Aз оцелявам

– „Искам да оцелея“

Несъзнателно отговорих именно с тези думи на въпроса на големия ми брат. Той не очакваше такъв отговор на запитването си какво искам да ми вземе от супермаркета, преди да се стъмни, преди адът на войната да настъпи отново през нощта.Той се засмя горчиво. Аз не.

Отне ми известно време да осъзная, но аз оцелявах. Изглеждаше, че бе изминало вече толкова много време от началото на ада, но аз все още оцелявах. Всяка нощ, в която оцелявах беше чудо. На сутринта бе различно, но през нощта всичко изгледжаше като на косъм. Понякога нашата къща биваше осветена от падаща наблизо бомба, но нямахме никаква полза от този кратък достъп до светлина, защото това, че бяхме останали в нашия апартамент на третия етаж бе просто акт на лудост.

Там можеха да ни свалят всяка секунда. Бяхме много близо. Войната бе толкова близо, че не можех да повярвам, че все още съм жива. Там без да се усетиш, куршум можеше да премине през сърцето ти, гръдния кош или очите. Определено нощите ни бяха истинска лудост. Нощта бе време за евакуация, или ако трябва да съм по-точна – преместване? Но това да напуснем дома ни не стоеше като опция пред нас. Или умираш вътре или излизаш от къщи за да оцелееш, но отново няма гаранция, че след като излезеш няма да бъдеш посрещнат от куршуми.

Вече бе около залез слънце. Усещах, че се започва отново. Чувах как нападението започва като през останалите вечери. Тогава аз взимах моя матрак, възглавница, одеяло, докато майка ми ме призоваше да побързам. Осъзнавах, че тя е права, както винаги, когато ми се налагаше да слизам по стълбите натъмно, с целия този багаж в ръцете ми, в джобовете ми, навсякъде около мен. Аз ходех и плачех.

Никога не съм обръщала голямо внимание на историята, преди много мразех часовете по история в училище, но всеки път, когато стигайки долу виждах майка ми, баща ми, братята и сестра ми с целия багаж, който можеха да носят, не можех да не си спомня разговорите с баба ми, в които тя разказваше как е напуснала дома си. Тогава си мислех, че това е нашата съдба – винаги да напускаме дома си.

Статаята на долния етаж не бе толкова чиста и широка, колкото беше нашият добре осветен и почистен дом. Там беше добре, но много студено. Но някак си, баща ми вярваше, че е по-безопасно. Майка ми го слушаше. Струваше ми се, че тя му позволяваше да реши къде да прекараме нощта. Отчаяна, тя го оставяше да реши къде евентуално ще умрем. Тя изглеждаше смела или поне се преструваше, че е така. Тя отказа да излезе от къщата напълно. Не вярвах, че някога ще го чуя, но тя смело отказа да напусне къщата и тя повтори думи, които до преди това смятаха за клише: „Искам да умра в къщи.“

Брат ми, уплашен до смърт от новините за разрушена от бомби къща наблизо, започна да плаче, да крещи в лицето ѝ: „Аз не искам да умра!“. По онова време си помислих колко е егоистично от нейна страна да жертва децата си в името на една старо клише и още по-стара къща. Но тя е бежанец. Тя знае какво е да напуснеш дома. Тя познава чувствота за вина, което ще чувстваме с минаването на времето. Спомням си, че майка ѝ е починала, съжалявайки, че някога бе напуснала своя дом.

Нощите са тъмни и хладни в стаята. И когато всички решаваха да спрат да говорят и се опитваха да спят, аз започвах да чета. Намирах утеха в една единствена книга, която пазех и четях, отново и отново. Майка ми, като забележеше, че аз, за разлика от други не се преструвах, че спя, започваше да ме укорява, виждайки как държа книгата толкова близо до очите ми с една ръка, а с другата – свещ. „Да не искаш да изгориш? Изчакай си съдбата.“

Именно тогава бях пленена толкова силно от творчеството на Даруиш, неговата “She is a song“ бе моето голямо облекчение. Той също е живял по време на война. Той също е искал да оцелее и да пее песни и да пие чаша сутрешно кафе. На колко войни сме били свидетели до момента?

Тези тъмни нощи бяха студени, понякога ужасно шумни, толкова шумни, че ми се искаше малко тишина. За това не харесвах старото радио на майка ми, която тя държеше пуснато в джоба си, ден и нощ. От любопитство ли слушаше тя всяка новина? Или с надежда чакаше обявяването на края на войната? Колкото и да бе мъчително, че нямахме ток, аз бях благодарна за това. Слушайки леля ми, която не спираше да плаче по телефона и да ни моли да оцелеем, знаех, че нямайки телевизия, пропускаме да видим много страшни неща. Чух по радиото да казват, че едно семейство е било избито онзи ден. Чух да казват, че е бил разрушен цял квартал. Чух, че са били убити деца, жени и мъже.И все пак не знаех нищо конкретно. Не видях нищо от този ужас.

– „Войната ще свърши скоро. Може би още утре. Така казват.“

– „Татко, това каза вчера, и предния ден, и всеки ден“, промърморих аз без да обръщам много внимание.

На следващия ден бомбардировките почти не се чуваха. Все още прелитаха някои военни самолети. Но най-важното бе, че имахме електроенергия. Телевизорът бе включен отново. Всъщност, до преди това ние не знаехме нищо, не бяхме видели нищо. Най-накрая виждахме последните 23 дни в снимки и със звук на екрана. До тогава не бяхме гледали телевизия. Никой от семейството ми не беше. Аз оцелях от войната, а повече от хиляда от моите съграждани не успяха. Аз оцелях не защото бях герой, но …

Преди войната не бих помислила за написването на тази думи, да пиша за каквото и да е. Днес, треперейки, припомняйки си, смятам, че е мое задължение да напиша всички подробности, независимо колко тривиално те звучат, защото трябва да оцелеем… ние ще оцелеем.
––––––––
Текстът е на Sameeha Elwan

Advertisements

Posted on декември 27, 2010, in Газа, Гласове за мир. Bookmark the permalink. има 1 коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: