Архиви

Когато димът над Газа се разсее

Преди два дни Yousef Munayyer, палестински американец и политически анализатор, който е начело на организацията The Jerusalem Fund във Вашингтон, както и на учебната програма The Palestine Center, публикува много интересна статия в американското списание The New Yorker.
В нея той се опитва да анализира какво ще се случи и най-вече какво би трябвало да се случи след като военните действа в Газа спрат. Само преди няколко минути Хилари Клинтън и египетският президент Мосри обявиха, че тази вечер започва примирие, което трябва да бъде използвано за преговори между двете страни. Така че този анализ е точно навреме:

“Скоро или не толкова скоро, да се надяваме възможно по-скоро, всички тези, за съжаление, познати сцени на насилие в Ивицата Газа – телата на мъртви деца, изстрелването на ракети и т.н.- ще спрат временно. Както след всяка друга размяна на насилие, примирие ще бъде постигнато. Въпросът е какво ще сме научили от случилото се.

Откакто бомбардирането започна, двете страни задават въпроса как това може да свърши. Ако отговорът е различен от това да видим повторение на тази операция след няколко години, тоест безкрайна форма на война, израелците трябва да се заемат с въпроса за тяхната индентичност. Не, не става дума за клиширания въпрос дали Израел има право да съществува. Наложителният въпрос е дали начинът, по който Израел съществува – като окупатор, колонизатор и не на последно място като апартейдна система – е правилен? Има ли друго решение, включващо създаването на една демократична държава?

В продължение на десетилетия идеите на Зеев Жаботински от есето му “Желязната стена” (“The Iron Wall”) от 1923 година определят начина, по който много израелци се отнасят към палестинците. Жаботински, идеологическият предшественик на управляващата пратия Ликуд на Бенямин Нетаняху, е смятал за наивно да вярваме, че местното арабско население някога ще приеме, както той сам се изразява, “ционистката колонизация.” Поради това, заключава той, единственият начин ционисткият проект да успее е чрез използването на сила -“желязна стена, която местното население да не може да пробие”.

Това, което се случва в Газа в последните няколко дни, а и което се случва в Палестина вече почти век, доказва, че Жаботински и неговите съвременни последователи едновременно имат право, но и грешат. Те правилно вярват, че местното палестинско население няма да се откаже от своето право на земя и пълни права. Но грешат като вярват, че това предизвикателство може да бъде решено със сила.

В рамките на 22 дни преди четири години Израел проведе операция Излято олова, Read the rest of this entry

Ивицата Газа е потънала в кръв и руини, но защо?

Преди близо четири години, бях поразена от кървавата операция “Излято олово“. От една страна бяха стотиците жертви, хилядите ранени, разрушените жилищни и учебни сгради, които и до днес не са напълно възстановени, унищожените фабрики и източници на препитание. Много висока цена, но за какво? Израел твърдеше, че целта е била да се изкорени тероризма. Четири години по-късно обаче Хамас все още не е разбит, ракетните нападения също са все още възможни. Единственото, което бе постигнато бе разруха и смърт: около 1400 палестинци, повечето, от които цивилни и деца, както и 13 израелски жертви – десет военни и три цивилни.

Това за мен означава, че операция “Излято олово“ е завършила неуспешно, за това с ужас прочетох за началото на сегашната „Отбранителна колона“.

На 15 ноември израелските военни публикуваха в социалните медии следното съобщение, с което се опитваха да обяснят причините и оправдаят започването на операция „Отбранителна колона“:

“Трима израелски цивилни бяха убити тази сутрин с ракети, изстреляни от Газа. Израелските отбранителни сили ще продължат действията си, с които целят да осигурят защита на своите граждани и унищожаване на терористичната инфраструктура на Хамас в Газа.“

Но могат ли военните действия в Газа да донесат повече сигурност на Израел?

В свой анализ американският активист Phan Nguyen представя цифри и статистики за жертвите на ракетни атаки от тяхното начало през 2004 година, както и коментира горното изказване:
“След една цяла година без израелски жертви след ракетни атаки, идващи от Газа, Израел е трябвало да нападне Газа, за да предизвика ново убийство на трима израелски цивилни, което пък убийство се използва за ретроспективно оправдаване на самата операция, която довежда до трите жертви.”

Според представените в статията данни общо 26 човека са били убити от юни 2004 до ноември 2012 година след изстрелване на ракети от Газа към Израел. От тях седем са починали от атаки по време на операция Излято олово преди четири години и сегашната операция. Тоест повече от една четвърт от жертвите Read the rest of this entry

45 години след Шестдневната война

Тази година се навършват 45 години от Шестдневната война, благодарение на която Израел завладява Ивицата Газа, Синайския полуостров, Западния Бряг на река Йордан (включително източен Йерусалим) и Голанските възвишения.

По този повод израелският активист за мир и автор на книгата „The General’s Son: Journey of an Israeli in Palestine“ Мико Пелед публикува свой анализ за причините за войната, както и равносметка за последиците от нея.

Мнозина днес вярват, тъй както се е вярвало и в миналото, че Израел е бил принуден да започне превантивна атака през 1967 г., защото страната е била изправена пред екзистенциална заплаха от страна на арабските армии, които са били готови и са възнамерявали да унищожат Израел. Но изглежда, че баща ми, генерал Мати Пелед, който е бил генерал в логистичното отделение на израелските отбранителни сили по това време, е бил един от малкото, които са знаели, че това не е вярно. В статия публикувана шест години след войната от израелския вестник Маарив, той пише: „Бях изненадан, че Насер решава да постави войските си толкова близо до границата ни, защото това ни позволщваше да ги унищожим по всяко време, стига да искаме, това бе ясно за всеки знаещ човек. От военна гледна точка, не израелската армия бе в опасност, а египетската армия.“ В интервюта през годините, израелски политици, както и други генерали, които са служили по онова време, потвърждават това мнение:

Ето няколко цитата:
“През юни 1967 ние направихме избор. Това, че египетската армия се бе събрала в Синай, не доказва, че Насер наистина е смятал да ни атакуват. Трябва да бъдем честни с нас самите. Ние решихме да ги атакуваме.
….
Не направихме това (ред. започнахме войната) поради липса на алтернативи. Можехме да изберем да чакаме. Можехме да изпратим армията вкъщи. Кой знае дали са щели да ни нападнат? Няма никакво доказателство за това. Всщност има аргументи точно в обратното.“
55-о обръщение на министър-председателя Бегин по време на церемонията по дипломирането на National Defense Collegeense College- 8 август 1982

“Не вярвам, че Насер е искал война. Двете дивизии, които бе изпратил в Синай на 14 май не можеха да бъдат достатъчни, за да започнат нападение срещу Израел. Той го е знаел и ние го знаехме.”
Рабин, Le Monde, 28 февруари February 1968

“Никога не е имало опасност от унищожение. Тази хипотеза никога не е била обсъждана в сериозни срещи.”
Генерал Езер Вайцман, цитиран във вестник Маарив, 4 април 1972

Всички обсъждания и закрити заседания на израелското правителство преди войната са много добре описани и документирани от израелския историк Том Сегев в книгата му “1967: Israel, the War and the Year That Transformed the Middle East“.
В книгата си Сегев цитира Ариел Шарон, който на 25 май 1967, или 11 дни преди началото на войната, е заявил, че създадените обстоятелства са “историческа възможност“ да унищожат египетската армия. Тогава министърът от партията на труда Алон предложил да “създадат предтектс“, който да им позволи да твърдят, че Египет е започнал войната. Те са се нуждаели от предтекст, защото дори техният основен партньор САЩ са били убедени, базирайки се свои проучвания и източници, че “Египет е нямал намерение да атакува.“

А каква е равносметката днес, 45 години след края на войната:

Вече 45 години последователни израелски правителства инвестират милиарди долари в завоюваните през 1967 години земи, правейки ги необратими, премахвайки всякаква възможност двудържавното решение да се превърне в реалност. Градове, магистрали, молове и заводи са построени в Западния бряг, за да могат еврейски израелци да се установят там, а чрез терор власт да бъде наложена над палестинците, чиито земи са били взети. Чрез отказа на достъп до вода и земя, чрез възпрепятстването на свободното пътуване, чрез лабиринта от дискриминационни закони и ограничения, чрез военните нападения, чрез всичко това, Израел е посветил огромни ресурси, за да постигне потисничеството и преследването на палестинците.

Сега отново Израел е изправен пред две възможности: Read the rest of this entry

Да видя дали се усмихвам

Мейтал е лекар и медицински офицер в израелската армия. След като описва как почистването на телата на убити палестинци се е превърнала в рутинна част от нейната работа, тя разказва за един определен спомен, който все още я преследва: когато позира за снимка до един от почистените трупове.

Не съм сигурна точно кога беше, но в един момент започнах много да се срамувам от тази снимка. Не казах на никого за нея, скрих, че тя съществува. Опитах се да я забравя. Но бих искала да я видя отново. За да видя дали изглеждам различно. Искам да видя дали се усмихвам.

Това е момент от израелския документален филм “Да видя дали се усмихвам“, излъчен за пръв път през 2007 година. В него шест млади жени, служили в палестинските окупирани територии говорят открито и директно за своите спомени и преживявания – шокиращи моменти на небрежност, незрялост и загуба на самоконтрол на младежи, изпратени да бъдат войници.

Войната променя хората: личности се променят, морални приницпи се изгубват, слагат се маски, които да скрият болката и травмата от това, което си сторил. Филмът повдига въпроси за израелско-палестинския конфликт. Не създава ли военната служба повече гняв и възмущение, или може би поражда разбиране и съчувствие?
Ще покаже ли някога Мейтал снимката с палестинския труп на своите деца? Какво ще им каже?

Филмът в четири части със субтитри на английски:

Операция Излято олово – ужасяваща атака, която никога не трябваше да се случи

превод на коментара Rattling the Cage: Goldstone was never the problem на LARRY DERFNER след откриото писмо на съдия Голдстоун във вестник Вашингтон пост:

За Израел и неговите слепи привърженици, операция Излято олово най-накрая бе призната за напълно кошерна. Ричард Голдстоун писа във вестник „Вашингтон пост“, че разследванията на израелската армия са променили мнението му и че сега той смята, че е нямало “политика на умишлено убиване на палестински цивилни“. Според Израел това доказва, че войната в Газа е била добра война, справедлива война. Най-моралната война на Земята.

Мисля, че това е доста крайно тълкуване на отвореното писмо на Голдстоун. Съгласен съм, че то значи много – той поставя под съмнение многовлиятелния му доклад, публикуван през септември 2009 г., девет месеца след края на войната. Той смята, че хората, които смятат, операция „Излято олово“ за най-малко моралната война на Земята, трябва да преосмислят мнението си.

Но дали една „добра“ война е и справедлива? Read the rest of this entry

Едно семейство в Газа

Гледала съм десетки документални филми и видеа за положенеито в Газа, за разрушенията и загубите след израелското нападение в края на 2008 година.
Но това видео е от най-силните за мен. Може би защото се фокусира върху едно единствено семейство, върху любовта на родителите към децата им, върху убежденията на бащата – вярата му в ненасилствената съпротива и върху това, че е запазил добротата си и не търси отмъщение за смъртта на едно от децата си, невръстния Ибрахим.

Освен, че са загубили едно от децата си, семейството загубва и дома си. Или както казва бащата във видеото:

Без дом човек не притежава нищо.
Човек не може да има сигурност, щастие или стабилност.
Нищо не е пълно без дом.
Когато унищожиха къщата, унищожиха всичко.
Но не позволих това да разруши семейството ми или нравствените принципи, на които бях научил децата си.
Най-трудното е сега да осигуря сигурност за децата ми, да запазя нивото на тяхното образование,
социалното им ниво, психическото им здраве.
Поведението им не е същото.

И продължава:

Това, което не може да оправим или премахнем до ден днешен е страхът.
Страх има в децата, в очите им, в емоциите им.
Може да пребориш глада като нахраниш детето –
даваш му храна и то вече не е гладно. Възможно е.
Но как да пребориш страха? Как да накарам децата си да се чустват сигурни?

Не мога да премахна или излекувам това..
Защо? – Защото е запечатано в паметта им.
Не е кошмар, който ще изчезне.
Той вижда булдозер и мисли, че идва да разруши къщата.
Стреля се от самолет.
Войник – арабин или евреин – няма значение какъв войник –
за тях означава, че идва да ги убие.

Въпреки, че се опитвам да ги държа далеч от насилието, това, което преживяха ги кара да изразят своя страх чрез насилие.
Когато ме целува, чуствам насилието в целувката. Той ме целува и след това ме отблъсква

Аз съм против насилието и войната във всичките ѝ форми.
Подкрепям мирните начини. Така живея и така възпитавам децата си.
Възпитавам ги в мир и ненасилие.
Разбира се, че се опитвам да ги държа далеч от насилието и да им помогна да забравят какво им се е случило.
Но не мога да изтрия това от паметта им.
Спомените за страха са част от тяхната кръв.

Когато убиха Ибрахим, направихме плакат за него.
Показаха ми различни дизайни – с кърпа на лицето, държейки оръжие – за дете!
Ибрахим никога не бе бурен, той не обичаше оръжията.
Винаги беше усмихнат.
За това не исках никаква форма на насилие или оръжия върху плаката.
или политически препратки към Хамас или Фатах…
Върху постера има звезди, деца, светло бъдеще…
пълен е с надежда и усмивка.

На въпроса какво е посланието му към израелците, бащата отговаря:

Въпросът ти е много труден… да отговоря ми е трудно… може би отговрът ми ще те очуди.
Въпреки, че войникът бе израелец и евреин, а синът ми е мъртъв…
Не му пожелавам да преживее това, през което аз преминах.
Синът му да бъде екзекутиран в ръцете му.
Не само синът му да умре, а да умре в ръцете му,
а той да не може да направи нищо, дори да не може да го погледне, защото се страхува, че оръжия са насочени в него.
Не искам никой човек да изпита това, нито арабин, нито израелец.

И завършва:

Не моля никого да ми построи дом като милостиня.
Не искаме такава помощ.
Имаме нужда от помощ, която ще повиши нашите ценности като човешки същества,
която ще ни позволи да се чуствам като мъж, жена ми като жена, синът ми като дете.
Но как? Това е въпросът.
Как мога да изградя семейство, в което да няма насилие?
Ако някой има отоговр или познава този, който има отговора
Моля ви подайте ръка и ми помогнете.
Това е всичко, което искам.

Семейство Ауаджах пред палатката, в която живеят по време на заснемането на филма през август 2009 година

Палестинци в Газа са изобразявани най-вече или като терористи или като безпомощни жертви. Семейството Ауаджах противоречи на този изграден образ.

Чрез историята на това (не)обикновено семейство, авторката на краткия филм, Jen Marlowe, ни показва по-голямата трагедия на Газа, а именно – смелостта и издръжливостта на палестинкия народ, която досега е усепшно заглушавана и скривана.