Футблисти, начело с Никола Анелка и Фредрик Кануте, призовават за освобождаването на палестински футболист, който се намира на 89-ия ден от своята гладна стачка

Официално изявление до медиите:

“В името на спортната солидарност, справедливостта и правата на човека, ние декларираме нашата подкрепа за палестинския футболист Махмуд Сарсак. Като европейски спортисти, ние вярваме, че всеки човек има право на справедлив и независим съдебен процес.

На 22 юли 2009 г. Махмуд Сарсак, на 25 години, е напуснал дома си в Рафа в ивицата Газа, за да се присъедини към своя национален отбор в Западния бряг. Той никога не пристига там. Махмуд е бил арестуван на ПП Ерез, разпитван и задържан без срещу него да бъдат отправени каквито и да е обвинения. Три години по-късно, той все още е в израелски затвор, без каквито и да е обвинения или съдебен процес. Подобно на стотици палестински затворници, Махмуд е в „административно задържане“, която позволява на израелските власти да държат хората в затвора без да посочват причина или необходимост за съдебен процес, и то толкова дълго, колкото израелските власти искат.

Докато светът се радва на мачовете от европейското по футбол, един палестински футболист е на гладна стачка зад решетките на израелски азтвор в опита си да получи справедливост и своите човешки права.

На семейството на Махмуд не е било позволено да го посещават. Поради тези причини, Махмуд Сарсак е започнал гладна стачка. Днес(14.06.2012) е 88-мият ден, откакто той отказва храна, той вече е загубил повече от 30 килограма телесно тегло. Здравето му се влошава и животът му е в опасност.

Свобода на едно лице не може да се отнема по произволен начин. В името на гражданската свобода, правосъдието и основните човешки права, ние призоваваме за освобождаването на Махмуд Сарсак.“

Nicolas Anelka, футболист

Demba Ba, футболист

Abdoulaye Balde, футболист

Jonathan Bru, футболист

Gailord Bwasi, футболист

Diomansy Camara, футболист

Philippe Christianval, футболист

Omar Daf, футболист

Issiar Dia, футболист

Abou Diaby, футболист

Soulaymane Diawara, футболист

Mike Digbeu, баскетболист

Pape Diop, футболист

Ladji Doucouré, атлет

Doudou Jacques Faty, футболист

Ricardo Faty, футболист

Rémi Gomis, футболист

Frédéric Kanouté, футболист

Mamadou Niang, футболист

Fabrice Numéric, футболист

Momo Sissoko, футболист

Moussa Sow, футболист

Advertisements

45 години след Шестдневната война

Тази година се навършват 45 години от Шестдневната война, благодарение на която Израел завладява Ивицата Газа, Синайския полуостров, Западния Бряг на река Йордан (включително източен Йерусалим) и Голанските възвишения.

По този повод израелският активист за мир и автор на книгата „The General’s Son: Journey of an Israeli in Palestine“ Мико Пелед публикува свой анализ за причините за войната, както и равносметка за последиците от нея.

Мнозина днес вярват, тъй както се е вярвало и в миналото, че Израел е бил принуден да започне превантивна атака през 1967 г., защото страната е била изправена пред екзистенциална заплаха от страна на арабските армии, които са били готови и са възнамерявали да унищожат Израел. Но изглежда, че баща ми, генерал Мати Пелед, който е бил генерал в логистичното отделение на израелските отбранителни сили по това време, е бил един от малкото, които са знаели, че това не е вярно. В статия публикувана шест години след войната от израелския вестник Маарив, той пише: „Бях изненадан, че Насер решава да постави войските си толкова близо до границата ни, защото това ни позволщваше да ги унищожим по всяко време, стига да искаме, това бе ясно за всеки знаещ човек. От военна гледна точка, не израелската армия бе в опасност, а египетската армия.“ В интервюта през годините, израелски политици, както и други генерали, които са служили по онова време, потвърждават това мнение:

Ето няколко цитата:
“През юни 1967 ние направихме избор. Това, че египетската армия се бе събрала в Синай, не доказва, че Насер наистина е смятал да ни атакуват. Трябва да бъдем честни с нас самите. Ние решихме да ги атакуваме.
….
Не направихме това (ред. започнахме войната) поради липса на алтернативи. Можехме да изберем да чакаме. Можехме да изпратим армията вкъщи. Кой знае дали са щели да ни нападнат? Няма никакво доказателство за това. Всщност има аргументи точно в обратното.“
55-о обръщение на министър-председателя Бегин по време на церемонията по дипломирането на National Defense Collegeense College- 8 август 1982

“Не вярвам, че Насер е искал война. Двете дивизии, които бе изпратил в Синай на 14 май не можеха да бъдат достатъчни, за да започнат нападение срещу Израел. Той го е знаел и ние го знаехме.”
Рабин, Le Monde, 28 февруари February 1968

“Никога не е имало опасност от унищожение. Тази хипотеза никога не е била обсъждана в сериозни срещи.”
Генерал Езер Вайцман, цитиран във вестник Маарив, 4 април 1972

Всички обсъждания и закрити заседания на израелското правителство преди войната са много добре описани и документирани от израелския историк Том Сегев в книгата му “1967: Israel, the War and the Year That Transformed the Middle East“.
В книгата си Сегев цитира Ариел Шарон, който на 25 май 1967, или 11 дни преди началото на войната, е заявил, че създадените обстоятелства са “историческа възможност“ да унищожат египетската армия. Тогава министърът от партията на труда Алон предложил да “създадат предтектс“, който да им позволи да твърдят, че Египет е започнал войната. Те са се нуждаели от предтекст, защото дори техният основен партньор САЩ са били убедени, базирайки се свои проучвания и източници, че “Египет е нямал намерение да атакува.“

А каква е равносметката днес, 45 години след края на войната:

Вече 45 години последователни израелски правителства инвестират милиарди долари в завоюваните през 1967 години земи, правейки ги необратими, премахвайки всякаква възможност двудържавното решение да се превърне в реалност. Градове, магистрали, молове и заводи са построени в Западния бряг, за да могат еврейски израелци да се установят там, а чрез терор власт да бъде наложена над палестинците, чиито земи са били взети. Чрез отказа на достъп до вода и земя, чрез възпрепятстването на свободното пътуване, чрез лабиринта от дискриминационни закони и ограничения, чрез военните нападения, чрез всичко това, Израел е посветил огромни ресурси, за да постигне потисничеството и преследването на палестинците.

Сега отново Израел е изправен пред две възможности: Read the rest of this entry

Четири различни палестински жени, три близки истории за униженителното преминаване през летище Бен Гурион

Сандра Тамари е американка от палестински произход, член на Общността на приятелите (християнска група от анабаптисткия клон на протестантството) и живее близо до Сейнт Луис. Там тя е член на комитет за солидарност с Палестина, наречен St. Louis Palestine Solidarity Committee, където помага при къмпании с призиви за бойкот на Израел.
Миналата седмица тя е била депортирана от Израел, а когато се е обадила за помощ в американското посолство, са я попитали дали е еврейка. След отрицателния отговор от нейна страна, са заявили, че не могат да ѝ помогнат.

Сандра Тамари, вдясно, заедно с равин Лин Готлиб

Това е официалното съобщение до медияте от нейните съмишленици:
Сандра Тамари е била задържана на летище Бен Гурион в Тел Авив миналата седмица и е била разпитвана повече от осем часа преди да бъде отведена до център за задържане и след това депортирана обратно в САЩ. По време на разпита, израелските служители са искали от нея да отвори своя личен имейл и са я обвинили в тероризъм.

След като е поискала помощ от американското посолство, Тамари – американска гражданка – е била първо попитана дали е еврейка. Когато е отговорила, че е от палестински произход, на Тамари е било съобщено, че не могат да направят нищо за нея.
„Учудих се, че първият въпрос, който служителят от американското посолство ми зададе бе ‘Еврейка ли Сте?’ Останах с впечатлението, че това дали ще ми помогнат зависи от отговора ми. Когато им казах, че съм палестинка и че имам семейство в Западния бряг, те ми казаха, че не могат да направят нищо, за да ми помогнат. Нима и САЩ вече прилага расистките и религиозни тактики на Израел, с които арабите и мюсюлманите биват дискриминирани?“

Тамари, защитник на палестинските права и активист за премахване на израелската окупация от палестинските земи, се е опитвала да пътува до Израел и Западния бряг, за да участва в делегация с представители на различни религии, включваща палестинци и израелци, които работят заедно за постигане на мир.

Възможно ли е Тамими да е била депортирана заради своята активност?
Всъщност нейният случай не е единичен. Това е разказът на друга американка от палестински произход:

Аз съм американска гражданка. Посещавала съм американски училища, завърших американски университет и работя като архитект в Ню Йорк. Защо това се случи с мен? Всичко започна с простичкия въпрос “Как се казва баща Ви?”
“Басам.”
“Добре. Моля, почакайте малко в чакалнята ето там.”
Не предполагах, че арабското име на баща ми ще ме направи виновна до доказване на противното. Това “малкo” чакане се превърна в 14-часов кошмар на летище Бен Гурион в Тел Авив.

Sasha Al-Sarabi и Najwa Doughman

Надявах се да не ме разделят от приятелката ми Саша, с която пътувахме заедно. Бяха ни предупедили за възможността да бъдем разпитани, но Read the rest of this entry

Християнски обичаи и ритуали в Палестина

Автор на статията е отец Рафик Хури, преподавател в семинарията към Латинската патриаршия в Бейт Джала:

Нациите и общностите изразяват своята култура и усещания чрез своите традиции, обичаи и народни практики. Като част от националното наследство, традициите се развиват постепенно и спонтанно като резултат на съзнателното и несъзнателното социално общуване, както и като резултат на преживяното от дадена нация през годините. Традициите играят значима роля в живота на нациите – те обединяват хората, определят тяхната индентичност и са от важно занчение за интегрирането на отделния индивид в рамките на една общност.

Подобно на хората от останалите нации по света, палестинският народ притежава богато разнообразие от народни традиции и обичаи, които отразяват тяхната религия и представят тяхната колективна духовност като един народ. През последните 2000 години, палестинските християни са развили своята собствена група обичаи, които са повлияни от религията им. В тази статия искам да ви запозная с някои от традициите, обичаите и практиките, които са свързани с християнската общност в Палестина. Те могат да бъдат разделени на три категории: свещени места, религиозни празници и свещени ритуали.

Свети места
Палестинските християни живеят в земите, в които Христос е живял, проповядвал и разпространявал своето учение. Поради това е нормално, че голяма част от техните традиции и практики са повлияни и оформени от светите обекти, намиращи се в близост до тях. Църкви са били построени върху свещените земи като символ и напомняне за живота на Христос и Дева Мария; най-важните от тези обеките са църквата Рождество Христово във Витлеем, йерусалимската църква „Възкресение Христово“ и църквата Благовещение в Назарет.

Поклонението до тези свещени обекти е започнало около преди две хиляди години, скоро след появата на самото християнство. Палестинските християни посещават тези места, за да се поклонят и бъдат благословени от Бог, те палят свещи в църквите, за да бъдат спасени както техните собствени души, така и душите на техните роднини. Молят се на свеците, за да може Господ да им даде това, от което се нуждаят. Дори националните празници са пряко свързани със светите обекти. Това са обществени празници, в които цари атмосфера на щастие и радост. Палестинските християни в Палестина, както и тези пръснати по света, са запазили здрава връзка със светите обекти. Всеизвестно е, че когато палестинци дойдат от чужбина на посещение на роднини, първото, което те плануват да направят, е да посетят свещените обекти, които те смята за източник на благодат и благословия.

Параклиса на Млечната пещера във Витлеем

В допълнение към трите църкви, които вече споменах, има и други значими обекти, които биват посещавани от вярващите, сред тях са параклиса на Млечната пещера във Витлеем, Светилището на св. Георги в Лод, Св. Илия в Хайфа, планината Тавор и други. Например, Млечната пещера, намираща се близо до църквата Рождество Христово във Витлеем се посещава най-вече от майки, които имат трудности при кърменето на своите бебета. Майките търсят помощта на Дева Мария, която, според вярванията, е кърмела Исус на това място.

Палестинските християни посещават свещените обекти, целуват свещените камъни, молят се и палят свещи. Всеизвестно е, че семействата предпочитат да покръстят децата си или да се омъжат в едно от тези свещени места. Трябва да отбележим, че ограниченията, наложени от Израел за влизане в Йерусалим, както и строящата се разделителна стена, не позволяват на повечето палестински християни да посещават източниците на техния духовен и религиозен живот (в допълнение към източниците на техния социален, икономически у културен живот).

Религиозни празници

Светите обекти често биват свързани със светите празници, най-вече с Коледа и Великден. На Коледа стотици хиляди християни се събират във Витлеем, който бива украсен с разноцветни светлини, коледни дървета и фигури на Дядо Коледа. Целят град се превръща в коледен базар и става източник на голяма радост за семействата. По време на коледните тържества Ерусалимските патриарси посещават Витлеем.

Палестински момичета скаути водят Коледното шествие. Повече снимки:http://english.sina.com/world/p/2009/1224/295391.html

Латинският патриарх посещава града на 24 декември, гръцкият православен патриарх на 18 януари, а францисканците на 5 януари, когато се чества празникът на Богоявление. Влизането на патриарха се извършва по организиран начин. Патриархът напуска резиденцията си в Ерусалим, воден от конна полиция, така делегацията пристига във Витлеем, където са посрещани от кметовете, областните управители и държавните служители от градовете Витлеем, Бейт Сахур и Бейт Джала. След това всички, водени от момчета и момичета скаути, се насочват към площада Рождество Христово, където патриархът се среща с известни дейци от Витлеем и съседните градове и села. След това те отиват в църквата „Рождество Христово“, където започват религиозните обреди. Коледните тържества са огромно събитие във Витлеем, председателят на Палестинската автономия присъства на среднощната литургия, защото Коледа е не само християнски празник, но се е превърнала и в национален празник, който се празнува от целия палестински народ.

На Великден Ерусалим се превръща в море от хора. Палестинските християни, както и християните от целия свят, минават по улиците на светия град, носейки големи кръстове на раменете си. Te ходят по стъпките на Исус по улицата Виа Долороса, минавайки покрай всичките 14 станции, които им напомнят за агонията на Христос.

Една от най-важните процесии е тази на Цветница, седмица преди Великден. Вярващите носят палмови и маслинени клони, докато минават от Вифания до църквата Св. Анна, пеейки специални химни. Свещеният неделен ден след Възкресение Христово има важно значение, особено за източно-православните християни. Вярващите, събрали се пред Църквата на Божи гроб с радост палят свещи от огъня, който според вярванията се запалва от Светия гроб. Младите хора пеят религиозни и национални песни, преминавайки през улиците на стария град на Ерусалим, палейки свещите на хората, които срещат. Чрез запалените свещи (познати като жив огън в България) огънят бива пренесен до останалите градове и села в Палестина (и по целия православен свят).

Религиозните празници също са свързани с популярни храни. На Великден, например, християните правят и ядат специални сладки, наречени каак и мамул. Те се правят от грис с пълнеж от фурми или орехи. Според традицията, каак представлява короната от тръни на главата на Христос, а маамул представлява парчето плат, напоено с вино, което римските войници са дали на Христос, за да пие, докато е бил на кръста.

Друго традиционно ястие се нарича бурбара, кръстено е на Света Варвара, която е живяла през четвърти век и чието светилище се намира в село Деир Абуд. Християните от цяла Палестина ядат бурбара, която се приготвя от смес от пшеница, стафиди и семена на нар, накиснати в подсладения сироп на сок от кайсии, наречен камардин. В навечерието на деня на Света Варвара, вярващите носят на подноси камардин до олтара, за да бъдат благословени от свещеника. След това се прибират у дома, за да се хранят със семейството и приятелите.

Ритуали по време на кръщенета, ставби и погребения
Много традиции са свъзрани с кръщенето, което е и важно обществено събитие за интегрирането на детето в обществото на вярващите. По този повод, най-близките от семейството се събират и подаряват подаръци на кръстенето дете. Според традициите, детето трябва да плаче по време на самото кръщене, тъй като според вярващите сълзите са знак за нещо добро. Ако се случи така, че детето остане тихо по време на церемонията, баба му обикнвоено го ущипва, за да се разплаче. Обикновено след края на ритуала, семейството на покръстенето дете поканва роднини и приятели на обяд или вечеря в специална зала или в своя дом.

Има много социални традиции, свързани със сватбите. Преди да започне самата църковна церемония в църквата, се провеждат няколко важни социални обичая, които показват значението на брака за палестинските християни. Тези практики включват: изрисуването на булката с хенна, избръсването на брадата на младоженеца в присъствието на най-близките му приятели, както и вечерни празненства с много песни и танци преди самата сватба.

Според обичая и най вече в селските райони, тези практики са продължавали седем дни и седем нощи, като те са включвали и различни социални дейности, като например надбягване с коне. В градските райони сватбите са продължавали обикновено само един ден, заради големите разходи от една страна, но и заради промените в обществените структури от друга.

Самата сватба започва с това как булката напуска дома на баща си. На нея се дава сума пари като жест на солидарност с нейното семейство, тъй като сватбите струват много пари. По пътя от дома на младоженеца към църквата, зефа (zeffa) или шествие с роднините на младоженеца минава из улиците на селото. Приятелите и роднините на младоженеца се събират и ескортират младоженеца до църквата, държейки го не техните рамена, танцувайки и пеейки празнични песни. Песните изразяват щастие, социална интеграция и религиозни чувства, които младите са наследили от своите предци. В двора на църквата, тълпата се събира за последен танц и песен преди да влязат в самата църква. В края на церемонията вътре в църквата, кумът хваща младоженеца и го хвърля във въздуха три пъти. След края на церемонията, семейството на младоженеца кани семейството на булката и близките приятели на банкет. Седмица по-късно се провежда фрад, което е обществено събиране на двете семейства в първата неделя след светбата. След като младоженците се върнат от сватбеното им пъешествие, местният свещеник приветства новото семейство като членове на голямото църковно семейство.

Социалните традиции са свързани и с погребението на мъртвите. Вярващите се събират, за да изразят своята мъка, но и своята вяра във възкресението и вечния живот. Хората се събират в дома на умрелия, за да изкажат своите съболезнования на опечелените роднини. Тази традиция носи утеха за роднините. Сервира се само черно кафе без захар, а хората, след като изпият поднесенето им кафе, обикновено казват “Нека Господ бъде милостив с него”, както и “Нека имате дълъг живот”. След самото погребение члеовете на семейството се събират, за да ядат заедно храната на “жалостта”, която обикновено се поднася от един от опечалените роднини. Къщата на опечалените остава отворена три дни след погребението, за да може семейството на умрелия да не остава само. Съболезнованията свършват на третия ден, когато в църквата се провежда специална молитва. Една от традициите повелява мървтият да бъде погребан, покрит с булото на Христос, парче плат, използвано специално по този повод. Освен това, преди да покрият ковчега, свещеникът хвърля парчета пръст върху мъртвото тяло и го полива със зехтин. За палестинците, зехтинът е символ на живота, използвайки го, хората изразяват своята вяра във вечния живот.

В заключение трябва да се каже, че има много традиции и обичаи, които се еднакви и за мюсюлманите, и за християните. Всички традиции водят своето начало от дълбокото минало, те изразяват много специални социални отношения, разбира се, те имат и специфични религиозни особености. Например, традициите при погребението на мъртвите, както и звуците на радост по време на сватба, са еднакви при мюсюлманите и християните.

Израелски войници убиват невинен палестинец и раняват двамата му братя

източник на статията е израелската НПО БТселем:

Посреднощ на 27 март 2012, войници от силите за сигурност, облечени в цивилни дрехи, както и войници в унифрома, влизат в село Кафр Рамун, североизточно от Рамала, и стрелят по трима братя от семейство Шауахах: Акрам, на 36, Ануар, на 38, и Рашад, на 28. И тримата биват ранени, по всеки е стреляно повече от веднъж, след стрелбата те са откарани в болницата Шааре Зедек в Йерусалим, където са били приети в интензивното отделение. На 2 април 2012 Рашад Шауахах умира в болницата от своите рани.

Тримата братя и техните семейсва живеят в края на селото. Братята обясняват, че в последно време е имало много грабежи в селото, за това винаги един от тях е стоял на пост през ноща. На 27 март в 1:30 през ноща, Акрам се събудил, за да застане на пост. Той видял през прозореца двама мъже в цивилни дрехи на около 50 метра от дома им. Тогава събудил братята си Ануар и Рашад и тримата, предполагайки, че мъжете отвън са крадци, излезли на улицата и извикали непознатите мъже да спрат. Акрам е държал тояга, а Разхад и Ануар по един нож.

Когато братята се приближили на метри от мъжете и изискали от тях да се идентифицират, един от непознатите извадил оръжие и стрелял към Ануар, олучвайки го във врата. Според показанията дадени за Б’Целем, тогава и другият мъж извадил оръжие. В отговор братята се опитали да нападнат двамата мъже, но те отвърнали с още изстрели, които ранили Акрам и Рашад в стомаха.

В този мен, доколкото е известно на Б’Целем, униформени израелски войници дошли от югоизток. Рашад и Ануар вече лежали на земята, а Акрам, който все още бил прав, описва случилото се така:

В този момент видях група войници да се приближават – идваха от посока дома на Абу Юсеф, и викаха: ‘Стоп, стоп.’ Почуствах облекчение, защото смятах, че армията ще спре и задържи въоръжените мъже. Тогава войниците дойдоха до нас и един от тях ми каза да спра, сочейки ме с пистолет. Разбира се, че не помръднах и вече държах ръцете си изправени, за да покажа, че не съм опасен. Тогава им казах: ‘Крадците стреляха по нас, ранен съм в стомаха, ранен съм’. Понижих ръка, исках да вдигна тениската ми, за да видят, че съм ранен, но тогава войникът стреля към мен и ме улучи с третия куршум отдясно в стомаха. Тогава паднах на земята.

Акрам заяви пред Б’Целем, че след това същият войник го е доближил, проклел го е, изритал го е в крака и е стъпил върху главата му. Акрам също дава показания, че друг войник е стрелял няколко пъти към брат му Рашад, докато Рашад е лежал на земята. Когато войниците спрели да стрелят, на братята е била оказана първа помощ от военния медик, а след това са били откарани с военна кола до линейка, която пък ги е откарала до болницата в Йерусалим.

Рашад със съпругата и дъщеря им


На 2 април 2012 Рашад Шауаха умира от своите рани в болницата. В медицинския доклад се казва, че е имал пет огнестрелни рани в корема, както и една в лявата ръка. Рашад е бил опериран няколко пъти, но сътоянието му се е влошило и той е починал.

Според медицинские документи, Ануар Шауахах е бил ранен с куршум, който е преминал през врата му и е излязъл от лявата страна на гърба. Той е бил изписан на 8 април. Третият брат Акрам е бил ранен от четири изстрела в корема и е бил изписан на 6 април 2012 след престой в операционното отделение.

Резултатите от проведенето разследване водят до повишена загриженост от страна на Б’Целем по отношение на поведението на войниците и армията в този инцидент. Oт показанията, дадени пред Б’Целем, става ясно, че братята са нямали и представа, че пред тях стоят войници в цивилни дрехи И поради това са предполагали, че мъжете са крадци, именно заради това са излезли навън въоръжени с ножови и щикове. Разследването още показва, че двамата войници в цивилни дрехи са игнорирали запитванията на братята за идентификация, а вместо това директно са извадили оръжие. Дори ако животът на войниците е бил под риск, щом братята са ги видели, те е трябвало да идентифицират себе си и да предупредят палестинците преди да стрелят. В допълнение, показанията и медицинските доклади сочат, че двамата войници под прикритие не са се целили в долната част на телата на братята, а в горната половина.

Резултатите от разследването също така показват, че униформените войници, които са пристигнали след започването на стрелбата, също са стреляли по Акрам и Рашад, въпреки, че двамата мъже вече са били ранени, а Рашад е и лежал на земята. Няма оправдание за такава стрелба.

Говорителят на израелската армия не е споделил подробности по инцидента досега. Медиите само съобщават бегло, че е започнало разследване и че резултатите от него ще бъдат предадени на Military Advocate General Corps. В първоначално съобщение на военното радио от 27 март 2012 се твърди, че терористи са нападнали и намушкали израелски войник по време на военна операция. Тази версия на случилото се не може да бъде вярна след като двамата останали живи брая са били изписани от болницата без към тях да бъдат отправени обвинения за каквото и да е престъпление или атака.

Документалният филм “Голямата кражба на книги“

На 15 май палестинците отбелязват тяхната Накба (Катастрофа). Обикновено този ден се свързва с физическата загуба – загуба на дом, собственост, препитание.
Провокирана от документален филм, който гледах вчера, ми се иска днес да припомя за един често забравян аспект от щетите на Накбата – културната загуба.

Преди Катастрофата да разпръсне палестинския елит из целия свят, градове като Ерусалим, Хайфа и Яфа са били ядрото на културната и политическа дейност. Добре образования елит е публикувал вестници, списания, книги, поетичните и интелектуалните клубове процъфтявали, а кафенета са били места за обсъждане на важни въпроси. Всичко това рязко се е променило през 1948 г. и сега е почти напълно забравена глава от палестинската културна история.

В статия от ноемрви 2010 година представих проекта The Great Book Robbery, в който група палестински и израелски интелектуалци и хора на изкуството се опитват да разкрият скрита досега глава от историята на палестинската Катастрофа, а именно систематичната кражба на повече от 60 000 палестински книги. Повече може да прочетете в самата статия.
Преди броени дни бе и официалната премиера на документалния филм към проекта. Той вече може да бъде гледан и онлайн от всички интернет потребители.

Автор на филма е Бени Брунер, холандски и израелски гражданин. Ето какво той казва за проекта:

„Taзи история е наистина значителна, тук става дума не само за кражбата на 60 000 книги, но за разрушаването на една култура. Това е истинското последствие от случилото се, това е нещо важно и е нужно да се говори за него. И ако е възможно, трябва да се положат усилия за спасяването на изгубената култура, разрушена през 1948 година.“

Като първа стъпка към спасяване на изгубената култура ви предлагам да се запознаете с нея, като гледате филма. Обещавам, че няма да съжалявате:

„Моя скъпа Ламар, прости ми“

„Моя обичана Ламар, прости ми, защото окупацията ме отведе далеч от теб, отне ми удоволствието да бъда с моето първородно дете, за което винаги съм се молел на Бог – да те видя, да те целуна, да бъда щастлив с теб. Това не е по твоя вина, такава е нашата съдба като палестински народ – нашият живот да бъде разделен от този на нашите деца, да бъдем раздалени един от друг и да имаме мизерен живот. Нищо не е цяло в нашия живот, заради тази несправедлива окупация, която дебне от всеки ъгъл на живота ни, животът ни е превърнат в непрекъснато преследване и мъчение. Въпреки факта, че не съм бил с теб и не съм чул гласа ти, че не съм видял как растеш и как ходиш из къщата, въпреки, че бях лишен от моята роля на баша на дъщеря ми, ти ми даваш цялата сила и надежда – когато видях снимката ти с майка ти, как седите в протестната палатка, ти беше толкова спокойна, гледаше в почуда хората и като че ли търсеше баща си, разглеждайки моите снимки, които те бяха закачили около палатката, сякаш питаше защо баща ми не се връща. Усетих, че си с мен, вътре в съзнанието и чуствата ми, като че ли си непоколебима част от сърцето ми, както и кръвта, която тече във вените ми, ти отвори всички врати за мен и видях ясно небе около мен, както и чух детински глас след това дълго мълчание.
Read the rest of this entry

Гладни за свобода и справедливост

Двама палестински затворници, Билал Диаб и Таел Халахлах, гладуват в знак на протест вече повече от 70 дни (или по-точно казано от 1 март 2012 насам). Над 1500 други палестински затворници се включиха в тяхната гладна стачка няколко седмици по-късно – на 17 април.
Едно от основните искания на затворниците е да бъде спряна практиката на административно задържане. В своя публикация до медиите израелската неправителствена огранизация Бтселем описва административното задържане в израелските затвори по следния начин:

„Задържане без съдебно дело, с цел да бъде спрян даден човек от извършването на действие, което би могло да навреди на обществената сигурност … административното задържане не цели да накаже някого за вече извършено действие, а да предотврати възможна бъдеща опасност.“

Бтселем определя прилагания от Израел метод за незаконен, защото:

„на задържаните не се казват причините за тяхното задържане или обвиненията срещу тях. Въпреки, че те биват изправени пред съдия, доказателствата срещу тях остават в тайна и не са показани нито на тях, нито на адвокатите им. Тъй като обвиняемите нямат достъп до доказателствата, те не могат и да ги оборят.
Задържаните също така не знаят кога ще бъдат освободени. Въпреки че максималният срок за административно задържане е шест месеца, то може да бъде подновявано безкрайно много пъти.“

В статията още се пояснява:

„През годините Израел е задържал под административен арест хиляди палестинци за период от няколко месеца до няколко години… По време на Втората интифада над 1000 палестинци са били държани като административни затворници едновременно.
Според международното право административното задържане е допустимо само в крайни случаи, само когато всички други средства за предовратяване на дадена опасност са неприложими.“

Диаб, на 27-годишна възраст, който е от село Кафр Рай, близо до Дженин, е в административно задържане от 8 месеца въз основа на твърдението, че той е член в организацията Ислямски джихад. Халахлах, на 34, който е от Хирсан, село близо до Хеброн, е в административно задържане от юни 2010 г.насам, отново заради предполагаем активизъм в Ислямски джихад. Диаб и Халахлах са започнали своята гладна стачка на 1 март 2012 г. в знак на протест на подновяването на административното им задържане. До вчера те бяха хоспитализирани в израелска болница. Лекари от организацията Физици за чевешките права Израел (PHR – Physicians For Human Rights) са поискали да ги посетят и прегледат. Но до момента това не им е било позволено. В изявление до медиите днес те съобщават, че са шокирани да разберат, че

вчера, на 72-рия ден от своята гладна стачка, Диаб е бил преместен обратно в клиниката на затвора. Вчера бе денят, в който Международният комитет на Червения кръст издаде съобщение до пресата, в което призовава Израел да прехвърли и други затворници, намиращи се на гладна стачка, в болница.“

Вместо това, те са върнали Диаб в затвора. Организацията на израелските лекари също така допълва:

Клиниката към затвора не е достатъчна за професионалното лечение на човек в гладна стачка. За да може да бъде спасен при изпадане в критично състояние, той трябва да бъде хоспитализиран.

Брой административни затворници през годините. Източник: Бтселем

Според данни на БТселем в момента 308 палестинци са под административно задържане, като 31 процента са с този статус вече от период от шест месеца до една година, 34 процента – от една до две години.
Израелската организация призовава Израел да освободи затворниците или да ги съди в честен процес и припомня, че повечето задържани се намират в Израел, което е в нарушение на международните закони, а посещенията на техните семейства са или ограничени, или напълно невъзможни.

Не мога да не цитирам американския специален докладчик на ООН по въпроса за спазването на човешките права на палестинците и професор по международно право в университета в Принстън Ричард Фалк (който междудругото е евреин, или както ционистите предпочитат да наричат хора със съвест като него – „самомразещ се евреин“). Той започва своята статия „The Massive Palestinian Hunger Strike: Traveling below the Western Radar“ с думите:

Някой би ли се съмнявал, че ако имаше гладна стачка с участието на повече от 1500 затворници, в която и да е друга страна по света, само не и в Палестина, западните медии нямаше да бъдат обсебени от случващото се? Щяха да говорят за това всеки ден, да показват случващото се от всички ъгли, включително и да отбелязват тежките последствия, които толкова дълго продължаващо гладуване може да има върху физическото състояние на протестиращите, щяхме да гледаме и слушаме мненията на уважавани доктори и активисти от организации за спазването на човешктие права….
Въпреки драмитичния развой на събитята, до днес реакциите на западните правителства и медии, както и дори на ООН, са доста оскъдни…“

Ето и снимки от протести в подкрепа на задържаните гладуващи палестинци:

Палестински християни и мюсюлмани се молят заедно по време на специална служба в доминиканския манастир Сент-Етиен в Ерусалим в солидарност с хилядите палестински затворници, които са на гладна стачка, 8 май, 2012 г.

Палестинско християнско момиче, облечено с тениска със снимката на баща ѝ, Рами Фадайел, който е политически затворник и е на гладна стачка в продължение на повече от 22 дни

Самира Халаби държи свещи и снимката на своите четирима сина, които са държани в израелски затвор, по време на специална служба в манастира Сен Етиен в Ерусалим

Някои мътрви имат право да почиват в мир завинаги, други – не!

Днес попаднах на статия в израелския вестник “Аарец“, озаглавена “Историческото еврейско гробище в Яфа ще получи нов живот“. В статията се съобщава, че местна организация планира да инвестира 10 милиона израелски шекела в старо еврейско гробище в Яфа, с цел то да бъде превърната в туристически обект и по този начин запазено като историческо и културно богатство. Самото гробище съществува от 1840 година, а последното погребение в него е било извършено 1986 година.

С какво тази новина привлече вниманието ми? Четейки за тази инициатива, целяща запазването на еврейската история и култура чрез превръщането на 170-годишно гробище в туристическа забележителност, не можех да не си спомня за една друга израелска инициатива – унищожаването на най старото гробище в Йерусалим – мюсюлманското гробище Мамила, което датира от седми век и върху което днес Израел е построил парк, паркинг, училище, футболно игрище, подземен паркинг и шосе, а от скоро се строи и Музей на толерантността (подробности може да прочетете в статията ми от миналата година Музей на толерантността върху останките на друг народ).

Ние трябва да се върнем или историята на Икрит

Фида Джирис е палестинска писателка и автор на книгата Our Small Life (издадена 2011 г), колекция от кратки разкази на арабски, описващи живота в селищата в Галилея. Това е нейна статия, публикувана първоначално в This Week in Palestine:

„Не искам да бъркам в старите ми рани…“, каза Махер Дауд, потомък на бежанци от Иркит, докато карахме към мястото, където някога се е намирало селото на родителите му. Аз се извиних, защото ми бе ясно колко тежко за него бе това посещение.

Иркит е едно от 350-те палестински села, които са били напълно разрушени и етнически прочистени от Израел през 1948 г., на жителите от селото е забранено да се върнат в домовете, вместо това, те са били превърнати в рамките на една нощ във вътрешни бежанци в собствената си страна.

Махер, 43, е омъжен за братовчедка ми Нижад, като те живеят в Мииля (Mi’ilya), село в Галилея. Те редовно пътуват с кола до Икрит, чиято църква е всичко, което днес е останало от селото, за да участват в религиозни чествания по Коледа и Великден, както и за да посетят мъртви роднини в гробището на Икрит. Поводът за посещението ни този път е мрачен: Майката на Махер почина преди две години, а ние сме тук, за да посетим гроба ѝ по случай Разпети петък, както е обичаят сред палестинските християни.

Пътуването с кола до Икрит отнема само двадесет минути от моето село, Фасута (Fassouta). И двете се намират в Галилея: на север от историческа Палестина, на няколко километра от ливанската граница. По време на „Войната за независимост“ на Израел през 1948 г., или на Накба (Катастрофа), както наричат този период от историята палестинците, жителите на Окрит и Бирам, съседно на Икрит село, са били прогонени от домовете им поради “съобръжения за сигурност,“ предполага, че за да може Израел да защити своята северната граница. Жителите на Икрит са били превозени с автобуси до село Рама, двадесет километра на юг в Галилея, както им е било казано, че това ще бъде само за няколко седмици, докато ситуацията със сигурността се успокои, след това те щели да може да се върнат. Но те никога не са се върнали.

На Бъдни вечер през 1950 г. израелската армия взривява всичките къщи в Иркит, своевременен „коледен подарък“, целящ да изгони всички християнски жители на селото. Баща ми, момче на 12 по това време, е видял дима, който се е издигал над селото в далечината, и бързо съобщил на Тумех, един мъж от Иркит, който също е бил намерил убежище във Фасута. Очите на Тумех се напълнили със сълзи.

През 1951 г. израелският Върховен съд постановява, че на селяните трябва да бъде позволено да се върнат „стига да не е издаден извънреден указ“ срещу това. Правителството реагира бързо и издава такова постановление срещу евакуираните от Иркит палестинци. През 1953 г. взривяват къщите на Бирам, оставяйки само църквите на двете села неразрушени. Две години по-късно кражбата е завършена: землището на двете села – около 16 000 дунама (4000 дка) в Икрит и 12 000 дунама (3000 декара) в Бирама, е отчуждено за създаване на еврейски селища, които са там и днес: Дори Менахем, Шломи и Щула.

Бях чела за това преди, как Израел хладнокръвно и безмилостно е унищожил около 350 палестински села и прогонил близо 700 000 палестинци по време на Накба. Бях посетила вече друго такова село, Сухмата, така че бях подготвена за това, което очаквах да видя. Но това не намали моето вълнение, когато братовчедка ми прошепна: „Ето го. Селото започва тук.“

„Селото“, за което тя говореше, че „започва“ всъщност представляваше малка купчина развалини край пътя. Махер побърза да отбележи църквата на върха на хълма в далечината. „Това е Икрит“, каза той.

Табела, сочеща къде се е намирал разрушения дом на семейство от Икрит.

Почуствах същото разбиващо неверие, което изпитах, когато един стар роднина ми посочи хълм, покрит с дървета, и ми каза: „Ето го. Това е Сухмата.“

Действителносъъа е напълно сюрреалистична: всичко, което виждате са храсти и дървета, гъста зеленина, която е характерна за пустинята на Галилея. Малки купчини с отломки, разпръснати наоколо са само малка причина да смятате, че тези, които са ви довели тук, не са умопомрачени или халюциниращи.

Докато изкачвахме криволичещия път с колата на Махер, аз забелязвам купчини прясни развалини от страни. Той ми обясни: Read the rest of this entry