11-ти март

.. so ironic how foreigners can easily go to your original country
moving from a city to another
taking photos, talking, explaining about it for u
as if you are really the real foreigner …
whether here or there … You’r a Foreigner everywhere….
but what is unique about u ..
you have a country living in u….Palestine
M.Z.S.

Разказ на Yasmeen El Khoudary за пътуването ѝ до нейната най-мечтана дестинация:

Винаги съм си представяла моята версия на класацията „100 места, които трябва да посетя преди да умра“ като класация, която съдържа едно единствено място. От гледна точка на географската близост, това място не изисква задокеански или трансатлантически полет. То не изисква светлинна раници или удобни обувки за катерене. То не изисква и камера с много памет, защото не става дума за „посещение“, в което аз да бъда в ролята на турист. Това място – поне хипотетично – не би трябвало да изисква визи или разрешения. Но какво тогава ме спира да го посетя и защо то е единствено в списъка ми на най-желани дестинации, ако всъщност е толкова лесно да стигна до него?

Моята мечтана дестинация е Ал Кудс, или Ерусалим. В един утопичен свят бих била в състояние да посетя града, когато ми се прииска в свободното ми време, тъй като Ал Кудс е само на час и половина път с кола от град Газа, където живея. Израснала съм бленувайки за момента, в който ще мога да видя Ерусалим, докато не завърших университета и родителите ми не ми съобщиха, че ще направят всичко възможно да получа необходимите документи за да посетя свещения град. Първо ме пратиха в Кайро, след това отидох до Аман, а накрая преминах границата в Ерихон и влязох в Палестина.

Баща ми и аз се отправихме към Рамала, пърото ми пътуване до там, там прекарахме и нощта. Не можех да спя изобщо от вълнение. Освен обичайните ми мисли свързани с това какво представлява града, на какво мирише и как ще се чувствам след като успея да достигне най-накрая до любимата ми дестинация, аз се чудех дали въобще ще имам това щастие – да успея да вляза в града на първо място.

Кафе за добро утро на покрив с гледка към град Рамала постави началото на един от най-дългите, но и най-запомнящи се дни в живота ми – 11 март. Потеглихме за Ерусалим. На първия контролно-пропускателен пункт веднага ме попитаха за моя „tasgheeh“ (разрешително на арабски, с израелски акцент). Войникът погледна в колата и изкрещя нещо на иврит. Въпреки, че разбрах какво казва той, благодарение на моите много основни знания по иврит, аз му казах на арабски, че мога да говоря само арабски. Естествено, както молбата ми да говори на арабски, така и моя документ tasgheeh бяха отхвърлени, а ние бяхме помолени да се върнем обратно.

След това се опитахме да преминем през друг контролно-пропускателен пункт: скандално известния пункт Каландия. Абу Фатхи, нашият водач, ми каза да изляза от колата и да премина сама пеш през пункта, като нося със себе си само зелената Hawiyah (лична карта) и даедния ми tasgheeh. Докато стоях на опашката, един много стар и слаб старец се опитваше да премине през много малките въртящи се врати (те са построени толкова малки и некачаствени за да причиняват унижение за тези, които преминават през тях, както се случи с този стар човек). Никой не бе в състояние да му помогне, а той бе прекалено слаб, за да ходи без своя бастун. Семейството му гледаше безпомощно зад нас, те не бяха в състояние да направят каквото и да е освен да помолят някой друг да му помогне. Но никой не можеше да му помогне, тъй като войниците, скрити в своята кабина, викаха по високоговорителя след всеки, който прекрачеше границата. Те дори не искаха да отворят вратата, която е направена специално за пътници с увреждания като този старец. В крайна сметка, дойде един човек от другата страна, взе бастуна на стария човек, а след това му помага да премине през портата.

Емоциите ми ставаха все по-силни. Когато дойде моят ред и минах през портата, всичко, което имаха в себе си бе моя телефон и документите ми. Те трябваше да бъдат проверени от войниците зад прозореца на кабината. В случай, че силният, покровителствен глас на войнците не се чуваше достатъчно добре, високоговорители бяха поставени от двете страни на прозореца, за да подчертаят неясните им команди на иврит. Жена в униформа извика и ме накара да се върна назад и да мина отново през детектора като преди това поставя телефона си да мине през скенер само за да се увери, че не е бомба със закъснител. Когато се върнах, тя извика: „! EFO TASGHEEH“ С много възмутен поглед върху лицето ми, аз го поставих на прозореца за да може тя да го разгледа добре. За щастие, това продължи съвсем кратко и ми бе позволено да мина.

Радвах се на красивия пейзаж на път за Ерусалим, въпреки че най-лошото тепърва предстоеше. Израелската апартейдна стена разрязваше като нож красивия пейзаж, стигайки високо в небето. Изглеждаше толкова не на място, толкова грозна, чужда и сива. В непосредствена близост до и защитени от нея, имаше безброй селища на израелски заселници, еднакво чужди и не на място, като червени кубчета Лего – те не се вписваха в пайзажа, мястото им беше обратно в кутията, от която са били извадени.

След като стигнахме Ерусалим, отидохме до Баб ал-Амуд, една от малкото градкси порти, останали отворени от израелските окупационни сили в Йерусалим (въпреки че последните доклади сочат, че затварянето на портата е в дневния ред на израелското правителство). Миризма, песни за победата, хора, гняв, чувство на неудовлетвореност, бриз, туристи, равини, деца, мрак, страховита смес от тишина и шум, красота, старо, ново, бадеми , заатър (вид зелена подправка), святост, непознато, познато. Нищо от това нямаше смисъл. Защо познатият мирис, забележителности, хора, шум бяха смесени с толкова чужди неща? Имало ли е някога по-странна комбинация? Защо сувенирният магазин продаваше на един и същи щанд тениски с надпис „Не се притеснявай, Америка и Израел са зад теб“, „Bahebek Ya Falastin (Обичам те, Палестина)“ и „Мир в Близкия изток?! Хахаха“!

Нито една от тези мисли и въпроси нямаха вече значение, когато най-накрая пристигнах пред портата на ал-Харам ал-Шариф (Благородното светилище или Храмовия хълм), или по-точно контролно-пропускателния пункт пред нея. Войникът каза, че трябвало да оставя фотоапарата си при един от собствениците на магазин наблизо, в случай, че планирам да снимам войниците вътре в ал Харам. Аз протестирах като казах, че доводите му са смешни и го попитах: „Наистина ли мислиш, че ходя в Ал Харам за да снимам войниците? От къде на къде ще ми хрумне да искам да правя точно това!“ Той се отказа и ме пусна да мина.

Аз го видях. Беше толкова близо до мен, възможно най-близо, така както е бил винаги в сърцето ми. Очите ми не виждаха нищо друго, сърцето ми преливаше от щастие. Не можех да повярвам, изглеждаше ми толкова нереално, толкова близо, но същевременно и далеч. Наистина ли стоях пред джамията “Купола на скалата“ след двадесет години мечтаене да я видя?! Очите и сърцето ми отговоряха с ДА, но съзнанието ми го възприемаше все още като мечта. Контактните ми лещи бяха на път да паднат от очите ми, тъй като не мигаж – държах ги широко отворени, а думтие на водача ми Абу Фатхи ми се струваха като далечни и неясни звуци.

Джамията Куполът на скалата

Като започнах да изкачвам светите стълби, водещи до джамията Купола на скалата, тя ми се струваше все по-висока, по същия начин нарастваше и моята любов, моят страх, моята дълбока скръб и дори моята алчност: преди дори да докосна светата джамия, започнах да се чудя кога ли ще бъде следващата ни среща.

Ходех към джамията, но стъпките ми бяха едновременно тежки и бавни, развълнувани и очаровани. Умът ми изпращаше бавно сигнали към краката ми, в което им обявяваше, че най-накрая сме достигнали нашата дългоочаквана дестинация. Гледката пред мен бе като потоп, който се излива в архивите на паметта ми, повличайки със себе си всички изображения, миризми, звуци и усещания за всичко, което бях виждала преди и което смятах за красиво. В този миг понятието красота доби напълно нов смисъл за мен.

Като влизах в Светата джамия, очите ми ме поведоха. Сякаш очите ми се разхождаха вътре в джамията, не искаха да се спрат или да си почнат, те продължаваха да вървят напред, да обикалят, опитвайки се да запаметят всички красиви детайли на светата джамия, сякаш искаха да се уверят, че така ще ги запазят за винаги в съзнанието ми. Когато най-накрая се докоснах до джамията, умът ми се успокои и се сля с омаяното ми сърце. Имаше толкова много красота, която трябваше да бъде видяна, толкова много красота, която трябваше да бъде предадена. Красотата на интериора на джамията, красотата на гласа на обаждащия се замолитва Mua’then, красотата на хората, красотата на мястото, красотата на миризмата на скалата, от която Пророкът се е възнесъл на небето и Красотата на всичко, което е свято.

Никога няма да забравя първата си молитва в Купола на скалата, погълната от екзотичен и свят мирис: Помолих Бог на всички хора, които днес са лишени от възможността да посетят и да се молят в джмаията, да им бъде дадена тази възможност. Повторих същата молитва и когато отидох в джамията Ал Акса, също толкова красива и спираща дъха, но още по-тъжна и тревожна. Абу Фатхи ме поведе през тунела Marawani под джамията и ми показа къде точно се намира заплахата.

Джамията Ал Акса

След това беше време да си тръгнем от Ерусалим. След като се насладихме на вкусен фалафел с хумос, известен палестински деликатес, ние излязохме от Баб Ал Aмуд и се качихме в колата. След като излязохме от града, спряхме на едни хълмове за да направим снимки на красивата гледка, която се откриваше пред нас – Куполът на скалата и Ал Акса, а до тох Православната Църква на Мария Магдалена. Градът изглеждаше едновременно толкова хармоничен, но и толкова напрегнат.

Качихме баща ми отново в колата в Рамала и се отправихме към Яфа. Минахме през Тел Rabiee (Тел Авив) по пътя към Яфа, град, който едно време е бил в разцвета си благодарение на палестинското наследство и население. Яфа, друг морски град, който ми напомня много на Газа. Неговите улици сякаш разказват за великата история на един народ, за съжаление, в настоящето сме свидетели на подтискането на палестинското население и наследство на града. Винаги съм копнеела за деня, когато ще видя Яфа, родното място на моята баба.

След това беше време да се върна в Газа. „Мога да ви кажа само много малко неща за пътищата, градовете и селата, през които минаваме. Защо? Защото не ми е позволено да пътувам през тях толкова често, колкото ми се иска. Ако дядо ти беше с нас в колата, той щеше да може да ти каже имената на всяка една улица, която видяхме, дори и имената на семействата, живеели на тях. Какво ще можеш да кажеш на децата си?“ се чудеше баща ми на глас.

Отидохме на юг и стигнахме до граничния пункт Ерез, който обаче бе затворен. За момент изглеждаше, като че ще трябва да прекараме нощта в колата, в непосредствена близост до пункта, защото двудневното ми разрешително изтичаше на следващия ден. Все пак, предвид факта, че много хора чакаха да преминат границата и след много напрежение, вратата се отвори и ние в крайна сметка успяхме да преминем.

Като отидохме у дома, осъзнах, че никога не съм била толкова щастлива от завръщането си в Газа, затворът, който обичах да наричам мой дом. Аз не се върнах в Газа през Египет или Аман. Дойдох в Газа след като се бях молила в Йерусалим на сутринта и минала през Рамала и Яфа в следобедните часове. Харесаше ми идеята, харесваше ми начина, по който бях прекарала 11 март, защото тогава усетих, че принадлежа към красива страна, наречена Палестина, страна , която в действителност успях да видя. Чувствах се толкова благодарна, но и толкова тъжна, защото знаех, че най-малко 4 милиона палестински бежанци могат само да мечтаят за ден като 11 март. Но не беше ли и само мечта и за мен преди този ден?

Въпреки че се прибрах официално в най-големия затвор в света и въпреки, че нямам идея кога този 11 март ще може да се повтори, определено това мое „щастие“ ще се запази за дълго време напред. Знам, дълбоко в сърцето си, че ще дойде денят, когато това пътуване ще се повтари, тогава ще посетя дори още повече градове. Знам, дълбоко в сърцето си, че децата ми ще знаят повече и ще обичат Палестина повече, отколкото аз някога ще мога. Също както баща ми научи мен, и също както неговият баща го е научил. В края на краищата, за мен нямаше значение, че отне цели 3 месеца да получа това двудневно tasgheeh, за мен е по-важна моята любов и благоговение към моята страна, задължението ми да направя повече за нея, и да се погрижа  за в бъдеще никой никога да няма нужда от tasgheeh за да може да пътува пътят, по който аз минах днес.

Публикувано още в:
Тази седмица в Палестина и Електронна интифада

Advertisements

Posted on февруари 14, 2011, in Газа, Гласове за мир, Живот под окупация, Палестинска култура and tagged , , , , , , , , , . Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: