Category Archives: Активисти от ненасилствената съпротива

Френски министър определя палестински затворник за “защитник на човешките права“

Палестинският организатор на мирни протести Басем Тамими бе арестуван от израелската армия през март тази година и е в затвора и досега. Тамими, баща на четири деца от Наби Салех, е бил обект на израелските сили за сигурност от началото на невъоръжените протести в селото преди няколко години. Палестинците в Наби Салех настояват за връщането на земите, които са им били отнети от армията и от заселниците от близкото поселение Халамиш.

Тамими по време на едно от съдебните заседания

Миналата седмица, Ален Жупе, френският министър на външните работи и европейските въпроси, е изпратил писмо до Френско-палестинската асоциация за солидарност, в което той изразява дълбоката си загриженост във връзка с обвинителния акт и затварянето на Тамими:

“Господин Тамими, който е бил арестуван на 24 март е обвинен в пет престъпления. Три от тези обвинения се основават на военен указ, който отказва правото на демонстрации на всички палестинци под военна окупация, право, което обаче е всепризнато от световната общност.
Загрижен съм за положението на Тамими точно толкова, колкото сте загрижени и Вие. Европейският съюз е запознат с този случай и смята г-н Тамими за защитник на човешките права и ненасилствен демонстратор. Официален демарш бе представен на израелските власти от главния представител на Делегацията на Европейския съюз в Тел Авив. В него се споменава и европейската подкрепа за правото на мирни демонстрации в палестинските територии.
Що се отнася до въпроса на колонизацията, която г-н Тамими осъжда, аз ви напомням твърдата си позиция, че Франция е също осъжда този тип действия, които ние наскоро квалифицирахме като „провокация“. Колонизацията е в противоречие с международното право и е пречка за мира.“

източник

Не пропускайте да прочетете превода на речта на Тамими ппо време на едно от изминалите съдебни заседания.

Реклами

Човешкото лице, скрито зад статистическата бройка – 2 част

Хазем Елаиди е от бежанския лагер Магази в Газа. Като младеж той е обичал да чете. През лятото е помогал в магазина на баща си, но в крайна сметка оставял работата и вместо това предпочитал да чете веcтници и новини от света. Той е бил високо интелигентен и добре осведомен млад човек, който се е интерсеувал да знае какво се случва по света. Всеки, които го е познавал, признава, че той е имал голям потенциал. Той е бил харесван и уважаван от хората, благодарение на своята благочестивост. Следвал е химия в университета Ан-Нажах в Западния бряг, но след като в началото на първата интифада посещава семейството си в Газа, границите биват затворени и той не може да се върне в университета. По този начин завършва образованието му.

Младежка снимка на Хазем Елаиди

По време на първата интифада Израел има политиката да изпраща заповеди на случайни млади палестински мъже да се явят на разпит. По време на разпита се очаква те да докладват на израелските длъжностни лица. Обикновено такива призовки за разпит не означават нищо, но когато Хазем отива, се оказва, че в неговия случай става дума за повече от рутинен разпит. Той е задържан административно за срок от три месеца, в което време израелците се опитват да съберат обвинения срещу него. Два дни преди той да бъде освободен, двама затворници, които са били измъчвани, разказват подобни истории за Хазем. Тогава политиката диктува, че, ако двама души дадат сходни показания, лицето, към което те се отнасят трябва да си признае. След като е бил бит и изтезаван, Хазем признава неверни твърдения и е осъден на четири последователни доживотни присъди без да има право на справедлив процес.

Племенницата на Хазем, Фида, познава чичо си чрез тайни телефонни разговори. Мобилните телефони, разбира се, са забранени в местата за лишаване от свобода, но такива се намират като контрабандни. След като прекарва една зима в Газа, Фида публикува разказ, в който подчертава как любовта към затворен роднина не може да бъде победена и успява да премине дори през студените стени на затвора.

Тя също така обръща внимание на условията, на които затворниците са подложени, и унижението, от което те редовно страдат. От 2007 г. насам, Хазем не е получил нито едно семейно посещения като част от широкото колективно наказание за палестинците в Газа, на които им е забранено да видят своите близки зад израелски решетки.

Хубавата новина е, че Хазем Еляди е освободен като част от сделката за затворническа размяна между Хамас и Израел. След 21 години в израелските затвори, той се върнал обратно в Газа в ръцете на болната си майка. Попитах Фида как ще минат честванията в родния им дом. Тя отговори:

Снимка от посрещането на Хазем

„Доколкото знам всеки роднина, който имаме – няма значение колко далечен роднина – ще дойде, за да го посрещне. Предполагам, че над 200 души ще се съберат. Ще бъде хаос! Няколко животни ще бъдат заклани и ще има голям празник. Жените вероятно са се готвели в продължение на дни, правили са сладкиши, за да раздадат на семейството, приятелите и съседите. Моите роднини ще се пътуват в автобуси до град Газа, за да празнуват и приветстват затворниците. След това ще отидат в къщата на чичо ми, където нашият матриарх, баба ми, живее. Те са украсили къщата дни по-рано. Подобно на сватбените празненства, празникът вероятно ще започне по залез слънце и ще продължи през цялата нощ. “

Фида е студент по право в Тексас. Тя отчаяно желае да може бъде в Газа, за да посрещне обратно чичо си и да стане свидетел на щастието, изписано върху лицата на нейното семейство в Газа, когато видят Хазем свободен.

„Иска ми се с всяка частица от моето същество да мога да бъда там с тях. За първи път от няколко седмици, аз няма да се прекарам 8 часа в библиотеката след края на лекциите. Вместо това ще ида направо вкъщи, за да мога заедно с майка да проведа видео чат с роднините в Магази и Деир Ил Балах (друг бежански лагер). Аз ще говоря с чичо ми в 16:00 тексаско време, тоест ще бъде 12 ч. в Газа.

Фида ще отпразнува излизането на чичо си по свой начин. Тя е направила сладки за 90 състуденти от класа по право. Така не само че студентите ще се насладят на сладките, но и ще отварят очите си за тежкото положение на палестинските затворници, може би ще разберат поне малко какво означава освобождението за техните семейства.
източник Life on Bir Zeit Campus
––––––––––––-

Следващият текст е превода на разказа на Shahd Abusalama от Газа за за едно от посещенията му на седмичните протести, организирани от семействата на държаните в израелските затвори палестинци от Газа:

“Когато влязох в сградата на Червения кръст в понеделник миналата седмица, стара жена седеше в ъгъла, едва забелижимо. Тя бе подпряла с ръце главата си, затваряйки често очи без да говори. Бръчките по лицето й, скръбното ѝ изражението, както и счупенената рамка, в която държеше снимка, ме накараха да се запътя към нея.

Опитах се да говоя с нея, но не получих отговор. Отговори ми едва след като започнах да говоря много високо и я хванах за ръце. Осъзнах, че тя почти не вижда и не чува.

“Кой е мъжът на снимката?” попитах високо.

“Това е синът ми Фарес, моят скъп син. Той няма да бъде освободен. Аз съм много болна и скоро ще умра. Миналата нощ прекарах в болница. Защо не освободиха и него, че да може да даде смисъл на последните ми дни след като 22 години вече съм без него? Искам да прегърна сина ми преди да умра,” каза тя, докато горчиви сълзи се стичаха по бузите й.

Не беше лесно да я успокоя, не е трудно човек да си представи колко дълбоки са раните й. Огледах се наоколо, опитвайки се да разбера кой е придружил жената до палатката. Не можех да си предсатвя, че тази възрастна, почти сляпа и глуха жена е дошла сама. Оказа се обаче, че е било именно така.

Мечтател, който никога не се предава
След като започанх да разпитвам хората наоколо, се запознах с жена, която изглежда, че я познаваше. Каза ми, че старата жена, Ум Фарес (Майката на Фарес) живе в Beach Камп. Съпругът й е починал преди години и няма кой да се грижи за нея. Трудно ми бе да повярвам, че тази стара жена, която едвам може да ходи, чува и вижда, живее сама. Ядосах се И попитах как може да оставят горката жена без да я помогнат. Но жената ме успокои като ми каза, че група момичета се редуват да я посещават. С облекчение се зарадвах, че все още се намират грижовни хора и обещах да се присъединя към тях.

Жената ми каза, че когато веднъж седяла с Ум Фарес в нейния скромен дом, възрастната жена изведнъж я помолила да ѝ донесе лист хартия и да напише писмо до сина й.

“Скъпи Фарес, когато бъдеш освободен, ще избера най-красивата булка в Палестина. Ще построим голяма къща, в която ще живея заедно с теб и децата ти. Бъди силен и дано с божията воля скоро бъдеш свободен,” диктувала тя, докато сълзите се стичали по лицето й. Бедната жена не можела да осъзнае, че това може да се случи само в мечтите й. Тя е мечтател, който никога не се отказва.

Никoй не е оставял толкова дълбоко впечатление, колкото тази жена. Моля се да получи възможността да види своя син преди да умре и й обещах никога да не я оставя сама. Има хора, които никога няма да я забравят, нито сълзите й по продължаващото задържане на нейния скъп син.“
–––––––––
Име: Мажде Махмуд За’акик
Семеен статус: Разведен, баща на две деца
Професия: Учител
Възраст: 41 години
Националност: Палестинец
Адрес: Беит Омар
Местонахождение: Задържан в израелски затвор
Обвинение: мирна съпротива срещу окупацията и защита на човешките си права

Мажде Заакик

Историята на неоговото задържането започва на 25 август 2011 – по време на свещения за мюсюлманите месец Рамадан. Мажде постеше. Денят на задържането бе събота, ден, в който обикновено отиваме да протестираме – мирен марш срещу заселническите селища и израелската разделителна стена. Нашето оръжие се състоеше от силата на правотата, знамена, добра воля, мечти, надежди, справедливостта на нашата кауза и защитата на палестинските човешки права и хуманността като цяло.

Тези хуманитарни оръжия тероризират израелската окупационна армия, чийто войници, добре въоръжени с истински оръжия, ни очакваха. Бяхме придружени от десетки израелски и международни мирни активисти, които искат да помогнат мир, свобода и справедливост да настъпи за палестинци и израелци, както и за нас, жителите на Беит Омар, чиято земя е почти напълно отнета от израелксата окупация и заселници.

Когато се приближихме до поселението Карми Цур, което е построено върху земя, принадлежаща на земеделци от Беит Омар, израелските войници ни нападнаха, използвайки сълзотворен газ, гумени патрони и дори стреляйки по нас с живи амуниции. Имаше и пострадали сред демонстрантите от удари на войниците, както и от задушаване след вдишване на газ.

Седем демонстранти бяха арестувани – петима чужденци и израелски активисти, както и двама палестинци. Петима бяха освободени по-късно същата вечер, един испански активист бе освободен след два дни, а седмия арестуван, Мажде Заакики, член на Националния комитет срещу стената и заселниците в Беит Омар, остана в затвора. Той всъщност бе арестуван след края на протеста. Мажде седеше в една кола, когато изведнъж войници дойдоха, изведоха го от колата, арестуваха го, удрайки и обиждайки го.

След като това се случи решихме да посетим семейството на Мажде: Касам е на 5 години И страда от загуба на слуха, за това посещава училището за деца с увреждания в Хеброн.

Касам

Котаиба е на три години.

Котаиба

Веднага щом пристигнахме в дома им, Касам извика “Къде е баща ми?”
Не знаехме какво да отговорим. Един от нас каза, че е отишъл по работа И ще се върне след няколко дни, но за това пък ще донесе подаръци със себе си. Касам обаче отговори гневно “Отведете ме при татко, не искам подаръци, искам татко” и започна да плаче.

Почуствахме се много безсилни, за това просто излезнахме с надеждата, че Мажде ще бъде освободен скоро И ще може да се върне при децата си. Но окупационната армия отказа да го освободи, въпреки че досега няма повдигнато обвинение. Мажде ще прекара три месеца зад решетки без да има присъда или обвинение. Единственото негово престъпление е, че се опита да защити своите права, своята родна земя, своята мечта да живее свободно и с достойнство заедно с децата си, подобно на останалите хора по света.

Автор на текста е Йунес Арар, координатор на комитета за народна съпротива срещу стената и заселниците.

Човешкото лице, скрито зад статистическата бройка – 1 част

Западните медии се опитват да превърнат палестинските политически затворници в статистическа бройка, докато не спират да показват човешкото лице на един израелски войник. През изминаващия месец видяхме много кадри от освобождението на израелския войник Гилад Шалит, чухме и прочетохме редица разкази за живота му, спомени и снимки от детството му, докато стотиците палестинци, които бяха освободени в замяна останаха само като суха статистика – сякаш те нямат детство, родители, които с нетърпение чакат да ги прегърнат, деца, които в много случаи дори са нямали възможността да ги опознаят, но които се нуждаят безкрайно много от родителската им подкрепа. За това ще споделя с вас имената и кратката история на някои от освободените и неосвободените палестински политически затворници.

Крис Бандак, палестински християнин от Витлеем е бил само на 21, когато е бил отвлечен от израелските окупационни сили. Той бе освободен, след като бе прекарал последните 9 години в израелски затвори заради неговата съпротивителна дейност срещу колониалната окупация. Но сделката означаваше той да бъде преместен в Газа.

Крис Бандак и църквата Рождество Христово

В интервю за Ал-Кудс Бандак заяви, че няма роднини в Газа, но откакто е пристигнал там, той се чуства сякаш всички хора в Газа са негови роднини.

Крис Бандак в Газа


Той подчертава, че различните групи за съпротива, включващи „Фатах“ (неговата група), левите групи и ислямските групи се отнасят с уважение и по един и същи начин както с християните, така и с мюсюлманите, за тях всички са палестински другари. Той също така заяви, че окупаторите третират местните жители с една и съща жестокост, независимо от тяхната религия. Той обясни колко болезнено е да се оставят толкова много приятели в израелските затвори.

Майката на Крис до неговата снимка - въпреки че той е свободен, те не могат да бъдат заедно

Ибтисам Елеисауи, палестинска мюсюлманка от Ерусалим е била отвлечена преди 10 години от окупационнните сили.

Току що освободената Ибтисам Исауи (втората от лява) ходи, прегърната от дъщерите си при пристигането ѝ в родния Йерусалим (REUTERS/Ammar Awad)


Тя има 6 деца. Най-малката от тях е била само на 6 месеца, когато нейната майка е била откарана в затвора и тя е плакала най-много при тяхната среща след освобождението на Ибтисам, когато най-накрая е получила възможността да започне да опознава майка си. Най-голямата дъщеря на Ибтисам се е омъжила само седмица преди освобождението ѝ. Болката да не можеш да присъстваш на сватбата на дъщеря си, да не видиш как децата ти растат, е била голяма.

И отново снимка на Ибитсам Исауи и две от дъщерите ѝ в очакване да прегърнат майка си за пръв път от много време


Името Ибистам означава „усмивка“, но тази смела жена е виждал много малко усмивки през последните 10 години. Сега тя се е върнала обранто в родния Ерусалим, само за да стане свидетел на повишеното колониално строителство и усилията да превърнат Йерусалим в „еврейски“ като етнически изгонят местните хора. Тя казва, че е щастлива да бъде със семейството си, но е тъжна, че толкова много хора са останали все още зад решетките.

Ибитсам Исауи с част от семейството си след завръщането си вкъщи


–––––––––––––––––

Мажд Зиада е бил тийнейджър, когато е бил арестуван от израелските окупационни сили. Това се е случило в разгара на втората интифада през 2002 г. По време на своята колективна кампания на арести, израелската армия задържа Мажд, било е една от вечерите на израелската инвазия на градовете Рамала и Ал Бирех. Тогава той е бил на 19 години.

Преди да бъде арестуван, Мажд се е радвал да играе баскетбол в един от водещите клубове в Рамала. С избухването на втората интифада, обаче, животът за него става по-свиреп. Той загубва най-добрия си приятел, който е бил убит от израелски войници, самият Мажд също е бил използвана като човешки щит, когато е бил принуден да ходи пред израелски танкове. Точно преди полагането на училищната матура (tawjehi), окупиращата армия нахлула в дома му и го отвлича, вкарвайки го в джип. Неговото семейство не знае нищо за местонахождението му или състоянието му цели петдесет дни след арестуването му. След това научават от вестниците, че той е бил бит в ареста.

Снимки от детството на Мажд Зиада

Още когато е бил на четири години, Мажд става свидетел на ареста на своя политически активен баща Махмуд. Тогава той е казал на баща си: „Не се притеснявай, татко, аз ще се грижа за майка ми и малката ми сестра.“ В отсъствието на баща му, майка му е работила за да издържа младото семейство. Тя оставила на Мажд грижата за бебето Рая, той я хранел и я е слагал да спи. Баща му е бил в затвора общо седем пъти, но нито веднъж не е бил осъден. Благодарение на неясната политика на административно задържане е „законно“ да бъдеш арестувн и задържан за произволен период от време, без изобщо да се знае причината за задържането.

Мажд и една от сестрите му пред родния дом


В интервю от 2009 г. Махмуд Зиада си спомня: „Израелски войници претърсиха дома ни, след което ми сложиха белезници и ме заведоха с военен джип. Когато се качвах в джипа моят пет годишен син Мажд извика през прозореца „Татко Махмуд, не губи кураж!“
Мажд е придружавал майка си на посещения в затвора, ходел е с нея и на национални събирания. По време на демонстрации той е викал национални лозунги и пеел народни песни.

Първоначално, за ролята си на шофьор след стрелба по пощальон в заселническо селище, Мажд е бил осъден на 15 години затвор, въпреки факта, че пощальонът се е оказал палестинец и не е искал да повдигне обвинение. След неговоата жалба, военният съд (която съди всички палестински затворници) му дава допълнително 15 години за предизвикателното изявление, което той дава:
„Аз не вярвам в този съд, защото той е несправедлив. Аз съм против окупацията и ще продължавам да се противопоставям на нея, така че давайте и ме съдете. Ще се присъединя към моите братя и сестри в затвора и ще приема това за почетен знак.“

Мажд година след арестуването му и днес


Но това не е всичко … двама от останалите трима, които са участвали в тази атака, вече са били освободени (включително действителният стрелец).
Мажд страда от животозастрашаваща болест. Той е загубил слуха в дясното си ухо, поради остро възпаление на ухото, което е би могло да бъде предотвратено, ако той е бил получил адекватна медицинска помощ. Има огромен риск болестта да се разпространи и в останалата част от тялото му, което ще има фатален край, поради това той отчаяно се нуждае от операция.

На семейството му се предоставя рядко разрешение да го посетят в затвора. По време на първите седем години от лишаването му от свобода само най-малката му сестра Хурия е могла да го посещава, тъй като е била непълнолетна. След като тя навършва шестнадесет, посещенията стават по-трудни. След това само майка му получава разрешение да го посещава веднъж на няколко месеца. Миналата година бащата на Мажд най-накрая също е получил разрешение.
Сестра му Хурия казва: „Не мога да прегърна брат ми Мажд вече цели десет години заради израелската окупация. Когато Мажд бе хвърлен в затвора, аз бях на 12, сега съм на 22.“
Мажд Махмуд Ахмад Зиада е все още в затвора и е на гладна стачка. Може да го подкрепите като подпишете петицията за неговото освобождеаване.

Пътуване, по-различно от всички предишни

Пътуване, по-различно от всички предишни…Пътуване до Израел/Палестина като част от делегацията на организацията Interfaith Peace Builders (www.ifpb.org). Обиколката включва посещение на различни части на Израел и окупирания Западен бряг, срещи с хора от различни религии и области, с различни гледни точки. Целта е да се види възможно най-много и да се срещнат възможно най-много хора в рамките на само две седмици.

Снимка на участниците в делегацията

Амерканката Лиза Барксдейл обобщава своята нагласа и очаквания от пътуването преди да замине по този начин:

Историята е до голяма степен субективна наука – разказано от различни перспективи, случилото се може да бъде интерпретирано по напълно различен начин. Според мен това е част от конфликта тук. Две групи хора имат две напълно различни версии за случилото се, което за съжаление ги е довело до тази “семейна вражда”.

Аз самата не се интересувам изобщо от политика. За мен са по-важни други въпроси: Кои са тези хора? Като нас ли са или са различни? Как виждат себе си и заобикалящия ги свят? И техните ли деца се смеят И играят като нашите? Как се чустват децата, израснали покрай бетонена стена и войници с автомати? Какво се чете в очите им? Наистина ли това е “семейна вражда”? Конфликтът бяло-черен ли е, или има И сиви цветове? Има ли истории от типа на тази за Ромеа и Жулиета и тук? И ако има, как завършват те?

Това са само част от основните въпроси, чийто отговори се надявам да открия. Зная, че това пътуване е само малка капка на повърхността на голям океан, но въпреки това ще се опитам разказвам открито и искренно за преживяното и видяното в този блог.

В първата си публикация след пристигането в светите земи, Лиза пише:
Два пълни дни са зад нас, по-голямата част от тях прекарахме в Ерусалим и Витлеем. До известна степен прекарахме времето си в занимания, типични за всеки новодошъл турист – посетихме различни свети обекти, опитахме прясно изцеден сок от портокал, продаван директно на улицата (уникално вкусен!), купихме сувенири от местни магазини. Но успяхме да преживеем и доста неща, които обикновените туристи пропускат.

Срещнахме се с различни организации, включително с организацията за хуманитарна помощ към ООН, с организацията Holy Land Trust във Витлеем, с Израелския комитет срещу разрушаването на домове и с блогърите от +972. Видяхме израелско заселническо селище, палестински беден квартал, минахме през пропускателен пункт за да влезем във Витлеем (окупиран град в Западния бряг, заобиколен от стената). Разбира се знаех, че по време на това пътуване ще изпитам най-различни чуства и емоции, но това, което изпитах в дадени моменти, надмина всички мои очаквания И просто нямаше как да буда подготвена. Предполагам и поради това ми е толквоа трудно да намеря точните думи за този блог.

От къде бих могла да започна? Първия път, когато се почуствах наистина тъжно бе преминаването ни през палестински квартал в Източен Ерусалим, който очевидно не бе в добро състояние. Кварталът, междудургото, се намираше в съседство с израелско поселение, което поне на външен вид приличаше на богат квартал в Калифорния. Когато авотбусът ни минаваше през бедния палестински район, усмихнато семейство, което береше грозде се обърна към нас и с жест ни предложи да опитаме, дете хвърли камък към автобуса, а друго ни показа, както разбрахме по-късно, палестинския еквивалент на среден пръст.

Е, това не ме накара да се чуствам добре. Така или иначе се чуствах неудобно И гузно да виждам квартала от удобния и сигурен автобус, но освен това бях сигурна, че те ни смятат за богати бели американци, които просто минават случайно през тях. Гневът от страна на тийнейджърите, които няма как да знаят нашите намерения, бе много по-разбираем, отколкото усмихнатото семейство, което ни предлагаше грозде.

(*Искам да допълня, че този инцидент бе единственият път, в който почуствах гняв спрямо мен от страна на палестинец. Всички останали хора, с които се срещнах бяха изключително щедри, гостоприемни И приятелски настроени.)

Стената

Малко след това видях за пръв път стената. Знаех, че това ще ме натъжи, защото вече я бях виждала на снимки. Рядко наричам нещо грозно, но тази стена е най-отвратителното създание, което някога съм виждала. Мога само да кажа, че когато я видях почуствах тъгa от дъното на душата ми. А дори я виждах от удобния автобус. Нямам идея какво щях да изпитам, ако бях до нея, ако я докоснех.

Освен описаното до сега, през тези два дни изпитах И чуство на неразбиране, на шок, изумление, вътрешен мир, радост и надежда. Тези чуства, изпитани едно след друго в рамките на толкова кратко време, ме карат да се чуствам изумена, изтощена и объркана.

Друг участник в делегацията, Роберт Кулман, също е впечатлен негативно от стената през първите дни на пътуването:

Днес посетихме Стария град, където за първи път видях наживо заселническо селище. Дори след като съм виждал безброй много поселения на снимки или видео, се оказах неподготвен за това, което видях.

Малък енклав, заобиколен от палестинци, които са истиснките собственици на земята. Селището бе оградено с тел, имаше охранителен пост и много охранители, разбира се, израелското знаме също се развяваше гордо, закачено високо на покрива, сякаш за да покаже на всички, че това е израелска територия.

Бях изненадан от броя на израелските заселници в Стария град. Нямаше занчение, че те не живееха в лъскави поселения (които щях да видя малко по-късно същия ден). Най-важното за тях сякаш бе, че могат да нарекат и тези земи израелски. Дори Ариел Шарон е закупил в миналото малко парче земя, само за да го обяви за свое и израелско; не е било важно, че никога не е живял там, важното е било, че така е станало част от Израел

След това посетихме и стената; видът й не може да не те разстрои, тя е грозна и висока, направена да разделя, построена върху хълмове и частна собственост.

Казах на Ана, че искам да изтичам да купя спрей, за да мога да напиша нещо върху стената, с което да покажа желанието ми тази стена да бъде съборена. Видяхме графити, на които бе изписано “Израел е апъртейдна държава”, както и друг, на който бе изписано: “Ръцете, които са построили това, могат и да го разрушат”. Намразих я още повече. Никога няма да я забравя, остави трайни следи в мен.

След това минахме през други поселения, те бяха по-бляскави – с молове и добре поддържани градини с много дървета, дори с детски площадки, но вместо с тел, те бяха заобиколени от модерни каменни огради, които ги отделяха и предпазваха. От някои от поселенията дори се откриваше красива гледка към Елеонския хълм в далечината, но това нямаше занчение, ясно се виждаше, че те са заобиколени от палестинци.

Amy Damashek описва ситуацията в Ерусалим:

Итамар, израелец от еврейски произход (вероятно на около 35 години) ни разведе из еврейски и палестински селища в района на Ерусалим, включително земи, които са извън зелената линия и официалните граници на Ерусалим. Еврейски селища са построени извън официалните граници на Ерусалим и извън зелената линия, а израелското правителство оправдава това с думите, че те са просто разширение на община Ерусалим.

Едно от тези селища е Източен Талпиот, което много хора смятат, че е просто квартал на Ерусалим, въпреки че е построен извън зелената линия и върху палестинска земя. 20 000 души живеят там (най-вече израелци). Спомням си, че съм посещавалаа Източен Талпиот преди време, когато живях в Израел – тогава нямах представа, че всъщност посещавам заселническо селище.

Итамар много добре ни обясни целта на тези поселения – поддържане на еврейско мнозинство чрез насърчаване на еврейското заселване и обезсърчаване на палестинците да живеят в собствената им земя (всичко това е финансирано от държавни и частни организации, някои от които са частни групи от САЩ) ). На евреите се дават субсидии, за да живеят в прекрасни домове в красиви квартали (понякога с големи молове и други удобства) с цел да се осигури еврейско мнозинство, така че Израел да може да бъде „еврейска държава.“ Политиката в този район се основава върху целта за поддържане на еврейско мнозинство – това е ключовият въпрос тук.

В околностите на Ерусалим се планира изграждането на еврейски селища върху неразработена земя извън зелената линия, за да се гарантира това еврейско мнозинство. Стената не е била построен за сигурност – тя е построена, за да се установят границите на Израел. 10,000-40,000 палестинци „незаконно“ прекрачват границата всеки ден, така че стената на практика не спира достъпа на палестинците до Израел, съмнително е дали е виновна и за спада в бомбените атентати през последните няколко години.

Има огромна разлика в качеството на живот между евреите и палестинците, живеещи в Ерусалим или в непосредствена близост. В палестинските общности липсва основна инфраструктура, докато тя е в изобилие в еврейските селища. Палестинците плащат 40% от доходите си на правителството под формата на данъци, но само 8% от тези техни пари се използват за подобряване на инфраструктурата за техните общности. Условията им на живот са шокиращо по-лоши от тези на израелските ерусалимци поради липсата на инвестиции в инфраструктура от страна на израелското правителство.

Палестинците в Ерусалим например нямат канализация. Вместо това те използват септични ями. Нещо повече, липсват класни стаи за 60 хиляди деца. Така че, 60 000 деца не ходят на училище. За мен този факт е особено шокиращ. Същевременно няма и достатъчно жилища за палестинските жители, израелската бюрокрация обаче прави почти невъзможно за тях да получат разрешителни за строеж.

Няколко малки еврейски постове са изградени насред палестинските общности, за да се опитат да затвърдят израелското присъствие. Някои семейства живеят точно в мюсюлманския квартал на Стария град. Други жилищни комплекси само за евреи са построени в други палестински квартали. За да се гарантира тяхната сигурност, израелското правителство плаща на частни сили за сигурност, за да ги пазят.
––––
следва продължение…

Палестински лидер пред израелския военен съд: „Ние се борим за свобода и достойнство“

Басем Тамими, лидер на народния комитет за съпротива в палестинското село Наби Салех, е бил задържан преди повече от месец поради ролята си в организирането на невъоръжени демонстрации срещу израелската окупация (прочетете интервю с него). Неговият арест е до голяма степен въз основа на доказателства, получени по време на незаконн разпити на няколко младежки от Наби Салех, включително 14-годишният Ислам Тамими.

Видео от една от демонстрациите с коментар на израелския журналист Йосеф Дана и палестинската активистка (чиято майка е българка) Диана Алзир:

Това е пълният текст от думите на Тамими пред израелския военен съд.

Ваша чест,
държа тази реч, воден от моята вяра в мира, справедливостта, свободата, правото на достоен живот и от уважение към свободната мисъл при липса на справедливи закони.

Всеки път, когато съм призован да се явя пред Вашия съд, ставам нервен и ме обзема страх. Преди осемнадесет години сестра ми бе убита в съдебната зала като тази от член на персонала. През живота ми съм бил девет пъти арестуван и престоял общо почти 3 години зад решетките, въпреки че никога не съм бил обвинен или осъден. По време на лишаването ми от свобода бях парализиран в резултат на изтезанията на вашите следователи. Жена ми е била задържана, децата ми са били ранявани, земята ми е била открадната от заселници, а сега къщата ми е заплашена да бъде разрушена.

Роден съм заедно с началото на окупацията, така че целият ми живот е бил под сянката на жестокостта, неравенството, расизма и липсата на свобода. И все пак, въпреки всичко това, моята вяра в човешките ценности и необходимостта от мир в тази земя никога не са били разколебавани. Страданието и потисничество не изпълниха сърцето ми с омраза към никого, нито пък породиха чувство на отмъщение. Точно обратното, те засилиха вярата ми в мира и всенародната позиция като адекватен отговор на жестокостите на окупацията.

Международното право гарантира правото на окупираните хора да се противопоставят на окупацията. Упражнявайки моето право, аз организирах мирни демонстрации срещу окупацията, заселническите атаки и кражбата на повече от половината от земята на моето село Наби Салех, където гробовете на моите предци лежат от незапомнени времена.

Организирах тези мирни демонстрации, за да защитя земята ни и народа ни. Аз не знам дали моите действия нарушават Вашите окуапционни закони. Що се отнася до мен, тези закони не се отнасят до мен и за мен са лишени от смисъл. Те са ни наложени от окупационните власти, за това ги отхвърлям и не мога да призная тяхната валидност.

Вие твърдите, че сте единствената демокрация в Близкия изток, но въпреки това ме съдите според военни закони, които са лишени от всякаква легитимност; закони, които са приети от органи, които не съм избирал и не ме представляват. Обвинен съм за организиране на мирни граждански демонстрации, в които няма нищо военно и са законни по силата на международното право.

Ние имаме право да изразим нашето отхвърляне на окупацията във всичките ѝ форми; да защитим свободата и достойнството си като народ и да търсим справедливост и мир в нашата земя, за да защитим децата си и за да осигурим тяхното бъдеще.

Гражданският характер на нашите действия е светлината, която ще доведе до преодоляването на тъмнината на окупацията, донасяйки зората на свободата, която ще стопли студените ни, окавани с вериги ръце, ще изчисти отчаянието от душите ни и ще сложи край на десетилетията потисничество.

Нашите действия са това, което ще разкрие истинското лице на окупацията, при която войници насочват пушките си към жена, ходеща пеша до полето или край контролно-пропускателните пунктове, към дете, което иска да пие от сладката вода на старите кладенци, построени от предците му, към стария мъж, който иска да седи в сянката на маслиновото дърво, което някога му е било като майка, а сега е изгорено от заселници.

Изчерпахме всички възможни действия, за да спрем атаките на заселници, които отказват да се придържат към решенията на Вашия съд, който винаги потвърждава, че ние сме собственици на земята и който постановява премахването на оградите, които заселниците сами поставят.

Всеки път, когато се опитаме да се приближим до нашата земя, за да приложим тези решения, ние биваме атакувани от заселници, които ни възпрепятстват да стигнем до земите ни, сякаш са тяхна собственост.

Нашите демонстрации са в знак на протест срещу несправедливостта. Ние работим ръка за ръка с израелски и международни активисти, които вярват, също като нас, че ако я нямаше окупацията, всички ние щяхме да живеем в мир в тези земи. Не знам кои закони се спазват от генералите, които са спирани от страх и несигурност, нито мога да разбера как те възприемат гражданската съпротива, упражнявана от жените, децате и старците, които носят със себе си надежда и клонки от маслинови дървета. Но аз знам какво е правосъдие и разум. Кражбата на земя и изгарянето на вековни дървета е несправедливо. Жестоките репресии на нашите демонстрации и протести, както и Вашите лагери, в които ни задържате не са доказателства за незаконността на действията ни. Несправедливо е да ни съдите със закони, които ни налагате, без да се съобразявате с нашите желания и права. Знам какви права имам, както и знам, че действията ми са справедливи.

Военният прокурор ме обвинява в подбуждане на протестиращите да хвърлят камъни по войниците. Това не е вярно. Това, което подбужда протестиращите да хвърлят камъни е звукът на куршумите, булдозерите, които унищожават земята ни, миризмата на сълзотворен газ и дима, идващ от изгорените къщи. Не съм подбуждал никой да хвърля камъни, но аз не съм отговорен за сигурността на Вашите войници, които нахлуват в моето село и атакуват моя народ с всички техни оръжия, носещи смърт и терор.

Тези демонстрации, които организираме, оказаха положително влияние върху моите убеждения, защото те ми позволиха да се запозная с хора от другата страна, които вярват в мира и споделят моята борба за свобода. Тези борци за свобода са освободили съзнанието си от окупацията и участват в нашите мирни демонстрации срещу нашия общ враг, окупацията. Те станаха наши приятели, братя и сестри. Ние се борим заедно за по-добро бъдеще за нашите и техните деца.

Ако бъда освободен от съдията, дали ще бъде убеден, че правосъдието все още преобладава в съдилищата? Независимо коко справедливо или несправедливо това решение ще бъде, и въпреки всичките расистки и нехуманни практики и окупацията, ние ще продължим да вярваме в мира, справедливостта и човешките ценности. Ние ще продължим да отглеждаме децата ни да се обичат, да обичат земята и хората, без да правят разлика в тяхната раса, религия или етническа принадлежност, олицетворявайки по този начин посланието на Пратеника на мира, Исус Христос, който ни призова „да обичаме нашите врагове.“ С любов и справедливост ние ще постигнем мир и ще изградим бъдещето.

“Нашата съдба е да се съпротивляваме“ – интервю с един от водачите на палестинската съпротива

Автор на статията и интервюто е Макс Блументал, награждаван журналист и автор на бестселъри, работещ в Израел и Палестина. Неговите статии и документални филми са публикувани в The New York Times, The Los Angeles Times, The Daily Beast, The Nation, The Huffington Post, Salon.com, Al-Jazeera и много други издания.

Когато се срещнах с Басем Тамими в дома му в родното му село Наби Салех в окупирания Западен бряг през януари, очите му бяха зачервени и подути, отпечатък от мнoгoто безсънни нощи, в които е очаквал израелските войници да го арестуват. След като две деца бяха отвлечени от селото посред нощ и след това бяха подложени на строг разпит, при който направиха невероятни “признания”, арестуването на Тамими бе повече от очаквано.

На 25-ти март армията най-накрая бе дошла и го е откарала във военния затвор Офер, местния вариант на Гуантанамо , където той и преди е бил държан 12 месеца, за извършването на неясно формулираното престъпление “подбуждане”. Делото му пред военния съд, който осъжда 99 процента от палестинските подсъдими, е насрочено за 8-ми май (бел. ред. Тамими все още е в затвора).

Басем Тамими по време на едно от делата срещу него от 12 април 2011 година.(Снимка Oren Ziv / ActiveStills )

Подобно на повечето свои съседи, Тамими е прекарал продължително време в израелски затвори, където е бил жертва на жестоко отношение. През 1993 година, той е бил арестуван като заподозрян в убийството на израелски заселник в Беит Ел. Тамими е бил измъчван в продължение на седмици от израелските тайни служби Шин Бет, който са се опитвали да изтръгнат самопризнание от него. Тамими разказва, че по време на измъчванията дори е бил хвърлян от високия таван към бетонения под. Събудил се е седмица по-късно в израелска болница. В крайна сметка е бил оправдан от всички обвинения.

Заедно със своята съпруга, Нариман, и брат си, Наджи, Тамими е в основата на народната съпротива срещу окупацията в Наби Салех. Тяхната невъоръжена борба е привлякла стотици израелци и международни активисти, които участват всеки петък в демонстрации, които биват винаги посрещани с насилие от страна на израелската армия, вклюичително и с изстрелването на куршуми срещу деца.

Разговарях с Тамими, докато гости влизаха и излизаха от всекидневната в дома му, от межднародни активисти, живеещи в селото, до местни деца и група младежи от близкото село Курауа, които ми казаха, че са дошли да посетят Тамими и семейството му, “защото той представлява палестинската борба”.

Тамими е гимназиален учител в Рамала и това си личи веднага. Едва пристигнал на вохдната врата на дома му, присъствах на едночасов урок по история, отношение и стратегия, които ме информираха за посоката на националната съпротива, която той и съседите му са избрали и оформили по време на седмичните срещи в културния център на селото.

Дискусията ни обхвана различни теми – от началото на съпротивава в Наби Салех през 1967 година до споразумението в Осло, което разделя селото между две административни зони – зона Б и зона С, оставяйки жителите в зона С под израелска власт, кеото означава разрушения на домове и произволни арести.

Тамими твърдеше, че жителите на Наби Салех не само оказват съпротива срещу отнемането на земя от родното им село, но се опитват и да прехвърлят своя ненасилствен дух и борба и в останалите окупирани палестински земи. “Причината армията да иска да разруши това, което се опитваме да създадем е, че нашият модел е основа за трета интифада,” смята Тамими.

Макс Блументал: Носят се слухове, че израелските власти ще унищожат дома Ви, ако продължавате с народната съпротива. Има ли нещо вярно в тези слухове и на какво основание биха могли да сторят това?

Басем Тамими: Моят дом е построен през 1964 година, когато земите на селото бяха контролирани от Йордания. Тогава бе лесно да получиш разрешение за реновиране. Сега, когато искам да построя втори етаж към къщата ми, аз не получавам разрешение от израелците, забранено ми е да строя. По този начин те карат младото поколение да се премести да живее в зона Б, която се намира в центъра на селото.

Тяхната цел е да извършат един вид непряко преместване на населението и събирането му в малка територия, която ще се превърне в бежански лагер в близкото бъдеще. Селото няма да има училище и връзка с прилежащите му обработваеми земи, тъй като ще бъдем прогонени от тях. В бъдеще, земите от зона С, ще бъдат празни, палестинците ще трябав да се преместят в села като Бирзит, които се намират в зона А.

Исках да построя ограда около градината ми, но не го сторих. Знаех, че ще бъде разрушена, тъй като няма как да получа разрешително за нея. Не исках да рискувам като им дам извинение да разрушат дома ми. Всички нови къщи, построени след Осло, се намират в зона Б, няма нито една новопостроена къща в зона С.

МБ: Как се отрази разширението на близкото незаконно еврейски поселение Халамиш върху народната съпротива в Наби Салех? Read the rest of this entry

Израелските сили за сигурност преместват фокуса си от въоръжената палестинска съпротива към преследванетo на мирни активисти

AlterNet статия на Jesse Rosenfeld
Абдула Абу Рахма бе задържан за 16 месеца в затвор заради организиране на демонстрации против анексирането на палестинска земя от страна на Израел.

Стъпвайки в родното си село Билин, за пръв път след 16 месеца престой в затвора, един от лидерите на народната съпротива, Абдула Абу Рахма бе посрешнат като герой от своето семейство, съселяни и поддръжници.

Влизайки в дома си, на чийто стени могат да се видят снимки на Ясер Арафат и арестувания по време на Втората интифада лидер Маруан Баргути, Абу Рахма определи като смесени чуствата, които изпитва, връщайки се от затвора отново в палестинското ежедневие под окупация.

Абу Рахма по време на съдебно заседание

“Мнoгo съм щастлив да бъда с приятелите и семейството си, но същевременно съм тъжен, защото много хора все още са в затвора без да имат възможност да видят своита семейства  и приятели. Това ме прави нещастен, защото аз смятам, че всички палестинци трябва да бъдат освободени,” каза той.

Това бе първото публично изявление на водещата фигура на палестинските мирни демонстрации, които продължават вече 6 години, след като за последно го видяхме в препълнената съдебна зала през януари, когато вместо да бъде освободен след цели 12 месеца затвор, присъдата му бе удължена.

Първата присъда той получи декември 2010 година – 12 месеца затвор за организиране на демонстрации срещу строежа на стената и анексирането на палестински земи в Западния бряг. В последствие присъдата бе удължена с още 4 месеца след обжалване от страна на военната прокуратура. Европейски дипломати, които присъстваха на делото публикуваха в отговор изавление, в което определят Абу Рахма за  “затворник на съвестта” и осъждат задържането му.

Случаят на Абу Рахма е един от най-явните примери за промяната в приоритетите на Израел относно сигурността – от преследване на въорежената палестинска съпротива усилията на израелци се насочват към преследване на палестински и израелски активисти, участници в народните протести.

Това стана пределно ясно по време на делото и обжалването на прокуратурата. Когато се опитах да стигна до палестинския активист преди началото на самото дело, за да получа коментар от него, хората от охраната започнаха видимо да нервничат и веднага се намесиха, не позволявайки на Абу Рахма да каже дори една дума.

Първите признаци на този нов израелски приоритет датират от 2007 година, когато началнкът на Шин Бет, Ювал Дискин, изпрати писмо до организация, която защива правата на израелските палестинци. Дискин заяви, че Израелските служби за сигурност възнамеряват да „спрат подривните дейности на лица, които целят да навредят на еврейския и демократичен характер на държавата Израел, дори когато техните действия се извършват с демократични средства.“

Тази стратегия бе разширена през декември 2010, когато министър председателят Нетаняху заяви, че Израел ще “използва всички средства, с които разполога“ за да “делегитимизира делигитимизаторите“. Read the rest of this entry

Палестински мирен активист на свобода след 16 месеца в израелски затвор

Абдула Абу Рахме, един от палестинските организатор на седмичните мирни демонстрации в село Билин, Западния бряг, бе освободен от затвора в понеделник (14 март), след като излежа 16-месечна присъда за „подбуждане“.

Абу Рахме по време на едно от съдебните заседания

Абу Рахме първоначално бе обвинен в „притежаване на оръжие“, въз основа на това, че е събирал изстреляните по време на демонстрациите бутилки сълзотворен газ от израелската армия към демонстрантите. Това обвинение бе по-късно променено в „подстрекаване“, като обвинителите се базираха на показанията на млади тийнейджъри, които са били разпитвани без присъствието на родител или адвокат, и според техните думи са били измъчвани или им е бил оказван психологически натиск от израелската армия.

Десетки привърженици чакаха Абу Рахме с часове пред затвора Офер, близо до Рамала в централната част на Западния бряг. Сред тях бяха израелци, палестинци и международни мирни активисти, които развяваха знамена и плакати с лика на Абу Рахме.

След като излезе от затвора, той веднага прегърна и целуна децата си. А след това каза на публиката, че планира да продължи мирната борбата срещу отнемането на земя от родното му село. Той каза: „Нямам намерение да се прибера у дома и да седна там лениво. В действителност, за мен лишаването от свобода, бе достатъчно дълга заглушаща пауза. Нашата кауза е справедлива, тя е се основава на стремежа ни към свобода и равенство, и аз възнамеряват да продължат борбата за достигане до тях както и преди. “

Ненасилствената борба в село Билин започна през 2003 г., като израелската армия започна да строи електрифицирани огради, анексирайки обработваема земеделска земя. Тогава селяните, включително Абу Рахме, започват организирането на седмични мирни демонстрации всеки петък, противопоставяйки се по този начин на изграждането на Анексиращата стена върху земята им. 14 демонстранти са били убити от израелските сили от начало на тези мирни демонстрации.

Повече стати и материали по темата.

Един ден в Палестина със семейство Амирех

В тaзи част от поредицата си за Палестина, Линда Ренхам-Кук говори със семейство Амирех, което се бори срещу изграждането на разделящата стена в родното им село Нилин – и поради това лежали в затвора и прострелвани:

Саид Амирех, за разлика от мен, не живее на свобода. Саид, на 18 години, живее в Палестина, в село на име Нилин. Неговият дом се намира под израелска окупация.

Отношението от страна на израелската армия към него и семействот му е потресаващо брутално.

Чрез изграждането на незаконната апъртайдна стена, се отнема една трета от земята на Нилин. Върховният съд на Израел и Международният съд в Хага определят през 2004 г. стената за незаконна.

Въпреки това, стената не е премахната, а през 2008 г. израелското правителство продължи доизграждането ѝ. Позорното в случая е, че тази стена краде голяма част от земята на Нилин.

Саид и семейството му са извор на вдъхновение. Те постоянно протестират срещу анексирането на стената. Бащата на Саид, Ибрахим Амирех, е един от лидерите на Народния комитет срещу стената в Нилин.

На 12 януари 2010 г. Ибрахим е бил арестуван от израелската армия и осъден на 11 месеца и 15 дни затвор и глоба от 9000 шекела ($ 2,330) , като му е било забранено да участва в бъдещи протести.

На семейството му са били дадени два месеца за изплащане на глобата, но те ​​не са имали достатъчно средства за да я платят. Двама други членове на Народния комитет, Хасан Муса и Зайдун Сраур, са получили същата присъда. Отношението към Ибрахим по време на неговото арестуване и престоя му в затвор е било нехуманно.

Седя, гледам новините и слушам радионовините – чувам коментатори да говорят за конфликта в Близкия Изток. Това не е конфликт, това е окупация, чисто и просто. Натъжава ме, че толкова хора много си затворят очите за ужаса на реалната ситуация.

Описвайки историята на Саид и неговото семейството, аз споделям само една от многото такива съдби и човешки истории, които разказват за жестокото, несправедливо и неоснователно отношение на Израел спрямо палестинците.

Писането за Палестина предизвиква много емоции, без значение колко безпристрастен човек се опитва да бъде. В предишна статия от тази серия за живота в Западния бряг писах за това какъв е животът в Палестина на активистите, които се борят за кауза, които малцина разбират.

В друга статия писах за живота на еврейска заселничка в Западния бряг и какво е чувството да живееш в постоянната заплаха от тероризъм. Но кой е истинският терорист?

Може ли един дом, който е построен върху окупираните територии да се нарича селище, когато той няма право да бъде там? Бих казала, както и самият Саид казва, че това са колонии, а не селища.

Не е ли показваният от медиите портрет на палестинските терористи просто разпространяване на образа, който израелското правителство иска светът да мисли, че палестинците са? Палестинците живеят в постоянно състояние на окупация. Тяхното достойнство е открадното, както и тяхната земя. Те се борят всеки ден за свобода. А Израел не тероризира ли палестинците, които все още нямат своя страна? Без суверенна страна, те не разполагат с армия, така че как може да се говори за конфликт?

По време на интервютата и кореспонденцията ми с много хора, живеещи в Палестина и окупираните територии, открих, че ми е много трудно да не чуствам състрадание към палестинците. През цялото време усещах колко много те са любезни, искрени и изобщо не озлобени, въпреки че тъгата и чувствота на загуба бяха видни от всяка тяхна дума.

За мен ставаше все по-ясно, че медийното отразяване на израелско-палестинската ситуация е небалансирано. Американската активистка Алисън Уиър, който не е нито еврейка, нито мюсюлманка откри това за себе си и създаде уеб страница „Ако американците знаеха“.

От 29-ти септември 2000 г досега са били убити 124 израелски деца от палестинци, а 1452 палестински деца са убити от израелци. Мисля, че е разумно да се твърди, че това е окупация, а не конфликт. Тази статия се фокусира върху село Нилин и окупацията, но най-вече върху едно вдъхновяващо семейство.

Саид разказва за Нилин

Read the rest of this entry

За смъртта на палестинката Джауахар и демокрацията

Четейки реакциите след смъртта на Джауахар се питам колко ли е болезнено дни след като си загубил детето/майката/сестрата си да бъдеш обвинен, че лъжеш относно обстоятелставта около смъртта на този скъп човек.

Всъщност “атаката“ към семейството и приятелите на Джауахар започва часове след смъртта ѝ. В статия в най-четения изралелски всекидневник от 1ви януари 2011г. репортерът Yair Altman заявява ясно още в заглавието на своята статия, че

Палестинците обещават отмъщение след смъртта на Абу Рахма. „Отговорът на Израел, донесъл смърт за една от нас, няма да мине необезпокояван.“

И започва статията с думите, че

“Протестиращите срещу строежа на стената обещават отмъщение, докато армията започва разследване …“

Четейки статията до края така и не става ясно кой и кога е изпратил подобни заплахи. Единстевните думи, цитат от протестираш срещу стената, са на Мухамад Катиб:

„Нечовешкият отговор на Израел срещу народната кампания срещу стената няма да бъде пренебрегнат. В началото на новото десетилетие е дошло времето светът да поиска от Израел да поеме отговорност за своите действия и да спре окупацията“.

Отмъщение? Или просто мирен призив към световната общественост?

Но това не е всичко, на специален брифинг на 3ти януари израелските военни информират Read the rest of this entry