Category Archives: Ненасилствена съпротива

Кампанията „Добре дошъл в Палестина“ за втора поредна година

За втора поредна година палестински активисти организираха кампанията „Добре дошли в Палестина“. Миналата година публикувах статия на един организаторите, Сам Бахур, в която той описва целта и същността на кампанията:

Повече от 300 международни активисти плануват да кацнат на летището в Тел Авив на 8-ми юли 2011 по покана на 30 палестински граждански организации, които провеждат инициативата “Добре дошли в Палестина” (“Welcome to Palestine”).

При пристигането си на летище Бен Гурион, поканените гости, всички идващи от страни, които имат дипломатически отношения с Израел, няма да скрият своето намерение да посетят Палестинските територии. Тази мирна инициатива, цунами от гражданско неподчинение идва само след като израелските ограничения на движение и достъп до и от Палестина за палестинци и чужденци изчерпаха всички други установени канали, които са в съответствие с международното право и вътрешните закони.

Да припомня, че няма друг начин да влезеш в палестинските територии в Западния бряг и Източен Ерусалим, които са под военна израелска окупация, освен ако не минеш през контролирани от Израел места като летище Бен Гурион или някой от израелските пристанища или гранични пунктове по земя.

След като Израел не промени тази своя политика на изолация на окупираното население, на 15 април 2012 активисти от цял свят се насочиха към летище Бен Гурион, за да участват в „Добре дошли в Палестина“. Голяма част от тях бяха спрени още преди да се качат на самолета за Тел Авив, а повечето от тези, които успяха да стигнат до летището бяха арестувани. Арестувани бяха и израелските активисти, които ги чакаха, за да ги посрещнат на летището.

Израелска активистка бива арестувана при опита си да посрещне международните гости-участници в кампанията. Снимка: UPI/Debbie Hill

За повече подробности, може да посетите официалната страница на кампанията http://welcometopalestine.info/, да прочетете статията от блога на една българка, която е била доброволка в Западния бряг или да видите репортажа на The Real News Network:

Междувременно ми се иска да споделя част от един доста ироничен анализ на израелския колумнист в The Jerusalem Post, Гершон Баскин:

Толкова усилия, за да бъдат спрени група идеалисти, про-палестински активисти, които искат да влязат в „единствената демокрация в Близкия изток.“ Какъв успех.

Ако аз бях участник в тази кампания, сега щях да се смея истерично.

Вижте тези израелци, те изпратиха Read the rest of this entry

Пет счупени видео камери

Документален филм, в който палестинец разказва за и показва ненасилствената палестинска съпротива и действията на израелската армия в родното му село Билин.

Емад Бурнат е роден и израснал в Билин, където семейството му живее скромно от векове, обработвайки иначе скалистата почва. Когато четвъртият му син се ражда преди около шест години, Емад получава първата си камера и се превръща в хроникьор. Тогава Израел започва да строи разделящата стена, конфискувайки земите на палестинските селяни и правейки достъпа до техните ферми невъзможен.

Емад и петте камери, всяка от които разказва историята на палестинската ненасилствена борба в малкото село Билин.

В рамките на повече от пет години Емад снима ненасилствената борба, която се води от двама от най-добрите му приятели. Но собственият му живот и семейство също са повлияни от случващото се. Израелската армия извършва дневни и нощни арести и набези, с които плаши семейството му, неговите приятели и братя, той бива и арестуван. Една от камерите му го спасява веднъж – бива счупена след като войниците стрелят по него.

Сценарист на документалния филм 5 Broken Cameras е израелецът Guy Davidi, режисьори са Emad Burnat и Guy Davidi.

Френски министър определя палестински затворник за “защитник на човешките права“

Палестинският организатор на мирни протести Басем Тамими бе арестуван от израелската армия през март тази година и е в затвора и досега. Тамими, баща на четири деца от Наби Салех, е бил обект на израелските сили за сигурност от началото на невъоръжените протести в селото преди няколко години. Палестинците в Наби Салех настояват за връщането на земите, които са им били отнети от армията и от заселниците от близкото поселение Халамиш.

Тамими по време на едно от съдебните заседания

Миналата седмица, Ален Жупе, френският министър на външните работи и европейските въпроси, е изпратил писмо до Френско-палестинската асоциация за солидарност, в което той изразява дълбоката си загриженост във връзка с обвинителния акт и затварянето на Тамими:

“Господин Тамими, който е бил арестуван на 24 март е обвинен в пет престъпления. Три от тези обвинения се основават на военен указ, който отказва правото на демонстрации на всички палестинци под военна окупация, право, което обаче е всепризнато от световната общност.
Загрижен съм за положението на Тамими точно толкова, колкото сте загрижени и Вие. Европейският съюз е запознат с този случай и смята г-н Тамими за защитник на човешките права и ненасилствен демонстратор. Официален демарш бе представен на израелските власти от главния представител на Делегацията на Европейския съюз в Тел Авив. В него се споменава и европейската подкрепа за правото на мирни демонстрации в палестинските територии.
Що се отнася до въпроса на колонизацията, която г-н Тамими осъжда, аз ви напомням твърдата си позиция, че Франция е също осъжда този тип действия, които ние наскоро квалифицирахме като „провокация“. Колонизацията е в противоречие с международното право и е пречка за мира.“

източник

Не пропускайте да прочетете превода на речта на Тамими ппо време на едно от изминалите съдебни заседания.

Човешкото лице, скрито зад статистическата бройка – 2 част

Хазем Елаиди е от бежанския лагер Магази в Газа. Като младеж той е обичал да чете. През лятото е помогал в магазина на баща си, но в крайна сметка оставял работата и вместо това предпочитал да чете веcтници и новини от света. Той е бил високо интелигентен и добре осведомен млад човек, който се е интерсеувал да знае какво се случва по света. Всеки, които го е познавал, признава, че той е имал голям потенциал. Той е бил харесван и уважаван от хората, благодарение на своята благочестивост. Следвал е химия в университета Ан-Нажах в Западния бряг, но след като в началото на първата интифада посещава семейството си в Газа, границите биват затворени и той не може да се върне в университета. По този начин завършва образованието му.

Младежка снимка на Хазем Елаиди

По време на първата интифада Израел има политиката да изпраща заповеди на случайни млади палестински мъже да се явят на разпит. По време на разпита се очаква те да докладват на израелските длъжностни лица. Обикновено такива призовки за разпит не означават нищо, но когато Хазем отива, се оказва, че в неговия случай става дума за повече от рутинен разпит. Той е задържан административно за срок от три месеца, в което време израелците се опитват да съберат обвинения срещу него. Два дни преди той да бъде освободен, двама затворници, които са били измъчвани, разказват подобни истории за Хазем. Тогава политиката диктува, че, ако двама души дадат сходни показания, лицето, към което те се отнасят трябва да си признае. След като е бил бит и изтезаван, Хазем признава неверни твърдения и е осъден на четири последователни доживотни присъди без да има право на справедлив процес.

Племенницата на Хазем, Фида, познава чичо си чрез тайни телефонни разговори. Мобилните телефони, разбира се, са забранени в местата за лишаване от свобода, но такива се намират като контрабандни. След като прекарва една зима в Газа, Фида публикува разказ, в който подчертава как любовта към затворен роднина не може да бъде победена и успява да премине дори през студените стени на затвора.

Тя също така обръща внимание на условията, на които затворниците са подложени, и унижението, от което те редовно страдат. От 2007 г. насам, Хазем не е получил нито едно семейно посещения като част от широкото колективно наказание за палестинците в Газа, на които им е забранено да видят своите близки зад израелски решетки.

Хубавата новина е, че Хазем Еляди е освободен като част от сделката за затворническа размяна между Хамас и Израел. След 21 години в израелските затвори, той се върнал обратно в Газа в ръцете на болната си майка. Попитах Фида как ще минат честванията в родния им дом. Тя отговори:

Снимка от посрещането на Хазем

„Доколкото знам всеки роднина, който имаме – няма значение колко далечен роднина – ще дойде, за да го посрещне. Предполагам, че над 200 души ще се съберат. Ще бъде хаос! Няколко животни ще бъдат заклани и ще има голям празник. Жените вероятно са се готвели в продължение на дни, правили са сладкиши, за да раздадат на семейството, приятелите и съседите. Моите роднини ще се пътуват в автобуси до град Газа, за да празнуват и приветстват затворниците. След това ще отидат в къщата на чичо ми, където нашият матриарх, баба ми, живее. Те са украсили къщата дни по-рано. Подобно на сватбените празненства, празникът вероятно ще започне по залез слънце и ще продължи през цялата нощ. “

Фида е студент по право в Тексас. Тя отчаяно желае да може бъде в Газа, за да посрещне обратно чичо си и да стане свидетел на щастието, изписано върху лицата на нейното семейство в Газа, когато видят Хазем свободен.

„Иска ми се с всяка частица от моето същество да мога да бъда там с тях. За първи път от няколко седмици, аз няма да се прекарам 8 часа в библиотеката след края на лекциите. Вместо това ще ида направо вкъщи, за да мога заедно с майка да проведа видео чат с роднините в Магази и Деир Ил Балах (друг бежански лагер). Аз ще говоря с чичо ми в 16:00 тексаско време, тоест ще бъде 12 ч. в Газа.

Фида ще отпразнува излизането на чичо си по свой начин. Тя е направила сладки за 90 състуденти от класа по право. Така не само че студентите ще се насладят на сладките, но и ще отварят очите си за тежкото положение на палестинските затворници, може би ще разберат поне малко какво означава освобождението за техните семейства.
източник Life on Bir Zeit Campus
––––––––––––-

Следващият текст е превода на разказа на Shahd Abusalama от Газа за за едно от посещенията му на седмичните протести, организирани от семействата на държаните в израелските затвори палестинци от Газа:

“Когато влязох в сградата на Червения кръст в понеделник миналата седмица, стара жена седеше в ъгъла, едва забелижимо. Тя бе подпряла с ръце главата си, затваряйки често очи без да говори. Бръчките по лицето й, скръбното ѝ изражението, както и счупенената рамка, в която държеше снимка, ме накараха да се запътя към нея.

Опитах се да говоя с нея, но не получих отговор. Отговори ми едва след като започнах да говоря много високо и я хванах за ръце. Осъзнах, че тя почти не вижда и не чува.

“Кой е мъжът на снимката?” попитах високо.

“Това е синът ми Фарес, моят скъп син. Той няма да бъде освободен. Аз съм много болна и скоро ще умра. Миналата нощ прекарах в болница. Защо не освободиха и него, че да може да даде смисъл на последните ми дни след като 22 години вече съм без него? Искам да прегърна сина ми преди да умра,” каза тя, докато горчиви сълзи се стичаха по бузите й.

Не беше лесно да я успокоя, не е трудно човек да си представи колко дълбоки са раните й. Огледах се наоколо, опитвайки се да разбера кой е придружил жената до палатката. Не можех да си предсатвя, че тази възрастна, почти сляпа и глуха жена е дошла сама. Оказа се обаче, че е било именно така.

Мечтател, който никога не се предава
След като започанх да разпитвам хората наоколо, се запознах с жена, която изглежда, че я познаваше. Каза ми, че старата жена, Ум Фарес (Майката на Фарес) живе в Beach Камп. Съпругът й е починал преди години и няма кой да се грижи за нея. Трудно ми бе да повярвам, че тази стара жена, която едвам може да ходи, чува и вижда, живее сама. Ядосах се И попитах как може да оставят горката жена без да я помогнат. Но жената ме успокои като ми каза, че група момичета се редуват да я посещават. С облекчение се зарадвах, че все още се намират грижовни хора и обещах да се присъединя към тях.

Жената ми каза, че когато веднъж седяла с Ум Фарес в нейния скромен дом, възрастната жена изведнъж я помолила да ѝ донесе лист хартия и да напише писмо до сина й.

“Скъпи Фарес, когато бъдеш освободен, ще избера най-красивата булка в Палестина. Ще построим голяма къща, в която ще живея заедно с теб и децата ти. Бъди силен и дано с божията воля скоро бъдеш свободен,” диктувала тя, докато сълзите се стичали по лицето й. Бедната жена не можела да осъзнае, че това може да се случи само в мечтите й. Тя е мечтател, който никога не се отказва.

Никoй не е оставял толкова дълбоко впечатление, колкото тази жена. Моля се да получи възможността да види своя син преди да умре и й обещах никога да не я оставя сама. Има хора, които никога няма да я забравят, нито сълзите й по продължаващото задържане на нейния скъп син.“
–––––––––
Име: Мажде Махмуд За’акик
Семеен статус: Разведен, баща на две деца
Професия: Учител
Възраст: 41 години
Националност: Палестинец
Адрес: Беит Омар
Местонахождение: Задържан в израелски затвор
Обвинение: мирна съпротива срещу окупацията и защита на човешките си права

Мажде Заакик

Историята на неоговото задържането започва на 25 август 2011 – по време на свещения за мюсюлманите месец Рамадан. Мажде постеше. Денят на задържането бе събота, ден, в който обикновено отиваме да протестираме – мирен марш срещу заселническите селища и израелската разделителна стена. Нашето оръжие се състоеше от силата на правотата, знамена, добра воля, мечти, надежди, справедливостта на нашата кауза и защитата на палестинските човешки права и хуманността като цяло.

Тези хуманитарни оръжия тероризират израелската окупационна армия, чийто войници, добре въоръжени с истински оръжия, ни очакваха. Бяхме придружени от десетки израелски и международни мирни активисти, които искат да помогнат мир, свобода и справедливост да настъпи за палестинци и израелци, както и за нас, жителите на Беит Омар, чиято земя е почти напълно отнета от израелксата окупация и заселници.

Когато се приближихме до поселението Карми Цур, което е построено върху земя, принадлежаща на земеделци от Беит Омар, израелските войници ни нападнаха, използвайки сълзотворен газ, гумени патрони и дори стреляйки по нас с живи амуниции. Имаше и пострадали сред демонстрантите от удари на войниците, както и от задушаване след вдишване на газ.

Седем демонстранти бяха арестувани – петима чужденци и израелски активисти, както и двама палестинци. Петима бяха освободени по-късно същата вечер, един испански активист бе освободен след два дни, а седмия арестуван, Мажде Заакики, член на Националния комитет срещу стената и заселниците в Беит Омар, остана в затвора. Той всъщност бе арестуван след края на протеста. Мажде седеше в една кола, когато изведнъж войници дойдоха, изведоха го от колата, арестуваха го, удрайки и обиждайки го.

След като това се случи решихме да посетим семейството на Мажде: Касам е на 5 години И страда от загуба на слуха, за това посещава училището за деца с увреждания в Хеброн.

Касам

Котаиба е на три години.

Котаиба

Веднага щом пристигнахме в дома им, Касам извика “Къде е баща ми?”
Не знаехме какво да отговорим. Един от нас каза, че е отишъл по работа И ще се върне след няколко дни, но за това пък ще донесе подаръци със себе си. Касам обаче отговори гневно “Отведете ме при татко, не искам подаръци, искам татко” и започна да плаче.

Почуствахме се много безсилни, за това просто излезнахме с надеждата, че Мажде ще бъде освободен скоро И ще може да се върне при децата си. Но окупационната армия отказа да го освободи, въпреки че досега няма повдигнато обвинение. Мажде ще прекара три месеца зад решетки без да има присъда или обвинение. Единственото негово престъпление е, че се опита да защити своите права, своята родна земя, своята мечта да живее свободно и с достойнство заедно с децата си, подобно на останалите хора по света.

Автор на текста е Йунес Арар, координатор на комитета за народна съпротива срещу стената и заселниците.

Човешкото лице, скрито зад статистическата бройка – 1 част

Западните медии се опитват да превърнат палестинските политически затворници в статистическа бройка, докато не спират да показват човешкото лице на един израелски войник. През изминаващия месец видяхме много кадри от освобождението на израелския войник Гилад Шалит, чухме и прочетохме редица разкази за живота му, спомени и снимки от детството му, докато стотиците палестинци, които бяха освободени в замяна останаха само като суха статистика – сякаш те нямат детство, родители, които с нетърпение чакат да ги прегърнат, деца, които в много случаи дори са нямали възможността да ги опознаят, но които се нуждаят безкрайно много от родителската им подкрепа. За това ще споделя с вас имената и кратката история на някои от освободените и неосвободените палестински политически затворници.

Крис Бандак, палестински християнин от Витлеем е бил само на 21, когато е бил отвлечен от израелските окупационни сили. Той бе освободен, след като бе прекарал последните 9 години в израелски затвори заради неговата съпротивителна дейност срещу колониалната окупация. Но сделката означаваше той да бъде преместен в Газа.

Крис Бандак и църквата Рождество Христово

В интервю за Ал-Кудс Бандак заяви, че няма роднини в Газа, но откакто е пристигнал там, той се чуства сякаш всички хора в Газа са негови роднини.

Крис Бандак в Газа


Той подчертава, че различните групи за съпротива, включващи „Фатах“ (неговата група), левите групи и ислямските групи се отнасят с уважение и по един и същи начин както с християните, така и с мюсюлманите, за тях всички са палестински другари. Той също така заяви, че окупаторите третират местните жители с една и съща жестокост, независимо от тяхната религия. Той обясни колко болезнено е да се оставят толкова много приятели в израелските затвори.

Майката на Крис до неговата снимка - въпреки че той е свободен, те не могат да бъдат заедно

Ибтисам Елеисауи, палестинска мюсюлманка от Ерусалим е била отвлечена преди 10 години от окупационнните сили.

Току що освободената Ибтисам Исауи (втората от лява) ходи, прегърната от дъщерите си при пристигането ѝ в родния Йерусалим (REUTERS/Ammar Awad)


Тя има 6 деца. Най-малката от тях е била само на 6 месеца, когато нейната майка е била откарана в затвора и тя е плакала най-много при тяхната среща след освобождението на Ибтисам, когато най-накрая е получила възможността да започне да опознава майка си. Най-голямата дъщеря на Ибтисам се е омъжила само седмица преди освобождението ѝ. Болката да не можеш да присъстваш на сватбата на дъщеря си, да не видиш как децата ти растат, е била голяма.

И отново снимка на Ибитсам Исауи и две от дъщерите ѝ в очакване да прегърнат майка си за пръв път от много време


Името Ибистам означава „усмивка“, но тази смела жена е виждал много малко усмивки през последните 10 години. Сега тя се е върнала обранто в родния Ерусалим, само за да стане свидетел на повишеното колониално строителство и усилията да превърнат Йерусалим в „еврейски“ като етнически изгонят местните хора. Тя казва, че е щастлива да бъде със семейството си, но е тъжна, че толкова много хора са останали все още зад решетките.

Ибитсам Исауи с част от семейството си след завръщането си вкъщи


–––––––––––––––––

Мажд Зиада е бил тийнейджър, когато е бил арестуван от израелските окупационни сили. Това се е случило в разгара на втората интифада през 2002 г. По време на своята колективна кампания на арести, израелската армия задържа Мажд, било е една от вечерите на израелската инвазия на градовете Рамала и Ал Бирех. Тогава той е бил на 19 години.

Преди да бъде арестуван, Мажд се е радвал да играе баскетбол в един от водещите клубове в Рамала. С избухването на втората интифада, обаче, животът за него става по-свиреп. Той загубва най-добрия си приятел, който е бил убит от израелски войници, самият Мажд също е бил използвана като човешки щит, когато е бил принуден да ходи пред израелски танкове. Точно преди полагането на училищната матура (tawjehi), окупиращата армия нахлула в дома му и го отвлича, вкарвайки го в джип. Неговото семейство не знае нищо за местонахождението му или състоянието му цели петдесет дни след арестуването му. След това научават от вестниците, че той е бил бит в ареста.

Снимки от детството на Мажд Зиада

Още когато е бил на четири години, Мажд става свидетел на ареста на своя политически активен баща Махмуд. Тогава той е казал на баща си: „Не се притеснявай, татко, аз ще се грижа за майка ми и малката ми сестра.“ В отсъствието на баща му, майка му е работила за да издържа младото семейство. Тя оставила на Мажд грижата за бебето Рая, той я хранел и я е слагал да спи. Баща му е бил в затвора общо седем пъти, но нито веднъж не е бил осъден. Благодарение на неясната политика на административно задържане е „законно“ да бъдеш арестувн и задържан за произволен период от време, без изобщо да се знае причината за задържането.

Мажд и една от сестрите му пред родния дом


В интервю от 2009 г. Махмуд Зиада си спомня: „Израелски войници претърсиха дома ни, след което ми сложиха белезници и ме заведоха с военен джип. Когато се качвах в джипа моят пет годишен син Мажд извика през прозореца „Татко Махмуд, не губи кураж!“
Мажд е придружавал майка си на посещения в затвора, ходел е с нея и на национални събирания. По време на демонстрации той е викал национални лозунги и пеел народни песни.

Първоначално, за ролята си на шофьор след стрелба по пощальон в заселническо селище, Мажд е бил осъден на 15 години затвор, въпреки факта, че пощальонът се е оказал палестинец и не е искал да повдигне обвинение. След неговоата жалба, военният съд (която съди всички палестински затворници) му дава допълнително 15 години за предизвикателното изявление, което той дава:
„Аз не вярвам в този съд, защото той е несправедлив. Аз съм против окупацията и ще продължавам да се противопоставям на нея, така че давайте и ме съдете. Ще се присъединя към моите братя и сестри в затвора и ще приема това за почетен знак.“

Мажд година след арестуването му и днес


Но това не е всичко … двама от останалите трима, които са участвали в тази атака, вече са били освободени (включително действителният стрелец).
Мажд страда от животозастрашаваща болест. Той е загубил слуха в дясното си ухо, поради остро възпаление на ухото, което е би могло да бъде предотвратено, ако той е бил получил адекватна медицинска помощ. Има огромен риск болестта да се разпространи и в останалата част от тялото му, което ще има фатален край, поради това той отчаяно се нуждае от операция.

На семейството му се предоставя рядко разрешение да го посетят в затвора. По време на първите седем години от лишаването му от свобода само най-малката му сестра Хурия е могла да го посещава, тъй като е била непълнолетна. След като тя навършва шестнадесет, посещенията стават по-трудни. След това само майка му получава разрешение да го посещава веднъж на няколко месеца. Миналата година бащата на Мажд най-накрая също е получил разрешение.
Сестра му Хурия казва: „Не мога да прегърна брат ми Мажд вече цели десет години заради израелската окупация. Когато Мажд бе хвърлен в затвора, аз бях на 12, сега съм на 22.“
Мажд Махмуд Ахмад Зиада е все още в затвора и е на гладна стачка. Може да го подкрепите като подпишете петицията за неговото освобождеаване.

Добре дошъл в Палестина – стига да можеш да влезеш

Статия на Сам Бахур за guardian.co.uk:
Израелската заплаха да откаже достъп до Палестина на чуждестраннни посетители е едновременно тревожеща и плашеща. Нашият протест ще бъде цунами от гражданско неподчинение?

Израел систематично е нарушавал редица палестински права: правото на завръщане, правото на свободно движение, правото на достъп до вода, правото на образование, правото на достъп до страната (да не се бърка с правото на бежанците да се върнат) и т.н.

А правото на палестинците да посрещат гости от чужбина е последното нарушение, което може да добаваим в дългия списък. Забраната свободно да посрещат посетители от чужбина е колкото тревожна, толкова и плашеща, особено за страна, която твърди, че е единствената демокрация в Близкия Изток.

Израел заплашва да попречи на палестинците, живеещи под окупация, да посрещнат гости от чужбина. Не става дума за петте милиона палестински бежанци, на които Израел отказва да позволи да се завърнат по домовете си, след като са били прогонени със сила или са напуснали, водени от страх. Вместо това, проблемът сега са чужденци, които просто искат да посетят окупираните територии, техният достъп до Израел е отказан.

Да припомня, че няма друг начин да влезеш в палестинските територии в Западния бряг и Източен Ерусалим, които са под военна израелска окупация, освен ако не минеш през контролирани от Израел места като летище Бен Гурион или някой от израелските пристанища или гранични пунктове по земя.

И така, повече от 300 международни активисти плануват да кацнат на летището в Тел Авив на 8-ми юли по покана на 30 палестински граждански организации, които провеждат инициативата “Добре дошли в Палестина” („Welcome то Палестине“). Делегации от Франция, Великобритания, Белгия, Швеция, Германия, САЩ, Япония и няколко африкански страни се очаква да пристигнат.

При пристигането си на летище Бен Гурион, поканените гости, всички идващи от страни, които имат дипломатически отношения с Израел, няма да скрият своето намерение да посетят Палестинските територии. Тази мирна инициатива, цунами от гражданско неподчинени идва само след като израелските ограничения на движение и достъп до и от Палестина за палестинци и чужденци изчераха всички други установени канали, които са в съответствие с международното право и вътрешните закони.

Най-голямото бездействие идва от Държавния департамент на САЩ, въпреки факта, че Израел дискриминира на границите си най-вече американски граждани.

Но играта на бездействието е към своя край. След като държавните водачи не успяват, хората поемат случващото се в свои ръце. Именно хора като тези, които искат да дойдат в Палестина през тази седмица, както и тези, които се опитват да достигнат блокираната от Израел ивицата Газа по море, или тези, които живеят в Палестина и се съпротивляват срещу окупацията ден след ден, доказват на историците още веднъж, че историята е направена от истински хора, които имат усет за човечеството и смелост да се жертват.

• Сам Бахур е един от координаторите на кампанията.
–––––––

А това е посланието от Laura Durkay, която смята да участва в седмицата на международна солидарност в Палестина заедно със стотици други международни активисти в окупирания Западен бряг и Източен Ерусалим:

“Инициативата включва и масов полет до летище Бен Гурион на осми юли. Стотици активисти плануват да пристигнат на този ден и ако всичко протече по план, те смятат да не лъжат пред израелските служители на сигурността за целта на тяхното посещение.

Може би ще кажете „Ти си луда.Те ще ви депортират, тъй че ще похарчите всички тези пари и време на празно.“

Вярно е, че има възможност да бъдем депортирани. Няма как да окажем контрол върху действията и решенията на израелските власти. Но дори това да стане, не мисля, че стореното от нас, ще бъде напразно.

Разбрах за тази акция преди месеци. Подобно на много хора смятах, че това е страхотна идея, но се страхувах да не бъда депортирана и най-вече да не загубя правото си да влизам в Палестина за в бъдеще, което е особено важно за мен в тези критични времена.

Но тогава дойдоха дните, в които се отбелязва палестинската Накба (15 май) и Накса (5 юни) и разбрах, че седем мои приятели ще бъдат на борда на американската лодка, плаваща към Газа. Така акцията започна да добива все по-ясен вид като важно предизвикателство към израелския апъртайд, с времето осъзнах, че точно аз съм правилният човек да бъда част от това предизвикателство.

Била съм два пъти в Палестина на “свидетелски” мисии. Видяла съм със собствените ми очи какво се случва в действителнсот. Но приключих с етапа, в който отивам там само за да бъда свидетел. Още при последното ми посещение бях основно разпитвана от израелските служители, а откато съм се прибрала пиша и говоря открито в публичното пространство за Палестина, използвайки пълното ми име. Това ме кара да вярвам, че вероятно ще бъда разпитвана независимо колко предпазлива ще се опитам да бъда и да представя себе си като “турист”, това дори може само да ядоса служителите и да ме депортират поради опит за лъжа.

Трябва да отбележа, че напълно подкрепям активисти, които избират да не кажат пълната истина относно своето посещение в Палестина, само и само да могат да влязат и помогнат за преборването на апъртайдната система. Това е стандартна политика и смятам, че трябав да продължим с нея. Но въпреки това се вълнувам от възможността да опитаме този нов път.

Нещо интересно се случи, когато се записах да участвам в акцията. До тогава летището Бен Гурион винаги е било едно от най-малко любимите места за мен. Но след като се записах да участвам в акцията изведнъж се освободих от моите страхове. Контролираните от Израел граници са ужасно място. Te са фабрики, които произвеждат унижение, които дехуманизират и принуждават да стигаме до срамно расово профилиране. Обиконовено, международните активисти и самите палестинци приемат да бъдат подложени на тази система, защото тя е нужното зло, неписаната цена, която трябва да се плати, за да се сдобият с входна виза за Палестина.

Но има нещо толкова прекрасно в идеята да можеш да се противопоставиш на системата, да бъдеш част от мирен граждански акт на неподчинение. Това освобождава всеки инстинкт за непокорност, импулсът, който привлича хора от всички точки на света в Палестина и ги приканва да участват в това масово действие. Перспективата да бъдеш депортиран сам безсмислена и депресираща. Перспективата да бъдеш депортиран заедно със стотици други хора, които са решили да се противопостваят на расистката израелска репресивна политики звучи като нещо, което заслужава да бъде направено.

Красотата на това действие е в това, че до сега то винаги е целяло изолация, а сего се превръща в нещо колективно, масово действие на солидарност. Цялата система от разпити, задържане, затвор и депортиране е предназначена да изолира пристигащия на летището колкото е възможно повече, да се създаде впечатлението, че той или тя е напълно сам срещу тази изключително мощна репресивна машини. Масовото гражданско неподчинение напълно подкопава и обръща тази силна функционалност, което е една от причините Израел да вижда такава голяма заплаха в актове на невъоръжена гражданска съпротива.

Не че някой от нас иска да бъде депортиран. Ние не искаме това. Напротив, искаме да получим разрешение за влизане в Палестина, да можем да пътуваме свободно, за да посетим нашите палестински приятели, това е всъщност универсално човешко право. Но ние нямаме илюзии щом става дума за системата, която стои на пътя ни.

Обичам Палестина. Обичам хората, които съм срещала там, палестинци и израелци, които се борят за палестинското национално освобождение и създаване на страна, в която всеки ще може да живее в справедливо мир с равни права. Да бъдем поканени – и приветствани – в една такава героична борба за нас е голяма чест. Но ме боли, когато мисля за въможността да ми бъде забранено да се върна там в продължение на години.

Но реално, какво оправдание имам да държи токова много на възможността ми да влизам в Палестина, когато достъп е отказван на толкова много палестинци? Когато палестинските бежанци от Ливан трябваше да се изправят срещу израелски снайперисти, само за да зърнат родината си? Когато наскоро бе установено, че 140 000 палестинци от Западния бряг са загубили правото си да се върнат у дома, просто защото те са имали смелостта да живеят, работят или учат в чужбина?

Израел се предизвикана на всички граници. Ако палестинските бежанци имаха смелостта да минат през минни полета, както и хората на борда на Свободната флотилия 2 са готови да посрещнат израелски командоси и флота по вода, защо ние да не можем да се изправим срещу апарата за сигурност на летището. Йала, нека отидем в Палестина.“

Отбелязването на палестинската Накба (Катастрофа) във Витлеем

На 15-и май палестинците по целия свят отбелязват – тяхното прогонване от родните им земи, което те наричат Накба (арабската дума за катастрофа). Преди, по време и след войната от 1948 година, около 750 000 палестинци са напуснали домовете си и им е било забранено да се върнат. Израелският историк Илан Папе описва този трагичен период от палестинската история в своята книга “Етническото прочистване на Палестина“ (превод на първа глава на книгата може да намерите тук).

Американска блогърка, която живее във Витлеем описва отбелязването на деня Накба в родния град на Исус:

Палестинци на път за отбелязването на Накба във Витлеем. На стената е изписано “Любовта побеждава“

Отбелязването на Накба не цели само да припомни какво се е случило тогава, преди 63 години, но е и вид символична борба срещу това, което се случва днес. Хора на жените от Витлеем постигне това чрез музиката. Ние всички отидохме до центъра за справяне с конфликти Уиам, намиращ се в сянката на разделщата стена, и слушахме как те пеят палестински песни на детската площадка – някои от песните бяха традиционни народни песни, други бяха написани от жените в хора в отговор на ситуацията в родните им земи.

В началото на деня, войниците бяха враждебно настроени към нас, на членове на нашата група бе забранено да рисуват нови графити върху стената.
(Произведения на изкуството, както и музиката, са популярен инструмент на съпротива тук)
В края на изпълнението те обаче бяха отворили прозорците на кулата, за да слушат.

“Нашата съдба е да се съпротивляваме“ – интервю с един от водачите на палестинската съпротива

Автор на статията и интервюто е Макс Блументал, награждаван журналист и автор на бестселъри, работещ в Израел и Палестина. Неговите статии и документални филми са публикувани в The New York Times, The Los Angeles Times, The Daily Beast, The Nation, The Huffington Post, Salon.com, Al-Jazeera и много други издания.

Когато се срещнах с Басем Тамими в дома му в родното му село Наби Салех в окупирания Западен бряг през януари, очите му бяха зачервени и подути, отпечатък от мнoгoто безсънни нощи, в които е очаквал израелските войници да го арестуват. След като две деца бяха отвлечени от селото посред нощ и след това бяха подложени на строг разпит, при който направиха невероятни “признания”, арестуването на Тамими бе повече от очаквано.

На 25-ти март армията най-накрая бе дошла и го е откарала във военния затвор Офер, местния вариант на Гуантанамо , където той и преди е бил държан 12 месеца, за извършването на неясно формулираното престъпление “подбуждане”. Делото му пред военния съд, който осъжда 99 процента от палестинските подсъдими, е насрочено за 8-ми май (бел. ред. Тамими все още е в затвора).

Басем Тамими по време на едно от делата срещу него от 12 април 2011 година.(Снимка Oren Ziv / ActiveStills )

Подобно на повечето свои съседи, Тамими е прекарал продължително време в израелски затвори, където е бил жертва на жестоко отношение. През 1993 година, той е бил арестуван като заподозрян в убийството на израелски заселник в Беит Ел. Тамими е бил измъчван в продължение на седмици от израелските тайни служби Шин Бет, който са се опитвали да изтръгнат самопризнание от него. Тамими разказва, че по време на измъчванията дори е бил хвърлян от високия таван към бетонения под. Събудил се е седмица по-късно в израелска болница. В крайна сметка е бил оправдан от всички обвинения.

Заедно със своята съпруга, Нариман, и брат си, Наджи, Тамими е в основата на народната съпротива срещу окупацията в Наби Салех. Тяхната невъоръжена борба е привлякла стотици израелци и международни активисти, които участват всеки петък в демонстрации, които биват винаги посрещани с насилие от страна на израелската армия, вклюичително и с изстрелването на куршуми срещу деца.

Разговарях с Тамими, докато гости влизаха и излизаха от всекидневната в дома му, от межднародни активисти, живеещи в селото, до местни деца и група младежи от близкото село Курауа, които ми казаха, че са дошли да посетят Тамими и семейството му, “защото той представлява палестинската борба”.

Тамими е гимназиален учител в Рамала и това си личи веднага. Едва пристигнал на вохдната врата на дома му, присъствах на едночасов урок по история, отношение и стратегия, които ме информираха за посоката на националната съпротива, която той и съседите му са избрали и оформили по време на седмичните срещи в културния център на селото.

Дискусията ни обхвана различни теми – от началото на съпротивава в Наби Салех през 1967 година до споразумението в Осло, което разделя селото между две административни зони – зона Б и зона С, оставяйки жителите в зона С под израелска власт, кеото означава разрушения на домове и произволни арести.

Тамими твърдеше, че жителите на Наби Салех не само оказват съпротива срещу отнемането на земя от родното им село, но се опитват и да прехвърлят своя ненасилствен дух и борба и в останалите окупирани палестински земи. “Причината армията да иска да разруши това, което се опитваме да създадем е, че нашият модел е основа за трета интифада,” смята Тамими.

Макс Блументал: Носят се слухове, че израелските власти ще унищожат дома Ви, ако продължавате с народната съпротива. Има ли нещо вярно в тези слухове и на какво основание биха могли да сторят това?

Басем Тамими: Моят дом е построен през 1964 година, когато земите на селото бяха контролирани от Йордания. Тогава бе лесно да получиш разрешение за реновиране. Сега, когато искам да построя втори етаж към къщата ми, аз не получавам разрешение от израелците, забранено ми е да строя. По този начин те карат младото поколение да се премести да живее в зона Б, която се намира в центъра на селото.

Тяхната цел е да извършат един вид непряко преместване на населението и събирането му в малка територия, която ще се превърне в бежански лагер в близкото бъдеще. Селото няма да има училище и връзка с прилежащите му обработваеми земи, тъй като ще бъдем прогонени от тях. В бъдеще, земите от зона С, ще бъдат празни, палестинците ще трябав да се преместят в села като Бирзит, които се намират в зона А.

Исках да построя ограда около градината ми, но не го сторих. Знаех, че ще бъде разрушена, тъй като няма как да получа разрешително за нея. Не исках да рискувам като им дам извинение да разрушат дома ми. Всички нови къщи, построени след Осло, се намират в зона Б, няма нито една новопостроена къща в зона С.

МБ: Как се отрази разширението на близкото незаконно еврейски поселение Халамиш върху народната съпротива в Наби Салех? Read the rest of this entry

Среща лице в лице c безсмислена агресия

Toва е разказ на Грошин Баскин (съ-изпълнителен директор на IPCRI, Israel/Palestine Center for Research and Information (www.ipcri.org) и основател на Center for Israeli Progress (http://israeli-progress.org).) за една от провеждащите се всяка седмица демонстрации в Наби Салех, на които той е присъствал. Това е разказ, който хвърля светлина върху израелските военни и техните операции:

В продължение на месеци чувам за прекомерно използване на сила от страна на армията срещу седмичните демонстрации в Наби Салех – малко палестинско село, намиращо се северозападно от Рамала. Миналата седмица гледах няколко видеоклипове в YouTube, заснети от активисти в селото, които показваха насилствени арести. Бях обезпокоен, защото всички клипове показваха как демонстрациите завършват, но никой не показваше как са започнали. Бях убеден, че е имало хвърлени камъни от Шабаб (палестинските младежи), които са довели до насилствения отговор на армията. Така че реших, че трябва да vидя какво се случва с очите си.

Когато се свързaх с израелските активисти, които редовно участват в демонстрациите в Наби Салех, бях предупреден, че е опасно и че няма начин да се знае предварително кога ще се приберем. Те също така ме предупредиха, че има голяма вероятност да бъде арестуван. Аз съм на 55 години и участвам в демонстрации от 12-годишна възраст. Бил съм в опасни ситуации и преди, бях готов и за още една.

500-те жители на Наби Салех, всички те част от рода Тамими, демонстрират срещу продължаващото разрастване на еврейското поселение Хеламиш за сметка на техните земи. От 2009 година насам жителите на Наби Салех демонстрират всеки петък.

В този период около 200 жители са били ранени, повече от 40 процента от тях са деца.

Повече от 15% от жителите на селото са били в затвор, а около десетина къщи са заплашени със заповеди да бъдат разрушени; самото село се намира в зона С, която според споразумението на Осло е под пълен израелски контрол (62% от Западния бряг са в зона C). Наби Салех не е толкова известен, колкото Билин, чийто продължаващи вече шест години седмичцни демонстрации се радват на широко международно внимание.

След като пристигнахме в центъра на селото, бяхме посрещнати сърдечно от жителите. Имаше 20 израелски и 20 чуждестранни активисти, както и 60 местни – момичета и момчета, мъже и жени. След като обедната молитва завърши, всички се събраха на селския площад. Развявайки знамени и пеейки песни за свобода, ние марширувахме към главния път, на около 800 метра от входа на селото.

След по-малко от 100 метра, армията изстреля към нас първата доза сълзотворен газ. И друг път съм попадал сред сълзотворен газ, но този вид бе по-силен от всички, което познавах. Той се задържа във въздуха, изгаря кожата като същевремнно щипе очите толкова много, че е невъзможно да ги отвориш; минава през белите дробове и пречи да дишаш.

Изтичах колкото може по-далеч, но друга кутия газ се взриви до мен.

Армията заобиколи селото и постепенно се насочи към центъра. Тълпата се събра отново на централния площад в близост до хранителния магазин.

Тогава започнаха да ни раздават парчета лук, за да можем да дишаме, както и памук, напоен с алкохол, за да преборим последиците от газта. Доброволци от палестинския червен полумесец също баха там, за да помагат на тези, които имаха нужда от медицинска помощ.

В един момент, газта влезе в очите ми, болката беше непоносима. Откараха ме в една къща, където вееха вятър около лицето ми с парче картон. Собственикът на къщата, Абед, мъж на около 40 години, който е работел като строител в Тел Авив, внимателно изчисти лицето ми с памук, напоен с алкохол. Съпругата му положи резени студен суров картоф върху окото ми, което намали болката. Те се бяха превърнали в експерти при справянето с такива ситуации.

Постепенно армията, която се състоеше от 50 войници, командни коли и джипове от гранична полиция, поеха контрол върху центъра на селото. Те превзеха няколко къщи, намиращи се около главния площад, и поставиха няколко войници на пост на покривите им.

До този момент демонстриращите седяха до хранителния магазин, пеейки от време на време песни и скандирайки против окупацията.

Много от песните бяха палестински версии на песните, познати ни от площад Тахрир в Кайро. Нито един камък не бе хвърлен към войниците, въпреки че няколко бяха хвърлени по-рано, още преди войниците да влязат в селото, но те бяха хвърлени от голяма дистанция и бяха по-скоро гневна реакция, а не знак за реална агресия. Селяните са като цяло решени да се придържат към мирни действия, дори в лицето на ужасната агресия от страна на войниците.

Като човек, който е служил в армията и е бил с години част от обучаването на офицери, бях удивен от неправомерно използваната сила, липсата на реална цел и чистата показност  на сила, демонстрирани от войниците. Няма абсолютно никакъв смисъл и полза от използването на толкова много агресия.

Към 5 вечерта бригадният командир обяви селото за затворена военна зона и заяви, че всички трябва да се разпръснем. Аз се приближих към него и го помолих да мисли по-рационално – какъв е смисълът от това да арестувате всички, попитах аз. Отговориха ми със заповед да се махна.

Десет минути по-късно, изстреляха около 50 ударни гранати към разпръскващата се тълпа, които зашеметиха сетивата и заглушиха ушите ни. Реших да извадя издадената ми от правителството журналистическа карта, с която щях да мога да продължа да документирам това, на което ставах свидетел. Снимах през целия ден и публикувах част от заснето на моята фейсбук страница.

След като аресутваха 11 израелци и един чужденец, военните коли напуснаха селото, оставяки дузина гранични полицаи. Седейки под една черница, трима от тях започнаха да ядат от плодовете на дървото. Приближих се към тях и снимайки ги попитах кой им е дал правото да ядат от дървото. Отваряте ли хладилниците и ядете ли от храната на палестинците, когато влизате в домовете им без покана, попитах ги аз. Очевидно им стана неудобно и те се обърнаха засрамени.

Жителите на Наби Салех се отнасяха към нас със забелижтелно гостоприемство. Въпреки че бяха изтощени от седмичните петъчни атаки на военните, които се провеждат вече две години, те ни посрещнаха в домовете си.

Последната част от представлението на армията дойде във формата на “скункс“ (миризлива течност). След като всичко изглеждаше, че е свършило, армията дойде в центъра са селото и изсипаха един тон от най-ужасно мирищата течност, която най-гениалният израелски химик би могъл да създаде.

Те напълно обляха с нея една от къщите, в които ни бяха предложили подслон, храна и напитки, останалата част от течността изсипаха върху площада. Това бе най-ужасната миризма, която някога бях помирисвал. В знак на солидарност, селяни, израелци и чужденци заедно се опитахме да изчистим къщата и площада.

Изпълнени с духа на солидарността, морала и справедливостта, останалите шейсетина демонстранти бяха поканени в друга къща за среднощна вечеря. Домакините сервираха салати, зеленчуци и ориз. Казаха ни колко много оценяват присъствието ни, защото ако нас ни няма, казаха те, ако израелските активисти ги няма, армията е много по-брутална в действията си.

Това, на което бях станал свидетел бе повече от достатъчно, за да ме накара да се почуствам засрамен и ядосан, но и решен повече от всякога да се боря за премахване на окупацията, която кара децата ни да бягат в далечни страни само и само да забравят какво са сторили по време на военната си служба.

Сумая – дъщерята на маслиновите дървета

Сумая Фархат НасърСумая Фархат-Насър е родена през 1948 година в малкото селце Бирзеит близо до Рамала. Тъй като семейството ѝ изгубва основния източник на препитание до преди 1948 година – поле с цитрусови плодове, върху което днес е построено летище Бен Гурион – детството на Сумая е свързано с много лишения и бедност. Баща ѝ е принуден да търси работа като шофьор в Йордания, а майка ѝ се грижи сама за нея и останалите ѝ братя и сестри.

Сумая намира спасение в училището-пансион Талита Куми, намиращо се близо до Витлеем. Училището е ръководено от немски християнски мисионери, в него християнски момичета биват обучавани не се само да четат и пишат, да готвтят и шият, но и на дисциплина, на сдържаност и прилично поведение. В своята автобиографична книга “Мащерка и камъни“ тя описва как в пансиона към училището е трябвало да говорят три дни само на немски, три дни само английски, единствено в неделя на момичета е било позволено да говорят на родния арабски език.

Сумая признава, че е било трудно да живее отделена от семейството си, което много обича, принудена да спазва строгите правила на възпитателките, но е знаела, че придобитите знания ще помогнат на цялото ѝ семейството да се спаси от бедността.

И се оказва права – след като завършва успешно средното си образование, от училището ѝ предлагат да иде да следва в Германия, за да може да работи като учител след това. Сумая без колебаене приема предложението, но дядо ѝ, който е глава на семейството е против – до сега нито едно момиче на 18 години не е пътувало само в Европа, това е напълно против традициите и порядките в консервативната палестинска провинция през 60-те години на миналия век.

Но макар и само 18-годишна, Сумая се доказва като решителна и смела млада дама, и успява да убеди дядо си, че това правилното решение е да ѝ позволи да следва в Германия. И така, малкото селско момиче попада в Хамбург, където всичко е ново за нея – непознатата храна, градския транспорт, къщите с червени покриви, улиците, които изглеждат толкова еднакви, че лесно губиш ориентация, както и самите отношения между хората. В книгата си тя споделя, че в началото всеки път щом видела млади хора да се целуват на улицата, тя затваряла очи и се молела на Господ да им прости този грях.

През 1967 година, след като печели Шестдневната война, Израел окупира Западния бряг, в който се намира и родното село на Сумая. Тъй като е далеч от родното място, Сумая изпитва голям страх – от една страна се притеснява какво се е случило със семейството ѝ, от друга се страхува как и дали ще успее да се прибере вкъщи. Надявайки се, че в църквата ще намери успокоени, тя посещава както всяка неделя седмичната служба, но остава поразена от думите на пастора “Нека благодарим на Господ. Той стори едно чудо: Израел спечели войната.“  Наранена от тези думи и пълното игнориране на страданието на палестинския народ, тя решава да на посещава повече тази църква.

Всъщност, в книгата си тя заключава, че престоят ѝ в Германия ѝ e помогнал да разбере колко далечни са европейските християни от палестинските такива, и колко по-близки като поведение, нрави и традици са мюсюлманите. Не случайно по време на нейна лекция вчера, на която имах щастието да присъствам лично, тя заяви, че е и християнка, и мюсюлманнка … просто палестинка.

Сумая има късмет и успява да се прибере навреме, за да запази правото си на постоянно пребиваване в Западния бряг. Двама от братята ѝ и една от сестрите ѝ нямат този късмет и са принудени да живеят в чужбина, като могат да посещават семейството си и родния дом много рядко и само след дълга и сложна процедура за получаване на пропуск през границата с Йордания.

Въпреки трудните условия в окупираните територии, след като завършва образованието си, Сумая решава да се върне да живее в родното село, където се омъжва за Мунир, който също е християнин, току що завършил следване в Холандия.  Двамата започват да преподават в университета Бирзейт, като междувременно с любов отглеждат трите си деца – момче и две момичета.

Сумая има издадени три книги, в които подробно описва живота под окупация и усилията ѝ като жена и пацифист от една страна за постигане на мирно решение на конфликта, а от друга за подобряване на положението на жените. Една от първите ѝ задачи е било да организира курсове по първа помощ и най-вече по четене и писане за възрастни жени. И когато окупационните сили забраняват на жените да използват свободните класни стаи в селското училище след края на учебните занятия, една от жените се изправила и заявила:

“Няма да се оставим просто така да ни подтискат и смятат за глупави, ние искаме да се изучим и ще се борим за това. Ние, палестинските жени сме като магданоза, колкото повече хората се опитват да го отскубнат от земята, толкова по-силен става той.“

И предлага групата да провежда заниманията си в нейното жилище.

Същевременно, Сумая се бори за постигането на мир – в Ерусалим се запознава с еврейката Гила Свирски, която от своя страна също търси диалог с палестинците. Двете жени посещават заедно демонстрации и се застъпва за правата на жените в своите страни. Сумая управлява и център за жени в Източен Ерусалим от 1997 до 2001 г., в който израелски и палестински жени работят заедно за постигане на мир. Заради военните блокади на пътищата и обявяването на вечерен час, тя има големи трудности да влиза в Ерусалим и поради това е принудена да подаде оставка от поста си на управител на центъра през 2001 година.

Сумая и израелският активист за мир Ури Авнери

Защо разказвам историята на Сумая? На първо място, защото книгите ѝ ме плениха – четейки ги станах част от живота на тази дребна на ръст, но с огромно сърце и силна по дух жена. На 10-ти декември 1990 година 15 годишният ѝ син Анис бива прострелян в крака от войници, докато се връща от училище. Вместо да извикат линейки или да го откарат в болница, войниците първо го бият, а след това решават да се забавляват, като го карат да казва на иврит Гулани балагани – Гулани са най-добрите на запад. Всеки път щом сгреши с произношението, го удрят в лицето. Питат го за имена на съученици и приятели, а Анис им се моли да го откарат в болница, защото изпитва голяма болка. Отговорът е “Ще кървиш, докато умреш.“ След като родителите му разбират от свидетели за случилото се, те успяват да се свържат с познати в Израел, обаждат и се на палестински доктори, които от своя страна звънят на израелски колеги и така след много телефони обаждания и молби, едва в 8 и половина вечерта Анис е откаран в болницата в Рамала. Той споделя по-късно с майка си:

“Мамо, виждах смъртта пред очите ми, но знаех, че ще победя. Сам се учудвах, че още съм жив и това ми даваше сила. Войниците ми се струваха толкова детински с опитите си да ме ядосат, например като режеха с нож дрехите ми. Колкото по-зле се отнасяха с мен, толкова по-малко се страхувах, че ще умра.“

Три години по-късно, Анис е арестуван, първо го обвиняват, че членува в ПЛО, след това, че е член на Хамас. След пет месеца все пак го освобождават. Сумая споделя, че това е бил най-трудният период в живота ѝ, изпаднала е в депресия и в паничен страх. Но въпреки това е продължила и продължава да се бори по мирен път за постигане на мир, не случайно и е носител на редица европейски и международни награди за мир.

През 2002 г. ѝ е предложено да стане кмет на Бирзейт – тя отхвърлля предложението, защото вижда себе си като учител и просветител, а не като политически администратор. Вместо това предпочита да провежда курсове за обучение на жени и млади хора в окупираните територии, за намиране на начини за разрешаване на конфликти по мирен път, за гражданско лидерство, за човешките права, за толерантността и други. Паралелно с дейностите в окупираните територии, тя редовно изнася лекции в Германия, Австрия и Швейцария – темата им е образованието, бита, екология, правата на жените и политическата ситуация в Палестина.