Израелци в Западния бряг – 2 част

Вики е от Англия, но по време на работата си за организация в Палестина, която се опитва да утвърди мирната съпротива като средство срещу окупацията, както и се бори за опазването на богатото културно наследство на Палестина, тя споеделя своите преживявания и мисли в блога Bethlehem Blogger. Това е превод на втората част на една от нейните публикации:

Слънцето тъкмо залязавше, когато се сбогувахме с Халид и поехме към Витлеем. Таксито ни караше бързо през изоставени пътни блокади и празни кули за наблюдение. Знаех точното местоположение на всяка от кулите и пропускателните пунктове; след като минавайки през тях не видях нито един войник, нито светлина в кулите, се успокоих. След срещата ни с войници в централен Хеброн, се страхувах, че те са се свързали със своите коели и са ги уведомили, че двама израелци пътуват из Западния бряг. Дори не знам защо се притеснявам за подобни неща. От това, което съм видяла, в повечето случаи войниците са най-вече заети да ядат чипс и да се занимават със своя iphone, отколкото да се безпокоят за преминаващите.

Майката на Шай и Сара оабче нямаше този безгрижен подход. Шай все още живее с родителите си и когато решихме да удължим посещението им, той остави съобщение на телефона им, че “ще остане при приятел в Ерусалим“ още един ден. Съдейки по броя опитите на майка му да се свърже с него, това кратко съобщение изглежда не е било достатъчно задоволително. Когато стигнахме ресторанта във Витлеем и поръчахме вечеря, майка му вече звънеше и на Сара.

Шай погледна към Сара и каза: “Отговори ти.”

“Не. Ти си този, който все още живе при тях, ти се оправяй.”

“Не знам какво да кажа.”

“Защо просто не кажеш истината?”, предложих аз.

“Защото ако ѝ кажа, че съм във Витлеем, тя ще се побърка. Ще бъде будна цялата нощ и ще се притеснява, не мога да ѝ причиня това.”

“Но доколкото знам баща ви е посещавал Западния бряг.”

“Посещавала е заселниците! Не разбираш как би реагирала тя, ако знаеше, че сме тук.”

Майка му, осъзнах аз, не е единствена. Има стотици палестински майки, които също биха се притеснили, ако техните деца бяха решили да вечерят в ресторанта, в който се намирахме.

Той се намира директно до разделителната стена, в близост до военна база. Този район е бил почти изоставен по време на Втората интифада. Къщите са били използвани от израелски снайперисти, обикновено посред нощ – моята хазайки често ми е разказвала как посред нощ е чувала удари с пушки върху вратата, слизала е с разтреперени колена по пижама до първия етаж, за да отвори вратата на войниците. Те събирали всички в един от ъглите на къщата, нареждали им да стоят там с часове, докато те стреляли през прозорците.

Подобно на много други в този район, моята хазайки и семействтото ѝ са спали на пода, защото там е било по-сигурно. Нужно е било да мине много време, за да могат децата да се почустват сигурни и спокойни в собтвените си легла след края на Интифадата. Но споменът за убийствата и терора все още преследва хората, чувайки заповеди на иврит, идващи от другия край на военната база. Съседите от близките квартали често питат: “Как може да живеете на такова място?”

Сара все пак отговори на майка си: “Днес?.. О, просто обикаляме нагоре-надолу… В Ерусалим…С Грегор.. да… И Шаи… Шаи?.. Да, той е тук до мен. В ресторант…В Еусалим…Да, да, все още сме в Еерусалим…”

“Умее умело да задава точните въпроси, за да извлече нужната информация”, каза Сара след като затвори. “Би могла да работи за Мосад!”

След това продължихме с дискусия относно етичността и ползата от палестинския призив за бойкот и санкции срещу Израел. Шай е против него, докато Сара не е сигурна, но изглежда е по-скоро склонна към внимателен бойкот, поне щом става дума за икономически такъв.

“Но бойкотът не дава резултати,” не беше съгласен Шай. “БВП на Израел расте.“

“Но не това е проблемът,” отбеляза Сара. “Когато нещо не е правилно, то не е правилно – бойкот има, защото това, което Израел прави, не е правилно.“

“Да, но бойкотът просто отчуждава и отблъсква израелците. Аз лично познавам хора, които чустват, че бойкотът ги изолира.“

“А ние в момента се намираме в град, в който хиляди палестинци са физически, икономически и социално изолирани чрез стената,” отбелязах аз. “Според теб ние би трябвало да поставим чувствата на израелците над палестинската реалност. Не може да позволим това.”

“Аз казвам, че трябва да намерим дург път, път, който не отчуждава хората!”

Академичният и културен бойкот поставя още повече трудности. Сара и Грегор разказаха за група артисти, които са искали да намерят палестински и израелски тийнейджъри, готови да участват във филмов проект под егидата на Телавивския университер. Палестинската група отказала участие след като разбрала, че университета в Тел Авив ще участва в проекта. “Ако те бяха решили да участват, хората щяха да видят филма и тяхната позиция. Какво спечелиха, отказвайки участие?”

Според мен филмовият проект е трябвло да бъде приет, но не и под егидата на израелски университет, тъй като неравенството в образованието, както и останалите несправедливости в израелското общество, не са подходящото място, в което палестинските младежи могат да изразят себе си.

“Но университета Бир Зеит също щеше да участва. Щеше да има равенство.”

“Не. БЗУ и ТАУ на са равнопоставени и е напълно грешно да се преструваме, че това е така. Ако палестинският унвиерситет работи в тандем с израелския нещата само ще се влошат, защото това ще засили (погрешната) представа и нормализира това, което израелското правителство прави … “

И тримата не се съгласиха с мен. Започнах да осъзнавам, че те виждаха окупацията по различен начин: говореха за нея сякаш е дело на правителство, което те не са избрали и поддържано от армия, в която те не служат. А може би има разлика в зависимост от гледната позиция – дали виждаш окупацията от Витлеем или от Тел Авив.

На следващата сутрин имах работа. Среща на група жени. За този ден бе насрочена музикална програма, последвана от споделянето на истории, нещо обичайно за нашите групи. Музиката помага на жените да се отпуснат и да говорят на различни теми, които иначе не биха отворили. Диригентът на нашия хор им действа по невероятен начин. За съжаление не можех да доведа Сара, Шай и Грегор с мен. Въпреки, че е обичайно преимаме гости, този път нашата директорка Рийм отказа израелци да участват в програмата ни, страхувайки се, че местните ще започнат да създават слухове. “Ако хората започнат да говорят, че нашата организация си сътрудничи с Израел, ще стане лошо.”

Дали страховете й бяха основателни или това бе просто параноя? Трудно е да се прецени в Палестина. Сътрудничеството е реален проблем тук. Понякога палестинците биват подмамени или накрани да шпионират собствените си общности, като срещу това им се обещават няколко иначе немислими привилегии – разрешително за достъп до Ерусалим, лечение в израелска болница при болест и т.н. Въпреки че е съмнително колко полезна информация тези хора действително предоставят, едно нещо е постигнато: никoй не знае на кого може да има доверие. Веднъж говорих на политически теми с приятел във Витлеем, когато собственикът на кафето дойде и ме предупреди нервно: “Вики, внимавай как говориш, нали занеш, че има много шпиони.”

Рийм изглеждаше загрижена. “Бих искала да се видя с твоите приятели”, каза тя бавно. “Стига те да не дойдат на официално посещение. Доведи ги след срещата с жените.”

Рийм е живa и забавна, притежателка на най-красивата палестинска усмивка. Понякога се чудя как успява да комбинира толкова отговорна работа с грижите за своите малки дъщери, И същевременно да бъде толкова ентусиазирана и сияйна. Само понякога ми се струва изморена. “Вики,” каза ми тя веднъж, “Изморена съм. Имам нужда да ида някъде, където няма никого. Да бъда сама.” В Палестина това няма как да се случи, тъй че само кимнах със съчуствие и отиодх да ѝ донеса чаша чай. Когато се върнах, тя вече беше потънала в своята работа.

Сега тя оглеждаше внимателно Шай, Сара и Грегор, седейки зад своето бюро. “Добре дошли.” Само стрелките на часовника нарушаваха тишината в стаята. “Имали нещо, което искате да попитате, да научите повече?” попита Рийм. Всички се усмихнаха, след това Сара обясни защо са дошли. “Искахме да видим какво представлява живота на палестинците, това, което медиите в Израел не ни показват.”

Не си спомням точните думи от разговора ни след това, но две неща оставиха ясен спомен в мен. Едно от тях бе ракзаза на Рийм:

“Аз имам разрешение да пътувам до Йерусалим. Един ден реших да заведа децата ми до зоологическата градина там. След като дойде и нашият ред на пропускателния пункт, войникът погледна документите ни и попита: “Къде отивате?”. Отговорих му, че отиваме в зоолигическата градина, а той ми каза “Нима няма достатъчно животни в Палестина?”

Рийм ми бе разказвала тази история и преди, но тогава не осъзнах колко много я бяха наранили думите на войника. “Той ни наричаше животни”, повтори тя тихо, “пред моите малки момичета.”

Второто нещо, което помня ясно е как внимателно гостите слушаха Рийм. Присъствала съм на много срещи между палестинци и израелци, в които разговорите (ако въобще може да се нарекат такива) са доминирани от израелците в стаята, докато палестинците само се свиват повече и повече в себе си. Често срещано е израелците да диктуват темите на разговор, докато палестинците нервно се опитват да не обидят или разстроят своите събеседници, дори това да означава да не попитат въпросите, които всъщност ги вълнуват.

Моят израелски приятел Дук забеляза този феномен, когато посети село Ауарта малко след като то брутално нападнато от израелски войници след убийството в поселнието Итамар. “Палестинците не спираха да се извиняват: ‘Съжаляваме.’ Казваха те макар убийството да нямаше нищо общо с тях. Това е сякаш един вид “само-окупация”. Тогава един от нашата група се изправи о каза: “Всъщност не мисля, че искрено съжалявате”. След тези думи, цялата среща се превърна в опит на палестинците да се извинят за нещо, което не бяха извършили.”

Шай, Сара и Грегор слушаха внимателно Рийм. Оставиха я да говори за каквото тя реши. Когато задаваха въпроси, те бяха ясно формулирани и даваха възможност на Рийм да изрази ясно това, което мисли по въпроса (“Защо палестинсктие власти не приеха Камп Давид?”, а не “Защо палестинците отхвърлиха предложението за мир?”). Тяхната готовност да слушат не остана незабелязна от Рийм, която отбеляза това няколки дни по-късно, след като нейният любим чичо бе починал след отказ на Израел да му позволи да получи медицинска помощ в Ерусалим. След като ме видя за пръв път след това, тя ми каза: “Радвам се, че те дойдоха.”

Виждайки как протече разговора и колко много това посещение означаваше за Рийм (и както по-късно разбрах и за цялото ѝ семейство, които с въодушевление говореха за случилото се след като ги видях), се почуствах изпълнена с надежда. Изглежда бях единствена:

“След разговора с Рийм се чуствам още по зле от преди това,” ми каза Сара, а Шай потвърди. “Но защо?”, попитах объркана.

“Ако наистина е така, както казва, ако бежанците наистина чакат с ключ в ръка да се върнат, тогава не виждам как някога би имало мир. Ако и най-мирните хора тук подкрепят правото на завръщане, какво може да очакваме тогава от останалите?”

Според мен имаше логическо несъотвествие в тези думи – идеята, че отстояването правата на бежанците е свързано с въоръжена борба. Всъщност е обратното, когато правиш компромис по отношение на спазването на човешките права, ти правиш и компромис със справедливостта. Но вместо да кажа това, ние започнахме разочароващa дискусия на тема правото на завръщане и дали Израел трябва да го приеме.

Сара и Шай се страхуваха, че това би променил Израел, нарушавайки еврейския характер. Този аргумент звучеше странно от устата на светски евреи. Стана ми любопитно и поисках да ми разяснят.

“Хората се отнасят зле с малцинствата навсякъде,” ми каза Сара. “Всеки има нужда от място, където да се чуства, че не е част от малцинство.” След това ни разказа за виц, който неин приятел ѝ е казал на вечеря. “Бяхме сготвили прекалено много храна, когато някой каза ‘Поне ще сме с пълни стомаси, когато нацистите дойдат.’

Този виц не би имал същото значение, ако го разкажеш на не-евреи. Има смисъл единствено, ако го кажа на място, на което всички са евреи. Израел е единственото място на света, където може да говориш по този начин, където всички са евреи и където това, че си евреин не те прави различен.”

Изумлението ми само нарастваше. Да не би да казваше, че основните човешки права на палестинците в Ливан не трябва да бъдат спазвани, само за да е възможно евреите да разказват наци-смешки по време на вечеря, бъдейки сигурни, че смешката е валдина за всеки човек в държавата? Това не можеше да е истина. Трябваше да съм я разбрала погрешно.

Замислена, взех още едно парче фалафел – това така важно арабско ястие, което днес е част и от израелската кухня. Фалафелът ми напомни нещо! Какво всъщност е “еврейско”? Дефиницията на ортодоксалните равини или на останалите религиозни течения, дефиницията на хората на улицата – всички те имат различна представа какво означава да си евреин, а тези представи не винаги са в съответствите с критериите на израелското правителство за това кой има право да направи алия. Така че кое е това еврейско качество на тази страна, което всички толкова усърдно искат да запазят?

“Например на Йом Кипър храната в магазините се покрива,” предположи Шай.

“Сигурна съм, че на това може да се намери решение,” отговорих спокойно. “Ако идете до който и да е бежанец в лагера Даишех и му кажете: ‘Може да се върнеш в дома си, стига да покриваш храната в своя магазин по време на Йом Кипур’, той би се съгласил.”

Остатъкът от деня прекарахме обикаляйки из улиците на стария Витлеем. “Тук е много по-хубаво, отколкото в Хеброн”, отбеляза Сара. Не можех да не се съглася: “Тук няма напрежение”.

Започна да се смрачава, когато напуснахме Витлеем на път за Ерусалим. Налагаше да провода тайно двама израелци и един французин от зона А без те да бъдат забелязани от армията или граничната полиция. Ако имахме кола, щеше да е много лесно, можехме просто да минем през магистралата на заселниците.

“Тъй като сме без кола, се налага да походим.”, обясних аз. Те се съгласиха с усмивка. Времето навън бе приятно прохладно, идеално за разходка. Тръгнахме.

Само дето те не бях помислила, че те не са много наясно какво имах предвид под малка разходка. След половин час, тъкмо се бях изкачила на поредния хълм и гледах загрижено как те се опитват да ме достигнат. Грегор се справяше добре, но останалите двама не издържаха на моето темпо.

Опитах се да ги окуража: “Айде, остават само още няколко хълма.”

Сара отвърна: “Каза това и на предния хълм.”

“Паметта ми не е чак толкова добра. Понякога се губя в собствения ми квартал, друг път забравям къде…”

“О така ли?” прекъсна ме Сара. ”Сега остава да кажеш – упс, забравих, че тайната квартира на Хамас е зад този хълм, напълно се изгубих.”

Шай изглеждаше сякаш е на ръба да припадне. Тогава за наш късмет се зададе колата на заселник от Хар Хома, който ни предложи да ни закара с колата си. Не толкова голям къмет се оказа обаче, че имаме след като влязохме в колата и установихме, че заселникът е доста любопитен.
“И какво правите тук, на сред пътя? Къде сте били?”

Сара отговори: “Просто обикаляхме, на стоп.”

“Къде са ви палатките тогава?“, попита отново заселникът.

“Това е едно от нещата, които мразя в тази страна!” обяви Сара след като пристигнахме на централната автогара. “Въпросите! Хората винаги задават толкова много въпроси. Не мога да понасям това.“

“Носихме ли одеяло с нас преди да се качим в колата?” попита Грегор изведнъж, държейки нещо синьо в ръцете си.

“О не!”

Оказа се, че това е яке, а не одеяло. Якето на заселника. “Никога повече няма да качи хора на стоп”, каза Сара.

“Какво ще правим с якето?” попита Грегор, а след това ми го подаде. “Искаш ли го? Сигурно познаваш палестински бежанец в нужда, който би се зарадвал на…“

“Не” отсекох аз. “Пратете го по пощата обратно в заселническото селище с малка бележка до собственика му, гласяща ’Нека това бъде урок за теб’ или нещо от сорта. Може би това ще го научи да не бъде такъв крадец.”

След последвали дебати относно етичността на подобно действие, якето потегли към Тел Авив с Грегор и Сара, където предполагам, че се е превърнало в легло за котето на Сара. Сувенир от посещението им, който ще остане за спомен. Преди да се кача на автобуса за Източен Ерусалим, попитах Шай.

“Ще кажеш ли на родителите си къде си бил?”

“Не. И дума да не става.”

“Защо не?” попитах, готова да се впусна в обяснения за важността да бъдем искрени и казваме истината.

“Защото може би бих искал да дойда отново!”

Advertisements

Posted on септември 18, 2011, in Живот под окупация. Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: