Ние трябва да се върнем или историята на Икрит

Фида Джирис е палестинска писателка и автор на книгата Our Small Life (издадена 2011 г), колекция от кратки разкази на арабски, описващи живота в селищата в Галилея. Това е нейна статия, публикувана първоначално в This Week in Palestine:

„Не искам да бъркам в старите ми рани…“, каза Махер Дауд, потомък на бежанци от Иркит, докато карахме към мястото, където някога се е намирало селото на родителите му. Аз се извиних, защото ми бе ясно колко тежко за него бе това посещение.

Иркит е едно от 350-те палестински села, които са били напълно разрушени и етнически прочистени от Израел през 1948 г., на жителите от селото е забранено да се върнат в домовете, вместо това, те са били превърнати в рамките на една нощ във вътрешни бежанци в собствената си страна.

Махер, 43, е омъжен за братовчедка ми Нижад, като те живеят в Мииля (Mi’ilya), село в Галилея. Те редовно пътуват с кола до Икрит, чиято църква е всичко, което днес е останало от селото, за да участват в религиозни чествания по Коледа и Великден, както и за да посетят мъртви роднини в гробището на Икрит. Поводът за посещението ни този път е мрачен: Майката на Махер почина преди две години, а ние сме тук, за да посетим гроба ѝ по случай Разпети петък, както е обичаят сред палестинските християни.

Пътуването с кола до Икрит отнема само двадесет минути от моето село, Фасута (Fassouta). И двете се намират в Галилея: на север от историческа Палестина, на няколко километра от ливанската граница. По време на „Войната за независимост“ на Израел през 1948 г., или на Накба (Катастрофа), както наричат този период от историята палестинците, жителите на Окрит и Бирам, съседно на Икрит село, са били прогонени от домовете им поради “съобръжения за сигурност,“ предполага, че за да може Израел да защити своята северната граница. Жителите на Икрит са били превозени с автобуси до село Рама, двадесет километра на юг в Галилея, както им е било казано, че това ще бъде само за няколко седмици, докато ситуацията със сигурността се успокои, след това те щели да може да се върнат. Но те никога не са се върнали.

На Бъдни вечер през 1950 г. израелската армия взривява всичките къщи в Иркит, своевременен „коледен подарък“, целящ да изгони всички християнски жители на селото. Баща ми, момче на 12 по това време, е видял дима, който се е издигал над селото в далечината, и бързо съобщил на Тумех, един мъж от Иркит, който също е бил намерил убежище във Фасута. Очите на Тумех се напълнили със сълзи.

През 1951 г. израелският Върховен съд постановява, че на селяните трябва да бъде позволено да се върнат „стига да не е издаден извънреден указ“ срещу това. Правителството реагира бързо и издава такова постановление срещу евакуираните от Иркит палестинци. През 1953 г. взривяват къщите на Бирам, оставяйки само църквите на двете села неразрушени. Две години по-късно кражбата е завършена: землището на двете села – около 16 000 дунама (4000 дка) в Икрит и 12 000 дунама (3000 декара) в Бирама, е отчуждено за създаване на еврейски селища, които са там и днес: Дори Менахем, Шломи и Щула.

Бях чела за това преди, как Израел хладнокръвно и безмилостно е унищожил около 350 палестински села и прогонил близо 700 000 палестинци по време на Накба. Бях посетила вече друго такова село, Сухмата, така че бях подготвена за това, което очаквах да видя. Но това не намали моето вълнение, когато братовчедка ми прошепна: „Ето го. Селото започва тук.“

„Селото“, за което тя говореше, че „започва“ всъщност представляваше малка купчина развалини край пътя. Махер побърза да отбележи църквата на върха на хълма в далечината. „Това е Икрит“, каза той.

Табела, сочеща къде се е намирал разрушения дом на семейство от Икрит.

Почуствах същото разбиващо неверие, което изпитах, когато един стар роднина ми посочи хълм, покрит с дървета, и ми каза: „Ето го. Това е Сухмата.“

Действителносъъа е напълно сюрреалистична: всичко, което виждате са храсти и дървета, гъста зеленина, която е характерна за пустинята на Галилея. Малки купчини с отломки, разпръснати наоколо са само малка причина да смятате, че тези, които са ви довели тук, не са умопомрачени или халюциниращи.

Докато изкачвахме криволичещия път с колата на Махер, аз забелязвам купчини прясни развалини от страни. Той ми обясни: „Преди няколко години сложихме асфалт на пътя, само за да може да караме с кола до гробището, защото старите хора не могат да ходят толкова далеч. Но еврейските заселници дойдоха и разрушиха пътя. Можете да видите купчина на всеки няколко метра“.
Това е фобия на Израел – че палестинците може да упражнят правото си на връщане в откраднатите им домовете: дори един прост път до едно гробище се разрушава, за да не стане прецедент.

Стигнахме до гробището и влязохме вътре с цветя и свещи. Забелязах един голям камък на входа, а върху него бе изписано: „Ние помним и няма да забравим – този камък е издигнат в памет на нашите бащи и майки, които организираха седяща стачка в църквата в Икрит с надеждата да върнат живи, за да се възстановят онова, което ръцете на вземащите решения са унищожили. Но политиката на нарушения на човешките права и конфискация на земя не им позволи да направят това, те умряха бежанци в собствената си земя.“

Имената на участвалите в протеста в църквата жители на Икрит.

Започнах да чета имената, които бяха изписани … Елиас Юсеф Дауд, Атала Муса Атала, Елиас Диаб Сбейт, Нажиб Жирис Хайат и така нататък … Осемнадесет имена на хора, които са се опитали отчаяно да променят жестоката съдба, наложена им от Израел и да се завърнат по домовете си, но чиито усилия са били напразни. Те са могли единствено да се върнат мъртви, да бъдат погребани в селото им.

В действителност, това не винаги е било така: от момента, в който Икрит е бил етнически прочистен през 1948 г. до 1972 г., на прогонените жителите не им е било позволено дори да погребат мъртвите в селото. Това е представлявало сериозен проблем, защото те е трябвало да разчитат на добротата на хората от Рама, за да им дадат място в тяхното гробище. Изведнъж, смъртта не е била само повод за траур, но и логистично притеснение.

Картината “Цвете на гроба му“ на палестинския художник Ismail Shammout.

В една тъжна история, която Махер ми разказа, група от млади мъже решили да нарушат това правило и взели тялото на един от своите мъртви съселяни, за да го погребат през нощта в Икрит. Израелски войници разбрали за това, принудили ги да копаят земята отново, да извадят ковчега и да го вземат, за да бъде погребан на друго място.

Но живота на живите не е бил много по-лесен. Хората от Икрит се заселват в Рама при тежки условия. Поради внезапния приток на бежанци, ежедневието им е било трудно, а работните места – оскъдни. Болката от загубата на всичко, което те са притежавали се усложнявала от тази нова и сурова реалност. Махер, например, е бил внук на мухтара, или главата на селото на Иркит. Неговият дядо е бил много добре устроен, бил е собственик на магазин и производител на маслиново масло, търгувал и с тютюн. Шокът от загубата на всичко, което са притежавали – дом, земи, бизнес – и превръщането им в бездомни бежанци без пукната пара в рамките на една нощта, бил поразителен. „В продължение на години, през цялото време, когато бях малък, баща ми отказваше да боядиса къщата или да направи някое от крайно необходимите обновявания към нея. Защо? Защото се страхуваше, че по този начин ще изглежда сякаш се е аклиматизирал в новия си дом, сякаш е забравил Икрит и загубил надеждата за завръщане.“

Хората от Икрит се оказат в Рама, вършейки черната работа, за да устоят на трудните условия. В крайна сметка следващите поколения се местят в Хайфа или другаде в търсене на работа.

Чувстват ли връзка с Рама, сега, като заместител на своя дом? Задавам въпроса на Махер и той казва: „Разбира се, аз съм роден и израстнал в Рама, имам спомени и за това чувствам принадлежност. Но аз не съм от Рама. Аз съм от Икрит.“
Той ми казва, че хората от Рама също мислят така. Когато той попита за посоката към къщата на някого, попитаният отговоря:“ О! Човекът от Икрит …“ и след това посочва. Въпреки, че търсеният човек е живял в Рама в продължение на повече от шестдесет години.

Питам го как вътрешно се примирява с факта, че трябва да живее в Израел заедно с хората, които са отнели дома му и извършили огромна несправедливост. „Това е огромно противоречие“, казва той с болка. „Те са тези, които са ми причинили това, но все пак те са мои клиенти в магазина ми за хумус, имам нужда от тях, за да оцелея.“ Той намира за емоционално трудно да раздели работата от личния живот. Понякога влиза в политически дискусии с еврейските си клиенти, но е разочарован, защото не може да каже всичко, което иска. Той цитира инцидент, станал, когато той е живял в Кефар Вередим. Една от съседките е била дошла в неговия магазин, за да си купи храна и попитала: „И така, как се чустваш да живееш в нашето място?“ Махер бързо я погледнал и отговорил: „Всъщност, вие сте тези, които живеят в моето място. Вие сте на гости в тази страна, при това нежелани такива.“ Клиентката не се върнала.

Хората от Икрит са забележително тясно обвързани и непоколебими в своето намерение да се върнат в селото им. Шест десетилетия след като са били прогонени от техните домове и земи, те все още се молят в тяхната църква, за да погребат своите мъртви в Икрит, също така всяка година провеждат там летни лагери за децата им, за да ги научат, че това е тяхното село. А известният поет от Икрит, Ауни Сбейт, е веднъж цитиран да казва на един репортер по време на демонстрация на хора от Икрит пред кабинета на тогавашния израелски премиер министър: „Ако сложите ухото си до корема на бременна жена от Икрит, ще чуете бебето да казва, че ще се върнем!“

Силни думи, но дали те някога ще се сбъднат за тези вътрешни бежанци, е трудно да се каже. Въпреки текущата съдебна битка, Израел няма да им позволи да се върнат, за да не бъде създаден прецедент за връщането и на други палестински бежанци по домовете им. Независимо от факта, че през 1998 г., тогавашният министър на правосъдието Цахи Ханегби препоръча на правителството на Нетаняху, че „няма пречки евакуираните да не могат да се върнат“, окончателното решение, която им е било предложена през 1995 г. и 1996 г. е било Икрат и Бирам да бъдат установени като общностни селища въз основа на дългосрочни договори за наем на земя. С други думи, жителите е трябвало да „наемат“ собствените си земи от държавата. Не е изненадващо, че те са отказали. Оттогава случаят е в задънена улица. Махер отбелязва с горчивина: „Колко статии са написани за Икрит… Колко материал е бил разпространен… И ние все още не може да се приберем вкъщи.“

Историята на Икрит илюстрира силата на родния дом и принадлежността към него. Никой, дори и Израел, не може да отнеме това. Палестинци са свързани с тази земя от поколения насам. Това не е връзка, която може да бъде прекъсната или заменена. Те знаят, че нямат друг дом и за това само искат тяхното основно човешко право да бъде изпълнено: да се върнат в своя дом, от който те жестоко са били лишени. „Баща ми живя временно извън родното си село в продължение на шестдесет и четири години“, ми каза Махер. „Шестдесет и четири години той седя на куфара си, чакайки да се прибере вкъщи.“

Advertisements

Posted on май 5, 2012, in Единствената “демокрация“ в Бликия Изток, Живот под окупация, Християнството, History of the Conflict and tagged , , , , . Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: