Среща лице в лице c безсмислена агресия

Toва е разказ на Грошин Баскин (съ-изпълнителен директор на IPCRI, Israel/Palestine Center for Research and Information (www.ipcri.org) и основател на Center for Israeli Progress (http://israeli-progress.org).) за една от провеждащите се всяка седмица демонстрации в Наби Салех, на които той е присъствал. Това е разказ, който хвърля светлина върху израелските военни и техните операции:

В продължение на месеци чувам за прекомерно използване на сила от страна на армията срещу седмичните демонстрации в Наби Салех – малко палестинско село, намиращо се северозападно от Рамала. Миналата седмица гледах няколко видеоклипове в YouTube, заснети от активисти в селото, които показваха насилствени арести. Бях обезпокоен, защото всички клипове показваха как демонстрациите завършват, но никой не показваше как са започнали. Бях убеден, че е имало хвърлени камъни от Шабаб (палестинските младежи), които са довели до насилствения отговор на армията. Така че реших, че трябва да vидя какво се случва с очите си.

Когато се свързaх с израелските активисти, които редовно участват в демонстрациите в Наби Салех, бях предупреден, че е опасно и че няма начин да се знае предварително кога ще се приберем. Те също така ме предупредиха, че има голяма вероятност да бъде арестуван. Аз съм на 55 години и участвам в демонстрации от 12-годишна възраст. Бил съм в опасни ситуации и преди, бях готов и за още една.

500-те жители на Наби Салех, всички те част от рода Тамими, демонстрират срещу продължаващото разрастване на еврейското поселение Хеламиш за сметка на техните земи. От 2009 година насам жителите на Наби Салех демонстрират всеки петък.

В този период около 200 жители са били ранени, повече от 40 процента от тях са деца.

Повече от 15% от жителите на селото са били в затвор, а около десетина къщи са заплашени със заповеди да бъдат разрушени; самото село се намира в зона С, която според споразумението на Осло е под пълен израелски контрол (62% от Западния бряг са в зона C). Наби Салех не е толкова известен, колкото Билин, чийто продължаващи вече шест години седмичцни демонстрации се радват на широко международно внимание.

След като пристигнахме в центъра на селото, бяхме посрещнати сърдечно от жителите. Имаше 20 израелски и 20 чуждестранни активисти, както и 60 местни – момичета и момчета, мъже и жени. След като обедната молитва завърши, всички се събраха на селския площад. Развявайки знамени и пеейки песни за свобода, ние марширувахме към главния път, на около 800 метра от входа на селото.

След по-малко от 100 метра, армията изстреля към нас първата доза сълзотворен газ. И друг път съм попадал сред сълзотворен газ, но този вид бе по-силен от всички, което познавах. Той се задържа във въздуха, изгаря кожата като същевремнно щипе очите толкова много, че е невъзможно да ги отвориш; минава през белите дробове и пречи да дишаш.

Изтичах колкото може по-далеч, но друга кутия газ се взриви до мен.

Армията заобиколи селото и постепенно се насочи към центъра. Тълпата се събра отново на централния площад в близост до хранителния магазин.

Тогава започнаха да ни раздават парчета лук, за да можем да дишаме, както и памук, напоен с алкохол, за да преборим последиците от газта. Доброволци от палестинския червен полумесец също баха там, за да помагат на тези, които имаха нужда от медицинска помощ.

В един момент, газта влезе в очите ми, болката беше непоносима. Откараха ме в една къща, където вееха вятър около лицето ми с парче картон. Собственикът на къщата, Абед, мъж на около 40 години, който е работел като строител в Тел Авив, внимателно изчисти лицето ми с памук, напоен с алкохол. Съпругата му положи резени студен суров картоф върху окото ми, което намали болката. Те се бяха превърнали в експерти при справянето с такива ситуации.

Постепенно армията, която се състоеше от 50 войници, командни коли и джипове от гранична полиция, поеха контрол върху центъра на селото. Те превзеха няколко къщи, намиращи се около главния площад, и поставиха няколко войници на пост на покривите им.

До този момент демонстриращите седяха до хранителния магазин, пеейки от време на време песни и скандирайки против окупацията.

Много от песните бяха палестински версии на песните, познати ни от площад Тахрир в Кайро. Нито един камък не бе хвърлен към войниците, въпреки че няколко бяха хвърлени по-рано, още преди войниците да влязат в селото, но те бяха хвърлени от голяма дистанция и бяха по-скоро гневна реакция, а не знак за реална агресия. Селяните са като цяло решени да се придържат към мирни действия, дори в лицето на ужасната агресия от страна на войниците.

Като човек, който е служил в армията и е бил с години част от обучаването на офицери, бях удивен от неправомерно използваната сила, липсата на реална цел и чистата показност  на сила, демонстрирани от войниците. Няма абсолютно никакъв смисъл и полза от използването на толкова много агресия.

Към 5 вечерта бригадният командир обяви селото за затворена военна зона и заяви, че всички трябва да се разпръснем. Аз се приближих към него и го помолих да мисли по-рационално – какъв е смисълът от това да арестувате всички, попитах аз. Отговориха ми със заповед да се махна.

Десет минути по-късно, изстреляха около 50 ударни гранати към разпръскващата се тълпа, които зашеметиха сетивата и заглушиха ушите ни. Реших да извадя издадената ми от правителството журналистическа карта, с която щях да мога да продължа да документирам това, на което ставах свидетел. Снимах през целия ден и публикувах част от заснето на моята фейсбук страница.

След като аресутваха 11 израелци и един чужденец, военните коли напуснаха селото, оставяки дузина гранични полицаи. Седейки под една черница, трима от тях започнаха да ядат от плодовете на дървото. Приближих се към тях и снимайки ги попитах кой им е дал правото да ядат от дървото. Отваряте ли хладилниците и ядете ли от храната на палестинците, когато влизате в домовете им без покана, попитах ги аз. Очевидно им стана неудобно и те се обърнаха засрамени.

Жителите на Наби Салех се отнасяха към нас със забелижтелно гостоприемство. Въпреки че бяха изтощени от седмичните петъчни атаки на военните, които се провеждат вече две години, те ни посрещнаха в домовете си.

Последната част от представлението на армията дойде във формата на “скункс“ (миризлива течност). След като всичко изглеждаше, че е свършило, армията дойде в центъра са селото и изсипаха един тон от най-ужасно мирищата течност, която най-гениалният израелски химик би могъл да създаде.

Те напълно обляха с нея една от къщите, в които ни бяха предложили подслон, храна и напитки, останалата част от течността изсипаха върху площада. Това бе най-ужасната миризма, която някога бях помирисвал. В знак на солидарност, селяни, израелци и чужденци заедно се опитахме да изчистим къщата и площада.

Изпълнени с духа на солидарността, морала и справедливостта, останалите шейсетина демонстранти бяха поканени в друга къща за среднощна вечеря. Домакините сервираха салати, зеленчуци и ориз. Казаха ни колко много оценяват присъствието ни, защото ако нас ни няма, казаха те, ако израелските активисти ги няма, армията е много по-брутална в действията си.

Това, на което бях станал свидетел бе повече от достатъчно, за да ме накара да се почуствам засрамен и ядосан, но и решен повече от всякога да се боря за премахване на окупацията, която кара децата ни да бягат в далечни страни само и само да забравят какво са сторили по време на военната си служба.

Advertisements

Posted on май 25, 2011, in Живот под окупация, Ненасилствена съпротива and tagged , , , , . Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: