Архиви

“Той можеше само да се усмихва“ или трагедията на един баща

Още в самото начало на операция “Отбранителна колона”, една снимка бе показана не само в социалните, но и в конвенционалните западни медии. Тя показваше ужасът и трагедията на един баща, носещ в ръцете си мъртвото тяло на своето 11-месечно бебе.

Оказа се, че бащата е палестинец, който работи като видео редактор за британската телевизия ББС. Ето как Джон Донисън, кореспондентът на ББC в Газа, описва трагедията на своя колега, един баща от Газа:

Моят приятел и колега Джехад Машрауи обикновено последен напуска офиса ни в Газа. Той меко казано е много трудолюбив, често остава до късно вечерта, работейки на своя лаптоп.
Той е спокоен, запазва хладнокръвие дори в случаи, в които аз и останалите колеги губимконтрол. Той е видео редактор, един от местните колеги, които работят за BBC Arabic Service.

Но срядата преди две седмици, само час след като последната война в Газа бе започнала, Джехад се втурна крещящ към изхода на офиса ни. Той спринтира надолу по стълбите, държейки главата си с ръце, докато лицето му бе потънало в мъка.
Току що негов приятел му бе съобщил по телефона, че Read the rest of this entry

Когато димът над Газа се разсее

Преди два дни Yousef Munayyer, палестински американец и политически анализатор, който е начело на организацията The Jerusalem Fund във Вашингтон, както и на учебната програма The Palestine Center, публикува много интересна статия в американското списание The New Yorker.
В нея той се опитва да анализира какво ще се случи и най-вече какво би трябвало да се случи след като военните действа в Газа спрат. Само преди няколко минути Хилари Клинтън и египетският президент Мосри обявиха, че тази вечер започва примирие, което трябва да бъде използвано за преговори между двете страни. Така че този анализ е точно навреме:

“Скоро или не толкова скоро, да се надяваме възможно по-скоро, всички тези, за съжаление, познати сцени на насилие в Ивицата Газа – телата на мъртви деца, изстрелването на ракети и т.н.- ще спрат временно. Както след всяка друга размяна на насилие, примирие ще бъде постигнато. Въпросът е какво ще сме научили от случилото се.

Откакто бомбардирането започна, двете страни задават въпроса как това може да свърши. Ако отговорът е различен от това да видим повторение на тази операция след няколко години, тоест безкрайна форма на война, израелците трябва да се заемат с въпроса за тяхната индентичност. Не, не става дума за клиширания въпрос дали Израел има право да съществува. Наложителният въпрос е дали начинът, по който Израел съществува – като окупатор, колонизатор и не на последно място като апартейдна система – е правилен? Има ли друго решение, включващо създаването на една демократична държава?

В продължение на десетилетия идеите на Зеев Жаботински от есето му “Желязната стена” (“The Iron Wall”) от 1923 година определят начина, по който много израелци се отнасят към палестинците. Жаботински, идеологическият предшественик на управляващата пратия Ликуд на Бенямин Нетаняху, е смятал за наивно да вярваме, че местното арабско население някога ще приеме, както той сам се изразява, “ционистката колонизация.” Поради това, заключава той, единственият начин ционисткият проект да успее е чрез използването на сила -“желязна стена, която местното население да не може да пробие”.

Това, което се случва в Газа в последните няколко дни, а и което се случва в Палестина вече почти век, доказва, че Жаботински и неговите съвременни последователи едновременно имат право, но и грешат. Те правилно вярват, че местното палестинско население няма да се откаже от своето право на земя и пълни права. Но грешат като вярват, че това предизвикателство може да бъде решено със сила.

В рамките на 22 дни преди четири години Израел проведе операция Излято олова, Read the rest of this entry

Ивицата Газа е потънала в кръв и руини, но защо?

Преди близо четири години, бях поразена от кървавата операция “Излято олово“. От една страна бяха стотиците жертви, хилядите ранени, разрушените жилищни и учебни сгради, които и до днес не са напълно възстановени, унищожените фабрики и източници на препитание. Много висока цена, но за какво? Израел твърдеше, че целта е била да се изкорени тероризма. Четири години по-късно обаче Хамас все още не е разбит, ракетните нападения също са все още възможни. Единственото, което бе постигнато бе разруха и смърт: около 1400 палестинци, повечето, от които цивилни и деца, както и 13 израелски жертви – десет военни и три цивилни.

Това за мен означава, че операция “Излято олово“ е завършила неуспешно, за това с ужас прочетох за началото на сегашната „Отбранителна колона“.

На 15 ноември израелските военни публикуваха в социалните медии следното съобщение, с което се опитваха да обяснят причините и оправдаят започването на операция „Отбранителна колона“:

“Трима израелски цивилни бяха убити тази сутрин с ракети, изстреляни от Газа. Израелските отбранителни сили ще продължат действията си, с които целят да осигурят защита на своите граждани и унищожаване на терористичната инфраструктура на Хамас в Газа.“

Но могат ли военните действия в Газа да донесат повече сигурност на Израел?

В свой анализ американският активист Phan Nguyen представя цифри и статистики за жертвите на ракетни атаки от тяхното начало през 2004 година, както и коментира горното изказване:
“След една цяла година без израелски жертви след ракетни атаки, идващи от Газа, Израел е трябвало да нападне Газа, за да предизвика ново убийство на трима израелски цивилни, което пък убийство се използва за ретроспективно оправдаване на самата операция, която довежда до трите жертви.”

Според представените в статията данни общо 26 човека са били убити от юни 2004 до ноември 2012 година след изстрелване на ракети от Газа към Израел. От тях седем са починали от атаки по време на операция Излято олово преди четири години и сегашната операция. Тоест повече от една четвърт от жертвите Read the rest of this entry

Ревю на книгата „Един проповедник в ада“ (Ein Priester in der Hölle)

Заглавието на книгата подсказва, че в нея ще става дума за религия, но адът, за който се говори е съвсем реален и земен. Той се намира в Близкия Изток, по-точно казано в Ивицата Гaза.

Отец Мануел МусаламВ книгата се представя разговорът между пастор Нандино Каповила и неговият бивш колега, палестинският отец Мануел Мусалам. Те обсъждат случилото се в Гaза по време на израелското нападение около Коледа 2008 година и малко след това. Отец Каповила е начело на дейността на Pax Christi Italiana в Израел и Палестина, докато отец Мануел Мусалам, роден през 1938 в Палестина, е бил пастор в продължение на 14 години (от 1995 година дo 2009) в Гaза. Днес той живее в родния Бир Заит.

Книгата започва с увод на Нандино Каповила, който носи заглавието „По-силен от войната“. Още първите редове ни пренасят в една реалност, която ние, европейците, искаме да забравим: „След края на кървавата война, бездействащите дипломати и мълчаливите медии не могат да избягат от ужасяващите цифри – повече от 5 000 ранени и 1 300 убити, сред които над 300 деца.“ В допълнение той разказва как се е стигнало до написвaнeтo на тaзи книга-разказ.

След това oтец Мусалам започва своя разказ с кратко представяне на своя живот. Роден в Палестина, той е изпратен след своето ръкополагане за духовник през 1963 в Йордания. През 1995 патриарх Михаел Сабах го изпраща в Гaза, където той отива заедно със своите родители. След пенсионирането си, той се връща обратно в родния Бир Заит.  Той разказва: „За да мога да отпътвуам от Гaза, трябваше да променя радикално моите възприятия.“ и „Първо като човек, после като палестинец и арабин, а чак след това като проповедник ще разказвам до края на дните ми какво съм видял и преживял по време на престоя ми в този затвор Гaза.“

Блокадата, която доведе до засилване на екстремизма

Той разказва за израелското ембарго, което се засилва през 2006 година, когато Хамас поемат властта в Гaза и описва колко много всекидневието на хората е било повлияно от таза „блокада“: „Газта за готвене получавахме на капки. Нямаше нито ток, нито бензин, нито дърва за горене.“
С конкретни примери той обяснява ефекта на блокадата върху живота и социалните котакти на хората.
На въпроса как са преминали изборите през 2006 той отговаря (самият той твърди, че не е привърженик на Хамас): „Хамас бяха избрани демокраитчно и след изборите външните международни наблюдатели на изборите заявиха, че коректността и прозрачността по време на тези избори е била за пример.“
Според него, екстремната ситуация след пълната блокада на Гъза от страна на Израел е довела до засилването на позициите на екстремистите в Ивицата.

Животът на християните в Гaза

Когато е запитан каква е ролята на християните в Гaза, той разказва, че в Ивицата живеят 3 500 християни.
Различните християнски общности в Гaза, протестанти, католици и православни, работят тясно свързани заедно. Тeхните сгради са отворени за цялото население, независимо от вяра. Той кририткува християните в чужбина, които се „молят за и помагат на християните“: „Нашият поглед на нещата е различен; когато получаваме помощи от църквите по света, ние ги разделяме с мюсюлманите, с нашите братя, тъй като идваме от един народ.“
Съществуването заедно на християни и мюсюлмани е eдна от основните теми в разказа на проповедника. Той не се изморява да повтаря, че отношенията между двете групи палестинците са много добри, те празнуват заедно празници, а в християнските училища се учи Кoрана, така както в държавните училища се учи за католическата религия. „Ние се отнасяме към всички деца и ученици по еднакъв начин, за нас няма значение религията им“. Християните не се чустват заплашени от Хамас, те се опитват да имат положителни взаимоотношения.

Войната на войници срещу цивилни
Операция „Излято олово“, разказва той, е била подготвяна с дни. Например, чужденците са били призовани от своите посолства да напуснат Ивицата дни преди атаката, а на всички международни организации е било забранено влизането в Гaза.

След това читателите научават как Гaза е била нападната по въздух и суша от изралеската войска. „Когато войската дойде, сухопътните части, всичко на расзтояните от един километър от границата бе изравнено със земята.“ Tой описва каквo ce e cлучилo c житeлите: „Това не бе война на войници срещу войници, а война на войници срещу цивилно население.“ Той критикува и медиите, които до голяма степен са заели позиция без да познават подробностите. Въпреки това осъзнава, че журналистите почти са нямали възможност да видят случващото се със собcтвените си очи. Той описва оръжията, които Израел е използвал и заради които e бил критикуван от Amnesty International, тъй кaто cред тях e имaлo фосфорни бомби. Hапомня през цялото време, че не се е правило разлика между цивилни и активисти, че жени и деца са станали жертва на нападението.

С много лични и прочустващи думи отец Мусалам описва и дава примери за ситуацията на хората в Гaза по време и след 22-дневното нападение и критикува отношението на израелските военни. Той призовава света да предприеме нещо, за да се сложи край на несправедливостта. „Бъдете информирани, опитайте се да разберете как стоят нещата. Несправедливостта може да бъде разбрана само, когато човек познава историята на тези земи. Но преди всичко: стига вече! Направете нещо! Ваш морален дълг е да предприемете нещо!“.

Ситуацията днес
На 18 януари 2009 войната е обявена за приключила, но ситуацията в Ивицата почти не се променя. Хлябът, например, пак трябва да се внася, лиспват и други основни храни, както и строителни материали за ремонтиране на унищожените сгради.

Операция „Излято олово“ е била само една стъпка от продължавaщото от десетилетия прогонване и потискане спрямо палестинците. Погазването на човешките права е навсякъде – на летищaтa, на контролно-пропускателните пунктове, на улицата. Има улици, по които право да се движат имат само израелски заселници и войници, но не и палестинци…“. Радикализирането на част от хората е логично последствие на всички тези унижения и потъпквания на правата, смята отецът.

Разговорът продължава с анализ на ситуацията в Гaза днес и опитът на Израел да обезсили Хамас. Една от основните последици е обедняването в Гaза, много хора са станали бездомни, днес им се налага да продават накити и други подобни лични предмети, за да могат да изхранват семействата си. Повторното изграждане на унищожените жилища е невъзможно, защото Израел позволява само вноса на основни храни. Бежанците са подпомагани от ООН, но тази подкрепа стига само за десет дни. Същевременно ужасът от войната все още преследва хората, те се страхуват от повторни атаки непрекъснато. Палестинският отец критикува липсващата помощ за мнoгoто трамватизирани палестинци, голяма част, от които са деца. Той обвинява най-вече западните страни, които допускат всичко това да се случва.

Бъдещото
„Ако моят народ можеше да мечтае“ е заглавието на една от последните глави на книгата. Отец Мусалам пояснява, че не само палестинците в Гaза и Западния бряг са жертва на несправедливост. Според него тези, които са в диаспора или имат израелски паспорти имат не по-малко проблеми. Той смята, че създаването на две държави няма да бъде решение на конфликта. По-скоро трябва да се върнем до положението в самото начало, когато евреи, мюсюлмани и християни са живеели заедно. Едно двудържавно решение на конфликта ще раздели палестинците на три части – Гaза, Западен бряг и Израел.
„Като християнин и палестинец се моля на Израел да промени най-накрая реалността, не може да чакаме повече, времето е срещу нас.“
Той разказва как учениците от един клас са обсъждали заедно какво всеки от тях трябва да учи навън, за да може след това да се върне и заедно да изградят и подобрят своята родина. Същевременно много младежи мечтаят да идат в чужбина и никога да не се върнат.
––––––––-

източник на статията е http://diefreiheitsliebe.de

Шест често срещани погрешни схващания за Газа, които са били валидни през 2011 година

източник

На шесто място: Блокадата за нуждите на цивилните е премахната и само ограничения свързани със сигурност са останали

Газа не е изолирана от останалата част на света така, както е била преди няколко години, но тя все още е откъсната от Западния бряг и е трудно да се намерят убедителни съображения за сигурност, които да оправдаят това. Например, Израел забранява на студентите да пътуват от Газа до Западния бряг. Израел не позволява да се продават стоки от Газа в Западния бряг или Израел, докато в същото време позволява на износа от Газа за Европа, но само ако стоките са прехвърлени през израелските летища и пристанища.

Освен това Израел налага ограничения върху вноса на строителни материали в Ивицата Газа. Влиянието от това ограничение се усеща повече от международните организации, отколкото от местното самоуправление, което получава нужния цимент, чакъл и стомана от тунелите. Текущите ограничения затрудняват икономиката в Газа, но те също така разделят семейства едно от друго, както и възпрепятстват достъпа на жителите на Газа до висше образование и възможността да бъдат обучени в силно необходими сфери.

На пето място: Израел дава на Газа пари от такси, електричество и вода.

Вярно е, че Израел дава на жителите на Газа ток и вода. Но само ако „дава“ означава „продава“. Израел също не „дава“ пари от такси на жителите на Газа – всъщност дава пари от данък, който събира от тяхно име, въпреки че понякога тези пари се дават с голямо закъснение.

На четвърто място: Докладът на Палмър стигна до заключението, че блокадата е била законна

Комисията Палмър реши да не разглежда законността на цялостното затваряне на Ивицата Газа и реши само, че морската блокада, наложена на ивицата Газа, е законна. В своя доклад Комисията включи препоръка към Израел да продължи облекчаването на ограниченията за движение “с идеята да премахне блокадата изцяло, както и да облекчи неустойчивото хуманитарно и икономическо положението на цивилното население„.

На трето място: Газа има граница с Египет, така че Египет трябва да се грижи за ивицата

Преди шест месеца бяха публикувани десетте основни причини защо откриването на контролно-пропускателен пункт на тази границиа не е достатъчно. Списъкът все още е валиден, но ето и основната теза от него: Дори ако Египет напълно отвари своя контролно-пропускателен пункт за движение на хора и стоки, това няма да доведе до решение за проблема с ограничението на движение между Газа и Западния бряг.

На второ място: Израел напусна Газа, но всичко, което получи в отговор бе ракети „Касам“

Изстрелването на ракети „Касам“ срещу цивилни е неоправдано военно престъпление. Това е ясно. Но трябва да се има предвид, че изстрелването на ракети не започна веднага след оттеглянето от ивицата Газа и че четири години и половина блокада не са направили нищо, за да се намали заплахата от ракети, изстреляни от Газа в Израел, ако не вярвате, прочетете това.

А колкото се отнася до оттеглянето, Израел премахна своите постоянни военни бази и цивилни поселения от ивицата Газа, но дали това наистина доведе до край на израелския контрол над Газа? Попитайте който и да е палестинец от Газа дали наистина чувства, че Израел „не присъства“ в живота им. Няма да се наложи да мисли дълго преди да отговори отрицателно. Израел контролира възможността на палестинците в Газа да учат в Западния бряг, контролира износа на стоки, риболова, обработването на селскостопански земи и посещенията на роднини. Вярно е, че е трудно да си представим контрол на територия без постоянно физическо военно присъствие, но точно това е уникалната ситуация в Газа днес.

И на първо място: Жителите на Газа гласуваха за „Хамас“, така че те заслужават това, което им се случва

Победата на Хамас на парламентарните избори през 2006 г., или малко след „оттеглянето“, бе посрещната с изненада. Днес, повече от пет години след като изборите бяха проведени, те все още се използват като извинение за блокадата.

Преди всичко е важно да се подчертае, че международното право забранява колективното наказание на цивилното население и това е не без основателна причина. Опитът от миналото ни учи, че цивилното население, независимо от неговите политически убеждения, трябва да остане „непокътнато“. Този принцип трябва да бъде уважен в Газа, в Израел и във всички други места по света, в които има конфликти.

Kолективното наказание на цивилното население

Докато сме на темата за изборите, за да бъдем точни трябва да спомен, че „Хамас“ спечели избори, които не бяха проведени само в Ивицата Газа, но също така и в Западния бряг и Източен Ерусалим. И всъщност повече от една година след изборите, през юни 2007 г., „Хамас“ пое контрола на ивицата Газа.

Избори не са се провеждали в Газа от 2006 г. насам и дебатът между различните политически движения в Газа продължава. Един от начините за следене на този дебат е чрез анкети, като тези, публикувани от Палестинския център за политически поучвания (Palestinian Center for Policy and Survey Research). Например, анкета от декември 2011 г показва, че ако изборите за Палестински законодателен съвет се проведат сега, „Хамас“ ще получи 35% от гласовете, а „Фатах“ – 43%. Струва си да припомним и нещо друго – повече от половината от населението на Газа е под възрастта за гласуване. Как децата могат да бъдат обвинявани за резултатите от избори, в които те не участват?

Човешкото лице, скрито зад статистическата бройка – 2 част

Хазем Елаиди е от бежанския лагер Магази в Газа. Като младеж той е обичал да чете. През лятото е помогал в магазина на баща си, но в крайна сметка оставял работата и вместо това предпочитал да чете веcтници и новини от света. Той е бил високо интелигентен и добре осведомен млад човек, който се е интерсеувал да знае какво се случва по света. Всеки, които го е познавал, признава, че той е имал голям потенциал. Той е бил харесван и уважаван от хората, благодарение на своята благочестивост. Следвал е химия в университета Ан-Нажах в Западния бряг, но след като в началото на първата интифада посещава семейството си в Газа, границите биват затворени и той не може да се върне в университета. По този начин завършва образованието му.

Младежка снимка на Хазем Елаиди

По време на първата интифада Израел има политиката да изпраща заповеди на случайни млади палестински мъже да се явят на разпит. По време на разпита се очаква те да докладват на израелските длъжностни лица. Обикновено такива призовки за разпит не означават нищо, но когато Хазем отива, се оказва, че в неговия случай става дума за повече от рутинен разпит. Той е задържан административно за срок от три месеца, в което време израелците се опитват да съберат обвинения срещу него. Два дни преди той да бъде освободен, двама затворници, които са били измъчвани, разказват подобни истории за Хазем. Тогава политиката диктува, че, ако двама души дадат сходни показания, лицето, към което те се отнасят трябва да си признае. След като е бил бит и изтезаван, Хазем признава неверни твърдения и е осъден на четири последователни доживотни присъди без да има право на справедлив процес.

Племенницата на Хазем, Фида, познава чичо си чрез тайни телефонни разговори. Мобилните телефони, разбира се, са забранени в местата за лишаване от свобода, но такива се намират като контрабандни. След като прекарва една зима в Газа, Фида публикува разказ, в който подчертава как любовта към затворен роднина не може да бъде победена и успява да премине дори през студените стени на затвора.

Тя също така обръща внимание на условията, на които затворниците са подложени, и унижението, от което те редовно страдат. От 2007 г. насам, Хазем не е получил нито едно семейно посещения като част от широкото колективно наказание за палестинците в Газа, на които им е забранено да видят своите близки зад израелски решетки.

Хубавата новина е, че Хазем Еляди е освободен като част от сделката за затворническа размяна между Хамас и Израел. След 21 години в израелските затвори, той се върнал обратно в Газа в ръцете на болната си майка. Попитах Фида как ще минат честванията в родния им дом. Тя отговори:

Снимка от посрещането на Хазем

„Доколкото знам всеки роднина, който имаме – няма значение колко далечен роднина – ще дойде, за да го посрещне. Предполагам, че над 200 души ще се съберат. Ще бъде хаос! Няколко животни ще бъдат заклани и ще има голям празник. Жените вероятно са се готвели в продължение на дни, правили са сладкиши, за да раздадат на семейството, приятелите и съседите. Моите роднини ще се пътуват в автобуси до град Газа, за да празнуват и приветстват затворниците. След това ще отидат в къщата на чичо ми, където нашият матриарх, баба ми, живее. Те са украсили къщата дни по-рано. Подобно на сватбените празненства, празникът вероятно ще започне по залез слънце и ще продължи през цялата нощ. “

Фида е студент по право в Тексас. Тя отчаяно желае да може бъде в Газа, за да посрещне обратно чичо си и да стане свидетел на щастието, изписано върху лицата на нейното семейство в Газа, когато видят Хазем свободен.

„Иска ми се с всяка частица от моето същество да мога да бъда там с тях. За първи път от няколко седмици, аз няма да се прекарам 8 часа в библиотеката след края на лекциите. Вместо това ще ида направо вкъщи, за да мога заедно с майка да проведа видео чат с роднините в Магази и Деир Ил Балах (друг бежански лагер). Аз ще говоря с чичо ми в 16:00 тексаско време, тоест ще бъде 12 ч. в Газа.

Фида ще отпразнува излизането на чичо си по свой начин. Тя е направила сладки за 90 състуденти от класа по право. Така не само че студентите ще се насладят на сладките, но и ще отварят очите си за тежкото положение на палестинските затворници, може би ще разберат поне малко какво означава освобождението за техните семейства.
източник Life on Bir Zeit Campus
––––––––––––-

Следващият текст е превода на разказа на Shahd Abusalama от Газа за за едно от посещенията му на седмичните протести, организирани от семействата на държаните в израелските затвори палестинци от Газа:

“Когато влязох в сградата на Червения кръст в понеделник миналата седмица, стара жена седеше в ъгъла, едва забелижимо. Тя бе подпряла с ръце главата си, затваряйки често очи без да говори. Бръчките по лицето й, скръбното ѝ изражението, както и счупенената рамка, в която държеше снимка, ме накараха да се запътя към нея.

Опитах се да говоя с нея, но не получих отговор. Отговори ми едва след като започнах да говоря много високо и я хванах за ръце. Осъзнах, че тя почти не вижда и не чува.

“Кой е мъжът на снимката?” попитах високо.

“Това е синът ми Фарес, моят скъп син. Той няма да бъде освободен. Аз съм много болна и скоро ще умра. Миналата нощ прекарах в болница. Защо не освободиха и него, че да може да даде смисъл на последните ми дни след като 22 години вече съм без него? Искам да прегърна сина ми преди да умра,” каза тя, докато горчиви сълзи се стичаха по бузите й.

Не беше лесно да я успокоя, не е трудно човек да си представи колко дълбоки са раните й. Огледах се наоколо, опитвайки се да разбера кой е придружил жената до палатката. Не можех да си предсатвя, че тази възрастна, почти сляпа и глуха жена е дошла сама. Оказа се обаче, че е било именно така.

Мечтател, който никога не се предава
След като започанх да разпитвам хората наоколо, се запознах с жена, която изглежда, че я познаваше. Каза ми, че старата жена, Ум Фарес (Майката на Фарес) живе в Beach Камп. Съпругът й е починал преди години и няма кой да се грижи за нея. Трудно ми бе да повярвам, че тази стара жена, която едвам може да ходи, чува и вижда, живее сама. Ядосах се И попитах как може да оставят горката жена без да я помогнат. Но жената ме успокои като ми каза, че група момичета се редуват да я посещават. С облекчение се зарадвах, че все още се намират грижовни хора и обещах да се присъединя към тях.

Жената ми каза, че когато веднъж седяла с Ум Фарес в нейния скромен дом, възрастната жена изведнъж я помолила да ѝ донесе лист хартия и да напише писмо до сина й.

“Скъпи Фарес, когато бъдеш освободен, ще избера най-красивата булка в Палестина. Ще построим голяма къща, в която ще живея заедно с теб и децата ти. Бъди силен и дано с божията воля скоро бъдеш свободен,” диктувала тя, докато сълзите се стичали по лицето й. Бедната жена не можела да осъзнае, че това може да се случи само в мечтите й. Тя е мечтател, който никога не се отказва.

Никoй не е оставял толкова дълбоко впечатление, колкото тази жена. Моля се да получи възможността да види своя син преди да умре и й обещах никога да не я оставя сама. Има хора, които никога няма да я забравят, нито сълзите й по продължаващото задържане на нейния скъп син.“
–––––––––
Име: Мажде Махмуд За’акик
Семеен статус: Разведен, баща на две деца
Професия: Учител
Възраст: 41 години
Националност: Палестинец
Адрес: Беит Омар
Местонахождение: Задържан в израелски затвор
Обвинение: мирна съпротива срещу окупацията и защита на човешките си права

Мажде Заакик

Историята на неоговото задържането започва на 25 август 2011 – по време на свещения за мюсюлманите месец Рамадан. Мажде постеше. Денят на задържането бе събота, ден, в който обикновено отиваме да протестираме – мирен марш срещу заселническите селища и израелската разделителна стена. Нашето оръжие се състоеше от силата на правотата, знамена, добра воля, мечти, надежди, справедливостта на нашата кауза и защитата на палестинските човешки права и хуманността като цяло.

Тези хуманитарни оръжия тероризират израелската окупационна армия, чийто войници, добре въоръжени с истински оръжия, ни очакваха. Бяхме придружени от десетки израелски и международни мирни активисти, които искат да помогнат мир, свобода и справедливост да настъпи за палестинци и израелци, както и за нас, жителите на Беит Омар, чиято земя е почти напълно отнета от израелксата окупация и заселници.

Когато се приближихме до поселението Карми Цур, което е построено върху земя, принадлежаща на земеделци от Беит Омар, израелските войници ни нападнаха, използвайки сълзотворен газ, гумени патрони и дори стреляйки по нас с живи амуниции. Имаше и пострадали сред демонстрантите от удари на войниците, както и от задушаване след вдишване на газ.

Седем демонстранти бяха арестувани – петима чужденци и израелски активисти, както и двама палестинци. Петима бяха освободени по-късно същата вечер, един испански активист бе освободен след два дни, а седмия арестуван, Мажде Заакики, член на Националния комитет срещу стената и заселниците в Беит Омар, остана в затвора. Той всъщност бе арестуван след края на протеста. Мажде седеше в една кола, когато изведнъж войници дойдоха, изведоха го от колата, арестуваха го, удрайки и обиждайки го.

След като това се случи решихме да посетим семейството на Мажде: Касам е на 5 години И страда от загуба на слуха, за това посещава училището за деца с увреждания в Хеброн.

Касам

Котаиба е на три години.

Котаиба

Веднага щом пристигнахме в дома им, Касам извика “Къде е баща ми?”
Не знаехме какво да отговорим. Един от нас каза, че е отишъл по работа И ще се върне след няколко дни, но за това пък ще донесе подаръци със себе си. Касам обаче отговори гневно “Отведете ме при татко, не искам подаръци, искам татко” и започна да плаче.

Почуствахме се много безсилни, за това просто излезнахме с надеждата, че Мажде ще бъде освободен скоро И ще може да се върне при децата си. Но окупационната армия отказа да го освободи, въпреки че досега няма повдигнато обвинение. Мажде ще прекара три месеца зад решетки без да има присъда или обвинение. Единственото негово престъпление е, че се опита да защити своите права, своята родна земя, своята мечта да живее свободно и с достойнство заедно с децата си, подобно на останалите хора по света.

Автор на текста е Йунес Арар, координатор на комитета за народна съпротива срещу стената и заселниците.

Друг вид жилищна криза (актуализирана)

Докато израелските жители протестират, построили палатки из цялата страна, разочаровани от високите цени на жилищата в Израел, в Газа различна на вид жилищна криза продължава да се разгръща, но тя остава незабелязана за повечето израелци, включително и за тези, които протестират за социална справедливост и право на жилище в Израел.

"Израелски протестиращи (Photograph: Uriel Sinai/Getty Images)

Според израелската организация Gisha – Legal Center for Freedom of Movemen, жилищната криза в Газа е в резултат на няколко фактора. Те включват, но не се ограничават до, следните:

– Тригодишната пълна забрана на вноса на строителни материали от юни 2007 г. до юни 2010 г.. Изчислено е, че всяка година са нужни около 13 000 нови жилища, за да бъде задоволено търсенето съгласно естествения прираст.
– Пълното или частичното унищожаване на над 60 000 домове по време на операция Излято олово (дек 2008/ян 2009)
– Продължаващите ограничения върху икономиката на Газа, което води до ниска покупателна способност и до това повечето хора да не могат да си позволят да закупят материали, които се били внесено през незаконни тунели.

Обявените от Израел през юни 2010 г. „облекчения“ (внос на иначе забранени материали и строителни дейности като част от международни проекти, одобрени от Палестинската автономия) не са помогнали осезаемо в облекчаването на жилищната криза в Газа, тъй като международните агенции (само те получават разрешение от Израел да строят), са насочили услията си основно в справянето с други неотложни нужди – изграждането и ремонтирането на разрушени болници, училища, клиники, гражданска инфраструктура и т.н.

Процъфтяващата подземна търговия с Египет успява да внесе забранени строителни материали. Тези които могат да си позволят материалите, които влизат през тунелите, ги изплозват за изграждане или ремонт на домовете си, както и за строежа на няколко хотели и курорти. Тази търговия обаче е незаконна и рискована, а материалите доставени чрез нея са по-скъпи от тези, които биха могли да бъдат закупени от Израел или от Западния бряг.

Според данни на Shelter Cluster, от домовете, които са били напълно разрушени в Газа – 3 502, по време на операция „Излято олово“, плюс 953 по време на други военни операции, както и при други обстоятелства – само 198 са били отново построени (това означаца само .04%). От тези с по-големи щети, приблизително 43% са били ремонтирани.

Организацията завършва статията със следното искане:

Ние не искаме Израел да построи нови жилища в Газа или да предостави средства за изграждането на жилища на достъпни цени. Ние просто искаме Израел да вдигне блокадата на ивицата Газа, така че жителите да могат да се справят със собствената си жилищна криза.

––-
Почти 24 часа след като публикувах тази статия прочетох послание, което ми дава малко повече надежда в искренността за социална справедливост на протестиращите израелците. Или поне на част от тях.
Една от палатките стана доста популярна през последните часове, дори се сдоби със собствена Фейсбук страница и само до момента има 587 фенове.

Палатка 1948


Палатката се казва “1948“ – името не е случайно, това е годината, в която държавата Израел е създадена. Това е посланието на протестиращите в нея:

We are a group of Palestinian Arab and Jew citizens that believe in shared sovereignty in the state of all its citizens. Instead of thinking about separation and constrains, we think of the possibility of joint existence.

Since foundation of the state – Israeli policy of divide and rule, prevents real change and produces boundaries for deep social demands. If we work together we can only benefit.

What do we want?

We want this struggle to deal with housing shortage among Arabs and Mizrachi Jews in Israel, both in large cities and in the villages.

We want to end Judaization of Arab neighborhoods and stop the “development” of neighborhoods by building luxury complexes.

We want to stop the eviction of Palestinian families as it happens almost every day in Jaffa, Lod, Ramla and elsewhere in Israel and the Occupied Territories.

We want to end the discrimination of the Palestinian Arabs in the rental and purchase of real estate, which became “legitimate” in the Israeli- Jewish society, as the “Letter of Rabbis” showed us.

We want to change the land policy in Israel, so it will address the historical justice to Palestinian population. No more land confiscation, no more house demolitions. We live here together, it’s time we start to internalize it.

We want to talk about discrimination in state institutions, education, health, culture.

We require recognizing the basic right of the Palestinians in Israel and in the Occupied Territories to set their own lifestyles.

We want to emphasize, there can be no social justice while this state occupies and oppresses Palestinians, and justice should be to all. In Addition, many of the state resources are allocated to the occupation: by establishing walls and barriers, that embitter the life of the Palestinian people, or by securing and supporting settlements. Occupation takes a lot of money, which can be used to improve the life of the Jewish and Arab population in Israel and the Occupied Territories

Moving and brave words.

Според ново изследване, израелските контроло-пропускателни пунктове убиват палестинските родилки и техните новородени

В продължение на три години бритинското списание за медицина The Lancet работи с палестински медицински и научни работници, за да документират ефекта от стресовия живот – справяне с икономическите затруднения и големия недостиг, ограниченията за движение, политическото напрежение и страха от нападение отвън.

Ограниченията за движение са ежедневен дразнител в окупирания Западен бряг и Ивицата Газа. Освен досадните и унизителни проверки на контролно-пропускателните пунктове, никога не се знае със сигурност колко дълго жителите ще трябва да пътуват или дали ще стигнат да своята цел въобще. Но когато става дума за спешни медицински случаи тези ограничения са въпрос на живот или смърт.

Миналата година сътрудниците The Lancet са описали подробно терора върху палестинските жени, които са очаквали да родят по време на израелското нападение в Газа в началото на 2009. Тези жени са знаели, че може да имат нужда от спешна медицинска помощ в период, в който те не могат да излязат от домовете си поради израелските атаки. Тази година друга група научни работници анализира какво се случва с жени, които преминават през израелските контролно-пропускателни пунктове.

Престъпление срещу човечеството

Според Хала Шоаиби от Мичиганския университет в САЩ, в периода 2000-2007 10 процента от бременните палестинските жени са били забавени на контролно-пропускателни пунктове по време на пътуването им до болницата, за да раждат. Един от резултатите от това е рязкото увеличаване на броя на ражданията у дома, тъй като жените предпочитат да избегнат пътувания, страхувайки се от опасността да не могат да достигнат до болницата навреме.

Техните страхове са основателни. Шоаиби допълва, че 69 бебета са били родени на самите контролно-пропускателни пунктове през тези седем години. Тридесет и пет бебета и пет майки умират, един резултат, който тспоред нея е престъпление срещу човечеството.

Когато представители на The Lancet проведеха първото си заседание през март 2009 г., Газа все още бе зашеметена от израелските атаки по време на операция Излято олово, която доведе до смъртта на повече от 1400 души. В най-новата публикация, учените се връщат към този период, за да анализират последиците от нападението над цивилното население.

Разрушаването на нормалния живот е в големи размери. Четиридесет и пет процента от анкетираните е трябвало да напуснат домовете си и да живеят с други хора за най-малко 24 часа; 48% са приели други хора да живеят у тях; 48 процента от домовете са повредени. Почти всеки е трябвало да се спраяв с прекъсване на електрозахранването из цяло или за част от времето, много са страдали от прекъсването на други услуги – телефон, водоснабдяване и събиране на боклук.

Писъци и кошмари

От гледна точка на психологическите ефекти, повече от 80 процента споделят, че член на семейството им крещи или плаче, или има кошмари. Загуба на апетит е също често срещана. Но въпреки че Газа е относително малка на площ, ефектите от нападението варират значително в зависимост къде анкетираните са живеели.

Друго проучване разглежда чувството на несигурност, което остава дори и шест месеца след края на атаката. Някои от резултатите са очаквани – жените, например, се чувстват по-нервни и несигурни в сравнение с мъжете. Групите, които имат по-ниски нива на несигурност са тези, които са добре образовани и имат по-добър стандарт на живот, а също и възрастните хора, тези над 65 години.

Автор на статията е IRIN (humanitarian news and analysis) – a service of the UN Office for the Coordination of Humanitarian Affairs

Докладът на The Lancet е достъпен на страницата на организацията

Добре дошъл в Палестина – стига да можеш да влезеш

Статия на Сам Бахур за guardian.co.uk:
Израелската заплаха да откаже достъп до Палестина на чуждестраннни посетители е едновременно тревожеща и плашеща. Нашият протест ще бъде цунами от гражданско неподчинение?

Израел систематично е нарушавал редица палестински права: правото на завръщане, правото на свободно движение, правото на достъп до вода, правото на образование, правото на достъп до страната (да не се бърка с правото на бежанците да се върнат) и т.н.

А правото на палестинците да посрещат гости от чужбина е последното нарушение, което може да добаваим в дългия списък. Забраната свободно да посрещат посетители от чужбина е колкото тревожна, толкова и плашеща, особено за страна, която твърди, че е единствената демокрация в Близкия Изток.

Израел заплашва да попречи на палестинците, живеещи под окупация, да посрещнат гости от чужбина. Не става дума за петте милиона палестински бежанци, на които Израел отказва да позволи да се завърнат по домовете си, след като са били прогонени със сила или са напуснали, водени от страх. Вместо това, проблемът сега са чужденци, които просто искат да посетят окупираните територии, техният достъп до Израел е отказан.

Да припомня, че няма друг начин да влезеш в палестинските територии в Западния бряг и Източен Ерусалим, които са под военна израелска окупация, освен ако не минеш през контролирани от Израел места като летище Бен Гурион или някой от израелските пристанища или гранични пунктове по земя.

И така, повече от 300 международни активисти плануват да кацнат на летището в Тел Авив на 8-ми юли по покана на 30 палестински граждански организации, които провеждат инициативата “Добре дошли в Палестина” („Welcome то Палестине“). Делегации от Франция, Великобритания, Белгия, Швеция, Германия, САЩ, Япония и няколко африкански страни се очаква да пристигнат.

При пристигането си на летище Бен Гурион, поканените гости, всички идващи от страни, които имат дипломатически отношения с Израел, няма да скрият своето намерение да посетят Палестинските територии. Тази мирна инициатива, цунами от гражданско неподчинени идва само след като израелските ограничения на движение и достъп до и от Палестина за палестинци и чужденци изчераха всички други установени канали, които са в съответствие с международното право и вътрешните закони.

Най-голямото бездействие идва от Държавния департамент на САЩ, въпреки факта, че Израел дискриминира на границите си най-вече американски граждани.

Но играта на бездействието е към своя край. След като държавните водачи не успяват, хората поемат случващото се в свои ръце. Именно хора като тези, които искат да дойдат в Палестина през тази седмица, както и тези, които се опитват да достигнат блокираната от Израел ивицата Газа по море, или тези, които живеят в Палестина и се съпротивляват срещу окупацията ден след ден, доказват на историците още веднъж, че историята е направена от истински хора, които имат усет за човечеството и смелост да се жертват.

• Сам Бахур е един от координаторите на кампанията.
–––––––

А това е посланието от Laura Durkay, която смята да участва в седмицата на международна солидарност в Палестина заедно със стотици други международни активисти в окупирания Западен бряг и Източен Ерусалим:

“Инициативата включва и масов полет до летище Бен Гурион на осми юли. Стотици активисти плануват да пристигнат на този ден и ако всичко протече по план, те смятат да не лъжат пред израелските служители на сигурността за целта на тяхното посещение.

Може би ще кажете „Ти си луда.Те ще ви депортират, тъй че ще похарчите всички тези пари и време на празно.“

Вярно е, че има възможност да бъдем депортирани. Няма как да окажем контрол върху действията и решенията на израелските власти. Но дори това да стане, не мисля, че стореното от нас, ще бъде напразно.

Разбрах за тази акция преди месеци. Подобно на много хора смятах, че това е страхотна идея, но се страхувах да не бъда депортирана и най-вече да не загубя правото си да влизам в Палестина за в бъдеще, което е особено важно за мен в тези критични времена.

Но тогава дойдоха дните, в които се отбелязва палестинската Накба (15 май) и Накса (5 юни) и разбрах, че седем мои приятели ще бъдат на борда на американската лодка, плаваща към Газа. Така акцията започна да добива все по-ясен вид като важно предизвикателство към израелския апъртайд, с времето осъзнах, че точно аз съм правилният човек да бъда част от това предизвикателство.

Била съм два пъти в Палестина на “свидетелски” мисии. Видяла съм със собствените ми очи какво се случва в действителнсот. Но приключих с етапа, в който отивам там само за да бъда свидетел. Още при последното ми посещение бях основно разпитвана от израелските служители, а откато съм се прибрала пиша и говоря открито в публичното пространство за Палестина, използвайки пълното ми име. Това ме кара да вярвам, че вероятно ще бъда разпитвана независимо колко предпазлива ще се опитам да бъда и да представя себе си като “турист”, това дори може само да ядоса служителите и да ме депортират поради опит за лъжа.

Трябва да отбележа, че напълно подкрепям активисти, които избират да не кажат пълната истина относно своето посещение в Палестина, само и само да могат да влязат и помогнат за преборването на апъртайдната система. Това е стандартна политика и смятам, че трябав да продължим с нея. Но въпреки това се вълнувам от възможността да опитаме този нов път.

Нещо интересно се случи, когато се записах да участвам в акцията. До тогава летището Бен Гурион винаги е било едно от най-малко любимите места за мен. Но след като се записах да участвам в акцията изведнъж се освободих от моите страхове. Контролираните от Израел граници са ужасно място. Te са фабрики, които произвеждат унижение, които дехуманизират и принуждават да стигаме до срамно расово профилиране. Обиконовено, международните активисти и самите палестинци приемат да бъдат подложени на тази система, защото тя е нужното зло, неписаната цена, която трябва да се плати, за да се сдобият с входна виза за Палестина.

Но има нещо толкова прекрасно в идеята да можеш да се противопоставиш на системата, да бъдеш част от мирен граждански акт на неподчинение. Това освобождава всеки инстинкт за непокорност, импулсът, който привлича хора от всички точки на света в Палестина и ги приканва да участват в това масово действие. Перспективата да бъдеш депортиран сам безсмислена и депресираща. Перспективата да бъдеш депортиран заедно със стотици други хора, които са решили да се противопостваят на расистката израелска репресивна политики звучи като нещо, което заслужава да бъде направено.

Красотата на това действие е в това, че до сега то винаги е целяло изолация, а сего се превръща в нещо колективно, масово действие на солидарност. Цялата система от разпити, задържане, затвор и депортиране е предназначена да изолира пристигащия на летището колкото е възможно повече, да се създаде впечатлението, че той или тя е напълно сам срещу тази изключително мощна репресивна машини. Масовото гражданско неподчинение напълно подкопава и обръща тази силна функционалност, което е една от причините Израел да вижда такава голяма заплаха в актове на невъоръжена гражданска съпротива.

Не че някой от нас иска да бъде депортиран. Ние не искаме това. Напротив, искаме да получим разрешение за влизане в Палестина, да можем да пътуваме свободно, за да посетим нашите палестински приятели, това е всъщност универсално човешко право. Но ние нямаме илюзии щом става дума за системата, която стои на пътя ни.

Обичам Палестина. Обичам хората, които съм срещала там, палестинци и израелци, които се борят за палестинското национално освобождение и създаване на страна, в която всеки ще може да живее в справедливо мир с равни права. Да бъдем поканени – и приветствани – в една такава героична борба за нас е голяма чест. Но ме боли, когато мисля за въможността да ми бъде забранено да се върна там в продължение на години.

Но реално, какво оправдание имам да държи токова много на възможността ми да влизам в Палестина, когато достъп е отказван на толкова много палестинци? Когато палестинските бежанци от Ливан трябваше да се изправят срещу израелски снайперисти, само за да зърнат родината си? Когато наскоро бе установено, че 140 000 палестинци от Западния бряг са загубили правото си да се върнат у дома, просто защото те са имали смелостта да живеят, работят или учат в чужбина?

Израел се предизвикана на всички граници. Ако палестинските бежанци имаха смелостта да минат през минни полета, както и хората на борда на Свободната флотилия 2 са готови да посрещнат израелски командоси и флота по вода, защо ние да не можем да се изправим срещу апарата за сигурност на летището. Йала, нека отидем в Палестина.“

Синът на генерала в търсене на мир

Личният блог на Мико Пелед

Мико и синът му Итан пред разделящата стена

Мико Пелед е мирен активист, който се осмелява да каже публично това, което другите продължават да отричат. Той вдъхва доверие, така че когато той развенчава митовете, в които евреите по света вярват със сляпа лоялност, хората го слушат. Мико е роден в Йерусалим през 1961 г. в известно ционистко семейство. Дядо му, д-р Аврахам Кацнелсон е ционистки лидер и един от подписалите израелската Декларация за независимост. Баща му, Мати Пелед е бил младши офицер във войната през 1948 г. и генерал по време на войната от 1967 г., когато Израел завладява Западния бряг, Газа, Голанските възвишения и Синай.

Рядко срещаната позиция на Мико отразява наследството на баща му. Генерал-майор Пелед, герой от войната се превръща в миротворец след това. Генералът ясно заявява, че противно на твърденията по-късно, през 1967 г. войната е била израелски избор, а не е била задължителна поради заплаха за съществуването на държавата Израел. След 1967 година той посвещава живота си за постигането на израелско-палестински мир.

Политиката добива личен характер, когато Мико започва да разказва. Той може би е научил какво е състрадание от майка си, която през 1948 г. отказва да живее в арабски дом в Западен Йерусалим, след като разбира, че семейството, което е живеело там сега е принудено да живее в бежански лагер. Като дъщеря на един от подписалите израелската Декларацията за независимост, майката на Мико е могла да използва позицията си, за да се сдобие с прекрасен дом за себе си и семейството си. Но тя казва: „Не.“

Мико израства в Ерусалим, в мултиетническия град, но където властва система, която се опитва да запази палестинци и израелци разделени. Арабите на Израел, така както наричат палестинците там-работници, портиери, готвачи и т.н. са неразличими от арабите в Близкия изток и като такива нямат специална връзка с Джафа, Лод, Рамла, Лид, Хайфа, Ерусалим и всеки друг части от земите на Израел. Мико е трябвало да напусне Израел преди да се сдобие с първия си палестински приятел след участието си в група за диалог в Калифорния. Тогава той е бил на 39 години.

Пелед настоява, че Израел и Палестина са една държава. Фактите са неоспорими и необратими-големи инвестиции в инфраструктурата, градовете, училищата и центровете за юдеи, магистралите само за израелци, които свързват все по разширяващите се заселнически селища в Западния бряг, разделителната стена и на контролно-пропускателните пунктове, които са унищожили възможността за непрекъсната, жизнеспособна палестинска държава. Въпросът за Израел, за целия евресйки свят и международната общност е: Що за държава искате да видите в действителност? Една апартейдна държава с половината от населението, ограничено да живее в невъзможни бантустани, без достъп до храна, медицински грижи или чиста вода, осъдени да чакат на унизителни опашки на пунктовете за проверка?

Или Израел и Палестина ще се превърнат в светска демокрация за близо пет и половина милиона израелци и близо пет милиона палестинци, които живеят между река Йордан и Средиземно море. За да стане това, Израел трябва да се откаже от идеята за еврейска власт над цялата земя и ресурси.

Преди Мико да стигне до тези идеи, той е трябвало да се изправи срещу страховете си. Карайки сам из палестинските градове в Галилея или в Западния бряг кола с регистрационен номер, който го идентифицира като израелец, Мико си представял как терористи дебнат зад всеки завой на криволичещия път сред хълмове. Насочвайки се за пръв път към село Билин, той тихо се пита дали е луд да се доверява на „тези хора“? Пелед се е страхувал, но въпреки това продължил по пътя си, докато намерил селото, където е бил поздравен от приятели.

Решението може да изглежда очевидно, но проблемът остава – как да се промени съществуващата парадигма от страха и омраза при съвместно съществуване? В основата на решението на Пелед се крие осъзнаването, че израелци и палестинци заслужават да живеят в мир като равни в общата им родина. На събиране в Таос, Ню Мексико, израелска жена, която присъства на лекция на Мико, споделя, че баща му е бил герой от детството ѝ и че дори негова снимка е била окачена на стената в дома им. „За мен е чест да говоря със сина на Мати Пелед“, казала тя, „Аз бях загубила надежда за всякакъв вид справедливо решение и се опитвах да остана настрана от събитията там, но виждам колко много те е грижа и срещата ми дава надежда.“

Тези, които се придържат към страха, недоверието или алчността са жертва на фалшивото предположение, че израелците и палестинците имат друг избор, различен от това да живеят като равни. Но това е неизбежно – стената трябва да падне и на двата народа трябва да бъде разрешено да живеят като равноправни граждани в общата им родина. Отказвайки това означава да осъдим бъдещите поколения израелци и палестинци да продължат да живеят в хаос и насилие.

И семейството на Мико Пелед знае колко болезнено е това. На 4 септември 1997 г. те са загубили своята любима Смадат, 13, дъщеря на сестрата на Мико и съпруга ѝ Рами Елханан след самоубийствен атентат.

В Библията се разказва историята на патриарха Авраам, който е готов да жертва любимия си син Исаак, за да докаже своята вяра. В момента на истината, когато Авраам се готви да убие сина си, се явява ангел и казва на Авраам да не навреди на момчето. В Корана, Авраам е на път да жертва Исмаил на същия Бог и ангел Божий му казва да не вреди на любимия си син Исмаил. Поуката от историята е съвсем ясна: Нито израелците, нито палестинците са призовани да жертва своите синове и дъщери в тази война, в действителност, дали сме вярващи или не, всички сме призовани от нашия Бог и нашата съвест да се грижим за децата ни, така че те да могат да живеят в мир.

В това видео, Мико Пелед представя своята нова книга “Синът на генерал“: