал

„Когато гледам през прозореца ми днес, дърветата под него ми дават по-голямо чувство на лична красота и радост, отколкото всички по-големи гори, които съм виждал в скандинавските страни и Канада. Понеже всяко дърво тук е засадено от нас“ – Давид Бен Гурион, Мемоари

„Защо има толкова много араби тук? Защо не ги изгонихте?“ – Давид Бен Гурион по време на посещение в Назарет, юли 1948 год.

Четири дни след като израелският премиер Бенямин Нетаняху обяви плановете си за събиране на хиляди работници-мигранти в затворнически лагер дълбоко в пустинята Негев, защото, както той твърди, те представляват „заплаха за характера на [държавата],“ изгарящият ствол на дървото, паднало пред автобус с кадети от израелските затвори, уби четиресет от тях. Това дърво е сред стотиците хиляди други превърнати в пепел от горския пожар в северен Израел, който сега заплашва да погълне покрайнините на Хайфа, третият по големина град в Израел. През последните четири дни, повече от 12 300 дка са изгорели в планинската област Кармел, опустошително бедствие за страна с размерите на Ню Джърси. Въпреки че причината за пожара не е установена, той разкри какво се крие зад митовете от основаването на Израел.

Израелците определят огъня като една от най-големите трагедии в последните години. Един приятел, който е израснал в областта около Хайфа ми каза през уикенда, че той е останал поразен от телевизионните кадри. Брат на негов приятел е сред загиналите в автобусната катастрофа. Въпреки, че той е посветен ционист, който е гласувал за Нетаняху при избора му за премиер през 2008 г.,подобно на толкова много други израелци, той е бил бесен на отговора – или липсата на такъв – от правителството. „Нашите ръководители са пълни идиоти, но вие вече знаете това,“ ми каза той. „Те инвестират толкова много за да сме готви за всякакви луди сценарии, но не правят нищо за да защитят цивилното население от основни проблеми, които би трябвало да приемаме за даденост.“

На 3 декември Нетаняху информира жителите на Израел: „Ние нямаме необходимото оборудване за да се противопоставим на пожара, но помощта е на път към нас.“ За се противопостави на пожара, Биби е трябвало да моли за помощ колегата си в Турция, американските и британски покровители, както и подкрепяната от Запада Палестинска автономия. Израел е богата страна, която се хвали пред света със своя новаторски дух – американските лобисти рекламират Израел като „Start-Up нация“ – но действията на държавата по време на горските пожари разкриват тъжната истина: правителството има като приоритет офанзивната военна окупация и нейната поддръжка до такава степен, че напълно пренебрегва инфраструктурата на страната, готовността за аварийни ситуации и най-вече, общото благосъстояние на своите граждани.

Отвъд неудобната гледка на турски самолети, които кацат в Тел Авив за да помогнат само шест месеца след като израелските командоси убиха турски доброволци от Флотилията с помощи за Газа, или признанието в безсилие на иначе силни мъже като Нетаняху и Авигдор Либерман, огъня разкри ужасна история от миналото, която е била прикрита досега от официалната митология и купчините паднали борови иглички.

„Няма факти“

Сред градовете, които са били евакуирани е Ейн Ход, бохемска колония, в която живеят художници, сгушена в хълмовете на север и на изток от Хайфа. Това обаче не е първият път, в койтоЕйн Ход е евакуиран. Първият път е бил през 1948 г., когато палестинските обитатели на селището са били прогонени от домовете си от предизвикано от човека бедствие, известно като Накба (Катастрофа на арабски език).

Повечето от предишните обитатели на Ейн Ход, което селище преди 1948 год е било наречени Айн Хоуд, са живеели там от преди 12-ти век, но са били експулсирани в бежанските лагери в Йордания или Дженин в Западния бряг. Но една малка и изключително устойчива група от тези жители е успяла да избяга в планината, където е създала импровизиран лагер и от където е виждала как еврейски чужденци се нанасят в домовете им.

През 1953 г. скулптор на име Марсел Янко убеждава армията да не разрушава Ейн Ход, така както е направила със съседните палестински градове, които са били етнически прочистени пет години преди това. Той предлага да се създаде арт общност, която да привлича туристи и да допринеся за развитието на културата на ционизма. Днес, селските каменни къщи, принадлежали някога на палестинци, са превърнати в старовремски художествени ателиета, а селската джамия е превърната в просторен бар, наречен Bonanza. Посетителите на града биват посрещнати на входа от скулптура на Бенджамин Леви, изобразяваща гола жена и костюмиран мъж.

След катастрофата от 1948 г. първите жители на Ейн Хоуд, палестинците, решават да създадат свое собствено село на три километра от това, което днес е известно като Ейн Ход. В продължение на десетилетия селяните успяват да удържат на опитите да бъдат прогонени, през 1970 г. израелските власти поставят ограда около тях за да не може селото да се разширява в съответствие с естествния си прираст.

Едва през 2005 година те най-накрая са спечелили официално признание. Това означава, че за първи път от създаването на Израел, те са могли да получават електроенергия и други услуги, като събирането на боклук. Междувременно, повече от четиридесет други палестински села в Израел остават „непризнати“. 80 000 жители на такива села, повечето намиращи се в пустинята Негев, се облагат с данъци, които плащат и останалите граждани на Израел. Въпреки това, те имат много малко права, техните домове биват разрушавани рутинно, а те самите биват лишени от основни услуги.

Посетих и двете села през юни. Когато жителите на еврейското село Ейн Ход ме видяха да снимам, те реагираха със смесица от подозрение и враждебност. „Знам какво правите!“ ми каза възрастна жена, настоявайки да не я снимам. Вътре в бара попитах дали мястото наистина е било джамия преди това. „Да, но всичко в Израел има подобна история,“ ми каза жена, живееща в кибуц наблизо, докато отпи от бирата си. „Цялата страна е построена върха арабски села. Така че може би е най-добре да оставим миналото в миналото.“

Предизвиках още едно раздразнена реакция, когато започнах да снимам екскурзоводка, който води група от възрастни израелци около селото. Говорейки на иврит, тя определи студията, през които минаваха за „къщи, трето поколение“ – забравяйки за арабите, които са живели в тях в продължение на стотици години. В ателиетата забелязах, че голяма част от изкуството е юдейски кич, който единствено цели да бъде продаден на чуждестранни туристи.

По-късно, преди да отведе въпросната туристическа група към градския музей Hurdy Gurdy, екскурзоводката спомена как „специална комисия“ определя кой да полчуи право да се нанесе в селото. Вероятно по този начин Ейн Худ е попречил на досадните арабите да се върнат у дома. Това заедно със закона за неприсъствие от 1950 г., според който всички „изоставени“ арабски земи и притежания преминават в ръцете на Еврейския национален фонд и Израелската администрация за земята. Разпоредба, която палестинският член на израелския парламент в изгнание Азми Бишара нарече „най-големия въоръжен обир в историята.“

По време на една кратка почивка, екскурзоводката ме дръпна настрани и поиска да знам кой съм аз. Беше ясно, че селяните се притесняват от любопитни външни лица. Тя се представи като Шули Линда Йaркон, кандидат д-р в Университета в Тел Авив, и поиска да види всички кадрите, заснети от мен. Тя твърдеше, че това би гарантирало, че аз няма да преведа погрешно думи, които тя е използвала, като например термина kibbush, който на иврит означава „завоевание“, но обикновено се използва за обозначаване на окупацията на Палестина.

„Какво ще кажете за завладяването, което споменахте?“ Попитах я. „Защо не кажете на туристите кой е живял в тези къщи преди 1948 година?“ Видимо раздразнена, Йаркон отбеляза, „След години на изследвания заключих, че няма достатъчно факти, които да доказват този въпрос. Има само разкази.“ Тя ме увери, че еврейското население в Ейн Ход поддържа отлични отношения с прогонените палестинци: „Отидете да ги питате, те ще ви разкажат как се чувстват ..“

Така и направих. След като няколко километра карах по черен път, стигнах до Айн Хоуд, палестинското село. Тук няма арт студия, само паянтови къщи, черни пътища, джамия с високо минаре и много деца, които играят на улицата. Почти веднага някои от жителите на града излязоха от домовете си за да ме поздравят. Абу ал-Хиса Моеин, член на Съвета на селото и учител, ме покани да прекарам останалата част от следобеда заедно със семейството му във вътрешния двор до дома му, който изглежда по-нов и по-хубав от тези на съседите. Той ми каза, че предците му пристигнали в селото преди повече от 700 години от там, където днес е Ирак. Близките му, които са експулсирани в Дженин през 1948 г. са му казали, че ще бъдат много ядосани дори само, ако видят за кратко бившите си домове с нови обитатели вътре. Когато споменах за бара, вграден в старата джамия, Моеин поклати глава с отвращение. „Това е много лоша обида“, каза той.

След това ме заведе вътре в дома си, показвайки ми просторeн, безупречно чист салон с голям прозорец, който гледа към долината по-долу. С гордост ми каза, че е построил сам всичко това. По-нататък, 13-годишната му дъщеря, Ансам, легнала на пода в стаята си четеше класическия роман на Джон Кноулс – A Separate Peace. Тя подскочи, когато влязохме и в следващите десет минути ми показа своята библиотеката с художествена литература. С падането на нощта, Моеин и семейството му ме заведоха обратно на верандата. Там той разви карта на Палестина от периода на Британския мандат и започна да показва с пръсти имената на десетки села, разрушени по крайбрежието между Яфа и Хайфа от ционистките сили през 1948 година. Той посочи градове като Кфар Саба, Какун, Ал Тира и Тантура, както и място до брега на морето, в което се е провело ужасяващото клане на цивилни палестински затворници, само месец след клането в Деир Ясин. Моеин е учител по история, но в Израел му е забранено да обсъжда тези събития в класната стая, а в момента всяко публично споменаване на тях е в процес на криминализиране.

Когато тъмнината покри хълмовете, аз осъзнах, че съм загубил представа за времето. Казах на Моеин, че трябва да се върне в Тел Авив. Тогава жена му се втурна в къщата и взе от кухнята грозде, което тя бе набрала от една лоза в двора на семейството и го опакова за мен. След това моят домакин ме изпрати до колата ми и ме прегърна за сбогом.

Поправяне на земята

В момента както Ейн Ход, така и Айд Хауд са почти празни. Повечето от жителите им са избягали на по-безопасно място, докато хиляди борови дървета, засадени за да дадат на художниците в Ейн Ход чувство за уединеност са превърнати в пепел. След като дърветата изгоряха, те разкриха друго измерение от основаването на Израел, което до сега бе погребано под тях.

Самите борови дървета бяха инструмент за укриване, стратегически засадени от Еврейския национален фонд (JNF) върху стотици палестински села, евакуирани и унищожени през 1948 година от ционистката милиция.
Засаждайки гори там, където някога е имало палестински градове, целта е била тези, които са прогонени да няма къде да се върнат. В същото време, за външни лица, които виждат странния алпийски пейзаж в северен Израел за първи път, палестинците никога не са били там. И точно това впечатление JNF е целяло да създаде. Практиката, която Давид Бен Гурион и други видни ционисти по-късно наричат „поправяне на земята“, е всъщност крайната форма на “промиването в зеленина“.

Описан от израелски историк Илан Папе като „типичния ционистки колониалист“, първият директор на JNF, Йосеф Вейц, е бил безмилостен идеолог, който е помогнал да се организира масовото експулсиране на палестинците през 1948 година. Вейц пословично заявява: „Трябва да е ясно, че няма място за два народа в страната … Ако арабите напуснат, страната ще стане широка и просторна за нас … Единственото решение е държавата Израел .. . да бъде без араби … Няма друг начин освен да прехвърлим арабите от тук в съседните страни, да прехвърлим всички тях, освен може би [палестинските араби от] Витлеем, Назарет и стария Ерусалим. Нито едно село не трябва да остане, нито едно племе.“

След като желанията на Вайц биват изпълнени, JNF засажда стотици хиляди дървета върху прясно разрушени палестински селища като ал Тира, с което спомага за създаването на Националния парк Кармел. Южният склон на планината Кармел толкова много прилича на пейзаж от швейцарските Алпи, че бива наричен „Малка Швейцария.“ Разбира се, дървета на JNF не са местни, а са слабо съобразени с околната среда в Палестина. Повечето от засадените от JNF фиданки близо до Ерусалим просто не успяват да оцелеят, а изискват често презасаждане. В други места боровите игли са убили местни растителни видове и причинили хаос в екосистемата.

Но изглежда, че нищо не може да спре стремежа на JNF да „озелени“ земята. Дори и в сухата пустиня Негев, JNF планира да засади един милион дървета в участъка наречен „Бог телевизия гора.“ За извършване на това твърде необичайно постижение, което ще превърне пустинята в гора, израелската администрация разпореди експулсирането на непризнатото бедуинско село Ал-Araqib, дом на стотици израелски граждани, които са живели в района вече повече от 100 години и които дори са служили в армията.

Израелското правителство се опитва отново и отново да накара хората от Ал Araqib да идат да живеят в „развиващи се градове“, наподобяващи индийските резервати в Америка, но те са отказали. Селото бива сринато до основи от булдозери осем пъти, като след всеки път, жителите са преустройвали домовете си, надявайки се да надживеят безмилостната кампания за унищожаване на техния начин на живот.

През 1970 известният израелски автор A.Б. Йехошуа публикува кратък фантастичен разказ „С лице към гората“, в който ням палестински горски изгаря гора, която JNF е засадила за да разкрие скритите под нея руини на бившото си село. Четиридесет години по-късно, докато засадена от JNF гора гори в действителност в планинския район Кармел, десни израелски депутати са поискали издирването на арабите, които са предизвикали този пожар, въпреки че са нямали солидни доказателства за причината за пожара. Майкъл Бен Ари, екстремистки член на Кнесета от партията Национален съюз, призова „всички от Шин Бет“ – агенцията за вътрешно разузнаване на Израел – да бъдат мобилизирани за разследване на това, което дясната медия Arutz Sheva определи, че „може да се окаже най-лошата терористична атака в историята на Израел.“

Advertisements

Posted on декември 9, 2010, in History of the Conflict and tagged , , , , , , , , , , , , , . Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: