Category Archives: Анализи

Нова книга на израелски историк опровергава митове за “земите на Израел“

Източник Electronic Intifada. Автор на ревюто на книгата е Asa Winstanley:

Шломо Занд е професор по история в Телавивския университет. Неговият харизматичен, увлекателен стил на писане бе лесно забележим в предната му книга „Изобретяването на еврейския народ” (The Invention of the Jewish People), чийто английски превод доведе до много дискусии през 2009.

Самото заглавие сякаш бе замислено да шокира. Но всъщност Занд твардеше доста банална истина: няма такова нещо като обединен, национален “еврейски народ”. Като една световна религиозна общност (членовете, на която са приели тази религия преди засилването на християнството през четвърти век), еврейската общност се състои от многочислени различни еврейски групи по целия свят.

Евреин от Йемен не би имал отличителни светски прилики с евреин от Франция, Русия или Полша. Пример: преди да бъде преоткрит от ционистите в края на 19-ти век, ивритът е бил използван единствено в литургии. Евреите в различните страни са говорели местни езици.

Книгата бе едно увлекателно пътуване през векове еврейска история, голяма част от която е била изтрита от ционистките историци. Новата книга на Занд, “Изобретяването на земите на Израел“ (The Invention of the Land of Israel), е в основата си директно продължение на предната, като фокусът пада върху централната идея на ционизма: “земите на Израел” — Ерец Израел на иврит.

Занд обяснява, че в Израел “в преводите на чужди книги, издадени на иврит, думата ‘Палестина’ е системно замествана с думите Ерец Израел … Дори когато писания на известни ционисти като Теодор Херцл, Макс Нордау, Бер Борочов и много други (те също са използвали думата ‘Палестина’)… са преведедни на иврит.” (23)

Свещена земя или родина?
В еврейската Библия (позната в християнския свят като Стария Завет), географската област, която грубо съответства на земите на Палестина (между река Йордан и Средиземно море) е най-често наричана “земята на Ханаан”. Тези земи “никога не са служели за родина на ‘децата на Израел’ Read the rest of this entry

Advertisements

Когато димът над Газа се разсее

Преди два дни Yousef Munayyer, палестински американец и политически анализатор, който е начело на организацията The Jerusalem Fund във Вашингтон, както и на учебната програма The Palestine Center, публикува много интересна статия в американското списание The New Yorker.
В нея той се опитва да анализира какво ще се случи и най-вече какво би трябвало да се случи след като военните действа в Газа спрат. Само преди няколко минути Хилари Клинтън и египетският президент Мосри обявиха, че тази вечер започва примирие, което трябва да бъде използвано за преговори между двете страни. Така че този анализ е точно навреме:

“Скоро или не толкова скоро, да се надяваме възможно по-скоро, всички тези, за съжаление, познати сцени на насилие в Ивицата Газа – телата на мъртви деца, изстрелването на ракети и т.н.- ще спрат временно. Както след всяка друга размяна на насилие, примирие ще бъде постигнато. Въпросът е какво ще сме научили от случилото се.

Откакто бомбардирането започна, двете страни задават въпроса как това може да свърши. Ако отговорът е различен от това да видим повторение на тази операция след няколко години, тоест безкрайна форма на война, израелците трябва да се заемат с въпроса за тяхната индентичност. Не, не става дума за клиширания въпрос дали Израел има право да съществува. Наложителният въпрос е дали начинът, по който Израел съществува – като окупатор, колонизатор и не на последно място като апартейдна система – е правилен? Има ли друго решение, включващо създаването на една демократична държава?

В продължение на десетилетия идеите на Зеев Жаботински от есето му “Желязната стена” (“The Iron Wall”) от 1923 година определят начина, по който много израелци се отнасят към палестинците. Жаботински, идеологическият предшественик на управляващата пратия Ликуд на Бенямин Нетаняху, е смятал за наивно да вярваме, че местното арабско население някога ще приеме, както той сам се изразява, “ционистката колонизация.” Поради това, заключава той, единственият начин ционисткият проект да успее е чрез използването на сила -“желязна стена, която местното население да не може да пробие”.

Това, което се случва в Газа в последните няколко дни, а и което се случва в Палестина вече почти век, доказва, че Жаботински и неговите съвременни последователи едновременно имат право, но и грешат. Те правилно вярват, че местното палестинско население няма да се откаже от своето право на земя и пълни права. Но грешат като вярват, че това предизвикателство може да бъде решено със сила.

В рамките на 22 дни преди четири години Израел проведе операция Излято олова, Read the rest of this entry

Гафовете на Мит Ромни при опита му да спечели еврейска подкрепа за своята президентска кандидатура

Toва е превод на статия на американския вестник The Economist зa „компетентността“ на кандидата за президент на САЩ Мит Ромни по въпроса какво пречи на палестинците да достигнат икономическия растеж на техния окупатор Израел:

Първото официално пътуване на Мит Ромни в чужбина като кандидат за президент на САЩ е съпътствано от не един скандал, причинен от изказвания на американеца. След като пристигна в Израел, той стана част от дипломатически скандал, обявявайки, че ще подкрепи едностранно нападение на Израел над Иран. Господин Ромни не спря до тук – в свое друго изказване той обяви Йерусалим за столица на Израел, позиция, която никoй от американската администрация не бе заемал досега, тъй като финалното решение относно статуса на този град е една от най-критичните точки при преговорите за мир между палестинци и израелци. Сякаш това не бе достатъчно, но миналата сутрин по време на закуска със свръх богати американски евреи с цел събиране на средства за кандидатпрезидентската кампания, господин Ромни е намекнал, че палестинците са бедни, защото тяхната култура е по-нисша от тази не евреите.

Ромни се здрависва с израелския премиер по време на своята визита в Израел. Снимка: Lior Mizrahi, Xinhua Press, Corbis

Ромни се здрависва с израелския премиер по време на своята визита в Израел. Снимка: Lior Mizrahi, Xinhua Press, Corbis“ width=“460

„Ако сравним БВП на глава от населението тук в Израел, който е около $21 000, с този в земите, управлявани от палестинските власти, където БВП е около $10 000 на глава от населението, лесно се вижда огромната разлика в икономическото им състояние”, е заявил кандидатът на републиканците за президент пред 40 богати донара на закуска в луксозния хотел Кинг Дейвид…

Ромни също така е споделил с донорите, че е чел книги и се е доверил на собствения си опит в бизнеса, за да разбере защо разликата между двете икономики е толкова голяма.

„И сега, когато съм тук и разгележдам градовете и постиженията на хората от тази нация, аз си давам сметка за силата на културата и няколко други неща”, е заявил Ромни, изброявайки след това иновативния бизнес-климат, еверейската история на проспоритет в трудни условия и “ръката на провидението”.

Палестинците са останали не особено доволни от тези думи.
„Какво прави този човек тук? “ е заявил Саеб Ерекат, високопоставено палестинско лице. „Вчера провали преговорите, казвайки, че Йерусалим е столица на Израел, а днес казва, че израелската култура е по-напреднала от палестинската. Това не е ли расизъм?“

За да осложни още повече ситуацията от казаното, господин Ромни дори не е назовал правилните цифри. Доходите на глава от населението в Израел са повече от $31 000, докато в палестинските територии те са около $1 500. Тази разлика в цифрите не може да бъде сравнение между индустриалните протестанти и безгрижните католици. Това са числа, които са сходни с разликата между Южна Корея и Гана. Такава разлика не се получава от културни различия.

Причината повечето палестинци да имат доходи, типични за страните от третия свят, е това, Read the rest of this entry

45 години след Шестдневната война

Тази година се навършват 45 години от Шестдневната война, благодарение на която Израел завладява Ивицата Газа, Синайския полуостров, Западния Бряг на река Йордан (включително източен Йерусалим) и Голанските възвишения.

По този повод израелският активист за мир и автор на книгата „The General’s Son: Journey of an Israeli in Palestine“ Мико Пелед публикува свой анализ за причините за войната, както и равносметка за последиците от нея.

Мнозина днес вярват, тъй както се е вярвало и в миналото, че Израел е бил принуден да започне превантивна атака през 1967 г., защото страната е била изправена пред екзистенциална заплаха от страна на арабските армии, които са били готови и са възнамерявали да унищожат Израел. Но изглежда, че баща ми, генерал Мати Пелед, който е бил генерал в логистичното отделение на израелските отбранителни сили по това време, е бил един от малкото, които са знаели, че това не е вярно. В статия публикувана шест години след войната от израелския вестник Маарив, той пише: „Бях изненадан, че Насер решава да постави войските си толкова близо до границата ни, защото това ни позволщваше да ги унищожим по всяко време, стига да искаме, това бе ясно за всеки знаещ човек. От военна гледна точка, не израелската армия бе в опасност, а египетската армия.“ В интервюта през годините, израелски политици, както и други генерали, които са служили по онова време, потвърждават това мнение:

Ето няколко цитата:
“През юни 1967 ние направихме избор. Това, че египетската армия се бе събрала в Синай, не доказва, че Насер наистина е смятал да ни атакуват. Трябва да бъдем честни с нас самите. Ние решихме да ги атакуваме.
….
Не направихме това (ред. започнахме войната) поради липса на алтернативи. Можехме да изберем да чакаме. Можехме да изпратим армията вкъщи. Кой знае дали са щели да ни нападнат? Няма никакво доказателство за това. Всщност има аргументи точно в обратното.“
55-о обръщение на министър-председателя Бегин по време на церемонията по дипломирането на National Defense Collegeense College- 8 август 1982

“Не вярвам, че Насер е искал война. Двете дивизии, които бе изпратил в Синай на 14 май не можеха да бъдат достатъчни, за да започнат нападение срещу Израел. Той го е знаел и ние го знаехме.”
Рабин, Le Monde, 28 февруари February 1968

“Никога не е имало опасност от унищожение. Тази хипотеза никога не е била обсъждана в сериозни срещи.”
Генерал Езер Вайцман, цитиран във вестник Маарив, 4 април 1972

Всички обсъждания и закрити заседания на израелското правителство преди войната са много добре описани и документирани от израелския историк Том Сегев в книгата му “1967: Israel, the War and the Year That Transformed the Middle East“.
В книгата си Сегев цитира Ариел Шарон, който на 25 май 1967, или 11 дни преди началото на войната, е заявил, че създадените обстоятелства са “историческа възможност“ да унищожат египетската армия. Тогава министърът от партията на труда Алон предложил да “създадат предтектс“, който да им позволи да твърдят, че Египет е започнал войната. Те са се нуждаели от предтекст, защото дори техният основен партньор САЩ са били убедени, базирайки се свои проучвания и източници, че “Египет е нямал намерение да атакува.“

А каква е равносметката днес, 45 години след края на войната:

Вече 45 години последователни израелски правителства инвестират милиарди долари в завоюваните през 1967 години земи, правейки ги необратими, премахвайки всякаква възможност двудържавното решение да се превърне в реалност. Градове, магистрали, молове и заводи са построени в Западния бряг, за да могат еврейски израелци да се установят там, а чрез терор власт да бъде наложена над палестинците, чиито земи са били взети. Чрез отказа на достъп до вода и земя, чрез възпрепятстването на свободното пътуване, чрез лабиринта от дискриминационни закони и ограничения, чрез военните нападения, чрез всичко това, Израел е посветил огромни ресурси, за да постигне потисничеството и преследването на палестинците.

Сега отново Израел е изправен пред две възможности: Read the rest of this entry

Зад маската на законността: Декларирането на частна земя за държавна

Източник на статията: Бтселем, Март 2012:

След решение на Върховния съд от 1979 година, което забранява присвояването на частна палестинска земя с цел строеж на еврейски поселения, заселническата индустрия използва само държавна земя.

Въпреки това, земята записана в държавните регистри като собственост на правителството преди Израел да окупира Западния бряг през 1967 година е била 527 000 дунама или 9 процента от Западния бряг, изключвайки Източен Ерусалим. По-голямата част от държавните земи са били в долината на река Йордан, a в централния планински регион е нямало регистрирана почти никаква държавна земя.

След решението на Върховния съд от 1979 година, в съответствие със своята заселническа политика, Израел е декларирал повече от 900 000 дунама за държавна земя. През всички тези години Бтселем и други хуманитарни организации са критикували тази политика на Израел, както на процедурални основи (на палестинците често е отказвано правото ефективно да обжалват присвояването на тяхна земя), така и защото тази политика е в нарушение на международните закони, които забраняват окупиращата сила да извършва трайни промени и трансферира своето население в окупираните територии.

източник: http://www.a-w-i-p.com

В свой нов доклад Бтселем се опитва да анализира политиката на деклариране на земи за държавни от гледната точка на местните поземлени закони, най-важен от които е Османският кодекс за земите от 1858 година. Докладът предоставя подробен анализ на кодекса от 1858 година, както и на османските, бритaнските и йорданските закони, които са били добавени към него.

Анализът показва, че прилагането на израелската политика за деклариране на държавна земя е незаконнo, тъй като определя земи за държавни, дори когато те са частна палестинска собственост.

Политиката е прилагана най-вече върху т.нар. мири земи, които представляват земитe в радиус от 2,5 км от застроените площи на дадено населено място към 1858 година, независимо дали земята е била култивирана или не. Пасбищата също биват одържавявани. Докладът “Зад маската на законността” показва, че политиката на Израел нарушава местните поземлени закони по три основни начина:

1) Според член 78 от османския кодекс, фермер, който култивира мири земи в рамките на десет години получава правото на собственост върху тях. В закона обаче не е дефинирано за какъв вид култивиране става дума. Това обаче е от важно занчение за централния планински район в Западния бряг, който е най-вече скалист, само малка част от земите са обработваеми.

Върховният съд по време на Бритaнския мандат отсъжда, че в скалистите учаcтъци, култивиранeто на отделни парчета земя, разпръснати между невъзможни за обработване скалисти земи, дава право за придобиване на собственост върху целия парцел. Това пояснение на закона се е прилагало в Западния бряг и в периода на йорданско управление.

След окупирането на земите, Израел прилага различно и доста по-строго тълкуване: човек, който тъврди, че има права на собственост върху скалисти земи, трябва да докаже, че култивира поне 50 процента от целия парцел. Ако култивираната земя е по-малко от 50 процента, целият парцел е обявяван за държавна земя, оставяйки фермерът без никакви права. По този начин Израел одържевява земя, която според местните закони е частна палестинска собственост.

2) Върховният съд по време на Бритaнския мандат отсъжда, че фермер, който е култивирал мири земи за повече от 10 години и след това е спрял да ги засажда не губи правото на собственост, което вече е получил, дори ако не ги е регистрирал на свое име в държавния регистър. Това тълкуване на закона се е прилагало в Западния бряг и в периода на йорданско управление.

След окупирането на земите пез 1967 година Израел интерпретира законa по коренно различен начин – неригистрираната мири земя, която е било култивирано 10 или повече години, но след това в даден момент грижите за нея са спрели, е била обявявана за държавна земя. По този начин Израел декларира големи парцели земя за държавна собственост, въпреки че според местните закони, та са частна палестинска собственост.

3) Според османския кодекс от 1858 година, т.нар. metruka земя може да бъде два вида обществена земя: земя, която служи на нуждите на цялото население (например пътища), но и е замя, която служи на определена група хора, например пасбище, което дадено село използва в продължение на много години. Върховният съд по време на Бритaнския мандат отсъжда, че за да добият пълни права върху земите, жителите на дадено селище трябва само да докажат, че са използвали земята в продължение на години с цел пасене на животни.

Израел обаче отрича това право на собственост на палестинските общности върху общинските пасбища. Точно обратното, в много случаи одържевяването от страна на Израел се основава на твърдението, че земите не са култивирани, а са били използвани само за пасене. Правителствено проучване от 1976 година показва, че в Западния бряг по това време е имало 3,6 милиона дунама пасбища, два милиона, от които (или около 35 процента от територията на Западния бряг) са били негодни за култивиране. Без съмнение, голяма част от тези земи са metruka земи и принадлежат на палестинските общности. Обявяването на тези земи за държавни и използването им за построяване на поселения е в нарушение на местните закони.

В допълнение към теоритичния анализ на местните закони за земите, докладът съдържа и сравнение върху големината на земи в района около Рамала, които са били държавни по време на йорданското управление, с обявените от Израел за държавни земи днес. Проучването показва големи разлики.

Например, по време на йорданското управление половината земя, принадлежaща към село Еин Киния бива записана в регистрите, като само един дунам от регистрираната земя е обявен за държавна собственост. За сравнение, съседното село Ал Дяния не успява да бъде регистрирано по време на йорданското управление, за това Израел обявява 34 процента от земята за държавна собственост и построява върху нея поселенията Долев и Талмон.

В село Кафр Акаб, което се намира южно от Рамала по време на йорданското упавление 3 240 дунама земя са били регистрирани, само 2,4 от тях (или 0,1 процента) са орпеделени за държавна земя. От земите на селото, които не са били регистрирани по това време (2 250 дунама), биват опеделени по-късно от Израел за държавна земя цели 1 415 дунама (или 63 процента). Тези земи са използвани за построяването на заселническото селище Кохав Яаков.

Тези данни, както и други факти и таблици, включени в доклада показват, че декларирането на земи за държавни от страна на Израел е доста различно от това на Бритaнския мандате и Йордания. Фактите също така подкрепят заключението, че значителен процент от земите, които Израел е декларирал за държавна собcтвeност са всъщност частна палестинска собственост. Те са били отнети от техните собственици чрез манипулиране на законите и в нарушение на местните и международните закони.

За “косенето на тревата“ в Газа

23 са жертвите в Гaза след няколкодневно бомбардиране от страна на Израел, десетки други са ранени. Израел твърди, че атаката е опит да се спрат палестинските “терористи” и “ракетния обстрел”.

Но в действителност Израел провокира това насилие. Според някои коментатори целта е да увеличи натиска за война с Иран, както и да отблъсне Хамас от пътя на дипломaцията и да се опита да ги върне на пътя на насилието.

Ранено палестинско дете в Газа, 11 март 2012. Снимка Ali Jadallah - APA images

Сред жертвите от неделя са 12-годишния Аиуб Усеила от бежанския лагер Джабаля, като при нападението неговият седем-годишен братовчед е бил също ранен. Много други са пострадали от ужасни наранявания, твърдят от болницата ал-Шифа в Гaза:

Израелското нападение започна в петък миналата седмица с незаконната екзекуция на Зухаир ал Каиси и Махмуд ал Ханани от Popular Resistnace Committees (PRC), които Израел обвини, че стоят зад планинрането на атаката близо до египетската граница миналата година. Това твърдение обаче е невярно и в противоречие с предишни такива от израелска страна. Повече информация може да намерите в аналииза на американско-еврейския журналист Макс Блументал.

Израелската атака над Гaза всъщност протича по начин, познат ни от миналото – Израел извършва убийтво, знаейки много добре, че палестинските фракции за съпротива ще отвърнат. След това използва този отговор – дозина ракети, изпратени към териториите на Израел, които рядко нанасят щети или наранявания – за да продължи с бомбардирането на Ивицата.

Рутинната политика на Израел да извършва убийства без присъда или дело, базирайки се на неубедителни обвинения, е в нарушение на международните закони и твърденията на Израел, че е “демократична” страна.

Същевременно доста израелски коментатори също признават, че Израел е провокирал тази вълна от ново насилие. Или както Яков Кац пише в Jerusalem Post:

“Когато израелската армия е решила да убие лидерът на PRC, тя е била наясно какво ще последва. Предварителните преценки са сочили, че около 100 ракети на ден са щели да бъдат изстреляни към израелските земи, но правителството е решило да плати тази цена.”

Гидеон Леви коментира за вестник “Аарец“:

“Кой започна? Израелската армия и Шин Бет. Те оставят след себе си впечатлението, че извършват целенасочени убийства винаги, когато могат, а не когато това е наложително.
А кога такива убийства са нужни? Read the rest of this entry

Апартейд

Ран Грийнщайн

Статията е превод на част от публикацията Israel/Palestine and the Apartheid Analogy: Critics, Apologists and Strategic Lessons на еврейския професор от Южна Африка Ран Грийнщайн:

“През последните години все повече се обсъжда силната прилика между израелската система на политически и военен контрол и апартейдната система, позната от Южна Африка. Движения и активисти, които са против окупацията, започнала през 1967 година, често говорят за тези прилики, докато официалните израелски лица и говорители постоянно ги отхвърлят. За съжаление много малко научни трудове анализират този въпрос по нужния начин.

Преди да се занимаем с анализа на тази тема, без да изпадаме в обичайната концептуална и политическа “бъркотия”, която проваля градивния дебат, е нужно да изясним три важни точки:

1. Нужно е да обсъдим за кой Израел става дума: Израел, който съществува днес – с граници от Средиземно море до река Йордан, или Израел, който съществуваше преди 1967 година в рамките на Зелената линия?

Става дума за държавата Израел, която включва всички жители в рамките на Зелената линия, или тази, включваща и онези отвъд нея? Израел по начина, по който се дефинира сама, или Израел, по начина, по който е призната от международната общност?

Но кое определение на Израел е законно съгласно международното право? Дали палестинските територии, окупирани през 1967, са част от Израел или не?

Кои граници (географски, политически, идеологически и морални) са релевантни за нашата дискусия? Как те затрудняват правилното разбиране на същността на този режим и отношението между различните групи от населението, което живее там?

Всяка от тези дефиниции би довела до различни заключения при анализа на аналогията с апартейд режима. В тази връзка може би най-важният въпрос е каква е връзката между трите компонента: ‘в границите на Израел’ (тези от преди 1967 година), ‘Велик Израел’ (отвъд границите от преди 1967) и ‘Велика Палестина’ (по-скоро демографско, отколкото географско понятие, отнасящо се до всички араби, които произхождат от Палестина в периода преди 1948 година).

2. Трябва да направим разлика между историческия апартейд (система, която се наблюдава в Южна Африка между 1948 и 1994 година) и общото понятие за апартейд, с което се обозначава всяка потискаща система, която дава различни социални и политически права в зависимост от произхода на дадено население (включително на расова основа, но не и задължително). Може да се каже, че Израел практикува апертейд в общия смисъл на това понятие чрез отричане на права и дискриминация на базата на произход.

3. Нужно е да се направи разграничение между степента на сходство на южноафриканските закони, структури и практики и техните израелски еквиваленти, както и последвалите стратегии за политическа промяна. Дори ако заключим, че има голяма степен на структурна прилика между двете държави, то това не означва, че може да приложим в Израел политическите стратегии, които са имали успех в Южна Африка. Нито ще ни каже много за посоката, в която израелската система на контрол се е насочила. За да постигнем това, ние първо трябва да проведем конкретен анализ на израелското и палестинското общество, техните местни и международни пристрастия, подкрепа, уязвимости и така нататък.

Но какво е апартейд?

Според международната конвенция за предотвратяване и наказание на престъплението апартейд, приета от Генералната асамблея на ООН през ноември 1973 година апартейд е „престъпление срещу човечеството” и нарушение на международното право.

Апартейд означава „подобни политики и практики на расово разделение и сегрегация, които са били провеждани в Южна Африка, извършени с цел да остановят и запазят доминирането на една расова група над друга расова група и системно да ги потискат“. Това включва законови и други мерки, които целят „да попречат на дадена група да участва в политическия, социален, икономически и културен живот в страната, както и умишленото създаване на условия, които да попречат на пълното развитие на тези групи, най-вече като се отказват на представителите на дадена група основни човешки права и свободи, сред които правото на работа, правото на синдикали, правото на образованине, правото да напуснат и да се върнат в своята страна, правото на националност, правото на свободно движение и пребиваване, правото на изразяване на мнение, правото на свобода за мирно събиране и сдружения“.

В допълнение се включват и мерки, които целят „да разделят населението на расова основа като създават отделни резервати и гета за членовете на дадена расова група или групи, като и не позволяват смесни бракове между отделните групи, отчуждаването на поземлен имот, принадлежащ към друга расова група или групи, или на нейни членове“.

Това не е пълен списък и не всички практики, които са част от него, трябва да присъстват едновременно, за да се квалифицира дадена система като апартейд. Една точка, която се откроява тук е понятието раса: Ако се придържаме към общата дефиниция на раса (с посочване на общ биологичен произход, който обикновено се свързва с прилики във външния вид, предимно цвета на кожата), то този термин е неприложим в случая с Израел. Определението очевидно не е релевантно за отношенията между израелските евреи и палестинските араби. И двете групи са расово разнообразни и не могат да бъдат разграничени въз основа на външния вид.

Но терминът раса – точно като термина апартейд, може да се приложи и с по-широко значение. Международната конвенция за премахване на всички форми на расова дискриминация, приета от Общото събрание на ООН през декември 1965 г. орпеделя термина „расова дискриминация“ за “всяко различие, изключване, ограничение или предпочитание на основата на раса, цвят на кожата, произход, националност или етнически произход, което има за цел или резултат да унищожи или наруши признаването, ползването или упражняването на равни човешки права и основни свободи в политическата, икономическата, социалната, културната или всяка друга област на обществения живот.“

Тъй че, ако поставим заедно двете определения (за апартейд и раса) в крайна сметка определението за апартейд е, че това е набор от политики и практики, свързани с дискриминация и юридическа, политическа и социална маргинализация въз основа на раса, национален или етнически произход.“

Има ли апартейд в Израел?

След задълбочен анализ (който може да прочетете в пълната публикация на Ран Грийнщайн), авторът заключава, че “не е възможно да разглеждаме Израел, изолирано от окупираните територии, тъй като те са ефиктивно контролирани от Израел и поради това са важна част от всеки политически анализ.“

Един от аргументите на защитниците на Израел винаги е бил, че в Израел има еврейско мнозинство и то има правото да решава как да се живее в даденото общество. Ако мнозинството иска да се ограничи имиграцията и даването на гражданство на неевреите, то това е право на мнозинството. Но както Ран Грийнщайн отбелязва:

“От това твърдение липсват няколко неудобни факти. Например, евреите са станали мнозинство в страната само чрез етническо прочистване през и около 1948 г. Всъщност много преди резолюцията на ООН за разделяне от 1947 г., ционисткото движение е било създало все по-разширяваща се зона на изключване, чрез прогонване на всички палестински арабски жители от земите, придобити от официалните еврейски агенции и не давайки достъп на неевреи до работните места. Най-важният факт е, че палестинците не са имигранти, те не са група хора, които търсят права в чужда държава, а в своята собствена. Този факт остава игнориран. Вместо това, се наблюдава обратното: еврейски имигранти-заселници получават директно права за сметка на местното арабско население.“

Друг аргумент при защита политиката на Израел за позволяване на всеки евреин да живее в териториите, дори когато нито той, нито предците му са живеели в тях в последните няколко хилядолетия, докато същевременно това право е отказвано на палестинци, които са родени или чийто родители са били родени там, е че това се е случвало и друг път в близкото минало – в Германия, Полша, Чехия, Индия. Ран Грийняайн отново отбелязва:

“Този аргумент отново съзнателно игнорира важния факт, че нито една европейска държава не признава правото на “етнически роднини” да се завърнат за сметка на местното население. Законът за завръщане в Израел, който дава правото на гражднаство на всички евреи (дори когато нито те, нито техните предци са живеели в земите през последните няколко хилядолетия) и отрича същото право на палестинците (дори когато те или техните родители са били родени там), е без паралел. Никоя друга държава няма подобна политика, нито дори Южна Африка по време на апартейда.

Остават Индия и Пакистан, но и тук има две основни разлики с Израел. Първо, между тези две страни е имало симетрична размяна на население, докато Израел прогонва местното население едностранно. Втората разлика е, че бежанците от Пакистан и Идния съставляват 2-3% от населението на съответната страна, докато палестинските бежанцти от 1948 година са съставлявали около 80% от арабското население. Заместването на мнозинството от местното население със заселници имигранти е безпрецедентно. Това е можи би една от разликите между системата в Южна Африка и Израел, докато първата е експлоатирала местното население, втората го е прогонила.“

След това авторът припомня, че страданието на страната окупатор не може да бъде сравнявано с това на окупираните, защото първите “са нарушители, те не страдат, те причиняват страдания, те правят повечето убийства и осакатявания, по-голямата част от щетите и всичкото отчуждаване на земя и политическо потисничество. Това че палестинците не са потиснати на расова основа, а вместо това на национална, не компенсира огромната разлика във властта, ресурсите, способността да се нанасят поражения и безнаказаността, с която Израел преследва своята окупаторска политика.“

И заключва:
“Като се има предвид апартейдът в общия смисъл на това понятие, то тогава израелските политики и практики покриват голяма част – макар и не всички – от критериите, определени в Международната конвенция за апартейд, когато той се основава на етно-национална, а не на расова основа.

Това не означава, че израелското общество, държава и система за контрол са наистина същите като тези в Южна Африка, въпреки че имат някои прилики. Никакъв случай не е копие на останалите. Дори и страни, които имат обща история с Южна Африка – като Зимбабве и Намибия под колониалното управление – не имат еднакви системи, в допълнение, самият апартейд се е променил съществено с течение на времето.“

Хумус и фалафел са вече „израелски“, сега е ред и на палестинския зехтин

източник Electronic Intifada

Това че ционистите са си присвоили важна част от палестинската културата – като например храните хумус, фалафел и мафтул – и ги представят по света като “израелски”, отдавана ядсова палестинците, особено когато тези продукти се използват като средство в международната пропаганда и маркетинг, които целят да изтрият палестинските права и история.

Сега израелски заселници в окупирания Западен бряг се опитват да откраднат може би най-важния палестински символ, който същевременно е и главен източник за оцеляване сред палестинските фермери: зехтина и свързаната с него култура.

Професионално заснето видео, което бе публикувано в YouTubе от “Matteh Binyamin Regional Council” – организация на дозина незаконни израелски колонии в окупирания Западен бряг – се опитва да убеди израелците, че еврейските заселници, а не палестинците, са тези, които в действителност се грижат за маслиновите дървета и за историческото наследство на маслиновите дървета и културата свързана с тях.

Видеото е пример за все по-елегантната пропаганда, която е насочена към израелското население, както и международната общност.

Кратко обобщение на показаното във видеото:
Видеото е озаглавено “Чудото на бутилката зехтин и чинията с хумус” – алюзия към мита от Ханука, познат като “Чудото на олиото”.

Самото видето представя скеч, заснет в ресторант в палестински град в рамките на границите на Израел от преди 1967 година.
Израелец седи на една от масите, върху която са сервирани хумус и зехтин. Той е показан в образа на наивния либерален светски израелец.
След като намира зехтина за много вкусен, той пита един от двамата арабски сервитьори (те също са показани в стереотипен и мамещ образ) как зехтинът е бил произведен.

Арабският сервитьор му казва как зехтинът е бил произвеждан по един и същ начин от “хилядолетия”. Докато той говори, видеото обаче показва кадри с религиозни заселници, които използват модерни технологии за правене на зехтин, вместо палестинци, които да берат маслини и да правят от тях зехтин.

Накрая на видеото израелецът изяжда своето ядене, мислейки, че е ял вкусен палестински зехтин. Но тогава двамата сервитьори отиват в кухнята и започват да се шегуват с факта, че зехтинът всъщност е произведен от заселници. Тогава камерата показва еиткетът на бутилката, върху който на иврит е написано “Зехтин Бинямин, студено-пресован.”

Да припомним: Опитите на Израел да разруши палестинските маслинови дървета и култура.
Израелските заселници и израелската държава постоянно разрушават палестински маслинови дървета, а заселниците често атакуват палестинците, докато се грижат за дърветата или по време на беритба. За повече информация – няколко примера.

Но в това няма нищо ново. След като ционистите прогонват по-голямата част от палестинското население от страната през 1948 година, те е трябвало да решат какво да правят с маслиновите горички, пръснати из цялата страна. Ето какво Мерон Бенвенисти си припомня в своята книга Sacred Landscape (2000):
“Първоначално официалните лица, отговорни за еврейските поселения смятаха, че производството на зехтин може да се превърне в доходоносен бизнес, но бързо стана ясно, че еврейският селскостопански сектор не е подготвен за производство, което изисква толкова много ръчен труд. Погрижиха се за и култивираха само част от маслновите дървета, докато по-голямата част от тях бяха изоставени. Десетки хиляди дунами от маслинови дървета са били изкоренени, за да се освободи място за други посеви.“ (165)

Именно в този исторически контекст, както и в контекста на случващото се насилие и терор днес, заселниците се опитват да си присвоят и грижата за маслиновите дървета.

Заселниците си присвояват откраднатата палестинска култура
На края на видеото е показан следният текст:

Еврейските фермери се завърнаха в планините на Бинямин и Шомрон, за да отглеждат с любов маслинови дървета, така както това са правили техните прадеди преди хиляди години.
Маслиновите дървета обхващат 3 000 дунама и с тях се произвеждат 500 тона зехтин на година.

Кой стои зад това видео?
Както вече споменахме, видеото е представено от “Matteh Regional Council,” но на края на видеото е показано логото на онлайн фирма за връзки с обществеността, която се казва Рогатка. В страницата на компанията се казва:
Наши клиенти са Jerusalem Center for Public Affairs, Likud, ‘Latma’ – и други.
Jerusalem Center for Public Affairs е тинк танк (мозъчен тръст) за военните институции в Израел, именно от там тръгва израелската НПО „Монитор“, екстремна група, която отправя клевети и атакува израелци, палестинци, евреи и други, които критикуват Израел.

Latma е „сатирично“ уеб-базирано шоу, управлявано от Каролин Глик, редактор във вестника Ерусалим пост. Но шоуто вместо да се концентрира върху производството на сатира, по-скоро разпространява видеа, които подбуждат към ислямофобия и расизъм, включително скорошно видео, в което се разпространява лъжата, че ​​в Норвегия мюсюлманини са в оснавата на „епидемия от изнасилвания“.

И разбира се „Ликуд“ е политическата партия на израелския премиер Бенямин Нетаняху. Рогатка, изглежда, е един от ключовите им източници за пропаганда в Израел.

Заключение:

Целта на това видео – насочено към израелците – е първо да убеди местното население, че маслиновите дървета, подобно на земята, са принадлежали винаги единствено и само на евреите, може би видеото ще бъде последвано и от кампания насочена към международната общественост. Но като цяло е част от кампанията, целяща да ‘изтрие’ палестинците, да разруши тяхната култура и да обяви всичко, което е останало за “еврейско”.

Още видеа, които документират заселническите атаки върху фермери и разрушаването на маслинови дървета:



Ерусалим

източник
Факти и данни за Ерусалим
Население:
– общ брой: 773 800 (2009)
– 65 процента израелски граждани
– 35 процента палестинци (2010)
– заселници в Източен Ерусалим: 192 000 (2009)
Между 1967 и 2006 година, Израел е отнел правото на пребиваване на около 8 269 палестинци от Ерусалим

Бедност:
– 41 процента от жителите на Ерусалим живеят под границата на бедността
– 65 процента от палестинските семейства живеят под границата на бедността (2010)

Планиране и строителство:
– През 1967 Израел анексира 71 кв.км. земя. От тях, шест и половина кв.км са били част от арабския Източен Ерусалим, докато останалите 64.5 са принадлежали към 28 палестински градове и села в съседство.
– На палестинците е позволена да строят върху седем процента от площта на Ерусалим.
– До 2007 година строителството на разделителната стена е довело до конфискуването на земя, принадлежаща на 19.2 процента от палестинските семейства в Ерусалим.

Ерусалим според международното право
Според разделителния план на ООН от 1947 година, Ерусалим е трябвало да бъде международен град и не е бил включен нито в предложената арабска, нито в предложената израелска държава. Повечето страни и досега не са признали Ерусалим за столица на Израел, много не признават града и за част от Израел.

През 1967 Израел административно анексира земите, принадлежащи към Източен Ерусалим; през 1980 израелското правителство официално анексира Източен Ерусалим. ООН, както и Организацията на Червения кръст, смятат Източен Ерусалим за територия под военна окупация, a палестинските жители на Източен Ерусалим са защитени от Четвъртата Женевска Конвенция.
Международната общност е против действията на Израел в Източен Ерусалим. През 1967 година Генералната асамблея на ООН приема резолюция 253, с която осъжда “мерките, взети от Израел с цел да променят статуса на града” и ги смята за невалидни.

През 1968 Съветът за сигурност на ООН приема резолюция 252, в която се казва, че “всички законови и административни мерки и действия, извършени от Израел, включващи присвояването на земя и палестинска собственост, които допринасят за промяна на статуса на Ерусалим” са невалидни.

През 1980 Съветът за сигурност на ООН приема резолюция 476, с която отново се потвърждава, че “всички законови и административни мерки и действия от страна на Израел, окупиращата сила, които целят да променят характера и статуса на свещения град Ерусалим нямат законова стойност и представляват нарушение на Четвъртата Женевска конвенция, която защитава цивилното население по време на война, както и че представляват сериозна пречка за постигането на пълен, справедлив и траен мир в Близкия Изток.”

През 2004 Международният съд обяви, че “избраният маршрут на стената създава впечатлението, че това са спорни незаконни мерки … които водят до допълнителни промени в демографския състав на окупираните палестински територии.“

Израел твърди, че е получил суверенитет върху западната част на града през 1948 година. След напускането на британците, земите са останали без управление и по време на войната, твърди Израел, те са взели контрол над Западен Ерусалим по легален начин на самозащита. Освен това, Израел смята, че според международното правя няма основание за подкрепа на статута corpus separatum за град Ерусалим. Израел смята, че това е било необвързващо предложение, което никога не е било материализирано.

Израел също така не признава резолюциите на ООН от след 1967 година, както и позицията на Международния съд, обвинявайки ги, че са част от международните институции, които са предубедени спрямо Израел.

Източен Ерусалим
В разделителния план на ООН от 1947, Йерусалим е обявен за „corpus separatum“, тоест градът е трябвало да бъде поставен под специален международен режим, управляван от ООН. Въпреки това, в резултат на войната от 1948 г., Израел налага контрол над 85% от града, днес известни като Западен Йерусалим. Йорданската армия получава контрол върху 11% от земите на града, предимно на изток. Останалите четири процента се смятат за „ничия земя“.

Между 64 000 и 80 000 палестинци са били насилствено изгонени от домовете си от Западен Ерусалим и 40 съседни села; голямата част от тези села са били разрушени от израелските сили, за да се попречи на завръщането на жителите. Имотите, домовете и имуществото на палестинците, които са избягали, се смятат за „изоставени“ според израелски закон от 1950 г., благодарение на който собственост се прехвърля в ръцете на държавата Израел.

Останалите 15% от Ерусалим, включително и Стария град, остават в палестински ръце, докато не са били превзети от Израел по време на войната от 1967 г.

След като „обединява“ града, Израел започва да прилагат сложна поредица от политики и регламенти, с които цели да контролира или да експулсира останалата част от палестинското население, така че да изгради силно еврейско мнозинство в града.

Въпреки изискванията на международното право, резолюциите на ООН и значението на Йерусалим за мирния процес, Израел до този момент отказва да преговаря относно статута на Ерусалим с международни органи или с Палестинската власт.
Всъшност, Израел прави точно обратното. Веднага след приключване на конфликта през 1967 годинс, Израел започва да строи поселения и анексира части от Източен Ерусалим, както и да премества цивилно население, което е в противоречие с Член 49 от Четвъртата женевска конвенция, в която се казва, че “на окупиращата сила не е позволено да премества части от своето цивилно население в територии, които окупира.”

Освен това, израелското правителство е институционализирало режим на систематична дискриминация, потисничество и господство срещу палестинското население в града. Този режим включва дискриминация при разпределението на общински ресурси, конфискация на земя, разрушаване на къщи, политическо потисничество и отнемане на правот на пребиваване на палестинците в Йерусалим.

Израелски заселнически селища и квартали
Израелските поселения в наречения от Израел Велик Йерусалим, включващ не само Източен Ерусалим, но и съседните квартали, построени върху земи от Западния бряг, оформят четири големи кръга около Стария град:
1) стария град и еврейския квартал
2) районът около стария град, наречен от Израел “свещения басейн (the holy basin)”;
3) около анскиращата граница
4) извън границите на анексиращата линия.

В допълнение, някои поселения са построени, за да свържат Западен Ерусалим с хълма Скопий. Тези поселения са известни като барях или “централни” поселения.

Забелязват се четири фази в заселническата политика в стария град на Ерусалим, започанли с разрушаването на мароканския квартал, Харат Ал-Магарба, за да може да се построи площада с размери от 20 000 кв.м. до Стената на плача. По време на втората фаза, която е продължила от 1968 до края на 70-те, Израел разширява Еврейския квартал като конфискува палестинската и мюсюлманска собственост между Арменския и Мароканския квартал – палестинските жители са били прогонени от домовете им, а на тяхното място са били настанени еврейски заселници. Като резултат от тези мерки, еврейският квартал днес е четири пъти по-голям на размери от периода преди 1948 година.

Третата фаза, която продължава и до днес, започва в средата на 80-те години и е свърана с изграждането на израелски поселения в сърцето на мюсюлманския квартал. Четвъртата фаза е свързана с обществената подкрепа, дадена на заселниците в стария град от членове на израелските правителства, започвайки с Ариел Шарон, който по време на управлението си като министър на жилищното строителство, закупува лично жилище в мюсюлманския квартал.

Израел въведе своята идея за „Свещения басейн“ (понякога наричан и Историческия васейн) по време на преговорите в Кемп Дейвид през юли 2000 г. Този басейн обхваща Стария град на Ерусалим и близките населени места – в Елеонския хълм(At-Tur), хълма Сион, града на Дейвид (квартала Силуан), долината Кедрон, гробницата Shimon HaTzadik и квартала Шейх Джара – където се намират места, свещени за евреи, мюсюлмани и християни.

Поселенията в този район са обикновено оградени и охраняеми, намирайки се в сърцето на палестинските квартали. Те са част от опита от страна на израелското правителство, в сътрудничество с заселнически организации, за създаване на факти на земята – низ от селища, които в крайна сметка ще обграждат Стария град, изолирайки го по този начин от палестинското население в Източен Ерусалим.

През 1968 г. Израел започва изграждането на “централните“ поселения, за да свърже Западен Йерусалим с хълма Скопий. Тези селища, също така, развалят териториална цялост между арабските квартали, намиращи се в непосредствена близост до Стария град, разделяйки търговския център на Източен Ерусалим от арабските квартали в северната част на града.

През 1973 г. Израел започна изграждането на заселнически квартали в рамките на общинската граница на Ерусалим, за да създаде еврейско мнозинство, както и бариера между палестинското население в града и палестинците извън общинските граници.

Разпределение на ресурси и средства
В повечето палестински квартали в Източен Ерусалим липсва основна инфраструктура, например тротоари и улични лампи, а много палестински жители не са свързани към отпадъчната система.

Въпреки че палестинците представляват 35 процента от населението на града и макар че плащат по-високи такси от еврейските си съграждани, те получават по-малко от 10 процента от бюджета на града. Например, през 2003 година Източен Ерусалим получава само 8.7 процента от бюджета, тоест всеки палестински жител е получил една петта от полученото от еврейските жители на Ерусалим.

Както таблицата показва, това не е случайност, а в резултат на специална политика. Във всеки отрасъл на общинския бюджет, еврейското население получава лъвския пай от инвестиции, доката на палестинците се дава много по-малко, отколкото заслужават.

Западен Ерусалим Източен Ерусалим
Население: 65% 35%
Тръби за отпадъчни води, шосета, тротоари: 90% 10%
Обществени паркове: 95.5% 4.5%
Басейни за плуване: 91% 9%
Библиотеки: 92.3% 7.7%
Спортни съоръжения: 93.8% 6.2%
Площадки за игра: 99% 1%

Конфискация на земя и собственост
От 1967 насам Израел е конфискувал земи за строителството на нови заселнически селища, които обграждат града в кръг. В много случаи земите са обявени за зелени площи (или площи за отдих) преди да бъдат конфискувани.

Израел също така се възползва от закона за отсъстващия собственик от 1950 година, който дава на държавата контрол върху всяка собственост, която определи за „изоставена“ след войната от 1948 година. Тази политика влиза в сила в анексираните части на Ерусалим – земи са конфискувани в стария град и в квартала Силуан. Тези земи са първо дадени на т.нар Попечител на собственост без собственик (Custodian for Absentee Property), а след това на заселнически организации.

В допълнение Израел прилага и политика на връщане на еврейска собственост в Източен Ерусалим обратно на собствениците, без обаче да прилага съшатата практика за арабската собственост в западната част на града. Земи и собственост в стария град, в кварталите Силуан и Шейх Джара са били конфискувани под предлога, че са били еврейска собственост преди 1948 година. В много случаи, най-вече в стария гад, евреите са живеели в тези жилища под наем преди 1948 година.

Строежът на разделителната стена е също важен щом става за конфискуване на земя. До 2007 година стената води до конфискуването на земи, принадлежащи до около 19,2 процента на палестински семейства в Ерусалим. По време на окупацията, Израел е присвоил над 60 000 дунама (60 000 кв. км.) палестинска земя от окупиран Източен Ерусалим, която е дадена изцяло и само на евреи. Това представлява грубо казано 86.5 процента от цялата площ на окупиран Източен Ерусалим.

Разрушение на жилища
Източен Ерусалим е определен за “окупирана територия” от ООН, както и от Червения кръст (International Committee of the Red Cross). Поради това разрушавнето на палестински жилища е назаконно според член 53 от Четвъртата Женевска конвенция, която позвлява такива действия само, ако са “абсолютно наложителни поради военни операции”.

Основната причина за разрушаването на палестински жилища в Източен Ерусалим обаче е липсата на разрешителни за строеж. В повечето палестински квартали няма градскo зониранe, а на палестинците се позволява да строят само върху седем процента от Ерусалим (или 12 процента от Източен Ерусалим). В допълнение, Израел предпочита и подкрепя строителството на големи мнoгoфамилни жилищни сгради, извършено от строителни компании, като поставя непосилни такси за частно строителство.
Например, палестинско семейство ще трябва да плати 110 000 шекела за разрешително за строежа на къща с размер 200 кв.м., без да се включват разходите за тръби, архитект или адвокати.

Поради това много палестинци в Ерусалим са принудени да строят без разрешителни. Израел издава заповеди за разрушаване, които нямат краен срок и които не се прилагат веднага. Постоянната заплаха от разрушаване създава огромно обществено и психологическо напрежение сред палестинските семейства и обществото като цяло.

Политическо потискане
Полицията и останалите държавни институции не отгаварят на нуждите на палестинското население в Източен Ерусалим, където прилагането на закона на практика не съществува. Израелската полиция извършва забележително ограничаване на палестинското политическо изразяване, като същевременно пази израелските заселници. Докато полицията игнорира палестинтските оплаквания, когато става дума за обществената им сигурност, общностните организатори и политически лидери са често преследвани от израелските власти.

Присъствието на израелски заселници в палестинските квартали, както и прилагането на политика, която цели да защити това присъствие, допълва чуството на несигурност и уязвимост сред палестинците.

Когато заселниците използват физическо насилие срещу палестинските граждани, последните твърдят, че полицията не прилага закона и не наказва заселниците. Палестинците също така се оплакват от нежеланието на полицията да разследва случаи, в които палестинска собственост е била вандализирана от заселници.

Същевременно на всички палестински политически партии и организации е забранено да извършват дейност в Ерусалим, забранено е и членството в такива партии или организации. Тези, които станат членове на палестински политически организации рискуват да бъдат осъдени на дълъг престой в затвора или да бъдат експулсирани, а правото им на пребиваване в родния им град да им бъде отнето.
Дори палестинският флаг е забранен в Източен Ерусалим.

Отнемане на правото на пребиваване
През годините демографският характер на Ерусалим се е превърнал в основен фактор при планирането и развитието на града. От 1967 година Израел се стреми да осигури стабилно еврейско мнозинство в Ерусалим като цяло и особено в Източен Ерусалим за да попречи на реализацията на националните стремежи на палестинците в града.

През 1973 израелското правителство е определило, че еврейското население в Ерусалим трябва да бъде 73,5 процента, докато ареабското 25,5. По-късно тези пропорции са били променени на 72 към 28, а след това на 70 към 30 процента. Очаква се, че до 2020 година палестинското население ще представлява 40 процента от населнието на града.
Основното предизвикателство за израелските демографски стремежи е от една страна голямата по размери израелска емиграция от Ерусалим, а от друга – високата раждаемост сред палестинците. Въпреки усилията да повишат еврейската имиграция в Ерусалим, палестинското население расте три пъти повече от еврейското.

Таблицата показва, че през последните десет години еврейското население намалява, докато палестинското се увеличава.

Година Израелци Палестинци Общо
1967 195,700 67,609 263,309
1987 340,000 135,000 475,000
1990 378,200 146,200 524,400
2000 530,400 218,800 758,300
2009 479,756 294,044 773,800

Не намирайки по какъв друг начин да се справят с това предизвикателством, израелците предложиха политически мерки, които целят да намалят със сила палестинското присъствие в града.

Според израелските закони, на палестинските жители е позволено да живеят и работят в рамките на Израел без допълнително разрешително; получават държавни услуги като здравна осигуровка и имат правото да гласуват по време на местни избори, но не и на парламентарни избори. Те нямат паво на паспорт, за да пътуват в чужбина трябва да кандидатстват и получат разрешително или Документ за пътуване. Ако имат деца и един от родителите не е жител на Ерусалим, детето не се признава автоматично за жител на Ерусалим, вместо това родителите трябва да кандидатстват за правото на събиране на семейството, за да могат да живеят заедно.

В допълнение, според израелските закони правото на пребиваване може да бъде отнето, ако жител прекарва повече от седем години в друга държава, ако получи правото за постоянно пребиваване в друга държава или ако стане гражданин на друга държава. Палестинците, които учат в чужбина, често страдат от тези клаузи, което води до принудителна раздяла от техните семейства.

От 1967 до края на 2006 година Израел е отнел правото на пребиваване на около 8 269 палестинци от Ерусалим. Загубата на това право означава, че те нямат право да живеят в Ерусалим, да получават социални услуги и да пътуват в рамките на Израел.

Изолация на Ерусалим
Изолацията на палестинското население на Източен Ерусалим от останалите палестинци в Западния бряг е част от плана за анексиране на града. Благодарение на тази изолация градът е превърнат от палестинска ‘де факто’ столица в група палестински острови в рамките на еврейски град.

Изолацията на арабския Източен Ерусаслим се извършва по три начина: заселническите селища се строят между палестинските квартали на Ерусалим и Западния бряг, както и чрез магистрали, които се използват главно от заселници и разделителната стена.

Поселенията ефективно изолират палестинското население в Източен Ерусалим от палестинското население в Западния бряг.
Тези селища оставят големите пролуки между палестинското население в Ерусалим и това в другите области на Западния бряг, за това спомагат и изграданите обходни пътища и разделителната стена.

Изграждането на обходни пътища свързва заселническите слеища едно с друго, но същевременно ефективно допринася за разпадането на връзката между палестинските селища, разделяйки палестинските градски центрове от околните села,  както и ограничавайки възможностите за тяхното развитие.

В допълнение, се създават нови географски факти:
* Това представлява де факто анексиране на „общинските“, както и по-голямата част от „съседните“ заселнически селища.
* Част от палестинското население в Източен Ерусалим се намире от грешната страна на разделителната стена.

Разделителната стена разделя селските общности от земята им, която е останала от другата страна не стена. В резултат на затруднения достъп на фермерите до земите им, се наблюдава спад в селскостопанската продукция и поминък.

В допълнение, стената около поселението Маале Адумим, което се простира на изток от Ерусалим, минава през 45% от Западния бряг по широчина, ефективно разделяйки по този начин южната част на Западния бряг от северната, както и от областта около Ерихон, където се намира единственият гранично-пропускателен пункт, който палестинците имат право да използват.

В края на краищата, това е окупацията, глупчо!

източник
Автор на статията е Санди Толан, автор на книгата The Lemon Tree: An Arab, a Jew, and the Heart of the Middle East. Също така преподава във факултета по комуникации и журналистика в Университета на Южна Калифорния.
В момента работи въху нова книга, Operation Mozart, посветена на музиката и живота в Палестина:

Времето и светът сякаш забравиха за нея – окупацията, продължаваща вече 45 години. Светът говори за напрежението в отношенията между Турция и Израел, за това как израелските посланици избягаха за кратко първо от Египет, а малко след това и от Йордания, за опитите на палестинските власти да бъдат признати за държава от ООН…
Но независимо какво турците, египтяните или американците правят, независимо какво ще се случи с молбата на палестинските власти пред ООН, окупацията все още я има – повярвайте ми, връщам се от Западния бряг, където прекарах лятото – и Израел не се отказва от нея. Вместо това, израелците печелят битката, поне тази, която е най-важна за палестинци и израелци, битката за контрол на всеки къс земя.

Сантиметър след сантиметър, метър след метър, Израел продължава да разширява земите под свой контрол, както в Западния бряг, така и в Йерусалим. Което означава, че държавата, която ООН еветнуално ще приеме за свой член, с всеки изминал ден става все по-малка на размери, все по-малко жизненоспособна, все по-малко съществуваща.

Но как палестинците губят своите територии?
По време на мнoгoто ми пътувания из Западния бряг, от Рамала до Дженин, от Абу Дис до Ерихон, от Витлеем до Хеброн, се опитвах да играя малка игра: Дали бих могъл да пътувам една цяла минута без да видя физически доказателства за окупацията?

От време на време, когато например минавах през тесен проход между няколко хълма, това бе възможно. Но в повечето случаи не бе. Почти всяка панорама, всеки завой на магистралата отркиваше пред мен гледката към еврейско поселение, израелски военен контролен пункт, военна кула за наблюдение, бетонена стена, телена ограда със знаци, че зоната е забранена или просто военни джипове, които спират преминаващите коли и проеверяват документите на младите мъже.

Само от началото на “мирния процес“ в Осло до сега броят на израелските заселници се е утроил и вече достига повече от 300 000 души, като в това число дори не влизат еврейските заселници в Източен Йерусалим.

Договорът от Осло, подписан и от палестинска, и израелска страна, разделя Западния бряг на три зони – А, Б и С . По време на подписването, палестинците вярваха, че това е само временно разделение, част от пътя към създаването на независима държава. Но зоните съществуват и до днес.

Израелската стратегия е била и продължава дад а бъде една и съща – те дават на палестинците сравнителна свобода в зона А, която се намира около палестинските градове в Западния бряг, докато запазват пълен контрол над зона С – цели 60 процента от Западния бряг – която се използва за строежа на израелски поселения и често бива обявявана за “забранена военна зона” (зона Б е нещо като междинна зона между тях). Благодарение на тази стратегия често чуваме за разрушаването на “незаконни” постройки и за арести на селяни, които си позволяват да разширят жилищата си.
Ограниченията са строго прилагани, а нарушенията са винаги наказвани.

Когато посетих южните хълмове около Хеброн в края на 2009 година, селяни ми казаха, че дори им е забранено да поправят един едва проходим неасфалтиран път, по който се надяваха децата им да ходят напряко на училище, вместо да им се налага да извървяват 2-3 мили всеки ден.

Нааим ал Адарах от село Атуани е платил цената за превозването на децата по “незаконния” път. Няколко седмици след моето посещение той е бил арестуван, а колата му отнета от израелските войници. Той дори не се е опитал да се оплаче на палестинсктие власти, тези, които подадоха молба за членство в ООН, защото така или иначе те нямат никакви правомощия в зона С.

Израелската стратегия за контрол обяснява и нуждата от мрежа от контролни пунктове; заплашителната разделителна стена (израелците я наричат защитна ограда, а палестинците апартейдна стена”), която разделя не само Израел от Западния бряг, но в много случаи Западния бряг от Западния бряг; неспиращите прогонвания от домове в Шейх Джара (квартал в Източен Ерусалим); систематичното отнемане на йерусалимски лични карти от палестинци, родени в светия град; сложната система от ограничения за пътуване, която принуждава много палестинци да живеят заключени в своите малки население места.

Докато повечето израелци използват като оправдание за тези мерки националната сигурност, за всеки наблюдател е ясно, че главната цел е контролът върху повече и повече земи. Разделителната стена, например, е отделила 10 процента от Западния бряг, които се намират от израелската страна – или както уважаваната израелска НПО Бтслеем твърди, това е „анексация, скрита зад оправданието за осигуряване на сигурност”.

Взети заедно, тези мерки показват целта на израелското правителство – да разделят Палестина на изолирани острови, които да заемат не повече от около 40% от Западния бряг.

В самото начало на Осло палестинците вярваха, че са направили исторически компромис, като се съгласиха на държава върху само 22% от историческа Палестина – Западния бряг и Газа. Реалността в момента е един вид „десет процентно решение“ – малка държава без суверенитет, свобода на движение или контрол на собствената си земя, въздух и вода. Палестинците не могат дори да пробият дупка, за да добиват вода от източниците, намиращи се под краката им.

Живот на фона на контролно-пропускателни пунктове
Нещото, което почти винаги остава пренебрегнато са човешките жертви, които всекидневно хората под окуапция правят. Повече, отколкото по време на предишните ми пътувания до там, аз си тръгнах от това пътуване до Палестина с чувството колкото големи психически щети военната окупация нанася на всеки палестинец. Никой, без значение с колко добро сърце или колко жилав е, не може да избяга от нейните последици.

„Войникът посочи към калъфа на моята цигулка и ме попита „Какво е това?“, ми разказа 13-годишната Ала Шелалдех, която живее в Рамала.

Тя е ученичка в Ал Камаджати (арабската дума за „цигулар“), музикално училище в нейния квартал (което ще бъде във фокуса на следващата ми книга).Тя ми разказваше за инцидент от преди три години, когато на израелски контролно-пропускателен пункт близо до Наблус е бил спрян микробуса, в който се е возила заедно с други млади музиканти. Те са се връщали от концерт.

“Аз му казах, че вътре има една цигулка“, продължава тя. Той ми каза да изляза от микробуса и да му я покажа.“ Ала извадила и показала инструмента на войника.

„Изсвири нещо“, настоял той. Ала изсвирила Hilwadeen (Красиво момиче), песен на известната ливанската певица Файруз. Случилото се е типично за ежедневието в Палестина, но тя все още не може и вероятно никога няма да забрави.

Невъзможно е да се изчисли какви са дългосрочните емоционални щети от такива срещи между деца и възрастни, включително и за израелските войници, които не са имунизирани към собствените си действия.

Унижението при преминаването през контролно-пропускателните пунктове е основен факт от живота на палестинците в Западния бряг. Всеки, дори и децата, може да разкаже поне една случка, в която са изпитали безпомощност, страх и гняв, докато са чакали един войник тийнейджър да реши дали могат да преминат или не. Това е станала толкова нормално за тях, че някои деца не могат да си представят, че в останалата част от света хората не живеят по този начин.

„Мислех, че целият свят е като нас – че са под окупация и че имат войници наоколо“, спомня си по-големият брат на Ала, Шехаде, който сега е на 20 години.

Поглед към един различен живот

Когато е бил на 15 години, той е бил поканен в Италия. „Беше шок за мен да видя този различен живот. Можете да отидете много, много далеч, без да преминавате през контролно-пропускателен пункт. Можете да видите хоризонта много, много далеч, без да видите стена пред вас. Бях толкова щастлив, но в същото време тъжен. Защото ние нямаме тази свобода в моята страна.“

На 12 годишна възраст, Шехаде е видял как братовчед му е бил застрелян от войници по време на втората интифада, която избухна в края на 2001 г.

Един ден през 2002 г., припомня си Шехаде, когато град Рамала е бил за пореден път напълно обсаден от израелската армия, младият братовчед излязал по време на военния вечерен час, за да купи хляб. Чул се изстрел близо до магазина на ъгъла; Шехаде видял как братовчед му пада на земята. Това лято Шехаде ми показа ужасяващи снимки – кръв, течаща от устата и ушите на 12-годишно момче – заснети малко след стрелбата през 2002 година.

Девет години по-късно, Рамала, уж суверенен остров, често се определя за оазис сред пустинята на окупацията.

Улиците и пазарите са пълни с купувачи, както и с много модни ресторанти, които могат да съперничат на европейския заведения за хранене. Жизнеността и лукса в много части на града дават усещането, че това, а не Източен Йерусалим, е бъдещата палестинска столица.

На улиците в Рамала наистина се намират министерствата и чуждите консулства. (Само не ги наричайте ​​посолства!) Но голяма част от тази очевидна свобода и суверенитет е само илюзия.

В Западния бряг пътуване без разрешително, което се получава трудно, е често ограничено до тесни коридори земя, като този между Рамала и Наблус, където израелските военни, за сега, не са поставили контролно-пропускателни пунктове и препятствия. Дори и в Рамала – част от теоретично суверенната зона А – от време на време има нощни набези на израелски войници.

„Беше през декември 2009 г., на 16-ти, около 02:15 – 02:30 сутринта,“ спомня си Селин Дагер, френска гражданка от ливански произход. Нейният палестински съпруг, Рамзи Абуредуан, основател на Ал Каманджати, където и двамата работят, е бил по това време в чужбина. „Аз бях събудена от шум,“ каза ми тя.

Тя станала и видяла, че някой се опитва да отвори входната врата. Помислила, че крадци се опитват да влязат взлом и започнала да крещи към тях на арабски да си отидат. Тогава тя надникнала през един отвор и видяла десет израелски войници в коридора.

Те ѝ казали да стои настрани и в рамките на секунди взривили вратата. Влизайки в апартамента, те насочили своите автоматични пушки към нея. Палестински информатор стоял близо до тях мълчаливо, с черна вълнена маска върху лицето, за да се гарантира анонимността му.

Командирът започнал да я разпитва. „Питаше ме за името ми, с кого живея, започна да ме пита за съседите.“ Селин показала френския си паспорт и го помолила да не буди шестмесечния ѝ син Хюсеин, спящ в съседната стая.

И добавила „Аз просто излизам от къщи директно до моята работа, от работа до дома ми.“ И всъщност не познавала съседите си.

Оказало се, че войниците са взривили вратата на грешен апартамент. Те взривили още четири врати в сградата тази нощ, преди да намерят своя заподозрян: неин 17-годишен съсед.“Разпитваха го в продължение на може би 20 минути и след тогава те го откараха с тях. Мисля, че той е все още в затвора. Баща му също е в затвора.“

Най-затворените хора на земята
Според израелскисте статистически данни, цитирани от B’tselem, повече от 5300 палестинци са били в израелските затвори през юли 2011 г. От началото на окупацията през 1967 г., около 650 000 до 700 000 палестинци са били арестувани от Израел. Тоест около 40 на сто от възрастните палестински мъже.

Почти всяко семейството е докоснато от израелската система на затворите.

Истории като тази на Селин – а те са много такива – се натрупват и създават контурите на това, което може да се нарече култура на окупацията. Те дават обясняват една забележка на Салех Абдел Джауад, декан на юридическия факултет на Университета Бирзеит близо до Рамала: „Аз не си спомням един щастлив ден от 1967 г. насам,“ каза ми той.

Поразен, аз го попитах защо. „Защото“, отвърна той, „ние не можем да отидем до Ерусалим, за да се помолим. А е само на 15 километра. Имаме спомени от там. “

Той добави: „От 17 години не съм бил на море. Не ни допускат да отидем. И дъщеря ми се ожени преди пет години и ние не бяхме в състояние да направим необходимата брачна церемония за нея.“ Израел не е издал виза на египетския зет на Салех, така че той не е могъл да влезе в Западния бряг. „Как да направим сватба без младоженеца?“

Музикална интифада

Един стар съученик и учен по темита на Близкия Изток, който живее в Париж ми напомни, че палестинците са не само жертви, но и участници в собствения си разказ. С други думи, той твърди, че те също носят отговорност за това, което им се случва – не цялата отговорност е върху плещите на окупаторите. Това е вярно.

Подходящ пример е морално и стратегически неправилната тактика на самоубийствените атентати, извършени от 2001 до 2004 г. от няколко палестински фракции като отговор на израелските атаки по време на втората интифада. Тази катастрофална стратегия даде извинение за израелското отмъщение, включително изграждането на разделителната стена. (Почти пълното спиране на самоубийствени атентати се дължи далеч по-малко на стената, в края на краищата строежът ѝ дори не е свършил, отколкото на решението на самите палестински фракции да отхвърлят тази тактика).

Така че, да, палестинците са също „актьори“ в създаването на техните собствени обстоятелства, но Израел остава единствената регионална ядрена мощност, държава с една от най-силните армии в света, както и окупационната сили – и това е определящ факт в Западния бряг.

Днес, за някои палестинци, живеещи под 44-годишна окупация, само да останат да живеят в родната земя е един вид морална победа. Това лято, аз започнах да чувам нов лозунг : „Да съществуваш означава, че се съпротивляваш“ (Existence is resistance). Ако не избягаш, то това значи, че играта не е свършила. А ако можете да привлечете световното внимание към окупацията, то още по-добре.

През юни 13-годишната цигуларка Ала Шеладех донесла своята цигулка до стената при Каландия, някога обикновен контролно-пропускателен пункт между Рамала и Ерусалим, а днес основния граничен контролно-пропускателен пункт, изграден от маса бетон, стомана, желязо и наблюдателни кули.

Трансформацията на Каландия е може би най-мощният символ на решимостта на Израел да не споделя Светия град с палестинците.

Ала и нейните колеги музиканти от младежкият оркестър са били дошли да свирят Моцарт и Бизе пред израелските войници, които са се намирали от другата страна на стоманени пръти. Тяхната цел е била да се изправят срещу окупацията чрез музиката и да кажат: Ние сме тук. Звукът на Симфония № 6 в F майор на Моцарт изпълнил терминала.

Палестинците се спряли и се загледали. Някои се усмихвали. Хората са се приближили, извадили мобилни телефони и започнали да правят снимки, други просто стоели там, около младежкия оркестър, приковани от тази музикална интифада. Музикантите и войници са били разделени от големи решетки. Но когато музиката продължавала да звучи, мрачната бариера, която лишавала от свобода, постепенно се трансформирала в пространство на утвърждаваща радост.

„Това беше“ спомня си Ала, „най-големият концерт в живот ми.“

След известно време някои от войниците подали глава през решетките. За известен момент е било трудно да се каже кой е от вътрешната страна и гледа навън, и кой е от външната страна.

Ако съществуването е съпротива, ако децата могат да се привопоставят на своите окупатори с музикална интифада, то това значи, че още има пространство за нещо неочаквано и трансформиращо да се случи. В края на краищата, апартейдът в Южна Африка се разпадна без кървава революция. Берлинската стена падна бързо, напълно неочаквано.

И със засилването на влиянието на Китай, Индия, Турция и Бразилия, САЩ няма да бъде винаги в състояние да остане закрилник на Израел. В крайна сметка, може би светът ще разбере очевидното: статуквото е неприемливо.

За момента, каквото и да се случи през следващите седмици в рамките на ООН, светът не трябва да губи фокус към това, което всъщност се случва на земята?
В края на краищата, това е окупацията, глупчо!