Блогъри от Газа

„Хората по света очакват от всички нас да бъдем завити с палестинските черно-бели кърпи кефийа… и да бъдем преданни защитнци на палестинската кауза всяка секунда, всеки ден. Ние не искаме да ги разочароваме, но ние сме хора като всички други и понякога просто искаме да имаме блог, в който да пишем за това, което ни вълнува“.

Това са думи на един блогър от Газа по време на срещата ни през юли, когато събрахме на едно място 11 блогъри, които използват интернет, за да разкажат на читателите от цял свят какъв е в действителност животът в Газа.

Изглежда, че Интернетът и способността му да преодолява международните граници са точно обратното на живота под блокада в Газа.
Жителите на Газа не могат да напуснат ивицата свободно и им е почти напълно забранено да пътуват до Западния бряг. Реалностите на блокадата означава, че интернетът и независимите блогъри са се превърнали във важен източник на информация за живота в ивицата Газа.

Снимка от срещата на блогърите от Газа. Photo: Laila El-Haddad

През последните години много млади мъже и жени (вижте тук кратко интервю с авторката на един от любимите ми палестински блогове Лина ал Шериф, нейният блог се казва 360 кв. км хаос) от Газа са започнали да пишат в собствени блогове, броят на които е трудно да бъде определен.

Повечето от тях пишaт на арабски език и имат за цел да достигнат най-вече до читателите в Газа, Западния бряг и арабския свят като цяло, но значителен брой пишат на английски език и по този начин се обръщат към международната аудитория.

Те пишат за израелско-палестинския конфликт, местните проблеми и спорът между привържениците на Хамас и Фатах, както и за лични проблеми.

Блогърът Мохамед Рабах Сулиман (неговият блог се нарича GAZA DIARIES OF PEACE AND WAR), например, казва, че пише за личния си живот и своето всекидневие, за да покаже човешкото лице на родния си град, град Газа, който обикновено се свързва само със статистически данни, но не и с лични истории и преживявания на хората.

Друга любима моя блогърка е Sameeha Elwan, в тази публикация, например, тя критикува слепите обобщения за живота на жените в Газа, направени от международни активисти, посетили Газа. Yasmeen Ел Khoudary пише за цъфтежa на рядко цвете, наречено „Последната кралица на нощта“, а блогърът Башар описва преживяванията си в ивицата Газа чрез необичайно видео изкуство:

Много блогъри от ивицата Газа се познават и по време на срещата те споделиха помежду си своя опит. Според Мохамед, въпреки че много блогъри са приятели в „реалния“ свят, те са все още имат дълъг път пред себе си за да могат да си сътрудничат в Интернет.

Ако се съди по необичайното и интересно сътрудничество между „Peaceman“и „Hopeman“, израелец от Сдерот и палестинец от Газа, които пишеха заедно в блог през 2008-2009 г., изглежда, че Интернетът има голям потенциал като инструмент за разбиране и за създаване на приятелства, които преодоляват границите.

източник

А това са публикации на две от младите момичета-блогъри. Те са посветени на тъжната втора годишнина от ужасното нападение на Газа:

A Little Girl

Sleep in here sleep little girl
I would keep you so warm
Sleep… darling I’ll hold you so firm
You’re here in my lap no need for fright
Keep on your happy sight
Sun will shine
Birds will wake the sleepy night
You’re my….

My Mom suddenly stopped singing and stopped calmly feeling my hair. Her hand also stopped shaking. She was keeping me on her lap, trying to keep me warm in that cold night. It was too dark that I could barely see her face. She was very warm, but she gradually lost that comforting heat. I tried to keep it, so I covered her with the small blanket she was covering me with and I stayed in her lap. Some minutes passed; however, she didn’t continue singing, and her body kept going colder. There was so much going on outside. I could hear a man weakly weeping. I thought she was listening to the sounds outside trying to know what was happening.

I sat beside her, for, then, she was so cold that I couldn’t stay in her lap. “ Mama, why is the man outside crying?“. She didn’t answer. She kept listening. I said no word afterwards. I may have slept for a short while after the noise was a little bit lower. When I woke up I saw my mother with her eyes closed covered with my blanket. I thought she must have been awake the whole time I was sleeping, that’s why I didn’t try to wake her up; she would get in a really bad mood if I do. I poured her some water and put it in front of her. She was still cold. I was cold too but I thought she was so much colder. I sat right in the opposite of her and kept waiting her to wake up and drink my glass of water and then thank me for it. Thinking of my dad and two brothers who got out of the house carrying a white shirt and how much noise happened after they got out, while my mother followed them so fast and came back so slow, with that noise frequently coming back, I kept staring at her cold body.

Now, two years later I understand it all, the cold, the whimper, my dad’s white shirt, my brothers, everything, even the mess outside. I understand why the men who came that morning took only me and why they wouldn’t listen to me yelling at them saying that my mother is still there feeling very cold.

автор Rawan Yaghi
25th December,2010
Рауан е 17 годишна ученичка от Газа.

––––––––––––––-

Другата публикация е на Самийха, 22 годишна студентка в университета в Газа, която следва Английска литература и определено умее да пише убедително и трогващо. Това е част от нея:

“- „Искам да оцелея“

Несъзнателно отговорих именно с тези думи на въпроса на големия ми брат. Той не очакваше такъв отговор на запитването си какво искам да ми вземе от супермаркета, преди да се стъмни, преди адът на войната да настъпи отново през нощта.Той се засмя горчиво. Аз не.

Отне ми известно време да осъзная, но аз оцелявах. …

Вече настъпваше залез слънце. Усещах, че се започва отново….

Никога не съм обръщала голямо внимание на историята, преди много мразех часовете по история в училище, но всеки път, когато стигайки долу виждах майка ми, баща ми, братята и сестра ми с целия багаж, който можеха да носят, не можех да не си спомня разговорите с баба ми, в които тя разказваше как е напуснала дома си. Тогава си мислех, че това е нашата съдба – винаги да напускаме дома си…

Статаята на долния етаж не бе толкова чиста и широка, колкото беше нашият добре осветен и почистен дом. Там беше добре, но много студено. Но някак си, баща ми вярваше, че е по-безопасно. Майка ми го слушаше. Струваше ми се, че тя му позволяваше да реши къде да прекараме нощта. Отчаяна, тя го оставяше да реши къде евентуално ще умрем. Тя изглеждаше смела или поне се преструваше, че е така. Но тя отказа да излезе от къщата напълно. Не вярвах, че някога ще го чуя, но тя смело отказа да напусне къщата и тя повтори думи, които до преди това смятаха за клише: „Искам да умра в къщи.“

Брат ми, уплашен до смърт от новините за разрушена от бомби къща наблизо, започна да плаче, да крещи в лицето ѝ: „Аз не искам да умра!“. По онова време си помислих колко егоистично от нейна страна да жертва децата си в името на една старо клише и още по-стара къща. Но тя е бежанец. Тя знае какво е да напуснеш дома. Тя познава чувствота за вина, което ще чувстваме с минаването на времето. Спомням си, че майка ѝ е починала, съжалявайки, че някога бе напуснала своя дом.“

целият текст

Advertisements

Posted on декември 27, 2010, in Газа and tagged , , . Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: