Архиви

Ние трябва да се върнем или историята на Икрит

Фида Джирис е палестинска писателка и автор на книгата Our Small Life (издадена 2011 г), колекция от кратки разкази на арабски, описващи живота в селищата в Галилея. Това е нейна статия, публикувана първоначално в This Week in Palestine:

„Не искам да бъркам в старите ми рани…“, каза Махер Дауд, потомък на бежанци от Иркит, докато карахме към мястото, където някога се е намирало селото на родителите му. Аз се извиних, защото ми бе ясно колко тежко за него бе това посещение.

Иркит е едно от 350-те палестински села, които са били напълно разрушени и етнически прочистени от Израел през 1948 г., на жителите от селото е забранено да се върнат в домовете, вместо това, те са били превърнати в рамките на една нощ във вътрешни бежанци в собствената си страна.

Махер, 43, е омъжен за братовчедка ми Нижад, като те живеят в Мииля (Mi’ilya), село в Галилея. Те редовно пътуват с кола до Икрит, чиято църква е всичко, което днес е останало от селото, за да участват в религиозни чествания по Коледа и Великден, както и за да посетят мъртви роднини в гробището на Икрит. Поводът за посещението ни този път е мрачен: Майката на Махер почина преди две години, а ние сме тук, за да посетим гроба ѝ по случай Разпети петък, както е обичаят сред палестинските християни.

Пътуването с кола до Икрит отнема само двадесет минути от моето село, Фасута (Fassouta). И двете се намират в Галилея: на север от историческа Палестина, на няколко километра от ливанската граница. По време на „Войната за независимост“ на Израел през 1948 г., или на Накба (Катастрофа), както наричат този период от историята палестинците, жителите на Окрит и Бирам, съседно на Икрит село, са били прогонени от домовете им поради “съобръжения за сигурност,“ предполага, че за да може Израел да защити своята северната граница. Жителите на Икрит са били превозени с автобуси до село Рама, двадесет километра на юг в Галилея, както им е било казано, че това ще бъде само за няколко седмици, докато ситуацията със сигурността се успокои, след това те щели да може да се върнат. Но те никога не са се върнали.

На Бъдни вечер през 1950 г. израелската армия взривява всичките къщи в Иркит, своевременен „коледен подарък“, целящ да изгони всички християнски жители на селото. Баща ми, момче на 12 по това време, е видял дима, който се е издигал над селото в далечината, и бързо съобщил на Тумех, един мъж от Иркит, който също е бил намерил убежище във Фасута. Очите на Тумех се напълнили със сълзи.

През 1951 г. израелският Върховен съд постановява, че на селяните трябва да бъде позволено да се върнат „стига да не е издаден извънреден указ“ срещу това. Правителството реагира бързо и издава такова постановление срещу евакуираните от Иркит палестинци. През 1953 г. взривяват къщите на Бирам, оставяйки само църквите на двете села неразрушени. Две години по-късно кражбата е завършена: землището на двете села – около 16 000 дунама (4000 дка) в Икрит и 12 000 дунама (3000 декара) в Бирама, е отчуждено за създаване на еврейски селища, които са там и днес: Дори Менахем, Шломи и Щула.

Бях чела за това преди, как Израел хладнокръвно и безмилостно е унищожил около 350 палестински села и прогонил близо 700 000 палестинци по време на Накба. Бях посетила вече друго такова село, Сухмата, така че бях подготвена за това, което очаквах да видя. Но това не намали моето вълнение, когато братовчедка ми прошепна: „Ето го. Селото започва тук.“

„Селото“, за което тя говореше, че „започва“ всъщност представляваше малка купчина развалини край пътя. Махер побърза да отбележи църквата на върха на хълма в далечината. „Това е Икрит“, каза той.

Табела, сочеща къде се е намирал разрушения дом на семейство от Икрит.

Почуствах същото разбиващо неверие, което изпитах, когато един стар роднина ми посочи хълм, покрит с дървета, и ми каза: „Ето го. Това е Сухмата.“

Действителносъъа е напълно сюрреалистична: всичко, което виждате са храсти и дървета, гъста зеленина, която е характерна за пустинята на Галилея. Малки купчини с отломки, разпръснати наоколо са само малка причина да смятате, че тези, които са ви довели тук, не са умопомрачени или халюциниращи.

Докато изкачвахме криволичещия път с колата на Махер, аз забелязвам купчини прясни развалини от страни. Той ми обясни: Read the rest of this entry

Реклами

Синът на генерала в търсене на мир

Личният блог на Мико Пелед

Мико и синът му Итан пред разделящата стена

Мико Пелед е мирен активист, който се осмелява да каже публично това, което другите продължават да отричат. Той вдъхва доверие, така че когато той развенчава митовете, в които евреите по света вярват със сляпа лоялност, хората го слушат. Мико е роден в Йерусалим през 1961 г. в известно ционистко семейство. Дядо му, д-р Аврахам Кацнелсон е ционистки лидер и един от подписалите израелската Декларация за независимост. Баща му, Мати Пелед е бил младши офицер във войната през 1948 г. и генерал по време на войната от 1967 г., когато Израел завладява Западния бряг, Газа, Голанските възвишения и Синай.

Рядко срещаната позиция на Мико отразява наследството на баща му. Генерал-майор Пелед, герой от войната се превръща в миротворец след това. Генералът ясно заявява, че противно на твърденията по-късно, през 1967 г. войната е била израелски избор, а не е била задължителна поради заплаха за съществуването на държавата Израел. След 1967 година той посвещава живота си за постигането на израелско-палестински мир.

Политиката добива личен характер, когато Мико започва да разказва. Той може би е научил какво е състрадание от майка си, която през 1948 г. отказва да живее в арабски дом в Западен Йерусалим, след като разбира, че семейството, което е живеело там сега е принудено да живее в бежански лагер. Като дъщеря на един от подписалите израелската Декларацията за независимост, майката на Мико е могла да използва позицията си, за да се сдобие с прекрасен дом за себе си и семейството си. Но тя казва: „Не.“

Мико израства в Ерусалим, в мултиетническия град, но където властва система, която се опитва да запази палестинци и израелци разделени. Арабите на Израел, така както наричат палестинците там-работници, портиери, готвачи и т.н. са неразличими от арабите в Близкия изток и като такива нямат специална връзка с Джафа, Лод, Рамла, Лид, Хайфа, Ерусалим и всеки друг части от земите на Израел. Мико е трябвало да напусне Израел преди да се сдобие с първия си палестински приятел след участието си в група за диалог в Калифорния. Тогава той е бил на 39 години.

Пелед настоява, че Израел и Палестина са една държава. Фактите са неоспорими и необратими-големи инвестиции в инфраструктурата, градовете, училищата и центровете за юдеи, магистралите само за израелци, които свързват все по разширяващите се заселнически селища в Западния бряг, разделителната стена и на контролно-пропускателните пунктове, които са унищожили възможността за непрекъсната, жизнеспособна палестинска държава. Въпросът за Израел, за целия евресйки свят и международната общност е: Що за държава искате да видите в действителност? Една апартейдна държава с половината от населението, ограничено да живее в невъзможни бантустани, без достъп до храна, медицински грижи или чиста вода, осъдени да чакат на унизителни опашки на пунктовете за проверка?

Или Израел и Палестина ще се превърнат в светска демокрация за близо пет и половина милиона израелци и близо пет милиона палестинци, които живеят между река Йордан и Средиземно море. За да стане това, Израел трябва да се откаже от идеята за еврейска власт над цялата земя и ресурси.

Преди Мико да стигне до тези идеи, той е трябвало да се изправи срещу страховете си. Карайки сам из палестинските градове в Галилея или в Западния бряг кола с регистрационен номер, който го идентифицира като израелец, Мико си представял как терористи дебнат зад всеки завой на криволичещия път сред хълмове. Насочвайки се за пръв път към село Билин, той тихо се пита дали е луд да се доверява на „тези хора“? Пелед се е страхувал, но въпреки това продължил по пътя си, докато намерил селото, където е бил поздравен от приятели.

Решението може да изглежда очевидно, но проблемът остава – как да се промени съществуващата парадигма от страха и омраза при съвместно съществуване? В основата на решението на Пелед се крие осъзнаването, че израелци и палестинци заслужават да живеят в мир като равни в общата им родина. На събиране в Таос, Ню Мексико, израелска жена, която присъства на лекция на Мико, споделя, че баща му е бил герой от детството ѝ и че дори негова снимка е била окачена на стената в дома им. „За мен е чест да говоря със сина на Мати Пелед“, казала тя, „Аз бях загубила надежда за всякакъв вид справедливо решение и се опитвах да остана настрана от събитията там, но виждам колко много те е грижа и срещата ми дава надежда.“

Тези, които се придържат към страха, недоверието или алчността са жертва на фалшивото предположение, че израелците и палестинците имат друг избор, различен от това да живеят като равни. Но това е неизбежно – стената трябва да падне и на двата народа трябва да бъде разрешено да живеят като равноправни граждани в общата им родина. Отказвайки това означава да осъдим бъдещите поколения израелци и палестинци да продължат да живеят в хаос и насилие.

И семейството на Мико Пелед знае колко болезнено е това. На 4 септември 1997 г. те са загубили своята любима Смадат, 13, дъщеря на сестрата на Мико и съпруга ѝ Рами Елханан след самоубийствен атентат.

В Библията се разказва историята на патриарха Авраам, който е готов да жертва любимия си син Исаак, за да докаже своята вяра. В момента на истината, когато Авраам се готви да убие сина си, се явява ангел и казва на Авраам да не навреди на момчето. В Корана, Авраам е на път да жертва Исмаил на същия Бог и ангел Божий му казва да не вреди на любимия си син Исмаил. Поуката от историята е съвсем ясна: Нито израелците, нито палестинците са призовани да жертва своите синове и дъщери в тази война, в действителност, дали сме вярващи или не, всички сме призовани от нашия Бог и нашата съвест да се грижим за децата ни, така че те да могат да живеят в мир.

В това видео, Мико Пелед представя своята нова книга “Синът на генерал“:

Палестинската Накба … спомени в снимки

Шейх Джара и седмичните протести там

Шейх Джара е палестински квартал в Източен Йерусалим.

През август 2009 година 3 семействата на палестински бежанци са били изгонени от домовете си там, а екстремистки еврейски заселници са се настанили в тях. В един от случаите, вещите на едното семейство са били буквално хвърляни на улицата в дъжда от заселниците, пазени от полицейски ескорт.

Семействата – Ханун, Ал-кюрд, и Ал-Гауи, или общо около 60 души са от така наречените 1948-бежанци, дошли от Хайфа, Западен Ерусалим и други части на това, което днес е Израел. Те са били част от група от 28 семейства, заселили се в Шейх Джара през 1956 г., в земя предоставена им от UNRWA и йорданското правителство, и са живеели там досега.

Така семействата Ханун, Ал-кюрд, и Ал-Гауи се превръщат в бежанци за втори път. Но никой няма да им предложи да се върнат в старите им домове в Хайфа или Западен Ерусалим. Вместо това, те живеят на улицата и в палатки, които представители на община Йерусалим многократно са разрушавали.

Заселниците имат частна охрана, заплатена от израелското правителство, но атакуват палестинските семейства почти ежедневно. (Миналата седмица заселник насочи оръжие М-16 към Насър Ал-Гауи). Изрлеската полиция рядко взема мерки срещу тях. В действителност, вместо да ограничава ожесточените нападения на заселници, израелската полиция арестува близо стотина от ненасилствените протестиращи, потъпквайки правото на протест …
Read the rest of this entry