Четири различни палестински жени, три близки истории за униженителното преминаване през летище Бен Гурион

Сандра Тамари е американка от палестински произход, член на Общността на приятелите (християнска група от анабаптисткия клон на протестантството) и живее близо до Сейнт Луис. Там тя е член на комитет за солидарност с Палестина, наречен St. Louis Palestine Solidarity Committee, където помага при къмпании с призиви за бойкот на Израел.
Миналата седмица тя е била депортирана от Израел, а когато се е обадила за помощ в американското посолство, са я попитали дали е еврейка. След отрицателния отговор от нейна страна, са заявили, че не могат да ѝ помогнат.

Сандра Тамари, вдясно, заедно с равин Лин Готлиб

Това е официалното съобщение до медияте от нейните съмишленици:
Сандра Тамари е била задържана на летище Бен Гурион в Тел Авив миналата седмица и е била разпитвана повече от осем часа преди да бъде отведена до център за задържане и след това депортирана обратно в САЩ. По време на разпита, израелските служители са искали от нея да отвори своя личен имейл и са я обвинили в тероризъм.

След като е поискала помощ от американското посолство, Тамари – американска гражданка – е била първо попитана дали е еврейка. Когато е отговорила, че е от палестински произход, на Тамари е било съобщено, че не могат да направят нищо за нея.
„Учудих се, че първият въпрос, който служителят от американското посолство ми зададе бе ‘Еврейка ли Сте?’ Останах с впечатлението, че това дали ще ми помогнат зависи от отговора ми. Когато им казах, че съм палестинка и че имам семейство в Западния бряг, те ми казаха, че не могат да направят нищо, за да ми помогнат. Нима и САЩ вече прилага расистките и религиозни тактики на Израел, с които арабите и мюсюлманите биват дискриминирани?“

Тамари, защитник на палестинските права и активист за премахване на израелската окупация от палестинските земи, се е опитвала да пътува до Израел и Западния бряг, за да участва в делегация с представители на различни религии, включваща палестинци и израелци, които работят заедно за постигане на мир.

Възможно ли е Тамими да е била депортирана заради своята активност?
Всъщност нейният случай не е единичен. Това е разказът на друга американка от палестински произход:

Аз съм американска гражданка. Посещавала съм американски училища, завърших американски университет и работя като архитект в Ню Йорк. Защо това се случи с мен? Всичко започна с простичкия въпрос “Как се казва баща Ви?”
“Басам.”
“Добре. Моля, почакайте малко в чакалнята ето там.”
Не предполагах, че арабското име на баща ми ще ме направи виновна до доказване на противното. Това “малкo” чакане се превърна в 14-часов кошмар на летище Бен Гурион в Тел Авив.

Sasha Al-Sarabi и Najwa Doughman

Надявах се да не ме разделят от приятелката ми Саша, с която пътувахме заедно. Бяха ни предупедили за възможността да бъдем разпитани, но че не би трябвало да има проблем да влезем в страната след като сме две млади жени с добри професии от Ню Йорк, при това с американски паспорти. Това щеше да бъде моето трето посещение и първото за Саша.

Саша щеше да бъде разпитвана от руса бременна жена, която я отведе в малък офис вляво от чакалнята. След 20 минути Саша излезе и бързо седна на своето място. Тя се опита да ме успокои. “Всичко ще бъде наред. Само искат да се убедят, че не лъжем за нищо.” Но беше явно, че тя е объркана.
След това бе мой ред.

“Нажуа, елате.”

“Чуствате ли се повече американка или повече арабка?” ме попита служителката. Бях отговорила на предните въпроси много спокойно, но този въпрос ме обърка и раздразни. Разпитващата ме жена не беше по-възрастна от мен, сериозното изражение на лицето й не можеше да скрие нейната възраст.

“Не знам, чуствам се като част от двете. Защо? Това от значение ли е за влизането ми в страната?”
Тя не обърна внимание на въпроса ми.
“Със сигурност се чуствате малко повече арабка, живяла сте в много близкоизточни страни.”

Не виждах връзката. Никога не бях изпитвала нуждата да избера между Америка и арабските страни.
“Да, това е вярно, но аз живея в САЩ вече седем години, там съм и родена, така че се чуствам като част от двете.”

Отговорът ми не я убеди.
“Хм. Ще идете ли до Ал-Акса?”
“Може би.”
“Ше посетите ли и еврейски обекти?”
“Да, защо не? Искаме да видим всичко.”
“Но вече сте идвали два пъти. Защо трети път? Може да идете до Венецуела, Мексико, Канада. Те са много по-близо до Ню Йорк, ще е по-евтино!”
Осъзнах, че разговорът не отива наникъде. “Това е вярно, но исках да дойда тук отново. Няма ли и други туристи, които да идват тук повече от веднъж?”
“Аз задавам въпросите тук,” отговори ми тя сопнато.

“Добре, ще направим нещо много интересно сега!” Продължи тя и написа “www.gmail.com” в уеб браузера на своя компюър и ми посочи клавиатурата.
“Влез в своя имейл“, ми заповяда тя.
“Какво? Сериозно ли?” бях шокирана.
“Влез.”

Написах моето име и парола, невярвща, че това се случва. След това тя започна да търси: “Израел,” “Палестина,” “Западен бряг”, “International Solidarity Movement.”

Гледайки назад, осъзнавам, че не е трябвало да вляза в имейла ми. Трябвало е да зная, че независимо какво правя, обстоятелствата е нямало да се променят, това бе навлизане в моята лична сфера. Но всички въпроси, чуството, че имам нужда да защитя желанието ми да вляза в страната, всичко това ме накара да се чуствам, че нямам друг избор. Страхувах се, че ако откажа, ще предам Саша, и че това ще бъде причината и на двете да бъде отказан достъп до страната.

Тя прочете всеки имеъл, съдържащ търсените думи. Четеше някои изречения на глас на своите колеги, саркастично подражавайки и присмивайки се на чата ми със Саша относно пътуването ни до Йерусалим.

Израелските власти са известни с отказите си да пускат палестинци с каквото и да е гражднаство, тъй че бях получила на имейла ми всякакви съвети как да се справя с този проблем. Израелската служителка отвори имейл от приятел, който живе в Йерусалим и който ме бе посъветвал да изтрия името ми от възможни търсения в гугъл. “Те често търсят имена в google,” ми бе писал той. “Опитай се да изтриеш името си от интернет страниците, не е критично, ако не успееш, но би било полезно.”

Служителката намери това писмо за особено смешно. Смеейки се, тя извика другата си колежка и прочете с присмех изречението. “Може да кажеш на приятелите си, че не само търсим имената ви в google, но и проверяваме електронната ви поща.”

Чуствaх се много неудобно, незнаейки по какъв друг начин ще се опитат да ме унижат.
“Добре, мисля, че прочетохте достатъчно,” казах аз. “Това законно ли е въобще? Може ли вече да излезете от пощата ми?”
Служителката отговори: “Може да ме помолиш да изляза, но знаеш какво това ще означава, нали? Кажи ми, ако искаш да изляза,” ме предизвика тя.
Останах без думи. Почуствах се напълно безпомощна, бясна и изморена; това беше в началото на четвъртия час от разпита ми.

След като прочетоха още няколко имейа, те записаха всички имена, адреси и телефонни номера, които успяха да открият. Най-накрая разпитващата каза, че мога да вървя. Но преди да успея да почуствам каквото и да е успокоение, тя добави: “Успех с влизането в Израел.”

Минаха още три часа в чакане. Едър мъж се приближи към нас, държейки паспортите ни. “Елате с мен,” ни заповяда той. Отидохме до друга чакалня, намираща се пред два малки офиса.

“От сега нататък Ви е забранено влизането в Израел.” Въпреки чуството, което изпитах след излизане от разпита, че часовете ми в тази страна са преброени, тези думи ми причиниха нова вълна на разочарование и гняв.

Тогава Саша заяви, че иска да се види с адвокат и да се обади на американското посолство. Мъжът не се изплаши от нейното желание. “Да, да, ще се обадите на когото поискате след като минете през процедурата.” Той ни обърна гръб и се отдалечи.

Опитахме се да видим какво става в офиса пред нас. Около 50-годишна жена в униформа снимаше и взимаше отпечатъци от мъж, седящ пред нея. След него извикаха Саша. Жената каза на Саша да застане пед фотоапарата.
“Чакай, преди да ме снимате, може ли да ми кажете защо го правите?” попита Саша.
“Такава е процедурата. Така правим в Израел,” отговори жената, гледайки към камерата.
“Вие се отнасяте с мен сякаш съм престъпник! Не искам да ме снимате,” заяви Саша. “Вече ни бе отказано влизане. Защо правите това?”
“Ще Ви снимаме, а след това ще чакате в една сграда, докато дойде време за полета Ви.”
Саша настояваше да разбере повече: “Каква сграда? Полетът ни е след девет дни! Защо отказвате да ни пуснете? Искаме да се обадим в посолството сега!”
“Ще се обадите след като Ви снимаме. Не знам защо са Ви отказали. Моята работа е само да изпълня процедурата. Когато отивам в Америка, същото се случва с мен. И там не ми дават да влизам,” заяви жената.
“Не. Това не е вярно,” отговори Саша.

След като ни снимаха, се почуствахме официално като престъпници. Това се засили след като пратиха две жени да ни охраняват през цялото време. Най-унижителното бе, че те не бяха на повече от двадесет години. Те ни следваха навсякъде. Дори когато Саша отиде в тоалетната, една от тях я последва. След около 30 минути шест други служители ни оградиха, за да ни придружат до друга сграда до летището.

Не бяхме извършили никакво престъпление. Единственият ни грях бе, че имаме арабски родители.
Тогава осъзнах колко сме били предпазвани до сега. Бяхме чели за расизма и слушали истории на приятели и роднини. Винаги им съчуствахме, но не бяхме попадали самите ние в подобна ситуация.

Саша и аз се забързахме напред. По едно време забелязах, че момичетата, които ни охраняват обсъждат панталоните на Саша, които явно им харесваха. Тогава осъзнах за пръв път, че те бяха млади момичета, които вероятно подобно на нас се интересуват от мода. При други обстоятелства може би щяхме да станем приятелки…

Отведоха ни в другата стая, която бе боядисана в бяло и в която имаше огромна машина с надпис “Expolosive Detection”. Започнаха проверката на багажа ни. Огледаха всяка наша дреха и всяка кутия с гримове. Инспектираха лаптопа ми, както и i-pad-а на Саша, прекараха всеки уред през машината. Всичко мина два пъти през рентген и скенер.

След като бяха прегледали всяка наша вещ, бе време за претърсване на телата ни. Заведоха ме в помещение зад стаята, заедно с един мъж и две жени от гардовете. Стаята бе по-малка и закрита със завеса. По-възрастната жена изглежда, че обучаваше по-младата. Тя даваше насоки на иврит, докато по-младата служителка ме опипваше на различни места. Мъжът стоеше точно пред наполовина откритата завеса. Скенираха тялото ми с метален детектор, който издаде звук в дъното на джинсите ми. “Свали си панталоните,” ми каза по-възрастната служителка.

Загубих самообладание. “НЕ! Вече ни бе отказан достъп. Вие претърсвате всичко. Защо трябва да сваля панталоните ми сега? Няма да го направя.”
“Така процедираме в Израел,” отговори ми жената. “Трябва да ги свалиш.”
“А ако откажа?”
“Тогава някой ще те принуди.”
Слез тези думи всички излязоха от стаята.

Заплаках, докато различни кошмарни представи минаваха през главата ми. Дали щяха да извикат още хора, за да ме държат? Какво по дяволите щеше да се случи с нас? Исках да се видя със Саша, а не да бъде сама дори и за минута, но се страхувах от последствията в случай, че напусна стаята.

Пазачите се върнаха след няколко минти с къси пантални, които бяха взели от багажа ми.
“Добре,” каза ми възрастната жена . “Облечи тези.”
Облякох ги, докато сълзите се стичаха по лицето ми. Стоях засрамена и унижена, доакто те ме проверявах отново. Никога не съм се чуствала толкова унижена, толкова ниско, толкова наранена.

След като “проверката за сигурност” приключи, отново обух дънките ми и се върнах в стаята. Сега бе ред на Саша.
След като приключиха с нея, двама мъже от имиграционните се приближха към нас, носейки паспортите ни.
“Сега ще ви товедем в сградата.”
“Каква сграда? Имате предвид затвор? Арестувани ли сме? Колко дълго ще бъдем държани там?”
“Това не е затвор. Там биват отведеждани всички, чието влизане в страната е отказано.”

Взеха всичкия ни багаж и телефоните ни и ни откараха в бяла оградена сграда, на пет минути с кола от летището. Всички прозорци имаха двойни решетки, а никоя от вратите нямаха дръжка. Минахме през тъмни коридори, както и отворени стаи с двуетажни легла в тях.

“Може да се обадите на родителите си от моя телефон, не от вашите. Оставете телефоните си тук. Но ако е международен разговор, използвайте вашите. Вашият обратен полет е утре в осем сутринта.”
Обадихме се на родителите ни, след това ни откара в стая на втория етаж. Вътре имаше десет двуетажни легла, четири спящи жени, мивка, тоалетна и душ.

И двете се загелдахме в леглата преди да легнем. Стаята мирише на урина, а върху всяко легло имаше сив вълнен плат. Сгънахме пуловера ми на две, за да го ползваме като възглавница и легнахме заедно в леглото, гледайки нагоре към леглото над нас. “Свобода за ПАЛЕСТИНА, Ще се върна—Мариям 2006” и “21 мирни активисти са задържани” бе издълбано върху дървото. Четейки тези изречения почуствах странно чуство на спокойствие и заспах.

В около 5 сутринта охранител дойде да събуди испанката, спяща в леглото до нас. “Измий се,” каза й той. Тя скочи от леглото, изми лицето си с вода и го зачака да се върне и отключи вратата. Станахме от леглото чакайки с нетърпение нашия ред.

В 6:15 охранител дойде при нас и ни каза, че ни се обаждат от американското посолство. Родителите ми са им се обадили от Вирджиния след нашия двеминутен разговор, в който ги информирах какво се случва. Саша отговори на обаждането.

“О, благодаря на Господ, толкова искахме да се свържем с Вас! Аз съм Саша. Минахме през много трудности в последните няколко часа.”
“Както казах на родителите на приятелката Ви вчера, наистина няма какво да направим. Радвам се, че ще може да се качите на следвашитя полет обратно,” каза жената безчуствено.
“Това е абсурдно. Те претърсиха имейлът на приятелката ми. Това законно ли е?”
“Могат да правят каквото поискат. Не може да Ви помогнем. Те са в собствената си страна и те създават законите.”
“Ако можехте да видите условията, в които сме. Иска ми се да можехте да дойдете и да помиришете стаята.”
“О, наистина съжалявам, но поне имате места за следващия полет,” гласът й беше влудяващо монотонен.
“Не мога да повярвам, че спонсорираме тази система. Разбирам специалната връзка между Америка и Израел, но със сигурност има нещо неправилно в начина, по който те се отнасят с нас”.
“Има много неправилни неща в много системи.” Тя със сигурност нямаше да ни помогне.
“Прави сте. Би трябвало да вземем пример от Вас и просто да седим тихо тук и да се подчиним. Благодаря Ви за обаждането.” И Саша затвори.

Чакахме отчаяно този разговор, така че раздразнението ни след него бе голямо. Искахме толкова много пъти да получим възможността да говорим с американския посланик, надявайки се, че американците ще ни дадат някакъв вид протекция или чуство за сигурност. Всички американски граждани са равни, мислехме наивно. Със сигурност американското посолство ще ни спаси и ще изсиква от Израел да се държи с нас като с човешки съхщества. Със сигурност те ще изискат от Израел да спре тази ужасна практика и да започне да се държи като демократична държава, каквато твърди, че е.

Ако бяхме две американски гражданки в сирийска или иранска “сграда” дали реакцията на американското посолство нямаше да е различна? Дали Обама лично нямаше да направи изявление, за да изиска да бъдем освободени? Дали щяха да се отнесат така с нас, ако бяхме от полски или китайски произход? На американските граждани обикновено се дават тримесечна виза при пристигане. Защо ние бяхме изключение? Има много грешни неща в тази система, но след като Америка дава годишно на Израел милиарди долари, то това означава, че ние я подкрепяме.

Час по-късно, който ни се стори като цяла вечност, един от охраната дойде. Беше 7:30 сутринта, тоест само 30 минути преди полета. Това не се оказа да бъде проблем за нас, тъй като ни откараха директно до стълбите на самолета. Паспортите ни бяха дадени на капитана на полета на Air France. Когато пристигнахме във Франция, трима полицаи ни чакаха на вратата на самолета, взеха паспортите ни от капитана и ни откараха директно от самолета в полицейската им кола.
“Това често ли се случва?” попита Саша.
“Всеки ден,” отвърна един от тях.
…………………………….
Tретият разказ за преминаване през летището в Тел Авив е на Яра Хауари, студентка в университета в Exeter (Англия), където ще започне докторантура по-късно тази година:

Yara Hawari

Като палестинска гражданка на Израел, аз имам израелски паспорт и ми е позволено да пътувам през летище Бен Гурион в Тел Авив. Но израелското удобство за мен свършва до тук. Всеки път, когато използвам летището, ставам обект на расизъм.
Когато бях по-малка и живеех в Йерусалим, често пътувахме до Англия, където живее семеството на майка ми. Все още ясно си спомям през какво минавахме всеки път на летището.

“Грешната” опашка

Винаги тръгвахме за летището много по-рано от обичайното, за да бъдем сигурни, че ще преминем проверките за сигруност преди самолетът ни да е излетял. Когато пристигнехме в зоната за чекиране, винаги имаше две опашки за всеки полет – опашка за израелците и опашка за чужденците.

Естествено, ние заставахме на тази за израелски граждани, защото въпреки нашата палестинска индентичност искахме да бъдем третирани като равноправни граждани. Служители по сигурността минаваха през израелската опашка, проверяваха паспортите и задваха кратки въпроси на пътниците свързани с багажа им. Когато стигнеха до нас, баща ми се обръщаше към тях на ивврит (беше усъвършенствал израелския акцент по време на следването си в университет в Йерусалим).
Но не им трябваше много време, за да разберат, че той е, както те обичат да ни наричат, израелски арабин. Неговото име и адресна регистрация (село Таршиха в Галилей) бяха явните значи за това, както и фактът, че аз, майка ми и брат ми не говорехме иврит. Тогава ни бе казвано да минем в опашката за чужденци.

Спомням си няколко пъти, в които баща ми протестира на висок глас след опит на служителите да ни преместят в опашката за чужденци. Обвиненията в расизъм и апартайд бяха винаги игнорирани и ние трябваше да се преместим в опашката при чужденците.

Създадена, за да унижава
Сякаш това не бе достатъчно, но след това ставахме обект на интензивна “проверка за сигурност.” Нашите вещи биваха изваждани от куфарите ни, видими за всички на летището, и след това обстойно преглеждани. Питаха ни въпроси, които нямаха нищо общо със сигурността на полетите, а бяха по-скоро предназначени да ни унижат и ядосат.
Другите израелски пътници, които ставаха свидетели на откритите проверки ни гледаха след това с враждебност. Като деца, аз и брат ми не разбирахме тежестта на това отношение спрямо нас; дори го приемахме за нормално. Започанхме да осъзнаваме расизма зад тези действия с годините, особено след като започнахме да летим от други летища, където никoй не се държеше така с нас.

В последните години израелските власти решиха, че летището се нужда от голяма промяна, за да може да побере увеличавящите се на брой пътници. Така през 2004 година бе отворен новият терминал. Той включва и нова система за сигурност, която се опитва да прикрие расисткото профилиране, което е част от израелското общество.

Сега на палестинските граждани на Израел е позволено да се нареждат на израелската опашка. Те имат нова система на проверки за сигруност, според която всеки пътник е класифициран с номера от 1 до 6, като 6 е даван на хора, които са смятани за най-голяма заплаха за сигурността.

Когато се наредиш на опашката, някой от служителите за сигурност ще провери паспорта ти и ще те попита основни въпроси, като дали си приготвил багажа си сам или дали в ръчния ти багаж има остри предмети?
След това ще преминеш през скенерите. След това или ще бъдеш насочен към “лабораторията по сигурността” — както аз я наричам — или към гишето за чекиране. Много малко хора минават директно към гишетата за чекиране.

Тази „лаборатория по сигурността“ се състои от около девет станции, които имат ленти за куфарите и компютърни екрани, които показват рентгенови снимки на багажа. В лабораторията освен всичко дурго има и различни машини за откриване на взривни вещества. Това е стандартна процедура за всички пътници.

Въпроси, запазени за араби
А сега нека разкажа за опита ми като палестинка с израелски паспорт. На опашката, чакайки багажа ми да мине през скенера, към мен се приближава служител по сигурността. Започва да говори с мен на иврит, след което му обяснявам, че не говоря иврит, което води до неговото объркване. Тогава той отваря паспорта ми и забелязва името ми.

Тогава получавам “специалните” въпроси, запазени за араби:
“Какво сте правили в страна?” Посетих семейството ми.
“Къде живее семейството Ви?” Таршиха.
“Как се казват?” Какво, всичките ли имена искате? Имам много голямо семейство.
“Няколко имена.” Ханийн, Абед, Фади, Мажд …
“Достатъчно. Къде живеете?” Оксфорд, Англия.
“Но Вие сте живеели тук?” Да. “Добре, чакайте тук.”

Служителят тогава отиде да говори с шефа на охраната, който изглежда винаги държи случващото се под око. Върна се и постави стикери върху багажа ми. Дискретно ми даде стикер с номер шест, запазен само за тези, които се смятат за потенциална заплаха за сигурността. Аз си взех куфара след проверката и продължих към лаборатория, където двама членове на екипа по сигурността се заеха с мен (за всички останали се грижи само по един). След това те провериха всичко в куфара ми, дори мръсните дрехи. От време на време ме питаха какво е това или онова, от къде съм го купила и т.н.

За повечето туристи специалното отношение спрямо мен остава незабелязано, тъй като те са подложени на много по-лека версия на тази процедура.

След около един час ми казват, че трябва да последвам един от тях в „специалната стая“ за проверка на тялото. Доколкото ми е известно, повечето араби и палестинци минават през тази зала, а от време на време това се случва и на някои чужденци. Въпреки израелското твърдение, че този процес е на случаен принцип, той не е. Аз минавам през „специалната стая“ всеки път, откакто навърших 15 години.

Тази специална стая се състои от кабина, в която опипват цялото ви тяло, за да се уверят, че не криете нищо. Наскоро са започнали проверка дори между пръстите на краката, както и решат косите на пътниците. Целият процес е унизителен, особено, когато знаеш, че по-голямата част от останалите пътници не са подложени на това.

Още по-лошо е, че по време на тази процедура, те продължават да ми задават въпроси, но неофициално. Винаги ме питат защо не говоря иврит и защо имам израелски паспорт. Сякаш не е достатъчно, че трябва да седя в мръсната кабина, но трябва да търпя и невежите им въпроси за моята идентичност.

Няма нищо общо със сигурността
Както и с много други мерки за сигурност в Израел, летищните процедури имат по-скоро за цел да направят живота на палестинците труден, отколкото да имат нещо общо със сигурността. При различни поводи тези мои съмнения са били потвърждавани.
Веднъж слушах IPod-а ми, докато те се ровеха в моите неща. Когато свършиха, затвориха всичките ми чанти, слагайки IPod-а ми в една от тях и продължихме към „специалната стая“ за претърсене на тялото ми. Същото се случи с една книга, която четях веднъж.
И двата пъти лесно можех да скрия предмет, който се счита като заплаха за сигурността.

Да останеш здравомислещ чрез съпротива
По време на тези проверки, аз съм в състояние да се запазя своя здрав разум чрез извършване на мои действия на съпротива. Например, когато те проверяват багажа ми, обичам да чета подходяща книга пред тях. Нещо на тема Наква (системното етническо прочистване, което довежда до създаване на Израел) или за палестинската индентичност, такива книги обикновено вършат работа.

Често, когато отворят куфара ни, те намират традиционен кариран шал или куфия – както и фланелка с надпис „Аз обичам Палестина“. Също така, когато ме питат за имената на членовете на семейството ми, всеки път рецитира различни групи от хора. Например имената на халифите или на ливанските поп певици (Нанси, Елиса и т.н.). Мисля, че следващия път ще пробвам с тези на Спайс Гърлс.

Въпреки тези опити да облекча случващото се на летището, то все още е напълно унизителен и разстройващо. Въпреки това, това е просто едно от многото нещо, които палестинците са принудени да търпят ден след ден. Самият факт, че имам правото да летя през летището в Тел Авив ме прави една от щастливите.

Advertisements

Posted on юни 7, 2012, in Единствената “демокрация“ в Бликия Изток and tagged , , , , , , , . Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: