Архиви

Защо отказвам да пускам музика в Израел…


Послание на британския ди джей и музикален продуцент Ewan Pearson

Винаги тихо съм отказвал да свиря в Израел, тъй като съм възмутен от това, което съм чел за окупацията, за лошото отношение към палестинския народ и за блокадата на Газа. Систематичното дехуманизиране на една група граждани само буди паралели с ерата на апъртайд режима в Южна Африка. Тогава за първи път стана ясно, че музиката и политическите протести могат да бъдат свързани, защото тогава музиканти са отказвали да пътуват и свирят в Южна Африка, за да привлекат вниманието към политическата ситуация.

Но музиката се извисява над политиката, нали така? В никакъв случай. Ако музиката е на и за света, тя трябва да бъде част от него, да се ангажира. Музикантите не са посланици, които просто могат да ходят, където поискат, само за да носят със себе си посланието за любов. Това би било прекалено лесно. Понякога трябва да кажем по-строги и по-малко лицеприятни неща, в този случай трябва да кажем, че действията на едно демократично правителство, извършени в името на достойни хора, всъщност им носи огромни вреди, вреди и нас нас, докато седим и гледаме безучастно.

В идеалния случай, изкуство и политика са свързани с това да представиш себе си на мястото на някой друг, да се опиташ да почувстваш това, което някой друг, намиращ се в съвсем различни обстоятелства, изпитва. От там започва солидарността. Имам повече общо с космополитен рейвър в Тел Авив, от колкото с палестинец в окупираните територии, но ако отида в Тел Авив и просто пускам музика е сякаш да кажа, че статуквото е добре, че е нормално да забравим за това, което се случва. Или ако перифразирам израелския журналист Гидеон Леви, това е сякаш да купя бутилка скоч на приятел алкохолик, вместо да се обадя на център за лечение на алкохолизма.

Най-известното политическо послание на хаус музиката е, че един ден потиснатите ще се еманципират и ще намерят Обетованата земя. Това послание идва от Тората и е свързано с изгнанието на евреите от Египет и Вавилон. Днес то изглежда по-подходящо за тежкото положение на палестинските им братя и сестри. Докато това не се промени, аз ще трябва да продължа да пиша статии като тази.

Реклами

Израелските сили за сигурност преместват фокуса си от въоръжената палестинска съпротива към преследванетo на мирни активисти

AlterNet статия на Jesse Rosenfeld
Абдула Абу Рахма бе задържан за 16 месеца в затвор заради организиране на демонстрации против анексирането на палестинска земя от страна на Израел.

Стъпвайки в родното си село Билин, за пръв път след 16 месеца престой в затвора, един от лидерите на народната съпротива, Абдула Абу Рахма бе посрешнат като герой от своето семейство, съселяни и поддръжници.

Влизайки в дома си, на чийто стени могат да се видят снимки на Ясер Арафат и арестувания по време на Втората интифада лидер Маруан Баргути, Абу Рахма определи като смесени чуствата, които изпитва, връщайки се от затвора отново в палестинското ежедневие под окупация.

Абу Рахма по време на съдебно заседание

“Мнoгo съм щастлив да бъда с приятелите и семейството си, но същевременно съм тъжен, защото много хора все още са в затвора без да имат възможност да видят своита семейства  и приятели. Това ме прави нещастен, защото аз смятам, че всички палестинци трябва да бъдат освободени,” каза той.

Това бе първото публично изявление на водещата фигура на палестинските мирни демонстрации, които продължават вече 6 години, след като за последно го видяхме в препълнената съдебна зала през януари, когато вместо да бъде освободен след цели 12 месеца затвор, присъдата му бе удължена.

Първата присъда той получи декември 2010 година – 12 месеца затвор за организиране на демонстрации срещу строежа на стената и анексирането на палестински земи в Западния бряг. В последствие присъдата бе удължена с още 4 месеца след обжалване от страна на военната прокуратура. Европейски дипломати, които присъстваха на делото публикуваха в отговор изавление, в което определят Абу Рахма за  “затворник на съвестта” и осъждат задържането му.

Случаят на Абу Рахма е един от най-явните примери за промяната в приоритетите на Израел относно сигурността – от преследване на въорежената палестинска съпротива усилията на израелци се насочват към преследване на палестински и израелски активисти, участници в народните протести.

Това стана пределно ясно по време на делото и обжалването на прокуратурата. Когато се опитах да стигна до палестинския активист преди началото на самото дело, за да получа коментар от него, хората от охраната започнаха видимо да нервничат и веднага се намесиха, не позволявайки на Абу Рахма да каже дори една дума.

Първите признаци на този нов израелски приоритет датират от 2007 година, когато началнкът на Шин Бет, Ювал Дискин, изпрати писмо до организация, която защива правата на израелските палестинци. Дискин заяви, че Израелските служби за сигурност възнамеряват да „спрат подривните дейности на лица, които целят да навредят на еврейския и демократичен характер на държавата Израел, дори когато техните действия се извършват с демократични средства.“

Тази стратегия бе разширена през декември 2010, когато министър председателят Нетаняху заяви, че Израел ще “използва всички средства, с които разполога“ за да “делегитимизира делигитимизаторите“. Read the rest of this entry

We don’t need NO occupation!We don’t need no racist wall!We don’t need no thought control!

Обръщениет на Roger Waters,    25  Февруари 2011

През 1980 г. издадохме песента „Още една тухла в стената“, но тя е била забранена от правителството на Южна Африка, тъй като е била използвана от чернокожите южноафрикански децата при защита на правото им на равноправно образование. Тогавашното апартейдно правителството наложи блокада на културата – на някои песни, включително и на мои.

Двадесет и пет години по-късно, през 2005 г., палестинските деца, участващи във фестивал в Западния банк използваха песента, за да протестират срещу израелската апъртайдна стена. Те пееха „Ние нямаме нужда от окупация! Ние нямаме нужда от расистка стена!“ („We don’t need no occupation! We don’t need no racist wall!“) По това време не бях виждал от първа ръка това, за което те пееха.

Година по-късно, през 2006 г., аз подписах да пея в Тел Авив.

Палестинците от движението за академичен и културен бойкот на Израел ме призоваха да преразгледам решението си. Аз вече бях изразил несъгласието си със стена, но не бях сигурен дали културният бойкот е правилният отговор. Палестинските привърженици на бойкота ме помолиха да посетя окупираните палестински територии, за да видя стената със собствените ми очи преди да взема решение. Аз се съгласих.

С покровителството на ООН, аз посетих Йерусалим и Витлеем. Нищо не можеше да ме подготви за това, което видях този ден. Стената е ужасяваща. Тя се охранява от млади израелски войници, които се отнасяха с мен, случаен наблюдател от чужбина, с презрителна агресия. Ако те се държат так с мен, чужденеца, случайния посетител, представете си, какво е отношението им към палестинците, към хората втора класа. Тогава разбрах, че моята съвест няма да ми позволи да си тръгна от тази стена, от съдбата на палестинците, които срещнах, от хората, чийто нормален живот бива смачкван всекидневно по множество начини от израелската окупация. В солидарност, и в известна степен от безсилие, този ден написах на стената: „Ние нямаме нужда от контрол над мисълта.“ (We don’t need no thought control)

Осъзнавайки, в този момент, че присъствието ми на сцената в Тел Авив неволно би легитимирало потисничеството, на което бях свидетел, аз отказах концерта на стадиона в Тел Авив и го преместих в Неве Шалом, селскостопанска общност, посветена на отглеждането на нахут и на сътрудничеството между хората от различни вероизповедания. Там мюсюлмани, християни и евреи живеят и работят рамо до рамо в хармония.

На пук на всички очаквания, концертът успя да се превърне в едно от най-големите музикални събития в кратката история на Израел. 60 000 фенове се бориха с дълги задръствания за да присъстват. Това бе изключително вълнуващ момент за мен и моята група, и в края на концерта призовах младите хора да поискат от своето правителство да сключи мир със съседите си и да зачита гражданските права на палестинците, живеещи в Израел.

За съжаление през годините, израелското правителство не е направило опит за промяна на законодателство, с цел да даде повече граждански права на израелските араби и по този начин да ги направи равни на израелските евреи, а Стената става все по-голяма, неумолимо и незаконно анексирайки все повече и повече земя от Западния бряг.

В онзи ден през 2006 г., когато посетих Витлеем, разбрах какво означава да живееш под окупация, да бъдеш хвърлен в затвора зад стената. Това означава, че палестинските фермери трябва да гледат унищожаването на вековните им маслинови горички. Това означава, че палестинските студенти не могат да стигнат до училище, защото контролно-пропускателените пунктове са затворени. Това означава, че някои жени се налага да родят в колата, защото войниците отказват да ги пуснат да преминат през пункта, разделящ ги от лечебно заведение, дори то да е само на десет минути път разстояните. Това означава, че палестинските хора на изкуството не могат да пътуват в чужбина, да работят нормално, или да покажат своите филми по време на международни филмови фестивали.

За народа на Газа, заключен в своя затвор зад виртуалната стена от незаконната израелска блокада, това означава друг набор от несправедливости. Това означава, че децата там си лягат гладни, много от тях хронично недохранени. Това означава, че бащите и майките, които не могат да намерят работа поради опустошената икономика, нямат средства за подпомагане на своите семейства. Това означава, че студенти със стипендии за обучение в чужбина трябва да гледат как възможността на живота им се изплъзва, защото не им е разрешено да пътуват.

По мое мнение, ужасяващият и драконовски контрол, който Израел упражнява над обсадените палестинцит в Газа и на палестинците в окупирания Западен бряг (включително Източен Йерусалим), заедно с отказа им да признаят правата на бежанците да се завърнат по домовете им в Израел, изисква всички справедливи и единомислещи хора по света да подкрепят палестинците в тяхната гражданска, ненасилствена съпротива.

Когато правителствата отказват да действат, хората трябва да помогнат с каквото мирни средства разполагат. За някои това означава да участват в Марша Свободна Газа, за други означава да дарят помощи или да се качат на хуманитарната флотилия, която се опита да донесе така необходимата хуманитарна помощ за Газа.

За мен това означава да обявя намерението си, в знак на солидарност не само с народа на Палестина, но и с многото хиляди израелци, които не са съгласни с расистките действия и колониалната политика на своето правителство, да се присъединя към кампанията за бойкот (Boycott, Divestment, and Sanctions (BDS)) срещу Израел, докато не бъдат изпълнени три основни човешки права, изисквани в международното право.

1. Прекратяване на окупацията и колонизацията на всички арабски земи [окупирани през 1967 г.] и демонтиране на стената;
2. Признаване на основните права на арабско-палестинските граждани на Израел до достигане на пълно равенство, и
3. Уважение, защитата и насърчаването на правата на палестинските бежанци да се завърнат по домовете и собствеността си, както е предвидено в резолюция194 на ООН .

Моето убеждение се основава на идеята, че всички хора заслужават спазването на техните основни човешки права. Моята позиция не е анти семитска. Това не е атака срещу народа на Израел. Това обаче е един апел към колегите ми в музикалната индустрия, както и към творците от останалите дисциплини, да се присъединят към този културен бойкот.

Артистите, които са отказвали да имат представления в курорта Sun City  в Южна Африка до падането на апъртайда и докато бели и черни не се ползват с равни права, са постъпвали правилно. И ние сме в правото си да откажем да свирим в Израел, докато дойде денят – и той със сигурност ще дойде – когато Стената на окупацията ще падне и палестинци и израелци ще живеят заедно в мир, свобода, справедливост и достойнство, които всички те заслужават.

Мирен процес или кражба на земя?

Мнение на Rebecca Vilkomerson, изпълнителен директор на Jewish Voice for Peace.

“Мирният процес“ продължава вече 19 години.

Защо използвам кавички? Защото “мирният процес“ все повече изглежда като извинение, което позволява на Израел да консолидира и анексира окупираните територии, отколкото като искрен опит да се достигне до справедливост, свобода и сигурност за палестинците и израелците. Ние от Jewish Voice for Peace няма как да се радваме на започнатите под опеката на САЩ мирни преговри, които всъщност засилват окупацията.

Израелците имат всичкото време на света за да продължат тези разговори, тъй като междувременно техният живот тече необезпокояван – ходят на училище, получават здравни услуги, когато имат нужда от тях, пътуват без ограничения и се радват на всички останали аспекти от нормалното си всекидневие. Палестинците за разлика от тях са натикани в ставащи все по-малки парчета земя, а свободата им на движение е стриктно ограничена. Те са обект на военните закони и страдат от насилствени репресии, дело или на заселниците, или на армията – това е тяхното ежедневие. Неравенството – разликата между окупатор и окупиран – прави условията на преговорите неравни, а равнеството е необходимост за честни и справедливи преговори.
Израел има икономическата сила, военната сила и подкрепата на САЩ.

Факти на земята
Министър председателят Шамир, чийто правителство започна мирните преговри през 1991 в Мадрид, заяви през 1992 пред вестник Maariv след загубата на изборите: “Щях да протаквам мирните преговори още 10 години, а междувременно щяхме да сме достигнали половин милион заселници в Юдея и Самария (Зап. бряг)…Ако това не бъде осъществено, няма как да спрем създаването на палестинска държава” (линк към това негово изказване в статия в New York Times)

Шамир е от партията Ликуд, но това от коя партия е даден политик рядко има значение, когато става дума за заселническата политика на Израел. Всяко израелско правителство продължава да строи и строи дори когато се провеждат преговори – политика, позната като “създаване на факти на земята“. Дори министър председателят на Партията на Труда Yitzhak Rabin, който често е определян за даващ всичко от себе си за постигане на мир, подкрепяше заселническото строителство, особено в района на Йерусалим.

Всъщност, в интервю с Давар, израелско издание, той се е похвалил:
“Въпреки всички свои грешки, Партията на Труда е постигнала повече и продължава да прави повече за бъдещето(на разширяване на поселенията) отколкото Ликуд. Никога не сме преговаряли за Ерусалим. Ние само използвахме тактиката ‘fait accompli’ (свършен факт). Ние сме тези, които построиха предградия в [анексираните части на] Ерусалим. Американците не казаха и дума, защото ние ги построихме умно.” (цитат на английски в Washington Report) Read the rest of this entry

Книгата Mornings in Jenin на палестинската писателка Susan Abulhawa

Сюзън Abulhawa е дъщеря на бежанци от войната през 1967 г., когато Израел окупира Западния бряг и Газа, включително Ерусалим.
В момента тя живее в Пенсилвания заедно с дъщеря си. Тя е основател и президент на Площадки за Палестина, организация посветена на спазването на правата на палестинските деца да играят.
Нейните политически есета и коментари се публикувани в редица печатни международни медии, тя е също така съавтор на две антологии – Shattered Illusions (Амал Press, 2002) и Searching Jenin (Cune Press, 2003).
Mornings in Jenin е нейният първи роман.

Ето как тя описва своите мотиви да напише този роман:
“За мен литературата е място, където всички ние можем да се срещнем за да преоткрием това, което ни свързва – нашата хуманност. Тази среща има още по-голямо значение, когато става дума за народ като палестинския, които са демонизирани и дехуманизирани до такава степен, че малка част от американците виждат в тях нещо повече от сбор от разни луди, ирационални араби.

Всъщност, аз идвам от един древен народ, който е родом от Палестина, народ, който е живеел по тези земи и са обработвали земята в продължение на векове, ако не и хилядолетия. Ние сме мюсюлмани, ние сме християни и ние сме евреи. Някои от нас са атеисти марксисти. Палестинската култура, от която идвам е красива, богата, сложна и заплетена. Палестинското общество е гостоприемно и великодушно, със свой собствен уникален диалект, храна, традиции и дрехи.

Подобно на всяко общество ние имаме нашите мошеници и нашите светци, нашите неморални и морални представители, нашите майки и стари моми, клюкарки и блудници, някои палестинци са пацифисти, други използват насилие, има и бандити, има и безделници, има и артисти, танцьори, писатели, и музиканти.
Имаме деца, които обичаме и обожаваме и за които искаме да създадем достоен живот.

Това е реалността, която аз познавам и искам да предам на читателите чрез Mornings in Jenin. И тази реалност би била непълна, ако не добавя друга горчива реалност, а именно, че ние сме хора, които бавно биват изтрити от картата. Хора, които продължават да бъдат системно прогонвани, които живеят под една от най-жестоките военни окупации в света. Read the rest of this entry

Студенти от университета в Мичигън напускат в знак на протест лекция на израелски войници:

3аконопроект за бойкот в Калифорнинския университет Баркли – updated

На 18ти март Студентският сенат към Калифорниския университет в Баркли приема с 16 гласа за и 4 против закон за бойкотиране на компаниите, които печелят от израелската окупация на палестински земи. Президентът на сената обаче решава да сложи вето на решението. На 14ти април се провежда гласуване за отмяна на ветото, за такова са нужни 14 от 20 гласа. След 12 часови дебати се стига да резултата 13 гласа за, 6 против и един въздаржал се. Това означава, че ветото още е в сила, но не че това не може да бъде променено в следващите седмици.

Ето част от мнението на една от участничките в дебата, Cecilie Surasky, един от директорите на организацията Jewish Voice for Peace. Цялото послание може да прочетете тук.

Read the rest of this entry