През очите на децата

източник – Bethlehem Blogger – британско момиче, което разказва за своите преживявания и мисли по време на престоя ѝ във Витлеем:

Късно вечер миналото лято, когато се прибирах от бежанския лагер Дейшех, бях спряна при преминаването през временен чекпойнт (това са блокади по пътя, които биват поставяни неочаквано за няколко дни или дори за няколко часа, за разлика от постоянните контроло-пропускателни пунктове). Съблякох якето ми, за да могат да претърсят джобовете ми. Все пак това е нещо нормално тук. Единственото необичайно нещо беше възрастта на “войниците”. Най-голямата от тях беше на девет години. Малко момиче, което живее близо до дома ми.

“Обувките!” ми каза тя заповеднически, имитирайки местните израелски войници. Беше окачила дълга дървена тояга около тялото си, която заместваше пушка. Тя “скенира“ обувките ми, а след това ми заповяда “Лични документи!” За мой ужас, не носех личната ми карта с мен. Стоях и чаках да решат какво ще правят с мен – дали просто ще ми забранят да мина през блокадата или ще решат да ме разпитат преди това? Дали ще ме арестуват? На края, тъй като имах голяма нужда да ида до тоалетната, подкупих окупационната армия като им предложих смачкан пакет с бисквити. Те приеха подкупа щастливи. След като се върнах от тоалетната, прекарах забавна вечер с децата, играейки на криеница и гоненица.

Когато на следващия ден споменах за тази случка пред моя колега Тойне, той се засмя: “О, спомням си, че и моите деца са играли тази игра. Яра поставяше крака си като бариера пред вратата, а Мари и аз не можехме да минем, докато не отговорим на въпросите й и покажем нашите документи. Съгласявахме се да бъдем част от тази игра, защото по някакъв начин това й помагаше. Караше я да се чуства по-добре.”

Когато е била на девет години, Яра е била принудена да съблече пред всички на един контролен пункт. Жена войник я е издърпала на страна и й е заповядала да съблече якето и панталоните. Имало е стотици хора по това време на пункта; Яра е била изложена на погледите на всички тях. Много от тях помолили войника да претърси Яра в някое от закритите помещения, само не и на опашката пред всички чакащи. Тя обаче отказала. Яра се е съблякла треперейки и застанала пред всички по бельо. Жената войник посочила към тъжната малка купчина дрехи на земята със своя автомат. “Ок. Може да минеш.” Само дето преминаването не е толкова лесно – следват още опашки, още въпроси, биометричен скенер, болка и страх наоколо. Вкъщи Яра блокирала вратата и викала към родителите си: “Не може да преминете. Документите ви не са наред!”

Войник е принудило дете да се съблече по пътя за училище (Хеброн - 2005)

Скоро след този инцидент Яра е участвала във видео проект към нашата група. Всички участници са била на възраст между осем и дванайсет. Сами са написали сценария и нарисували анимацията. Научили са ги как да използват видео камерата, била им е дадена само една инструкция: “Нарисувайте това, за което мечтаете.” Използвайки ‘Уарда’ като основа (арабска традиционна народна приказка) Яра и останалите деца са създали следната анимация:

Надявам се някой ден да може да осъществим този проект и в бежанския лагер Дейшех. Когато отида там често виждам деца, които се крият, играейки своя вариант на криеница – криене от армията. Моят приятел Таха, който сериозно се занимава със задачата да развие културнитe и учебни програми за деца в лагера, веднъж ми каза с чувство на безсилие: “Ако им дадем малко пари, за да си купят играчки, първото, което избират не е нито футболна топка, нито плюшено мече, а пластмасов пистолет.”

Подобно на игрите на всички деца по света, тези на децата от лагера са повлияни от случващото се около тях. Това, което виждат оказва влияние дори върху тяхното въобръжение. За децата от лагера, фантазията включва победи над армията. Съмнявам се, че има деца в лагера, които поне веднъж да не са били събудени посред нощ, за да видят войници в спалнята им. Аз, като възрастен човек, дори когато съм напълно облечена, не се чуствам комфортно при срещата ми с израелските войници, какво ли остава за единадесетгодишно дете, облечено в пижама с образа на Снупи.

Креативните терапии са определени за добър начин за помощ на деца, които живеят в такива тежки условия. Children of Amal подкрепя палестински деца-бежанци чрез музика. Проблемите, които децата имат и възможностите, които музиката им предлага, за да се справят с тях (амал на арабски означава надежда) са документирани в серия от кратки доклади на страницата на проекта:

Анас се страхува много, когато войниците идват в лагера. Той плаче и трепери, когато ги види. Често се напикава в леглото. Не може да спи сам. Няма приятели заради своето поведение…Анас се чуства добре, когато пее в хор, както и харесва музикалните игри. Той харесва и уроците по пеене. Анас казва, че се забавлява и е намерил приятели по време на курса, с които си играе в училище и на улицата.

Кусай страда от кошмари и вика на сън. Играе ”игри”, в които войници стрелят по хора, които стават “мъченици”. Кусай се страхува много от войниците… Чуствал се е нервен, когато за пръв път е участвал в терапията, но бързо е намерил нови приятели и с удоволствие е идвал и след това. Би искал да може да идва всеки ден.…Кусай е бил много ентусиазиран и е пеел научените песни след това вкъщи.

Аиша не е можела да се сприятелява с другите деца, вместо това е била по-щастлива в компанията на майка си. Когато войниците са идвали, тя е треперела от страх и се е опитвала да се скрие в тоалетната. Имала е кошмари с участието на войниците… Домът на съседите е бил бомбардиран и част от прозореца е паднал в стайта на Аиша…Аиша има голям прогрес и е станала по-уверена. Тя днес учи вкъщи с помоща на сестра си и се труди усърдно, за да преодолее проблемите с ученето. За първи път има приятели извън вкъщи. Според майка й, Аиша е напреднала много благодарение на курса, тя е благодарна, че дъщеря й е имала възможноста да участва. Кошмарите са намалели и Аиша е по-активна.

Понякога ми е трудно да се справя с реакцията на привържениците на Израел, когато става дума за проблемите, през които тези деца минават в следствие на израелската политика: “Наистина е жалко, че родителите им ги учат да мразят евреите” е един от честите отговори, които получавам, заедно със “може би ако палестинците спрат да използват децата си като човешки щит, за да предпазват терористите, няма да бъдат в тази ситуация.” Когато деца хвърлят камъни по израелские военни джипове или играят на войници, това се приема за доказателство, че те са възпитатавани да бъдат анти-семити – сякаш деца, които живеят по този начин нямат друга причина да мразят армията.

Когато децата отиват на училище в Хеброн, те трябва да минат през войниците. Много от тях не разбират кои са тези войници и защо са там. Преди няколко години директорът на училище в Хеброн е довел израелска еврейска двойка, за да им покаже, че има израелци, които не искат да ги наранят, а да им помогнат. Дискусията е протичала добре, докато малко момиче не казало: “Но вие не може да бъдете израелци! Къде са ви израелските дрехи?”
Тя е имало предвид военните унофроми и облеклото на заселниците. Това за нея бил образът на израелците, не защото родителите й са я научили така, а защото това е видяла сама.

Понякога, когато съм с деца на някой от контролните пунктове, се опитвам да накарам войниците да ми кажат своето първо име. Искам децата да могат да ги нарекат по име, за да не бъдат само униформа с пушка. Обикновено ми казват “Съжаляваме, но не е позволено.” Така че войниците остават безименни. Те са само хора, които могат да те арестуват или да те принудят да чакаш, или дори да те убият. Хората, които защиват израелската политика (“Синът ми Уди е в армията сега, служи близо до Налбус, но той никога не би…”) очевидно не виждат войниците по този начин. Не мисля, че те се замислят как една такава безименна фигура със заплашително оръжие се приема от децата. За тях той не е Уди, който обича да играе футбол или свири на пиано: той е мъжът с пушка и те не знаят какво ще стори с тях, тях ги е страх.

Когато обръщам внимание към нарушенията, на които палестинските деца са жертва всеки ден – принудени да се събличат, да бъдат арестувани или да не могат да идат на училище, защото пътят е блокиран – отговорът винаги съдържа свещената дума сигурност. Как не зная, че родителите им ги учат да бъдат терористи? Гледам към Яра и филмът, който тя и нейните приятели са направили след като стената ги е разделила от техните роднини и се чудя дали някой израелец се е почуствал по-сигурен от това, че едно дете, което е искало да посети роднини, които рядко може да види, е било накарано да се съблече пред стотици хора, докато млада жена е била насочила оръжие към него. Тогава се сещам за ужасните обидни думи на Голда Меир: “Ще постигнем мир с арабите, когато те се научат да обичат децата си повече, отколкото мразят нас.”
Един от най-ефективните начини да дехуманизираш един народ е като се опиташ да го представиш като народ с недостатъчно любов. Чудя се дали някога някой е казал на Меир: “Ще постигнете мир с този народ, само когато се научите да приемате тези деца за деца, а не за потенциални терористи или “демографкса заплаха”.

Advertisements

Posted on февруари 7, 2012, in Децата затворници, Живот под окупация and tagged , . Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: