“Той можеше само да се усмихва“ или трагедията на един баща

Още в самото начало на операция “Отбранителна колона”, една снимка бе показана не само в социалните, но и в конвенционалните западни медии. Тя показваше ужасът и трагедията на един баща, носещ в ръцете си мъртвото тяло на своето 11-месечно бебе.

Оказа се, че бащата е палестинец, който работи като видео редактор за британската телевизия ББС. Ето как Джон Донисън, кореспондентът на ББC в Газа, описва трагедията на своя колега, един баща от Газа:

Моят приятел и колега Джехад Машрауи обикновено последен напуска офиса ни в Газа. Той меко казано е много трудолюбив, често остава до късно вечерта, работейки на своя лаптоп.
Той е спокоен, запазва хладнокръвие дори в случаи, в които аз и останалите колеги губимконтрол. Той е видео редактор, един от местните колеги, които работят за BBC Arabic Service.

Но срядата преди две седмици, само час след като последната война в Газа бе започнала, Джехад се втурна крещящ към изхода на офиса ни. Той спринтира надолу по стълбите, държейки главата си с ръце, докато лицето му бе потънало в мъка.
Току що негов приятел му бе съобщил по телефона, че израелските военни са бомбардирали къщата му и че 11-месечният му син Омар е мъртъв.

Повечето бащи ще ви кажат, че техните деца са красиви.
Омар бе приказно красиво бебе.
Докато седяхме сред останките на изгорелия му дом тази седмица, Джехад ми показа снимка на своя мобилен телефон.
На нея беше бузестото, малко, кръгло лице на малко момче.

“Той умееше единствено да се усмихва,“ каза ми Джехад, докато и двамата се опитвахме да сдържим сълзите ни.
“Можеше да казва само две думи – баба (арабски – татко) и мама,“ продължи да разказва.

На телефона на Джехад има още една снимка. Ужасно малко тяло. Усмихнатото лице на Омар е почти изгоряло, финната му коса изглежда сякаш стопена вържу скалпа.

Снахата на Джехад също е била убита.
“Още не сме открили главата ѝ,“ казва ми Джехад.
Брат му е в критично състояние в болницата с големи изгарания. Шансовете му да се оправи не са добри.
Джехад има още един син, Али, на четири години, който е леко ранен. Али пита постоянно къде е малкото му братче.

Единадесет членове на семейство Машрауи са живеели в малката къща в район Сабра в град Газа. Пет души са спали в една стая.
Леглата сега стават единствено за дърва за огрев. Скриновете са пълни с изгорели детски дрехи. В кухненските шкафове са наредени стопени пластмасови буркани пълни с палестински подправки и билки.
А във вестибюула се вижда 60-сентиметрова дупка от бойната ракета, която е уличила къщата.

По структурата на къщата на Джехад щетите са малко, но жертвите са били изведени от нея с големи и фатални изгаряния. Вероятно Омар е починал след едно от 20-те бомбардирания на Газа, които Израел казва, че е извършил в началните вълни на атаката.

Омар не беше терорист.
Разбира се всяка цивилна жертва и от двете страна, а не само Омар, е трагедия. ООН тъврди, че според техните предварителни изследвания 103 от 158-те души, убити в Газа са цивилни.
От тях 30 са деца – 12, от които, под десет години. Над 1000 човека са били ранени.

В Израел също има смъртни случаи: четирима цивилни и двама войници. Има и много ранени. Но фактът, че израелците документират като ранени страдещите от безпокойство и леки натъртвания, показва колко несиметричен е конфликтът.

Бебето на Джехад е вероятно първото дете, починало след началото на тази размяна на насилие. Сред последните бе едно шестгодишно момче, Абдул Рахман Наим, което бе убито след израелска атака само часове преди примирието да бъде обявено.
Бащата на Абдул Рахман, доктор Мажди, е един от водещите специалисти в болницата Шифа в град Газа.

Той разбира за смъртта на сина си, след като отива да лекува пациент. Тогава вижда, че пациентът е собственият му син.
Изглежда, че доктор Мажди не е могъл да види сина си Абдул Рахман с дни, защото се е грижел непрекъснато за ранените.

Преди да напусна къщата на Джехад, го попитах, вероятно доста глупав въпрос, дали изпитва гняв след смъртта на Омар.
“Аз съм много, много ядосан,“ ми каза той, докато гледаше напрегнато снимките на телефона.
Тези думи идваха от човек, който не помя някога да е казвал и една гневна дума.

Мислите ми са с Джехад и неговото семейство. Забележително, но и ненужно, е това, което той ми каза – че мислите му са с мен и колегите от ББС.
“Съжалявам, Джон, че не мога да бъда с вас и да ви помогна в работата”, ми каза той преди да се прегърнем и сбогуваме.

Advertisements

Posted on ноември 26, 2012, in Газа and tagged , , , , . Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: