Архиви

Защо отказвам да пускам музика в Израел…


Послание на британския ди джей и музикален продуцент Ewan Pearson

Винаги тихо съм отказвал да свиря в Израел, тъй като съм възмутен от това, което съм чел за окупацията, за лошото отношение към палестинския народ и за блокадата на Газа. Систематичното дехуманизиране на една група граждани само буди паралели с ерата на апъртайд режима в Южна Африка. Тогава за първи път стана ясно, че музиката и политическите протести могат да бъдат свързани, защото тогава музиканти са отказвали да пътуват и свирят в Южна Африка, за да привлекат вниманието към политическата ситуация.

Но музиката се извисява над политиката, нали така? В никакъв случай. Ако музиката е на и за света, тя трябва да бъде част от него, да се ангажира. Музикантите не са посланици, които просто могат да ходят, където поискат, само за да носят със себе си посланието за любов. Това би било прекалено лесно. Понякога трябва да кажем по-строги и по-малко лицеприятни неща, в този случай трябва да кажем, че действията на едно демократично правителство, извършени в името на достойни хора, всъщност им носи огромни вреди, вреди и нас нас, докато седим и гледаме безучастно.

В идеалния случай, изкуство и политика са свързани с това да представиш себе си на мястото на някой друг, да се опиташ да почувстваш това, което някой друг, намиращ се в съвсем различни обстоятелства, изпитва. От там започва солидарността. Имам повече общо с космополитен рейвър в Тел Авив, от колкото с палестинец в окупираните територии, но ако отида в Тел Авив и просто пускам музика е сякаш да кажа, че статуквото е добре, че е нормално да забравим за това, което се случва. Или ако перифразирам израелския журналист Гидеон Леви, това е сякаш да купя бутилка скоч на приятел алкохолик, вместо да се обадя на център за лечение на алкохолизма.

Най-известното политическо послание на хаус музиката е, че един ден потиснатите ще се еманципират и ще намерят Обетованата земя. Това послание идва от Тората и е свързано с изгнанието на евреите от Египет и Вавилон. Днес то изглежда по-подходящо за тежкото положение на палестинските им братя и сестри. Докато това не се промени, аз ще трябва да продължа да пиша статии като тази.

Advertisements

Разходка покрай разделителната стена

Марк Томас е извървял 732 км покрай израелската стена в окупирания Западен бряг.

Марк Томас, английски “активист-комедиант” е готов със своето ново живо шоу Extreme Rambling: Walking Israel’s Barrier. For Fun. Шоуто, както и съпътстващите го книга и филм са посветени на израелската стена в окупирания Западен бряг. Томас припомня преживяното по време на изминаването на всички 723 км, които покривaт трасето на стената  — от това да бъде арестуван от израелските военни, прeз срещите му с палестинци от всички сфери на живота, дo разговорите със заселници и официални лица.

За Томас, комедийното представление не е просто пасивно средство. “За мен би било безсмислено да правя това, което правя, ако то не е част от процес, които води до промяна,” казва той. “Изкуството трябва да има някакъв смисъл и послание.”

И сегашният му проект е именно това. Той обаче не е и първият проект, в който Томас се занимава с палестинския проблем. В миналото той е участвал в кaмпания срещу израело-бритaнската търговия c оръжие, както и “успешното засрамване на израелското посолство”, когато те са се съгласили да платят част от разходите по транспортирането обратно в Англия на Том Хърдел – активист от движението за международна солидарност, който е бил прострелян в главата в Гaза през април 2003 година и който е починал девет месеца по-късно.

Въпреки това, развитието на Втората интифада отдръпва Томас от пълното отдаване на проблема. “Това ме накара да се отдръпна,” казва той. “Продължих с кaмпанията за спиране на търговията с оръжие, но втората интифада бе толкова кървава…Имам предвид, че самоубийствените атентати бяха ужасни, разбира се има и непропорционално [израелско] нарушаване на човешките права, но това не извинява по никакъв начин тези убийства.”

Но какво променя позицията му? – “Операция Излято Олово,” израелската зимна инвазия в Гaза в края на 2008 – началото на 2009 по време, на която биват убити 1400 души. Томас описва как Израел “пускаше забранени оръжия върху цивилно население, което няма къде да избяга – изключителна жестокост.” Това събужда интересът му отново и воден от своята любов към дългите походи и вродения си инстинкт за създаване на проблеми, Томас и неговият оператор Фил потеглят на деветcедмичен поход по дължината на израелската стена. 

Описаното в книгата (живото шоу е само съкратено обобщение на написаното в книгата) представя горчивата палестинска реалност – да живееш в сянката на израелската стена. Това, кеото откроява книгата на Томас, е неговата интелигентност и язвителен ум, които заедно с праведния му гняв правят книгата едновременно забавна и трагична.

Той ми казва, че пътуването е било “най-вече заради хората, които срещах”. Поради това, пътувауйки от северния край на Западния бряг на юг, Томас интервюира широк кръг от хора. От активисти, избрали ненасилствената съпротива като Джамал Дума, до палестински работници, които “незаконно” отиват в Израел. Той се среща и с палестинските деца, които трябва да споделят своя път до училище с човешки екскременти, но интервюира и израелски заселници като Ариех Кинг, който вярва, че стената е “апартайд спрямо евреите”, защото не му позволява да закупи земи в окупирания Западен бряг. Томас също така се среща с израелски активисти, които се борят срещу окупацията, среща се и с полковник Дани Тирза, човекът, който е начертал пътя на стената и който продължава да бъде много горд от своето позормно постижение. Той често се сблъсква и с израелските военни, за които срещи обяснява “защо мислите, че пътуването ни отне почти девет седмици? Защото бяхме задържани!”

Extreme Rambling е също така внимателно оптимистична. Докато Томас чувства, че “всеки е малко или много разбит и просто успява да садържи главата си над водата“ той е убеден, че израелската стена е неустойчива авантюра и че все някога ще бъде премахната. Той също така е бил вдъхновен от ненасилствената съпротива в редица палестински села като Билин и Будурс. “Наистина е вълнуващо, невероятно! Националните водачи за нищо не ги бива, и от двете страни, но обикновените хора, те заслужават истинското внимание. Обществените водачи и дейци са просто невероятни,” обяснявa той. От израелска страна, той се възхищава на организации като Israeli Committee Against House Demolitions, Anarchist Against the Wall и Breaking the Silence.

Томас добавя: “Харесва ми искренността на хората при техния избор за мирна съпротива. Много хора ми казаха ‘това е начинът да донесем промянa,’ други казваха ‘бях в затвора, започнaхме да дискутираме Ганди, не печелим с военна тактика, за това е нужно да променим подхода’, докато трети казваха ‘опитваме по този начин, защото насилието не донесе нищо добро’. Хората бяха много искрени, а аз бях удивлен, че навсякъде ставах свидетел на дискусии на тема ненасилствената съпротива и какво означава тя. Дали ставаше дума за “невъоръжена” срещу “ненасилствена” съпротива, или воденето на кaмпании, или атакуването на циониските богословски основи чрез документа Кайрос Палестина.”

Едно от постиженията на книгата Extreme Ramblings е описанието на обикновените палестинци.  Те не са просто статици, нито пасивни жертви. Вместо това, палестинците, които Томас срещa  и описва са истински хора с мечти и всекидневни проблеми, част от пулсиращо общество и култура на съпротивата. Разбира се, техният живот е безкрайно осложнен от израелската окупация — а стената е само конкретното ѝ проявление — но тяхната борба продължава.

За всеки, чийто знания за израелската окупация се ограничават до чутото по новините, книгата показва депресиращото всекидневие на палестинците, които са част от “всекидневната окупация”. Томас припомня за кошмарността при изпълнението на обикновени действия като ходеното на училище, работа или до болницата, както и за държавните помощи, които заселническото движение получава. Той също така описва всекидневното унижение, което палестинците изпитват, минавайки през израелските пропусквателни пунктове, или за случайните, но напълно обичайни побои и и арести. 

Томас е напълно оправдано горд със своето творение. Той обяснява, че 50 000 души ще видят шоуто през следващата една година. 10 000 до 15 000 копия на видеото към шоуто се очаква да бъдат закупени допълнително, част от печалбата ще бъде предоставена на [организацията с идеална цел] Зайтоун. Също така книгата се очаква да достигне до 100 000  души. А кой знае какво ще се случи с филма, надяваме се да бъде прожектиран в кината.”

Попитан дали е научил нещо от това свое преживяване, Томас отговаря “Още в началото на пътуването ми някой ми каза, че е най-горд от факта, че ‘моите хора са все още тук’. В края на пътуването разбрах какво е имал в предвид. Наистина е удивително как тези хора устояват на всекидневните яростни атаки. Това е наистина невероятно.”

това е превод на статията на Kevin Squires за Електронната интифада

Палестински мирен активист на свобода след 16 месеца в израелски затвор

Абдула Абу Рахме, един от палестинските организатор на седмичните мирни демонстрации в село Билин, Западния бряг, бе освободен от затвора в понеделник (14 март), след като излежа 16-месечна присъда за „подбуждане“.

Абу Рахме по време на едно от съдебните заседания

Абу Рахме първоначално бе обвинен в „притежаване на оръжие“, въз основа на това, че е събирал изстреляните по време на демонстрациите бутилки сълзотворен газ от израелската армия към демонстрантите. Това обвинение бе по-късно променено в „подстрекаване“, като обвинителите се базираха на показанията на млади тийнейджъри, които са били разпитвани без присъствието на родител или адвокат, и според техните думи са били измъчвани или им е бил оказван психологически натиск от израелската армия.

Десетки привърженици чакаха Абу Рахме с часове пред затвора Офер, близо до Рамала в централната част на Западния бряг. Сред тях бяха израелци, палестинци и международни мирни активисти, които развяваха знамена и плакати с лика на Абу Рахме.

След като излезе от затвора, той веднага прегърна и целуна децата си. А след това каза на публиката, че планира да продължи мирната борбата срещу отнемането на земя от родното му село. Той каза: „Нямам намерение да се прибера у дома и да седна там лениво. В действителност, за мен лишаването от свобода, бе достатъчно дълга заглушаща пауза. Нашата кауза е справедлива, тя е се основава на стремежа ни към свобода и равенство, и аз възнамеряват да продължат борбата за достигане до тях както и преди. “

Ненасилствената борба в село Билин започна през 2003 г., като израелската армия започна да строи електрифицирани огради, анексирайки обработваема земеделска земя. Тогава селяните, включително Абу Рахме, започват организирането на седмични мирни демонстрации всеки петък, противопоставяйки се по този начин на изграждането на Анексиращата стена върху земята им. 14 демонстранти са били убити от израелските сили от начало на тези мирни демонстрации.

Повече стати и материали по темата.

We don’t need NO occupation!We don’t need no racist wall!We don’t need no thought control!

Обръщениет на Roger Waters,    25  Февруари 2011

През 1980 г. издадохме песента „Още една тухла в стената“, но тя е била забранена от правителството на Южна Африка, тъй като е била използвана от чернокожите южноафрикански децата при защита на правото им на равноправно образование. Тогавашното апартейдно правителството наложи блокада на културата – на някои песни, включително и на мои.

Двадесет и пет години по-късно, през 2005 г., палестинските деца, участващи във фестивал в Западния банк използваха песента, за да протестират срещу израелската апъртайдна стена. Те пееха „Ние нямаме нужда от окупация! Ние нямаме нужда от расистка стена!“ („We don’t need no occupation! We don’t need no racist wall!“) По това време не бях виждал от първа ръка това, за което те пееха.

Година по-късно, през 2006 г., аз подписах да пея в Тел Авив.

Палестинците от движението за академичен и културен бойкот на Израел ме призоваха да преразгледам решението си. Аз вече бях изразил несъгласието си със стена, но не бях сигурен дали културният бойкот е правилният отговор. Палестинските привърженици на бойкота ме помолиха да посетя окупираните палестински територии, за да видя стената със собствените ми очи преди да взема решение. Аз се съгласих.

С покровителството на ООН, аз посетих Йерусалим и Витлеем. Нищо не можеше да ме подготви за това, което видях този ден. Стената е ужасяваща. Тя се охранява от млади израелски войници, които се отнасяха с мен, случаен наблюдател от чужбина, с презрителна агресия. Ако те се държат так с мен, чужденеца, случайния посетител, представете си, какво е отношението им към палестинците, към хората втора класа. Тогава разбрах, че моята съвест няма да ми позволи да си тръгна от тази стена, от съдбата на палестинците, които срещнах, от хората, чийто нормален живот бива смачкван всекидневно по множество начини от израелската окупация. В солидарност, и в известна степен от безсилие, този ден написах на стената: „Ние нямаме нужда от контрол над мисълта.“ (We don’t need no thought control)

Осъзнавайки, в този момент, че присъствието ми на сцената в Тел Авив неволно би легитимирало потисничеството, на което бях свидетел, аз отказах концерта на стадиона в Тел Авив и го преместих в Неве Шалом, селскостопанска общност, посветена на отглеждането на нахут и на сътрудничеството между хората от различни вероизповедания. Там мюсюлмани, християни и евреи живеят и работят рамо до рамо в хармония.

На пук на всички очаквания, концертът успя да се превърне в едно от най-големите музикални събития в кратката история на Израел. 60 000 фенове се бориха с дълги задръствания за да присъстват. Това бе изключително вълнуващ момент за мен и моята група, и в края на концерта призовах младите хора да поискат от своето правителство да сключи мир със съседите си и да зачита гражданските права на палестинците, живеещи в Израел.

За съжаление през годините, израелското правителство не е направило опит за промяна на законодателство, с цел да даде повече граждански права на израелските араби и по този начин да ги направи равни на израелските евреи, а Стената става все по-голяма, неумолимо и незаконно анексирайки все повече и повече земя от Западния бряг.

В онзи ден през 2006 г., когато посетих Витлеем, разбрах какво означава да живееш под окупация, да бъдеш хвърлен в затвора зад стената. Това означава, че палестинските фермери трябва да гледат унищожаването на вековните им маслинови горички. Това означава, че палестинските студенти не могат да стигнат до училище, защото контролно-пропускателените пунктове са затворени. Това означава, че някои жени се налага да родят в колата, защото войниците отказват да ги пуснат да преминат през пункта, разделящ ги от лечебно заведение, дори то да е само на десет минути път разстояните. Това означава, че палестинските хора на изкуството не могат да пътуват в чужбина, да работят нормално, или да покажат своите филми по време на международни филмови фестивали.

За народа на Газа, заключен в своя затвор зад виртуалната стена от незаконната израелска блокада, това означава друг набор от несправедливости. Това означава, че децата там си лягат гладни, много от тях хронично недохранени. Това означава, че бащите и майките, които не могат да намерят работа поради опустошената икономика, нямат средства за подпомагане на своите семейства. Това означава, че студенти със стипендии за обучение в чужбина трябва да гледат как възможността на живота им се изплъзва, защото не им е разрешено да пътуват.

По мое мнение, ужасяващият и драконовски контрол, който Израел упражнява над обсадените палестинцит в Газа и на палестинците в окупирания Западен бряг (включително Източен Йерусалим), заедно с отказа им да признаят правата на бежанците да се завърнат по домовете им в Израел, изисква всички справедливи и единомислещи хора по света да подкрепят палестинците в тяхната гражданска, ненасилствена съпротива.

Когато правителствата отказват да действат, хората трябва да помогнат с каквото мирни средства разполагат. За някои това означава да участват в Марша Свободна Газа, за други означава да дарят помощи или да се качат на хуманитарната флотилия, която се опита да донесе така необходимата хуманитарна помощ за Газа.

За мен това означава да обявя намерението си, в знак на солидарност не само с народа на Палестина, но и с многото хиляди израелци, които не са съгласни с расистките действия и колониалната политика на своето правителство, да се присъединя към кампанията за бойкот (Boycott, Divestment, and Sanctions (BDS)) срещу Израел, докато не бъдат изпълнени три основни човешки права, изисквани в международното право.

1. Прекратяване на окупацията и колонизацията на всички арабски земи [окупирани през 1967 г.] и демонтиране на стената;
2. Признаване на основните права на арабско-палестинските граждани на Израел до достигане на пълно равенство, и
3. Уважение, защитата и насърчаването на правата на палестинските бежанци да се завърнат по домовете и собствеността си, както е предвидено в резолюция194 на ООН .

Моето убеждение се основава на идеята, че всички хора заслужават спазването на техните основни човешки права. Моята позиция не е анти семитска. Това не е атака срещу народа на Израел. Това обаче е един апел към колегите ми в музикалната индустрия, както и към творците от останалите дисциплини, да се присъединят към този културен бойкот.

Артистите, които са отказвали да имат представления в курорта Sun City  в Южна Африка до падането на апъртайда и докато бели и черни не се ползват с равни права, са постъпвали правилно. И ние сме в правото си да откажем да свирим в Израел, докато дойде денят – и той със сигурност ще дойде – когато Стената на окупацията ще падне и палестинци и израелци ще живеят заедно в мир, свобода, справедливост и достойнство, които всички те заслужават.