Daily Archives: декември 11, 2010

Послание от израелски военен затвор на международния ден на човешките права

Абу Абдула Рама, който се намира в затвора праща следното съобщение до съпругата си и всички заинтересовани от неговия случай чрез адвоката си:

Като координатор на Народния комитет в Билин срещу строежа на стената и заселниците аз бях осъден за „организиране на незаконни демонстрации“ и „подстрекаване“. Тези „незаконни демонстрации“ са всъщност ненасилствената ни съпротива. Кампания, която моето село води през последните шест години срещу разделящата израелска стена, която се строи върху земята ни.

“Преди една година на същия този ден, международния ден на човешките права, в апартамент ни в Рамала нахлуха израелските военни посред нощ и ме откараха далеч от жена ми Маджида, дъщерите ми Лума и Лайан, както и от сина ми Лаит, който по това време бе само на девет месеца.

Намирам за странно как военните съдии определят нашите демонстрации за незаконни и ме осъждат за участието и организирането им, след като Международният съд в Хага е постановил, че строящата се от Израе стена в окупираните територии е незаконна и трябва да бъде демонтирана. Дори и Върховният съд на Израел постанови, че маршрутът на стена в Билин е незаконен.

Снимка на Абдула от последното дело

Аз съм обвинен в подбуждане към насилие: това обвинение е озадачаващо. Тогава какво да кажем за пропускателните пунктове, блокадата, текущата кражба на земя, стенната и заселнците, нощните нападения на домовете ни и потъпкването на нашите протести чрез насилие, не подтикват ли те към насилие?

Въпреки постоянното и интензивно подстрекаване към насилие от страна на окупаторите, ние, в Билин, сме избрали друг отговор. Избрали сме да протестираме мирно заедно с израелски и международни поддръжници. Избрали сме да носим послание за надежда и реално партньорство между палестинци и израелци в лицето на потисничеството и несправедливостта. Окупацията се опитва да самже именно това послание чрез различни институции, включително и военните съдилища. Служител на израелската военна прокуратура безсрамно каза на моя адвокат, Габи Ласки, че целта на военните в моето дело е да се „сложи край“ на тези демонстрации.

Престъплението за подбудителство, в което съм осъден, се базира на израелския военен указ 101 относно забраната за враждебни действия чрез пропаганда и подбуждане, които се описват така: „опит, словесно или по друг начин, да се влияе върху общественото мнение в района по начин, който може да наруши обществения ред“. Тези действия носят 10 години максимална присъда.

Както виждате това определение има достатъчно широк и неясем смисъл, така то може да се прилага за почти всяко действие или изявление. Всъщност, според тази дефиниция подбуждане би било дори да кажем тези думи в окупираните територии.

На 11 октомври тази година, бях осъден на 12 месеца затвора, както и 6 месеца условна присъда за 3 години и глоба. Аз и моето семейство, особено дъщерите ми, брояхме дните до моето освобождаване. Военната прокуратура обаче изчака да останат само няколко дни до края на присъдата ми преди да обжалват с аргумента, че трябва да бъде лишен от свобода за по-дълго. Моята присъда изтече, но останах в затвора. Въпреки, че международното право счита мен и други активисти за защитници на човешките права, окупаторите и властите ни смятат за престъпници, чиято свобода и всички останали права трябва да бъдат отхвърлени.

През годината, която прекарах в затвора, демонстрациите в Билин, Наалин , Ал Маасара и Бейт Омар продължават. Наби Салех и други селища също са се включили. В рамките на тази година, международна кампания, призоваваща за бойкот и санкциите на Израел, докато държавата не започне да действа в съответствие с международното право, е нараснала значително. Надявам се, че скоро Израел няма да може да игнорира ясното осъждане на сегашната политика, идващо от целия свят.

Снимка на Абдала по време на демонстрация преди да бъде арестуван

През тази година, която прекарах в затвора, синът ми Лаит е направил първите си стъпки и казал първите си думи, а Лума и Лайан са се преврънали от деца в красиви млади момичета. Аз не можех да бъде с тях, да ходя до тях, хванал ръцете им, да ги закарвам до училище, така както те и аз бяхме свикнали да правим. Лаит дори не ме познава. А жена ми Маджида е трябвало да се грижи сама за семейството ни.

През 2010 г. децата в Bil’in и целия Западен бряг продължават да се будят в средата на нощта, виждайки оръжие насочено към главите им. През годината, която прекарах в затвора, армията е извършила десетки нощни хайки в Билин с цел премахването на тези, участващи в борбата срещу окупацията.

Представете си, тежко въоръжени мъже да влизат в дома ви по сред нощ. Представете си как децата ви са били принудени да гледат как техният баща или брат бива отведен надалеч със завързани очи и с белезници на ръцете. Или как вие като родител сте били принуден да гледат това да се случва с детето ви.

Тази седмица вратата на нашата килия се отвори и шестнадесет годишно момче бе бутнато вътре. Моят приятел Адийб Абу Рахме бе шокиран да познае в него сина си Мохамед, когото Aдийб не бе виждал, откакто той самият бе арестуван по време на мирна демонстрация преди 16 месеца.
(Видео от ареста на Мохамед)

Мохамед се усмихна, когато видя баща си, но лицето му бе зачервено и подуто и ни стана ясно, че изпитва болка. Той ни каза, че е бил откаран от дома си преди две нощи. Той е прекарал първата вечер със завързани очи и окован, бъдейки преместван от едно място на друго. На следващия ден, след ужасяваща и безсънна нощ, той е бил отведен за разпит, превръзката на очите е ила отстранена, разпитващите му показали снимки на хора от селото.

Още на първата снимка той е казал, че не познава лицето на нея. Тогава е получил плесница по лицето. Това се повторило с всеки следващ въпрос, който Мохамед: когато той не давал отговор, който запитвищияя искал да чуе, той е бил ударян и заплашван. Но това не е нещо необичайно.

Млади момчета от селото ни са били взимани от домовете и карани насилствено са докладват като им е била отказвана храна и вода, а вместо това са били държани в изолация и са били заплашвани и често бити по време на разпит.

Това, което е необичайно в случая с Мохамед е, че той не е отговорил на въпросите по начина, по който те са искали. Обикновено децата, само защото са деца, казват това, което рзпитващият иска да чуе само за да могат да се спасят. Адийб и хиляди други затворници са задържани в затвор на базата на свидетелствата на тези принудени деца. Никое дете не трябва никога да получава такова отношение.

Когато децата, чийто свидетелства срещу мен се използват като основа за обвинението, каза пред военния съдия, че техните показания са били даден под принуда, то съдията ги обяви за враждебни свидетели.

Aдийб Абу Рама и аз сме първите, които бяха осъдени за подстрекателство и участие в незаконни демонстрации, от времето на първата интифада, но, за съжаление, няма да бъдем последните.

Често се питам какво ще постигнат израелските лидери, ако успеят да премахнат нашата организация за мирни демонстрации? Възможно ли е те да вярват, че нашите хора могат да седят спокойно и да гледат как земята им е отнемана? Вярват ли, че можем да се изправим пред нашите деца и да им кажем, че подобно на нас, те никога няма да бъдат свободни? Или те предпочитат насилието и убийството пред нашата форма на ненасилствена борба, тъй като така се прикрива тяхната кражба и те получават извинение за да продължат да ни използват като морски свинчета за оръжията си?

Най-голямата ми дъщеря Лума бе на девет години по време на ареста. Сега тя е на десет. След арестуването ми тя е започнала да участва всеки петък в демонстрациите в селото ни. Винаги носи моя снимка в ръцете си. Възрастните демонстранти се опитват да се грижат за нея, но аз все пак се тревожи за малкото ми момиченце. Иска ми се тя да може да се радва на своето детството като другите деца, да може да се учи и играе с приятелите си. Но през стените и бодливата тел, която ни разделя чувам гласа на дъщеря ми, тя ми казва: „Татко, те не могат да ни спрат, ако арестуват теб, аз ще заема мястото ти и ще продължа да се боря за справедливост..“ Това е посланието, което искам да Ви изпратя днес. От отвъд стените, бодливата тел и рештките на затвора, които разделят палестинци и израелци.“

писмо на Абдала от затвора Офер от февруари 2010 година

Къде всъщност ни е позволено да живеем?

мнение на Joharah Baker*

Нека да предположим, че по-голямата част от израелското правителство и общество не са на мнението на някои крайно радикални изралци, които призовават всички палестинци да бъдат преместени извън страната [за предпочитане в Йордания].

Нека да предположим, че повечето израелци все още вярват в постигането на “мир“– и използвам тази дума в ширкия ѝ смисъл, и разбирателство – в още по-широк смисъл – с палестинците. Ако наистина повечето израелци вярват, че палестинците би трябвало да могат да живеят върху земя, която да наричат своя, тогава изниква въпросът с оглед на сегашните условия, които сочат именно обратното “Къде точно ще бъде позволено на тези палестинци да живеят?“

Знам, че този въпрос звучи прекалено опростено и дори саркастично, и всъщност е именно такъв. Но това е напълно нормален въпрос като се има предвид, че Израел все по-непримиримо се стреми именно към подобно решаване на проблема.

Дали палестинците ще могат да живеят в Източен Ерусалим? Всъщност не, поне не в Ерусалим като част от тяхната бъдеща столица. Спомнете си, че Ерусалим е „неразделната, вечна столица на Израел“. Израел е неотсъпен в позицията през годините и няма да се откаже от това самостоятелно предоставено, или дори дадено от Господ право.

Добре тогава, ако няма да живеят в Ерусалим, къде тогава могат да живеят палестинците -удобно и свободно? Може би в окупираните територии. Да, дори международните закони настояват, че земята завладяна от Израел по време на войната от 1967 г. е окупирана. Гранциите на Западния бряг и Газа (и Източен Ерусалим, ако трябва да бъдем точни) са международно признатите параметри за крайно договаряне между двете държави.

Единственото, което звучи смислено е Израел да се оттегли от земите, които контролира, и ако обичайте не смейте да казвате, че те не контролират основните палестински градове, защото това не е страница за вицове. По този начин, Израел може да остане върху земите, които “получи“ ( тук съм мила с думите, които използвам) по време на войната през 1948 и ние, палестинците, може най-накрая да заживеем като всеки друг народ в нашата законна родина.

Стоп! Тази фантазия може директно да изхвърлим през прозореца. Не забравяме ли една малка пречка, наречена засленици и техните селища? Тези гигантски селища, заедно със своята инфраструктура, пътища и разделителна стена, която да ги предпазва, заемат 40 процента от Западния бряг. Дори и в най-добрия сценарии, според който Израел ще се оттегли от по-малките поселения и постове при постигане на крайно договаряне, големите колониални слеища не са предмет на преговори. Израел иска да ги запази за себе си. Може би чрез небалансирана “размяна на земя“, палестинците ще получат в замяна суха пустинна земя в Негев, вероятно най-негостоприемната част от палестинските земи. Много добра сделка.

Така половината от Западния бряг остава за нас. Отлично. Рамала, Наблус и Хеброн ще бъдат със сигурност част от независима Палестина. Газа също. Но как независимите палестинци ще пътуват от и до Газа все още не е съгласувано.

Добре, а какво ще стане с палестинците, които са преживели войната от 1948 и продължават да живеят в рамките на Израел? Те останаха там напук на новодошлите ционисти, чиято мечта е била да създадат чиста еврейска държава, така те се превърнаха в пословичен трън в очите на Израел.

Така че след като тези палестински бежанци, чиито села бяха ограбени и унищожени от еврейските нашественици и израелски войски не знаят все още коя земя да нарекат свой дом, то могат ли поне тези, които са останали в домовете си след 1948 г. да живеят там, където пожелаят в пределите на родината си? – Всъщност не. Тази седмица 50 равини подписаха отворено писмо, в което призовават евреите да не дават под наем жилища на палестински араби.

„Този, който продава или дава под наем жилище на не-евреи причинява на съседите си голяма загуба и неговият грях е огромен“ се казва в писмото. „Всеки, който продава (собственост на не-евреи) трябва да бъде спрян!“

Това писмо е по инициатива на главния равин на град Сафед Shmuel Eliyahu в опит да спре наплива на палестински араби към северния град, като повечето тези, които отиват там, отиват за да учат в тамошния колеж.

Сафед бива етнически прочистен от своето палестинско население прз 1948 година. Фактът, че това изявление е крайно расистко не представлява проблем за инициаторите.
„Расизъм има и в Тората“, отбеляза гордо равин Yosef Scheinen от Ашдод. „Земята на Израел е предназначена за народа на Израел. “

Плашещо е когато такива изказвания идват от религиозни лидери, които са работели в израелското правителство. Израелският министър-председател осъди писмото, казвайки, че то е “недемократично“, но въпрсът е дали ще направи нещо, ако посланието на равините бъде последвано от хората. Моето предположение? Нищо няма да стори. И то защото, независимо дали признава или не, Нетаняху също вярва, че земята на Израел принадлежи единствено на евреите. Оттам идва и настояването палестинците да признаят Израел като еврейска държава и постоянното забавяне на преговорите в мирния процес, така че поселенията да се увеличават необезпокоявани. Така се стига до повече земя за евреите.

Но да се върнем на основния въпрос. Ако палестинците не могат да живеят свободно в Ерусалим, вътре в Израел или дори в Западния бряг, тогава за каква палестинска държава се преговаря? Явното незачитане от страна на Израел на международните стандарти и демократични принципи в комбинация с арогантния и расистки манталитет, според който „земята на Израел“ [която до не преди много време бе известна като Палестина] винаги е била отредена за евреите, пречи на всички усилия за постигане на мир.

Светът трябва да осъзнае това. Аржентина и Бразилия направиха стъпка напред и признаха Палестинската държава. Уругвай и други южноамерикански държави може би ще ги последват. Ако тази вълна продължи и ние, палестинците, положим услия за да помогнем, жизнена Палестинска държава ще се превърне в неизбежна реалност.

Въпреки това, имайки предвид днешната ситуация и реалност, стигам до едно заключение: Ако палестинците бъдат оставени на милостта на САЩ и Израел, то те ще живеят в тесни и изолирани кантони, в които ще са лишени от реална власт. Това не е начин на живот.

*Joharah Baker работи в Медийния и информаципнен отдел на Палестинската инициатива за промовиране на глобален диалог и демокрация (MIFTAH).