Пробуждане…

Това са две статии, които прочетох миналата седмица. Реших да ги публикувам заедно, защото намирам, че имат много общо помежду си. Всъщност авторите им са от различен пол и националност, израсналаи в напълно различна среда. Общото между тях е, че и двамата са журналисти и че пишат съответните статии след посещение в Палестина. Макар и да не са пътвуали заедно, макар и да имат определено различен начин на мислене и да са стигнали по различен начин до своето заключение, посланието на техните статии е ясно – нужна е промяна.

Първата статия е на британския журналист Гари Йънг за Guardian.com. Той разказва за впечатленията си по време на годишния Палестински литературен фестивал, обобщавайки “и за израелци, и за палестинци, статуквото не е нито устойчиво, нито желателно“. И продължава:

”Трябваше да чакаме няколко часа на израело-йорданската граница, докато трима бритaнци с турски и арабски имена биваха разпитвани.
При влизането ни в Назарет, тези от нас с по-тъмна кожa трябваше да отворят паспортите си за проверка.

Последната част от фестивала се проведе в Сиуан – вечерта, посветена на поезията, литературата и палестинския рап, се превърна в бунт. Буквално. Местните младежи отговориха с камъни на израелския сълзотворен газ. Бритaнският консул, който бе пoканен да присъства, се върна обратно по средата на пътя. Останалите от нас, държейки лук до носовете ни, за да се предпазим от сълзотворния газ, се опитахме да стигнем до мястото, минавайки покрай запалени автомобилни гуми и тухли, разхвърлени покрай пътя. Когато стигнахме, повечето хора вече бяха избягали.

Мисълта ми не е, че е трябвало да се отнасят по-добре с нас, защото сме чужденци. А по-скоро, че ако така се отнасят с чужденците, които знаят, че след това ще разкажат за видяното, представете си как се отнасят с местните, когато нас ни няма. Семейства с малки деца, чакащи с часове на контролните пунктове, за да могат да се приберат вкъщи. Младежи с автомати, които крещят към възрастни мъже и жени. Ние видяхме само част от реалността. И дори това отвори очите ни и промени представите ни.

Унижението, сплашването и тормоза, които такова отношение поражда, не са просто странични ефекти, а основата на самата стратегия. Окупация в такива размери и с такава продължителност може да бъде успешна само, ако духът на окупирания бъде непрекъснато подтискан.

Същевременно, сякаш с вълшебен прашец се опитват да разкрaсят грозната истина. На свидетелите им се казва, че или не виждат това, което виждат, или че виждат само това, което искат да видят – трябвало е да видят нещо друго или е трябвало да идат някъде другаде, където са щели да видят още по-лоши неща.

Силна маркетингова къмпания се грижи за това, когато минем през строгите мерки за сигурност и претъсрване на границата, първото нещо, кеото да видим да бъдат туристически плакати с религиозни обекти, а над тях лазурно синьо небе и надпис “Добре дошли в Израел!”

От 2005 година насам масивна кампания се опитва да промени образа на Израел от религиозен и военен към образа на “креативна енергия”. Проблемът е, че от тогава до днес имаше бомбардирoвкa в Ливан, блокада и нападение на Гaза, нападение на флотилията с помощи за Гaза, както и увеличаване на незаконните заселнически селища.

Да заявиш, че палестинците са равно отговорни за това положение, би означавало да приемеш, че двете стрaни имат еднакво голяма сила за да оказват влияние на случващото се. Но това не е така. Има някои основни факти, които не могат да бъдат променени: Израел е окупаторът, а палестинците са окупираните.

Това не оправдава нищо, но разяснява много неща. Израел не трябав да бъде най-лощотo място на света, за да бъдем против окупацията.

Неслучайно анкети показват значиелен обрат сред европейците в подкрепата им за палестинския народ. През септември, асамблеята на ООН се очаква да има среща, в която да обяви подкрепата си за признаването на палестинска държава в границите от 1967 година..

Дали това решение е възможно с оглед на реалността е спорно. Благодарение на грабежа на земя и заселническото строителство, Израел е сътворил грозна картинка в Западния бряг, която се допълва от различни видове лични карти, пропускателни пунктове и отделни пътища, които ще бъде трудно да бъдат премахнати без промяна на цялата система.

Всъщност израелската окупация е по свой начин жертва на собствения си успех. Окупацията не помага чак толкова за засилването на сигурността на еврейската държава, колкото за превръщането ѝ в страна-укрепление, в което не-еврейското мнозинство са или жители втора класа, или нямат граждански право изобщо.

„Продължаващата окупация гарантира края на ционизма,” смята израелският професор по история Йехуда Бауер. “Защото премахва възможността еврейския народ да живее в международно призната страна с еврeйско мнозинствно. В моите очи това прави еврейското правителство анти-ционисти.”

Сегашното положение не е нито устойчиво, нито желателно. То трябва да се промени.

Няма нужда да си привърженик на правото на палестинците на самоопределение, за да искаш промяна на ситуацията. Простото изискване за равенство и човешки права на палестинците е достатъчно.“

Другата статия е на американската журналистка и писателка Alicia von Stamwitz, убедена християнка ционист до преди да стигне до един от много контролопропускателни пунктове в Палестина:

“Все още пазя писмо от 10 септември 1978 година, изпратено до мен от офиса на шестия министър-председател на Израел:

“Скъпа, г-жо Арелано” (моето рожденно име), пише секретарката на Менахем Бегин. “Преди да тръгне за Камп Дейвид, министър председателят ме помоли да Ви благодаря за писмото, изпратено на 6 август, за Вашите добри пожелания и чуства.” Изчервих се, когато си спомних за това писмо.

Аз преoткрих християнството по време на следването ми в университета в Масачузец, където повечето от нас, християните, се сприятелихме с еврейски студенти. Повече от една трета от студентите бяха евреи, тъй че живеехме заедно в общежитията, хранехме се заедно в стола и посещавахме зaедно лекции. Между нас имаше и духовна връзка. “Помнете, Исус не е бил християнин,” казваше евангелиският ни проповедник. “Той е бил евреин.”

Аз затрупвах еврейските ми приятели с въпроси за техните традиции и история. Записах се на курс по иврит, четох статии и книги за Холокоста, Ционизма и държавата Израел. Разказите бяха убедителни: Господ спасяваше своя избран народ, точно както се казваше в текстовете от Библията, които четях.

В този период на духовно вдъхновение, писах на г-н Бегин. Писах за моето обучение и за ционисткото дърво, което мой приятел уреди да бъдe засадено в “празните” хълмовете на Ерусалим по случаи 20-ия ми рожден ден. Благодарих на Бегин за това, което прави и завърших с думите, че се надявам да посетя Светите земи някой ден.

Пътешествие отвъд предубедеността

Този период на младежко влечение отдавна премина. След колежа се върнах към католическата вяра и постепенно забравих за моя ционистки период. Докато това лято не получих покана да посетя Светите земи. Но поканата не дойде от Израел, а от палестинци, които канеха християнски журналисти на обиколка.

Обиколка, водена от палестинци?

Първоначално бях скептична, но след размяна на няколко имейла стана ясно, че това е законно мероприятие, подкрепяно от САЩ, защото бе част от нова инициатива за възраждане на палестинската икономика, започвайки от туризма.

Тъй че отидох. Но почти веднага се сблъсках с непознати неща. Като еврейските поселения. Когато водачът на групата обяви, че минаваме през такова поселение, се изправих пред прозореца на автобуса за да имам по-добра гледка. Първоначално не можах да го видя. Тогава водачът посочи към огромен квартал, намиращ се на хълм в Източен Ерусалим.

Бe объркващо. Винаги съм си представяла поселенията като малки ферми по средата на ненаселяван пустинен район, но не и като мoдeрeн град с 40 000 жители. Реших, че това вероятно е изключение. Но не можех да спра да се удивлявам: Тук ли е било засадено моето ционистко дърво – на един от тези “празни хълмове”?

След това дойде ред на разделящата стена. Дългата 440 мили бетонена стена изглежда ужасно и от двете стрaни. Според водача ни, тя пречи на търговията и разделя семейства: “Сякаш живееш в затвор или гето.” Този начин на изразяване не ми хaресвaшe. Балансираното мислене изсиква да се каже, че тази стена спира терористични атаки, смятах аз. Въпреки това стената ме ужаси.

С всеки ден се дразнех все повече. Монологът на водача ни за страданието на палестинския народ, конфискуваните земи и унищожени дървета ме ядосваше. Бях дошла да видя светите места на юдаизма и християнството, не да слушам нечия пропаганда.

Когато израелски войници се качиха в нашия автобус при контролен пункт близо до Ариел (б. ред. най-голямото еврейско колониално селище в окупираните територии), нямах настроение да участвам в политически игри. При преминаването през останалите пунктове войниците само погелждаха паспортите ни и ни махаха да преминем. Този път ни казаха да слезем от автобуса заедно с принадлежащите ни вещи.

С раздразнение събрах багажа си и последвах спътниците ми ходейки по горещия асфалт към сградата за сигурност. Наредихме се на опашка, за да преминем през детектора за метали, след това трябавше да изчакаме да бъдем разпитани от жена-офицер с каменно лице, която същевременно проверяваше багажа ни. “Къде сте били?” ни питаше тя. “Къде отивате? Защо отивате там?” Час по-късно ни бе позволено да се върнем в автобуса, но не можехме да преминем.

“Защо не ни позволяват да минем?” попитах представител на американската организация, които ни придружаваше.

“Не позволяват на палестинския ни водач да премине,” каза той, подбирайки внимателно думите си. “По пътя живеят израелски заселници и войниците вярват, че водачът ни може да бъде заплаха за тях.”

“Но какъв е проблемът,” отвърнах аз. “Не може ли да продължим без него?”

Съжaлих за думите си веднага щом ги казах. След неловка тишина американският представител отговори “Ние не искаме да направим това. Той не е сторил нищо лошо.” Той беше прав, разбира се. Потънах от срам в седалката ми.

Какво се случваше с мен? Ядът ми трябваше да бъде насочен към израелските войници, които блокираха пътя ни за да предпазят – за пръв път виждах нужда да добавя обяснително прилагателно – незаконните заселници. Вместо това, аз излях яда си върху палестинския ни водач.

Бях изморена и далеч от дома ми, да; но по-точно обяснение за това мое поведение бяха спомените от моето студенство. Ционистките разкази от онова време не споменаваха поселения-крепости, нито графити върху стените и контролопропускателни пунктове. Не включваха и разкази за местното населени, палестинците. Всъщност ясно отричаха тяхното съществуване: “Земя без народ за народ без земя.”

Същата вечер се откъснах от групата за да помисля. С неохота признах пред себе си, че досега не бях преодоляла моята предубеденост. Всичко, кеото бях видяла по телевизията или прочела във вестниците минаваше през вече изграденото ми мнение: израелците са наши приятели и благородни съюзници; палестинците са нецивилизовани и неразумни – “проблем”, с който трябва да се справим. През последните дни видях и чух неща, които не съответстваха с изградените ми представи, но се страхувах да призная това.

От следващия ден насетне се опитах да разговарям с палестинските ни домакини. Докато преди седях главно с американските ми колеги, сега търсех копманията на палестинците.

Първоначално ми бе трудно. Мисля, че домакините усетиха, че се чуствам неудобно в опита си да предолея различията. Но те искаха да говорят, да разкажат своята история. Описваха своите радости и болки, а аз записвах внимателно техните арабски имена и се взирах в лицата им. Отпуснах се, когaто ми показаха снимки на своите деца, аз показах снимки на моите. Една вечер рецитирах поематa “The Plea,” от Сю Сабах. Те кимаха с глава в знак на одобрение и написаха имената на техните любими поети в моята тетрадка: Имру’ ал-Каис, Aл-Мутанаби, Махмуд Даруиш.

Бавно преградата се разруши. Колкото повече палестинци срещах и колкото повече говорех с тях, толкова по-лесно ставаше за мен да забравя образа на хвърлящи камъни фанатици и терористи.

Това не означава, че сега съм анти-Израел или про-Палестина. Ако научих нещо по време на това лято, това е че и двете стрaни имат своите легитимни аргументи, има болка и от двете страни, както и объркваща история, която никога няма да науча напълно. Единственото, коeто знам със сигурност е, че палестинци и израелци ще живеят един до друг и за в бъдеще. Нужно е чудо, за да настъпи траен мир, но чудеса са се случвали вече в Светите земи.

Ще помня завинаги една млада майкa, която с гордост ми посочи да седна до нея, казвайки с нейния чаровен английски, „Бихте ли искали да се порадвате с нас?“ (бел.ред. “да се порадвате с нас“ вместо “да се присъедените към нас“) Галейки меката главичка на нейното бебе, надежда се породи в мен – за нея, за невръстния ѝ син, за всички, които живеят в тези белязани, спорни земи.“

Advertisements

Posted on април 26, 2011, in Гласове за мир, Живот под окупация and tagged , , , . Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: