В края на краищата, това е окупацията, глупчо!

източник
Автор на статията е Санди Толан, автор на книгата The Lemon Tree: An Arab, a Jew, and the Heart of the Middle East. Също така преподава във факултета по комуникации и журналистика в Университета на Южна Калифорния.
В момента работи въху нова книга, Operation Mozart, посветена на музиката и живота в Палестина:

Времето и светът сякаш забравиха за нея – окупацията, продължаваща вече 45 години. Светът говори за напрежението в отношенията между Турция и Израел, за това как израелските посланици избягаха за кратко първо от Египет, а малко след това и от Йордания, за опитите на палестинските власти да бъдат признати за държава от ООН…
Но независимо какво турците, египтяните или американците правят, независимо какво ще се случи с молбата на палестинските власти пред ООН, окупацията все още я има – повярвайте ми, връщам се от Западния бряг, където прекарах лятото – и Израел не се отказва от нея. Вместо това, израелците печелят битката, поне тази, която е най-важна за палестинци и израелци, битката за контрол на всеки къс земя.

Сантиметър след сантиметър, метър след метър, Израел продължава да разширява земите под свой контрол, както в Западния бряг, така и в Йерусалим. Което означава, че държавата, която ООН еветнуално ще приеме за свой член, с всеки изминал ден става все по-малка на размери, все по-малко жизненоспособна, все по-малко съществуваща.

Но как палестинците губят своите територии?
По време на мнoгoто ми пътувания из Западния бряг, от Рамала до Дженин, от Абу Дис до Ерихон, от Витлеем до Хеброн, се опитвах да играя малка игра: Дали бих могъл да пътувам една цяла минута без да видя физически доказателства за окупацията?

От време на време, когато например минавах през тесен проход между няколко хълма, това бе възможно. Но в повечето случаи не бе. Почти всяка панорама, всеки завой на магистралата отркиваше пред мен гледката към еврейско поселение, израелски военен контролен пункт, военна кула за наблюдение, бетонена стена, телена ограда със знаци, че зоната е забранена или просто военни джипове, които спират преминаващите коли и проеверяват документите на младите мъже.

Само от началото на “мирния процес“ в Осло до сега броят на израелските заселници се е утроил и вече достига повече от 300 000 души, като в това число дори не влизат еврейските заселници в Източен Йерусалим.

Договорът от Осло, подписан и от палестинска, и израелска страна, разделя Западния бряг на три зони – А, Б и С . По време на подписването, палестинците вярваха, че това е само временно разделение, част от пътя към създаването на независима държава. Но зоните съществуват и до днес.

Израелската стратегия е била и продължава дад а бъде една и съща – те дават на палестинците сравнителна свобода в зона А, която се намира около палестинските градове в Западния бряг, докато запазват пълен контрол над зона С – цели 60 процента от Западния бряг – която се използва за строежа на израелски поселения и често бива обявявана за “забранена военна зона” (зона Б е нещо като междинна зона между тях). Благодарение на тази стратегия често чуваме за разрушаването на “незаконни” постройки и за арести на селяни, които си позволяват да разширят жилищата си.
Ограниченията са строго прилагани, а нарушенията са винаги наказвани.

Когато посетих южните хълмове около Хеброн в края на 2009 година, селяни ми казаха, че дори им е забранено да поправят един едва проходим неасфалтиран път, по който се надяваха децата им да ходят напряко на училище, вместо да им се налага да извървяват 2-3 мили всеки ден.

Нааим ал Адарах от село Атуани е платил цената за превозването на децата по “незаконния” път. Няколко седмици след моето посещение той е бил арестуван, а колата му отнета от израелските войници. Той дори не се е опитал да се оплаче на палестинсктие власти, тези, които подадоха молба за членство в ООН, защото така или иначе те нямат никакви правомощия в зона С.

Израелската стратегия за контрол обяснява и нуждата от мрежа от контролни пунктове; заплашителната разделителна стена (израелците я наричат защитна ограда, а палестинците апартейдна стена”), която разделя не само Израел от Западния бряг, но в много случаи Западния бряг от Западния бряг; неспиращите прогонвания от домове в Шейх Джара (квартал в Източен Ерусалим); систематичното отнемане на йерусалимски лични карти от палестинци, родени в светия град; сложната система от ограничения за пътуване, която принуждава много палестинци да живеят заключени в своите малки население места.

Докато повечето израелци използват като оправдание за тези мерки националната сигурност, за всеки наблюдател е ясно, че главната цел е контролът върху повече и повече земи. Разделителната стена, например, е отделила 10 процента от Западния бряг, които се намират от израелската страна – или както уважаваната израелска НПО Бтслеем твърди, това е „анексация, скрита зад оправданието за осигуряване на сигурност”.

Взети заедно, тези мерки показват целта на израелското правителство – да разделят Палестина на изолирани острови, които да заемат не повече от около 40% от Западния бряг.

В самото начало на Осло палестинците вярваха, че са направили исторически компромис, като се съгласиха на държава върху само 22% от историческа Палестина – Западния бряг и Газа. Реалността в момента е един вид „десет процентно решение“ – малка държава без суверенитет, свобода на движение или контрол на собствената си земя, въздух и вода. Палестинците не могат дори да пробият дупка, за да добиват вода от източниците, намиращи се под краката им.

Живот на фона на контролно-пропускателни пунктове
Нещото, което почти винаги остава пренебрегнато са човешките жертви, които всекидневно хората под окуапция правят. Повече, отколкото по време на предишните ми пътувания до там, аз си тръгнах от това пътуване до Палестина с чувството колкото големи психически щети военната окупация нанася на всеки палестинец. Никой, без значение с колко добро сърце или колко жилав е, не може да избяга от нейните последици.

„Войникът посочи към калъфа на моята цигулка и ме попита „Какво е това?“, ми разказа 13-годишната Ала Шелалдех, която живее в Рамала.

Тя е ученичка в Ал Камаджати (арабската дума за „цигулар“), музикално училище в нейния квартал (което ще бъде във фокуса на следващата ми книга).Тя ми разказваше за инцидент от преди три години, когато на израелски контролно-пропускателен пункт близо до Наблус е бил спрян микробуса, в който се е возила заедно с други млади музиканти. Те са се връщали от концерт.

“Аз му казах, че вътре има една цигулка“, продължава тя. Той ми каза да изляза от микробуса и да му я покажа.“ Ала извадила и показала инструмента на войника.

„Изсвири нещо“, настоял той. Ала изсвирила Hilwadeen (Красиво момиче), песен на известната ливанската певица Файруз. Случилото се е типично за ежедневието в Палестина, но тя все още не може и вероятно никога няма да забрави.

Невъзможно е да се изчисли какви са дългосрочните емоционални щети от такива срещи между деца и възрастни, включително и за израелските войници, които не са имунизирани към собствените си действия.

Унижението при преминаването през контролно-пропускателните пунктове е основен факт от живота на палестинците в Западния бряг. Всеки, дори и децата, може да разкаже поне една случка, в която са изпитали безпомощност, страх и гняв, докато са чакали един войник тийнейджър да реши дали могат да преминат или не. Това е станала толкова нормално за тях, че някои деца не могат да си представят, че в останалата част от света хората не живеят по този начин.

„Мислех, че целият свят е като нас – че са под окупация и че имат войници наоколо“, спомня си по-големият брат на Ала, Шехаде, който сега е на 20 години.

Поглед към един различен живот

Когато е бил на 15 години, той е бил поканен в Италия. „Беше шок за мен да видя този различен живот. Можете да отидете много, много далеч, без да преминавате през контролно-пропускателен пункт. Можете да видите хоризонта много, много далеч, без да видите стена пред вас. Бях толкова щастлив, но в същото време тъжен. Защото ние нямаме тази свобода в моята страна.“

На 12 годишна възраст, Шехаде е видял как братовчед му е бил застрелян от войници по време на втората интифада, която избухна в края на 2001 г.

Един ден през 2002 г., припомня си Шехаде, когато град Рамала е бил за пореден път напълно обсаден от израелската армия, младият братовчед излязал по време на военния вечерен час, за да купи хляб. Чул се изстрел близо до магазина на ъгъла; Шехаде видял как братовчед му пада на земята. Това лято Шехаде ми показа ужасяващи снимки – кръв, течаща от устата и ушите на 12-годишно момче – заснети малко след стрелбата през 2002 година.

Девет години по-късно, Рамала, уж суверенен остров, често се определя за оазис сред пустинята на окупацията.

Улиците и пазарите са пълни с купувачи, както и с много модни ресторанти, които могат да съперничат на европейския заведения за хранене. Жизнеността и лукса в много части на града дават усещането, че това, а не Източен Йерусалим, е бъдещата палестинска столица.

На улиците в Рамала наистина се намират министерствата и чуждите консулства. (Само не ги наричайте ​​посолства!) Но голяма част от тази очевидна свобода и суверенитет е само илюзия.

В Западния бряг пътуване без разрешително, което се получава трудно, е често ограничено до тесни коридори земя, като този между Рамала и Наблус, където израелските военни, за сега, не са поставили контролно-пропускателни пунктове и препятствия. Дори и в Рамала – част от теоретично суверенната зона А – от време на време има нощни набези на израелски войници.

„Беше през декември 2009 г., на 16-ти, около 02:15 – 02:30 сутринта,“ спомня си Селин Дагер, френска гражданка от ливански произход. Нейният палестински съпруг, Рамзи Абуредуан, основател на Ал Каманджати, където и двамата работят, е бил по това време в чужбина. „Аз бях събудена от шум,“ каза ми тя.

Тя станала и видяла, че някой се опитва да отвори входната врата. Помислила, че крадци се опитват да влязат взлом и започнала да крещи към тях на арабски да си отидат. Тогава тя надникнала през един отвор и видяла десет израелски войници в коридора.

Те ѝ казали да стои настрани и в рамките на секунди взривили вратата. Влизайки в апартамента, те насочили своите автоматични пушки към нея. Палестински информатор стоял близо до тях мълчаливо, с черна вълнена маска върху лицето, за да се гарантира анонимността му.

Командирът започнал да я разпитва. „Питаше ме за името ми, с кого живея, започна да ме пита за съседите.“ Селин показала френския си паспорт и го помолила да не буди шестмесечния ѝ син Хюсеин, спящ в съседната стая.

И добавила „Аз просто излизам от къщи директно до моята работа, от работа до дома ми.“ И всъщност не познавала съседите си.

Оказало се, че войниците са взривили вратата на грешен апартамент. Те взривили още четири врати в сградата тази нощ, преди да намерят своя заподозрян: неин 17-годишен съсед.“Разпитваха го в продължение на може би 20 минути и след тогава те го откараха с тях. Мисля, че той е все още в затвора. Баща му също е в затвора.“

Най-затворените хора на земята
Според израелскисте статистически данни, цитирани от B’tselem, повече от 5300 палестинци са били в израелските затвори през юли 2011 г. От началото на окупацията през 1967 г., около 650 000 до 700 000 палестинци са били арестувани от Израел. Тоест около 40 на сто от възрастните палестински мъже.

Почти всяко семейството е докоснато от израелската система на затворите.

Истории като тази на Селин – а те са много такива – се натрупват и създават контурите на това, което може да се нарече култура на окупацията. Те дават обясняват една забележка на Салех Абдел Джауад, декан на юридическия факултет на Университета Бирзеит близо до Рамала: „Аз не си спомням един щастлив ден от 1967 г. насам,“ каза ми той.

Поразен, аз го попитах защо. „Защото“, отвърна той, „ние не можем да отидем до Ерусалим, за да се помолим. А е само на 15 километра. Имаме спомени от там. “

Той добави: „От 17 години не съм бил на море. Не ни допускат да отидем. И дъщеря ми се ожени преди пет години и ние не бяхме в състояние да направим необходимата брачна церемония за нея.“ Израел не е издал виза на египетския зет на Салех, така че той не е могъл да влезе в Западния бряг. „Как да направим сватба без младоженеца?“

Музикална интифада

Един стар съученик и учен по темита на Близкия Изток, който живее в Париж ми напомни, че палестинците са не само жертви, но и участници в собствения си разказ. С други думи, той твърди, че те също носят отговорност за това, което им се случва – не цялата отговорност е върху плещите на окупаторите. Това е вярно.

Подходящ пример е морално и стратегически неправилната тактика на самоубийствените атентати, извършени от 2001 до 2004 г. от няколко палестински фракции като отговор на израелските атаки по време на втората интифада. Тази катастрофална стратегия даде извинение за израелското отмъщение, включително изграждането на разделителната стена. (Почти пълното спиране на самоубийствени атентати се дължи далеч по-малко на стената, в края на краищата строежът ѝ дори не е свършил, отколкото на решението на самите палестински фракции да отхвърлят тази тактика).

Така че, да, палестинците са също „актьори“ в създаването на техните собствени обстоятелства, но Израел остава единствената регионална ядрена мощност, държава с една от най-силните армии в света, както и окупационната сили – и това е определящ факт в Западния бряг.

Днес, за някои палестинци, живеещи под 44-годишна окупация, само да останат да живеят в родната земя е един вид морална победа. Това лято, аз започнах да чувам нов лозунг : „Да съществуваш означава, че се съпротивляваш“ (Existence is resistance). Ако не избягаш, то това значи, че играта не е свършила. А ако можете да привлечете световното внимание към окупацията, то още по-добре.

През юни 13-годишната цигуларка Ала Шеладех донесла своята цигулка до стената при Каландия, някога обикновен контролно-пропускателен пункт между Рамала и Ерусалим, а днес основния граничен контролно-пропускателен пункт, изграден от маса бетон, стомана, желязо и наблюдателни кули.

Трансформацията на Каландия е може би най-мощният символ на решимостта на Израел да не споделя Светия град с палестинците.

Ала и нейните колеги музиканти от младежкият оркестър са били дошли да свирят Моцарт и Бизе пред израелските войници, които са се намирали от другата страна на стоманени пръти. Тяхната цел е била да се изправят срещу окупацията чрез музиката и да кажат: Ние сме тук. Звукът на Симфония № 6 в F майор на Моцарт изпълнил терминала.

Палестинците се спряли и се загледали. Някои се усмихвали. Хората са се приближили, извадили мобилни телефони и започнали да правят снимки, други просто стоели там, около младежкия оркестър, приковани от тази музикална интифада. Музикантите и войници са били разделени от големи решетки. Но когато музиката продължавала да звучи, мрачната бариера, която лишавала от свобода, постепенно се трансформирала в пространство на утвърждаваща радост.

„Това беше“ спомня си Ала, „най-големият концерт в живот ми.“

След известно време някои от войниците подали глава през решетките. За известен момент е било трудно да се каже кой е от вътрешната страна и гледа навън, и кой е от външната страна.

Ако съществуването е съпротива, ако децата могат да се привопоставят на своите окупатори с музикална интифада, то това значи, че още има пространство за нещо неочаквано и трансформиращо да се случи. В края на краищата, апартейдът в Южна Африка се разпадна без кървава революция. Берлинската стена падна бързо, напълно неочаквано.

И със засилването на влиянието на Китай, Индия, Турция и Бразилия, САЩ няма да бъде винаги в състояние да остане закрилник на Израел. В крайна сметка, може би светът ще разбере очевидното: статуквото е неприемливо.

За момента, каквото и да се случи през следващите седмици в рамките на ООН, светът не трябва да губи фокус към това, което всъщност се случва на земята?
В края на краищата, това е окупацията, глупчо!

Advertisements

Posted on декември 4, 2011, in Анализи, Живот под окупация. Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: