Архиви

“Нашата съдба е да се съпротивляваме“ – интервю с един от водачите на палестинската съпротива

Автор на статията и интервюто е Макс Блументал, награждаван журналист и автор на бестселъри, работещ в Израел и Палестина. Неговите статии и документални филми са публикувани в The New York Times, The Los Angeles Times, The Daily Beast, The Nation, The Huffington Post, Salon.com, Al-Jazeera и много други издания.

Когато се срещнах с Басем Тамими в дома му в родното му село Наби Салех в окупирания Западен бряг през януари, очите му бяха зачервени и подути, отпечатък от мнoгoто безсънни нощи, в които е очаквал израелските войници да го арестуват. След като две деца бяха отвлечени от селото посред нощ и след това бяха подложени на строг разпит, при който направиха невероятни “признания”, арестуването на Тамими бе повече от очаквано.

На 25-ти март армията най-накрая бе дошла и го е откарала във военния затвор Офер, местния вариант на Гуантанамо , където той и преди е бил държан 12 месеца, за извършването на неясно формулираното престъпление “подбуждане”. Делото му пред военния съд, който осъжда 99 процента от палестинските подсъдими, е насрочено за 8-ми май (бел. ред. Тамими все още е в затвора).

Басем Тамими по време на едно от делата срещу него от 12 април 2011 година.(Снимка Oren Ziv / ActiveStills )

Подобно на повечето свои съседи, Тамими е прекарал продължително време в израелски затвори, където е бил жертва на жестоко отношение. През 1993 година, той е бил арестуван като заподозрян в убийството на израелски заселник в Беит Ел. Тамими е бил измъчван в продължение на седмици от израелските тайни служби Шин Бет, който са се опитвали да изтръгнат самопризнание от него. Тамими разказва, че по време на измъчванията дори е бил хвърлян от високия таван към бетонения под. Събудил се е седмица по-късно в израелска болница. В крайна сметка е бил оправдан от всички обвинения.

Заедно със своята съпруга, Нариман, и брат си, Наджи, Тамими е в основата на народната съпротива срещу окупацията в Наби Салех. Тяхната невъоръжена борба е привлякла стотици израелци и международни активисти, които участват всеки петък в демонстрации, които биват винаги посрещани с насилие от страна на израелската армия, вклюичително и с изстрелването на куршуми срещу деца.

Разговарях с Тамими, докато гости влизаха и излизаха от всекидневната в дома му, от межднародни активисти, живеещи в селото, до местни деца и група младежи от близкото село Курауа, които ми казаха, че са дошли да посетят Тамими и семейството му, “защото той представлява палестинската борба”.

Тамими е гимназиален учител в Рамала и това си личи веднага. Едва пристигнал на вохдната врата на дома му, присъствах на едночасов урок по история, отношение и стратегия, които ме информираха за посоката на националната съпротива, която той и съседите му са избрали и оформили по време на седмичните срещи в културния център на селото.

Дискусията ни обхвана различни теми – от началото на съпротивава в Наби Салех през 1967 година до споразумението в Осло, което разделя селото между две административни зони – зона Б и зона С, оставяйки жителите в зона С под израелска власт, кеото означава разрушения на домове и произволни арести.

Тамими твърдеше, че жителите на Наби Салех не само оказват съпротива срещу отнемането на земя от родното им село, но се опитват и да прехвърлят своя ненасилствен дух и борба и в останалите окупирани палестински земи. “Причината армията да иска да разруши това, което се опитваме да създадем е, че нашият модел е основа за трета интифада,” смята Тамими.

Макс Блументал: Носят се слухове, че израелските власти ще унищожат дома Ви, ако продължавате с народната съпротива. Има ли нещо вярно в тези слухове и на какво основание биха могли да сторят това?

Басем Тамими: Моят дом е построен през 1964 година, когато земите на селото бяха контролирани от Йордания. Тогава бе лесно да получиш разрешение за реновиране. Сега, когато искам да построя втори етаж към къщата ми, аз не получавам разрешение от израелците, забранено ми е да строя. По този начин те карат младото поколение да се премести да живее в зона Б, която се намира в центъра на селото.

Тяхната цел е да извършат един вид непряко преместване на населението и събирането му в малка територия, която ще се превърне в бежански лагер в близкото бъдеще. Селото няма да има училище и връзка с прилежащите му обработваеми земи, тъй като ще бъдем прогонени от тях. В бъдеще, земите от зона С, ще бъдат празни, палестинците ще трябав да се преместят в села като Бирзит, които се намират в зона А.

Исках да построя ограда около градината ми, но не го сторих. Знаех, че ще бъде разрушена, тъй като няма как да получа разрешително за нея. Не исках да рискувам като им дам извинение да разрушат дома ми. Всички нови къщи, построени след Осло, се намират в зона Б, няма нито една новопостроена къща в зона С.

МБ: Как се отрази разширението на близкото незаконно еврейски поселение Халамиш върху народната съпротива в Наби Салех? Read the rest of this entry

Advertisements

Среща лице в лице c безсмислена агресия

Toва е разказ на Грошин Баскин (съ-изпълнителен директор на IPCRI, Israel/Palestine Center for Research and Information (www.ipcri.org) и основател на Center for Israeli Progress (http://israeli-progress.org).) за една от провеждащите се всяка седмица демонстрации в Наби Салех, на които той е присъствал. Това е разказ, който хвърля светлина върху израелските военни и техните операции:

В продължение на месеци чувам за прекомерно използване на сила от страна на армията срещу седмичните демонстрации в Наби Салех – малко палестинско село, намиращо се северозападно от Рамала. Миналата седмица гледах няколко видеоклипове в YouTube, заснети от активисти в селото, които показваха насилствени арести. Бях обезпокоен, защото всички клипове показваха как демонстрациите завършват, но никой не показваше как са започнали. Бях убеден, че е имало хвърлени камъни от Шабаб (палестинските младежи), които са довели до насилствения отговор на армията. Така че реших, че трябва да vидя какво се случва с очите си.

Когато се свързaх с израелските активисти, които редовно участват в демонстрациите в Наби Салех, бях предупреден, че е опасно и че няма начин да се знае предварително кога ще се приберем. Те също така ме предупредиха, че има голяма вероятност да бъде арестуван. Аз съм на 55 години и участвам в демонстрации от 12-годишна възраст. Бил съм в опасни ситуации и преди, бях готов и за още една.

500-те жители на Наби Салех, всички те част от рода Тамими, демонстрират срещу продължаващото разрастване на еврейското поселение Хеламиш за сметка на техните земи. От 2009 година насам жителите на Наби Салех демонстрират всеки петък.

В този период около 200 жители са били ранени, повече от 40 процента от тях са деца.

Повече от 15% от жителите на селото са били в затвор, а около десетина къщи са заплашени със заповеди да бъдат разрушени; самото село се намира в зона С, която според споразумението на Осло е под пълен израелски контрол (62% от Западния бряг са в зона C). Наби Салех не е толкова известен, колкото Билин, чийто продължаващи вече шест години седмичцни демонстрации се радват на широко международно внимание.

След като пристигнахме в центъра на селото, бяхме посрещнати сърдечно от жителите. Имаше 20 израелски и 20 чуждестранни активисти, както и 60 местни – момичета и момчета, мъже и жени. След като обедната молитва завърши, всички се събраха на селския площад. Развявайки знамени и пеейки песни за свобода, ние марширувахме към главния път, на около 800 метра от входа на селото.

След по-малко от 100 метра, армията изстреля към нас първата доза сълзотворен газ. И друг път съм попадал сред сълзотворен газ, но този вид бе по-силен от всички, което познавах. Той се задържа във въздуха, изгаря кожата като същевремнно щипе очите толкова много, че е невъзможно да ги отвориш; минава през белите дробове и пречи да дишаш.

Изтичах колкото може по-далеч, но друга кутия газ се взриви до мен.

Армията заобиколи селото и постепенно се насочи към центъра. Тълпата се събра отново на централния площад в близост до хранителния магазин.

Тогава започнаха да ни раздават парчета лук, за да можем да дишаме, както и памук, напоен с алкохол, за да преборим последиците от газта. Доброволци от палестинския червен полумесец също баха там, за да помагат на тези, които имаха нужда от медицинска помощ.

В един момент, газта влезе в очите ми, болката беше непоносима. Откараха ме в една къща, където вееха вятър около лицето ми с парче картон. Собственикът на къщата, Абед, мъж на около 40 години, който е работел като строител в Тел Авив, внимателно изчисти лицето ми с памук, напоен с алкохол. Съпругата му положи резени студен суров картоф върху окото ми, което намали болката. Те се бяха превърнали в експерти при справянето с такива ситуации.

Постепенно армията, която се състоеше от 50 войници, командни коли и джипове от гранична полиция, поеха контрол върху центъра на селото. Те превзеха няколко къщи, намиращи се около главния площад, и поставиха няколко войници на пост на покривите им.

До този момент демонстриращите седяха до хранителния магазин, пеейки от време на време песни и скандирайки против окупацията.

Много от песните бяха палестински версии на песните, познати ни от площад Тахрир в Кайро. Нито един камък не бе хвърлен към войниците, въпреки че няколко бяха хвърлени по-рано, още преди войниците да влязат в селото, но те бяха хвърлени от голяма дистанция и бяха по-скоро гневна реакция, а не знак за реална агресия. Селяните са като цяло решени да се придържат към мирни действия, дори в лицето на ужасната агресия от страна на войниците.

Като човек, който е служил в армията и е бил с години част от обучаването на офицери, бях удивен от неправомерно използваната сила, липсата на реална цел и чистата показност  на сила, демонстрирани от войниците. Няма абсолютно никакъв смисъл и полза от използването на толкова много агресия.

Към 5 вечерта бригадният командир обяви селото за затворена военна зона и заяви, че всички трябва да се разпръснем. Аз се приближих към него и го помолих да мисли по-рационално – какъв е смисълът от това да арестувате всички, попитах аз. Отговориха ми със заповед да се махна.

Десет минути по-късно, изстреляха около 50 ударни гранати към разпръскващата се тълпа, които зашеметиха сетивата и заглушиха ушите ни. Реших да извадя издадената ми от правителството журналистическа карта, с която щях да мога да продължа да документирам това, на което ставах свидетел. Снимах през целия ден и публикувах част от заснето на моята фейсбук страница.

След като аресутваха 11 израелци и един чужденец, военните коли напуснаха селото, оставяки дузина гранични полицаи. Седейки под една черница, трима от тях започнаха да ядат от плодовете на дървото. Приближих се към тях и снимайки ги попитах кой им е дал правото да ядат от дървото. Отваряте ли хладилниците и ядете ли от храната на палестинците, когато влизате в домовете им без покана, попитах ги аз. Очевидно им стана неудобно и те се обърнаха засрамени.

Жителите на Наби Салех се отнасяха към нас със забелижтелно гостоприемство. Въпреки че бяха изтощени от седмичните петъчни атаки на военните, които се провеждат вече две години, те ни посрещнаха в домовете си.

Последната част от представлението на армията дойде във формата на “скункс“ (миризлива течност). След като всичко изглеждаше, че е свършило, армията дойде в центъра са селото и изсипаха един тон от най-ужасно мирищата течност, която най-гениалният израелски химик би могъл да създаде.

Те напълно обляха с нея една от къщите, в които ни бяха предложили подслон, храна и напитки, останалата част от течността изсипаха върху площада. Това бе най-ужасната миризма, която някога бях помирисвал. В знак на солидарност, селяни, израелци и чужденци заедно се опитахме да изчистим къщата и площада.

Изпълнени с духа на солидарността, морала и справедливостта, останалите шейсетина демонстранти бяха поканени в друга къща за среднощна вечеря. Домакините сервираха салати, зеленчуци и ориз. Казаха ни колко много оценяват присъствието ни, защото ако нас ни няма, казаха те, ако израелските активисти ги няма, армията е много по-брутална в действията си.

Това, на което бях станал свидетел бе повече от достатъчно, за да ме накара да се почуствам засрамен и ядосан, но и решен повече от всякога да се боря за премахване на окупацията, която кара децата ни да бягат в далечни страни само и само да забравят какво са сторили по време на военната си служба.

Израелските сили за сигурност преместват фокуса си от въоръжената палестинска съпротива към преследванетo на мирни активисти

AlterNet статия на Jesse Rosenfeld
Абдула Абу Рахма бе задържан за 16 месеца в затвор заради организиране на демонстрации против анексирането на палестинска земя от страна на Израел.

Стъпвайки в родното си село Билин, за пръв път след 16 месеца престой в затвора, един от лидерите на народната съпротива, Абдула Абу Рахма бе посрешнат като герой от своето семейство, съселяни и поддръжници.

Влизайки в дома си, на чийто стени могат да се видят снимки на Ясер Арафат и арестувания по време на Втората интифада лидер Маруан Баргути, Абу Рахма определи като смесени чуствата, които изпитва, връщайки се от затвора отново в палестинското ежедневие под окупация.

Абу Рахма по време на съдебно заседание

“Мнoгo съм щастлив да бъда с приятелите и семейството си, но същевременно съм тъжен, защото много хора все още са в затвора без да имат възможност да видят своита семейства  и приятели. Това ме прави нещастен, защото аз смятам, че всички палестинци трябва да бъдат освободени,” каза той.

Това бе първото публично изявление на водещата фигура на палестинските мирни демонстрации, които продължават вече 6 години, след като за последно го видяхме в препълнената съдебна зала през януари, когато вместо да бъде освободен след цели 12 месеца затвор, присъдата му бе удължена.

Първата присъда той получи декември 2010 година – 12 месеца затвор за организиране на демонстрации срещу строежа на стената и анексирането на палестински земи в Западния бряг. В последствие присъдата бе удължена с още 4 месеца след обжалване от страна на военната прокуратура. Европейски дипломати, които присъстваха на делото публикуваха в отговор изавление, в което определят Абу Рахма за  “затворник на съвестта” и осъждат задържането му.

Случаят на Абу Рахма е един от най-явните примери за промяната в приоритетите на Израел относно сигурността – от преследване на въорежената палестинска съпротива усилията на израелци се насочват към преследване на палестински и израелски активисти, участници в народните протести.

Това стана пределно ясно по време на делото и обжалването на прокуратурата. Когато се опитах да стигна до палестинския активист преди началото на самото дело, за да получа коментар от него, хората от охраната започнаха видимо да нервничат и веднага се намесиха, не позволявайки на Абу Рахма да каже дори една дума.

Първите признаци на този нов израелски приоритет датират от 2007 година, когато началнкът на Шин Бет, Ювал Дискин, изпрати писмо до организация, която защива правата на израелските палестинци. Дискин заяви, че Израелските служби за сигурност възнамеряват да „спрат подривните дейности на лица, които целят да навредят на еврейския и демократичен характер на държавата Израел, дори когато техните действия се извършват с демократични средства.“

Тази стратегия бе разширена през декември 2010, когато министър председателят Нетаняху заяви, че Израел ще “използва всички средства, с които разполога“ за да “делегитимизира делигитимизаторите“. Read the rest of this entry

Палестински мирен активист на свобода след 16 месеца в израелски затвор

Абдула Абу Рахме, един от палестинските организатор на седмичните мирни демонстрации в село Билин, Западния бряг, бе освободен от затвора в понеделник (14 март), след като излежа 16-месечна присъда за „подбуждане“.

Абу Рахме по време на едно от съдебните заседания

Абу Рахме първоначално бе обвинен в „притежаване на оръжие“, въз основа на това, че е събирал изстреляните по време на демонстрациите бутилки сълзотворен газ от израелската армия към демонстрантите. Това обвинение бе по-късно променено в „подстрекаване“, като обвинителите се базираха на показанията на млади тийнейджъри, които са били разпитвани без присъствието на родител или адвокат, и според техните думи са били измъчвани или им е бил оказван психологически натиск от израелската армия.

Десетки привърженици чакаха Абу Рахме с часове пред затвора Офер, близо до Рамала в централната част на Западния бряг. Сред тях бяха израелци, палестинци и международни мирни активисти, които развяваха знамена и плакати с лика на Абу Рахме.

След като излезе от затвора, той веднага прегърна и целуна децата си. А след това каза на публиката, че планира да продължи мирната борбата срещу отнемането на земя от родното му село. Той каза: „Нямам намерение да се прибера у дома и да седна там лениво. В действителност, за мен лишаването от свобода, бе достатъчно дълга заглушаща пауза. Нашата кауза е справедлива, тя е се основава на стремежа ни към свобода и равенство, и аз възнамеряват да продължат борбата за достигане до тях както и преди. “

Ненасилствената борба в село Билин започна през 2003 г., като израелската армия започна да строи електрифицирани огради, анексирайки обработваема земеделска земя. Тогава селяните, включително Абу Рахме, започват организирането на седмични мирни демонстрации всеки петък, противопоставяйки се по този начин на изграждането на Анексиращата стена върху земята им. 14 демонстранти са били убити от израелските сили от начало на тези мирни демонстрации.

Повече стати и материали по темата.

Един ден в Палестина със семейство Амирех

В тaзи част от поредицата си за Палестина, Линда Ренхам-Кук говори със семейство Амирех, което се бори срещу изграждането на разделящата стена в родното им село Нилин – и поради това лежали в затвора и прострелвани:

Саид Амирех, за разлика от мен, не живее на свобода. Саид, на 18 години, живее в Палестина, в село на име Нилин. Неговият дом се намира под израелска окупация.

Отношението от страна на израелската армия към него и семействот му е потресаващо брутално.

Чрез изграждането на незаконната апъртайдна стена, се отнема една трета от земята на Нилин. Върховният съд на Израел и Международният съд в Хага определят през 2004 г. стената за незаконна.

Въпреки това, стената не е премахната, а през 2008 г. израелското правителство продължи доизграждането ѝ. Позорното в случая е, че тази стена краде голяма част от земята на Нилин.

Саид и семейството му са извор на вдъхновение. Те постоянно протестират срещу анексирането на стената. Бащата на Саид, Ибрахим Амирех, е един от лидерите на Народния комитет срещу стената в Нилин.

На 12 януари 2010 г. Ибрахим е бил арестуван от израелската армия и осъден на 11 месеца и 15 дни затвор и глоба от 9000 шекела ($ 2,330) , като му е било забранено да участва в бъдещи протести.

На семейството му са били дадени два месеца за изплащане на глобата, но те ​​не са имали достатъчно средства за да я платят. Двама други членове на Народния комитет, Хасан Муса и Зайдун Сраур, са получили същата присъда. Отношението към Ибрахим по време на неговото арестуване и престоя му в затвор е било нехуманно.

Седя, гледам новините и слушам радионовините – чувам коментатори да говорят за конфликта в Близкия Изток. Това не е конфликт, това е окупация, чисто и просто. Натъжава ме, че толкова хора много си затворят очите за ужаса на реалната ситуация.

Описвайки историята на Саид и неговото семейството, аз споделям само една от многото такива съдби и човешки истории, които разказват за жестокото, несправедливо и неоснователно отношение на Израел спрямо палестинците.

Писането за Палестина предизвиква много емоции, без значение колко безпристрастен човек се опитва да бъде. В предишна статия от тази серия за живота в Западния бряг писах за това какъв е животът в Палестина на активистите, които се борят за кауза, които малцина разбират.

В друга статия писах за живота на еврейска заселничка в Западния бряг и какво е чувството да живееш в постоянната заплаха от тероризъм. Но кой е истинският терорист?

Може ли един дом, който е построен върху окупираните територии да се нарича селище, когато той няма право да бъде там? Бих казала, както и самият Саид казва, че това са колонии, а не селища.

Не е ли показваният от медиите портрет на палестинските терористи просто разпространяване на образа, който израелското правителство иска светът да мисли, че палестинците са? Палестинците живеят в постоянно състояние на окупация. Тяхното достойнство е открадното, както и тяхната земя. Те се борят всеки ден за свобода. А Израел не тероризира ли палестинците, които все още нямат своя страна? Без суверенна страна, те не разполагат с армия, така че как може да се говори за конфликт?

По време на интервютата и кореспонденцията ми с много хора, живеещи в Палестина и окупираните територии, открих, че ми е много трудно да не чуствам състрадание към палестинците. През цялото време усещах колко много те са любезни, искрени и изобщо не озлобени, въпреки че тъгата и чувствота на загуба бяха видни от всяка тяхна дума.

За мен ставаше все по-ясно, че медийното отразяване на израелско-палестинската ситуация е небалансирано. Американската активистка Алисън Уиър, който не е нито еврейка, нито мюсюлманка откри това за себе си и създаде уеб страница „Ако американците знаеха“.

От 29-ти септември 2000 г досега са били убити 124 израелски деца от палестинци, а 1452 палестински деца са убити от израелци. Мисля, че е разумно да се твърди, че това е окупация, а не конфликт. Тази статия се фокусира върху село Нилин и окупацията, но най-вече върху едно вдъхновяващо семейство.

Саид разказва за Нилин

Read the rest of this entry