Израелци в Западния бряг – 1 част

Вики е от Англия, но по време на работата си за организация в Палестина, която се опитва да утвърди мирната съпротива като средство срещу окупацията, както и се бори за опазването на богатото културно наследство на Палестина, тя споеделя своите преживявания и мисли в блога Bethlehem Blogger. Това е превод на една от нейните публикации:

Миналия ден осъзнах, че никога не съм бил в Западния бряг. Въпреки това се съмнявам, че ще бъда посрещнат с отворени ръце. Има мнoгo недоволни палестинци. Не че ги обвинявам…

В последните години съм редовен читател на блога Тикун Олам на Ричард Силвърстайн. Там преди няколко месеца прочетох този коментар от израелски читател, Шай. Не за пръв път той показваше любопитство относно посещение на палестинските територии, както И загриженост от реакцията на местните.

Израелците рядко идват тук, за това се зарадвах, че той проявява интерес. Този район е не по-голям от пощенска картичка; би могъл да бъде, в който и да е палестинските град за нула време.

Тъй че реших да го поканя. За моя голяма изненда, той се съгласи. Щеше да дойде със сестра си Сара и нейния френски приятел Грегор, които също искаха да видят какво представлява живота в Западния бряг.

Планирането на тяхното посещение наподобяваше решението на сложна задача. Западният бряг е разделен на три района – район С е под пълен израелски военен контрол, район А е под привидния контрол на палестинската власт, докато контролът в зона Б се поделя между палестинците и израелците. Заселническите селища се намират в район С, там се случват и най-лошите престъпления спрямо палестинците – техните жилища и селскостопанска земя биват разруешени, за да се освободи място за поселения.

Териториите, принаделжащи към тези три района не са отделени, а са смесени – пръснати като малки точки из картата на Западния бряг. В допълнение на това, пътища, построени специално за израелските заселници и забранени за палестински автомобили, пресичат целия Западен бряг. Според израелските закони, на израелските граждани е забранено да влизат в район А, който включва и Витлеем.

„Не планувам да правя каквото и да е, което ми е забранено,“ заяви Шай. Отбелязах колко е лесно за израелци да се промъкнат във Витлеем, но той бе категоричен. Тогава реших да потърся военни разрешителни за тях тримата. Мой колега бе запознат с процедурата и ми изпрати нужните формуляри.

Вгледах се в тях с неприязън. Неприятно е да трябва да получиш специално разрешително от военните, за да можеш да приемеш гости от дадена националност. Не исках да имам нищо общо с тази грозна система, но същевременно исках Шай, Сара и Грегор да видят място като Витлеем. Атмосферата тук е различна от тази в зона С; исках те да добият пълна представа за палестинския живот. Но те не искаха да дадат своите данни на военните, страхувайки се да не попаднат в графата “арабски приятели” в някоя база данни. С нежелание се съгласих да ограничим посещението само до Хеброн и селата по южните хълмове.

Срещнахме се близо до портата Яфа в Стария град в Ерусалим, на една изпълнена със слънце сутрин. Автобусите за Западния бряг спират тук, но посетител, който не знае това предварително, няма как да разбере или предположи. Има две групи хора: палестинците, които чакат да се качат на бяло-сините автобуси, идващи от депото на улица Султан Сюлейман и израелските евреи, чакащи зелените автобуси, идващи от Западен Ерусалим. Обикновено само зелените израелски автобуси имат разписание, дори когато спирката се намира в палестински квартал.

Арабските автобуси сякаш не съществуват. Дори ако се опитате да планирате вашето пътуване от страницата на израелската фирма, ще останете с впечателнието, че арабите не съществуват – страницата за плануване на пътуването е достъпна на иврит, английски и руски. Арабски, езикът на почти една четвърт от израелските граждани просто лиспва.

Няма официални сеграгационни закони за публичния транспорт, но ако войници се бяха качили на нашия автобус, когато преминавахме през различните пропускателни пунктове И бяха поискали да видят нашите докуемнти, Шай и Сара щеше да трябва да се обясняват дълго. За наш късмет, те не спряха автобуса.

Писала съм за Хеброн и преди. Имам странна връзка с това място; част от мен го намира за красиво, но моето удоволствие от тази красота се разваля от стреса и страха, който ме обзема, когато таксито мине през първата блокада на пътя. Когато минавам през градския център не мога да превъзмогна чуството, че съм наблюдавана. Има войници навсякъде – на покривите, в кулите за наблюдение, патрулиращи из улиците. Около 2 000 войници служат в Хеброн. Тяхното задължение е да предпазват заселниците, които също са въоръжени и често нападат местни палестинци или запалват тяхна собственост.

На палестинците, които живеят в Стария град същевременно им е забранено да притежават каквото и да е оръжие, дори кухненски ножове. Ако купят храна, която не може да бъде нарязана с обинковен нож за хранене, тя бива нарязана в магазина. Наказанието за това да притежават остър нож в собствената им кухня е три години затвор.

„Трябва да идваме да пазаруваме тук” коментира Сара, след като излезе от един минимаркет с бутилка вода в ръка. „Всичко е толкова евтино!“

„Трябва да тръгнем по тази улица,“ казах аз, посочвайки тясна алея, която минава през сърцето на Стария Хеброн. Влизайки навътре в градския център, бяхме обкръжени от обичайната група мъже, продаващи ръчнонаправени гривни: „Виж, купи това, подкрепете семейството ми, десет шекела!”

Безработицата в Хеброн е висока, а туристи идват много рядко. Отчаянието в думите им бе много ясно.

Над главите ни бе спусната мрежа, която цели да предпази минувачите от боклука, хвърлян от заселниците, живеещи наоколо. След това стигнахме до Пещерата на патриарсите или джамията Ибрахими.

„Извадете личните карти,“ извиках през рамо. За щастие на този ден нямаше опашка. Минах бързо през войника, който само бегло погледна снимката ми в паспорта и ми махна с ръка да премина. След мен бе Грегор (френски паспорт). Кимане, усмивка, преминавай. След него бяха Шай и Сара (израелски лични карти). Тогава нещата малко се усложниха.

„Какво правите тук? Как дойдохте? С автобуса? Какво имате предвид, как така с автобуса? Нямаше ли пропускателни пунктове?“

Друг войник дойде бързо. Преди да осъзная какво се случва, вече бяхме зад метална бариера.

„Вие не може да бъдете тук. За ваша собствена безопасност,“ повтори войникът. За наше щастите точно тогава зърнах една червена шапка, част от униформата на членовете на Christian Peacemaker Teams. Бях се оговорила да се видя с тях до джамията Ибрахими, тъй като те работят в Хеброн от години и познават добре града. Обърнах се натам.

„Пол, може ли да ни помогнеш?“

„Защо не могат да бъдат тук?“ попита Пол вониците.

„Те са израелци. Не им е позволено да бъдат в Стария град.“

„Но на заселниците се позволява.“

„Не, не се. Те също не влизат в Стария град.“

Бях виждала заселници да минават през сука (арабския пазар) много пъти, винаги съпровождани от израелски войник в ролята на пазач. Някои от жителите на Стария град живеят в директно съседство със заселници, толкова близо, че биха могли да протегнат ръка от оградата И да докоснат дрехите на преминаващия заселник. Реших да замълча. Само щях да влоша ситуацията, ако кажех това.

„Вижте, няма значение дали сте подръжници на левите или десните. Те [палестинците] не се интересуват от това,“ каза войникът на Шай, Сара и Грегор. “Това е за ваше добро.“

Нашата група бе започнала да привлича вниманието на минувачите. Един едър младеж, който бях виждала често в Хеброн се приближи към Шай.

„От къде сте?“ попита учтиво. Безсъмнено изплашен, че младежът ще хвърли грейпфурт от наблизо стоящата сергия за прясно изцеден сок, един от войниците застана между Шай и момчето, което започна да се оглежда доста объркано. „От къде сте?“ попита той отново.

Искаше ми се да изкрещя, „Те са израелци! Дошли са в Хеброн, защото искат да разберат повече за вас. Този войник смята, че ще ги натъпкате във вряща тенджера и ще сготвите мансаф от тях, тъй че може ли, ако обичаш, да го успокоиш?”

Нещо обаче ми казваше, че това не е толквоа добра идея. Реших да изчакам какво ще стори Пол. Все пак той има опит в такива ситуаци.

„Може ли поне да идем в поселението?“ попита Пол войниците.

“Вие сте от организацията, нали?”, отговори той, кимвайки към шапката на Пол.

„Да.“

„Тогава не.“

Това беше лошо. За щастие успяхме да убедим войникът след няколко минутни дебати, трябавше да изпълним само едно условие – Пол трябавше да махне шапката от главата си.

Когато влязохме в Беит Хадасах, попитах тихо Пол, „има ли вход от тук за Стария град” – “Да”, отговори той. „Ходи бавно. Нека дадем време на войниците да забравят, че сме тук. Ще видим какво ще се случи.“

Тръгнахме по улица Шухадех. Както винаги тази улица, някога глевен път в града, беше плашещо тиха. Входовете на палестинските къщи и магазини бяха затворени от войниците; палестинците, които живеят тук трябва да се катерят през задните прозорци със стълби. Това бе сторено заради заселниците. Винаги, когато минавам през тази улица ми се иска да се затичам, да избягам колкото може по-скоро. Но този път трябваше да вървим бавно, трябваше да дадем време на войниците…

Най-накрая стигнахме края на улицата, след която започваха отново лабиринтите на Стария град. Тук имаше пак пропускателен пункт. Минах през металния детектор, държейки свободно паспорта ми отстрани. Войникът ми се усмихна и не помръдна за да провери документите ми. След мен минаха Грегор, Шаи, Пол…войникът продължаваше да не мърда от мястото си. Успяхме да минем.

„Виждаш ли, правя нещо незаконно!“ ми каза Шай. Изглеждаше доста щастлив. Сара пък извади своята камера.

„Бих искала да снимам знака до чекпойнта, който казва, че не можем да бъдем тук – “

„Хмм, не мисля, че е добра идея, войниците ни виждат много добре все още, нека се – “

„Само секунда!“

Внимание: Вие влизате в зоната под палестински контрол.


Снимката бе заснета, Сара бе доволна, а денят ни започна да се подобрява. След посещение в базата на Christian Peacemaker Teams, която се намира в сърцето на Хеброн, се качихме на такси и потеглихме към малкото бедуинско село Ум ал-Хаир.

Само секунди след като запали мотора, шофьорът на таксито ни, Халид, посочи към белег на своето слепоочие и обясни: „Израелците ми сотриха това. Два пъти стреляха по мен!“ Уплаших се. Страхувах се каква би била реакцията му, ако разбере, че в таксито му седят двама израелци.

Когато планувахме посещението, бях разказала на Шай за откровеността и щедростта на палестинците, с която те се отнасят с израелски посетители, за приятелства между палестинци и израелци, на които бях станала свидетел, за хора, които бяха учтиви дори с войниците. Но трябваше да отбележа, че нито един от тези палестинци не е бил прострелян в главата. Ако можех да избера жител на Западния бряг, с който те да се срещнат, Халид щеше да е на последно място.

За щастите той бързо забрави за стелбата по него, защото успяхме да се загубим. Виждах поселението Кармел, което се намира до Ум ал-Хаир, но не занех как да стигнем до палестинското село. Халид стана все по-раздразнителен, взимайки завоите на две колела и почти удряйки ни в един трактор. Той на практика принуди трактора да излезе от пътя и изрева: „Къде са тези бедуини?“ Шофьорът на трактора изглеждаше изплашен. Но беше спасен от приближаващия се Билал, един от селяните, изпратен да ни потърси. Следвайки неговите знаци с ръце, намерихме пътя за селото и слязохме живи и здрави от таксито.

Азиз ни чакаше. Той е един от хората, който най-много уважавам – умен, състрадателен, горд със своя бедуински произход и палестинска идентичност, изпълнен с енергия и грижа за своята общност. Той успя да уреди площадка за децата в селото. Сега се опитва да организира дори летен лагер. Иска да създаде връзки с младежи от близките села и градове, да доведе постоянен работник от международна организация за мир, който да помага срещу агресията на заселниците и армията, както и да създаде социален женски център.

„Това ще бъде женският център,“ каза той, посочвайки метална конструкция. Подобно на повечето сгради в селото, и тази ще бъде палатка. Постоянните структури са трудни за поддържане тук, защото заплахата от разрушаване е голяма.

Азиз не занеше, че Шай И Сара са израелци. Бях му казала, че ще доведа приятели, но по молба на Шай не бях казала от къде са те. „Бих искал да се представя сам и да видя отсрещната реакция.“ Не дълго след като бяхме седнали една в палатките и пиехме чай, дойде очакваният въпрос: „От къде сте?“

Никoй не отоговри, тъй че аз казах. „Грегор е французин, а Шай И Сара са израелци.”

Както и очаквах жителите на Ум АлХаир не бяха впечатлени от тази информация. Билал сипа още чай. Разговорът просто продължи. Погледнах към Халид. Той бе решил да остане с нас, докато решим да се върнем. Армията прави проблеми на палестинските мъже, които карат сами край поселения. Знаех, че той е разбрал какво казах току що, но изражението на лицето му не се промени.

„Много ли израелци идват тук?“ попита Сара.

„Няколко. Идват да ни помогнат да построим домовете ни след като са били разрушени. Така се запознах с Вики. Тя дойде първия път с (израело-палестинската организация) Ta’ayush.“

„Колко пъти са разрушавали селото?“

“Два пъти, но сега пак имаме заповед за разрушаване. Но няма да дойдат веднага, винаги чакат да стане зима.“

„Значи имате няколко месеца,“ каза Сара, а всички се усмихнаха. „А кога започвате да поправяте разрушеното?“

„На същия ден.“ Отвърна Азиз. „Веднага щом булдозерите се махнат, почваме да строим.“

След като бяхме изпили задължителните три чаши чай, излязохме за да разгледаме селото. Радвах се, че ще видя отново децата, особено Ханади, деветгодишно момиче, което ми се искаше да взема с мен обратно в Англия, само ако не беше толкова нужна на палестинската съпротива. Тя е много одухотворена и будна за своята възраст.

Ханиди

От организацията http://www.taayush.org/ бяха обещали на децата да поигрят футбол последния път, когато бяхме дошли, за съжаление времето не ни стигна. Бях решена да изпълня това обещание сега.

„Азиз, къде е футболната топка?“

„Падна през оградата в съседното поселение“ каза той тъжно. „Налага се да купувам десетина топки всеки месец, защото все падат от другата страна. Виж.“

Стената е висока пет фута и се състои от вериги. Поради това е осеяна с дупки. „Не може ли някой от нас да се покатери и да я вземе?” предложи Сара.

„Не, не! Ако войниците те видят, ще дойдат и ще ни арестуват.“

„Наистина? Само защото искате да вземите топката? Но ние дори няма да се доближим до самото поселение.“

Азиз поклати глава. „Ако преминеш от другата страна на стената, ще бъдем арестувани. От това разстояние войниците ще помислят, че си от селото и ще дойдат с джипа. Не прави това.“

Гледката през оградата

Гледката през оградата

Сара погледна към поселението. Виждаха се група деца, които играеха безгрижно на улицата. „Нека помолим тях“, предложи тя.

„Няма да искат,“ каза Азиз. Но Сара вече се бе насочила към оградата.

Ханади стоеше до мен. Децата на заселниците изглеждаха на нейната възраст, може би малко по-големи. В друга страна това биха били нейни съученици, приятели, чийто рождени дни тя посещава. В тази страна това бяха децата на еврейски заселници, докато тя бе дъщерята на палестински бедуини, а между тях стоеше стена.

Сара се върна с празни ръце. “Какво казаха?”, попитах аз.

“Казаха не. След това ми казаха – Ела при нас, тук е по-хубаво, имаме дървета!”

Тези дървета бяха засадени с цел да конфискуват земя. Засаденият с дървета хълм, върху който се намира Кармел, някога е било пасището на Ум ал-Хаир. Чудех се дали децата в Кармел знаят това. Вероятно не. Дърветата бяха засадени преди те да се родят, а малките деца имат навика да смятат, че всичко, което виждат около себе си, винаги е било такова.

С натъжено сърце се замислих дали някое от тях някога ще научи какво се случва на метри от тях: че за децата от Ум ал-Хаир събарянето на къщи и военните набези са се превърнали в част от всекидневието, докато за децата от Кармел е нормално безопасността им да зависи от това. Хванах Ханади и четири-годишния Мохамед за ръце и се обърнах да се върна в селото.

Сара не искаше да се предаде. Приближи се отново до стената, този път заедно с Шай И Грегор и заговариха едно по-голямо момиче, което седеше само на една веранда. Азиз и аз разменихме погледи. „Полагат усилия,“ каза ми той, но знаех, че мисли: „Но няма да проработи.“

„Отива да се преобуе!“ извика Сара радостно.

Обърнахме се и се видяхме как момичето бавно излезе от къщата, обу се и тръгна към ъгъла, в който лежеше топката.

„Чуствам се сякаш се намираме пред дипломатически пробив“ отбеляза Грегор. Изведнъж забелязах, че буквално съм спряла да дишам. Мохамед се хвана за коляното ми и възкликна „Муставтин, муставтин! [Заселник, заселник!]“ като се опита да се скире зад Ханади, коятя както винаги стоеше непоколебима.

„Страх ли те е?“ попитах аз. „Искате ли да се върнете обратно у дома?“.

Децата обаче поклатиха глава. Тогава момичето от поселението стигна до топката и я хвръли през оградата.
„Благодаря!“извикахме всички ние в хор, но тя не каза нищо, държейки лицето си обърнато на страна.

Азиз не можеше да повярва.“Това никога преди не се е случвало – изгубили сме толкова много топки, но това е първият път, в който получаваме някоя от тях обратно.“

„Това е удивително“, казах аз тихо, мислейки за всичките арести, ожесточената кампания за разрушаване на домове в Умм ал-Хаир, побоите, извършени от заселници от Кармел върху двама активисти за мир през януари.

И сега това. Беше нещо малкo, но малките неща имат голямо занчение в Палестина – особено, когато ти самият си толкова малък. Радвах се, че Ханади, Мохамед и останалите деца видяха заселниците в нова светлина. Това е спомен, който ще им е нужен. Бях благодарна, че Сара бе толкова настоятелна. Аз щях да се предам при първия отказ на децата, най-вече защото знаех през какво е минало палестинското село последните тридесет години, откакто е създадено поселението Кармел.

Сара, израснала в свят, в който е възможно да се изкачиш през оградата, за да вземеш изгубена вещи, без да се страхуваш от арест, видя нещата по различен начин.

Друг пробив ни очакваше обратно в селото. Халид, таксиметровият шофьор, се приближи към Шай и Сара и им каза няколко думи.
„Вики!“, извика Сара. “Той говори иврит!“

Оказа се, че Халид не живее в Хеброн, а близо до поселението Кирят Арбех. Вместо да бъде ядосан, че израелци се возят в таксито му, той ни разведе из околностите на Хеброн и ни показа дома си. Всичко това се случи с бясна скорост, разбира се. Когато стигнахме дома на Халид, вече ми беше прилошало.

„Той е луд,“ каза Шай щом слязохме от колата.

„Може би все пак не е бил чак толкова щастлив, че вижда израелци,“ съгласих се аз. „Караше сякаш иска да ни убие.“

„Надявам се, че това е била причината. Иначе би означавало, че той всеки път рискува живота на пътниците.“

„Стига толкова“ прекъсна ни Грегор, “Няма ли да ядем нещо. Нали се сещате, че нормалните хора огладняват, първо обядват, а след това вечерят.“

Бе станало пет часа и осъзнах, че не бяхем яли нищо от сутринта. „Нека идем да ядем във Витлеем!”, предложих аз.

Дневното ни пътуване се превърна в пътуване с нощувка. Сара и Грегор се зарадваха, че ще могат да посетят Витлеем, дори инстинкта за спазване на закона на Шай изглежда временно го бе напуснал. Така че потеглихме към област А.

Advertisements

Posted on септември 17, 2011, in Живот под окупация. Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: