Архиви

Видео от ареста на 11-годишно палестинско дете

В статия от 1 февруари, озаглавена Надеждата свършва тук: Децата в затвора започнах болезнената тема за палестинските деца затворници.

Те биват арестувани, взимани насила от техните родители и разпитвани не в присъствието на адвокат или на роднина. А след това биват задържани във военен затвор за възрастни. Те остават травмирани за цял живот.

Тези деца не са въоръжени. Те не са терористи. Това е видео от ареста на едно от тях, 11-годишния Карим Тамими:

То е засенето в палестинското село Наби Салех през януари. Една сутринта след като войници и полицаи току що са завършили нападение на палестинска къща, двама служители на гранична полиция изскачат от полицейски микробус.
Видеото показва 11-годишният Карим Тамими, който тича към майка си.

Служителите на гранична полиция улавят детето и се държат с него сякаш е възрастен човек. За секунди той вече се намира в полицейската кола и бива откаран към неизвестно място. Майка му плаче, удряйки с ръце прозорците на полицейския микробус.

Арестът на Карим е бил част от стратегия за прилагане на натиск спрямо 14-годишния му брат Ислям, който е бил арестуван в нощно нападение предната вечер. Целта е била Ислям да признае за вярно всичко, което следователите са искали да чуят от него.
Стратегията проработила и Карим е бил освободен по-късно същата вечер.

След този арест говорителят на армията предупредил медиите и обявил вTwitter, че още един „търсен заподозрян“ е бил арестуван за да бъде разпитан. Той не споменава, че този търсен заподозрян е бил 11-годишно дете.

Реклами

Надеждата свършва тук: Децата в затвора

На 27-и януари 2011 г. Palestine Solidarity Project съобщава, че в два следобед два военни джипа с израелски войници навлизат в палестинското село Бейт Омар в южната част на Западния бряг и арестуват две палестински момчета – Билал Махмуд Ауад, на 12 години, и Хамза Абу Хашем Ахмед, на 11 години. Момчетата са задържани, докато са играели футбол не далеч от домовете си.

Билал и Хамза са били отведени в близкото израелско селища на Кармей Цур и след това прехвърлени в полицейското управление в Кириат Арва, поселение в Хеброн. Хамза е син на член на Националния комитет срещу стената и заселнците в Бейт Омар, организация, която организира седмични невъоръжени демонстрации срещу окупацията.

Израел, като страна на ООН е приела през 1989 Конвенцията за правата на детето, според която „арест, задържане или лишаване от свобода на дете следва да се използва само като крайна мярка.“

Ето откъси от Конвенцията за правата на детето
Част I, Член 1

За целите на тази Конвенция „дете“ означава всяко човешко същество на възраст под 18
години освен ако съгласно закона, приложим за детето, пълнолетието настъпва по-рано.

Член 37

Държавите – страни по Конвенцията, осигуряват:
а) никое дете да не бъде подлагано на изтезания или друго жестоко, нечовешко или
унизително отнасяне или наказание;
б) никое дете да не бъде лишено от неговата свобода незаконно или произволно.
Арестуването, задържането или осъждането на лишаване от свобода на дете следва да бъде в
съответствие със закона и да се използува само като крайна мярка и за най-краткия възможен срок;
в) всяко дете, лишено от свобода, да бъде третирано хуманно и като се зачита
достойнството, присъщо на човешката личност, и по начин, който взема предвид нуждите на лицата
на неговата възраст. По-специално всяко дете, лишено от свобода, трябва да бъде отделено от
възрастните освен ако се прецени, че висшите интереси на детето изискват да не се прави това, и да
има правото да поддържа контакти със семейството си чрез кореспонденция и посещения освен при
изключителни обстоятелства;
г) всяко дете, лишено от свобода, да има право на незабавен достъп до правна и друга
необходима помощ, както и правото да оспорва законността на лишаването си от свобода пред съд
или друг компетентен, независим и безпристрастен орган и на бързо решение по всякакви такива
дела.

Това е разказ за един съдебен ден в съда към военния затвор Офер:

Съдебнa зала номер 2. Военният съд за деца. Всеки понеделник. На подиума – съдия Шарън Ривлин Ахай. От 9 сутринта до към 6 вечерта. Момче след момче се изправят пред съда. Едно дете и след него друго. Носят кафяви затворнически облекла. С оковани крака. С оковани ръце, едната ръка вързана с белезнници за ръката на следващото момче. Някои от тях са толкова малки, че краката им остават да се веят във въздуха, когато сядат на съдебната пейка. Някои от тях са толкова малки, че неусетно изместваме поглед от тях. Повечето от тях са обвинени, че хвърлят камъни. Коктейли Молотов. Повечето от тях не са били освободени под гаранция, нито са били разпитани в присъствието на възрастен – родител или социален работник. Повечето от тях са били заловени в мрака на нощта. Всички тези арести са в нарушение на международното право за защита на децата, дори и по време на окупация. Повечето от тях са арестувани след като са били издадени, в повечето случаи от някои други деца, които – като тях – са били арестувани в мрака на нощта, защото някое друго дете е произнесло тяхното име. И повечето от тях признават, ако не веднага, то след известно време, всичко, което им е било казано да признаят.

Прокурорът говори, след него съдията, охраната, преводач, съдията отново, Read the rest of this entry

Послание от израелски военен затвор на международния ден на човешките права

Абу Абдула Рама, който се намира в затвора праща следното съобщение до съпругата си и всички заинтересовани от неговия случай чрез адвоката си:

Като координатор на Народния комитет в Билин срещу строежа на стената и заселниците аз бях осъден за „организиране на незаконни демонстрации“ и „подстрекаване“. Тези „незаконни демонстрации“ са всъщност ненасилствената ни съпротива. Кампания, която моето село води през последните шест години срещу разделящата израелска стена, която се строи върху земята ни.

“Преди една година на същия този ден, международния ден на човешките права, в апартамент ни в Рамала нахлуха израелските военни посред нощ и ме откараха далеч от жена ми Маджида, дъщерите ми Лума и Лайан, както и от сина ми Лаит, който по това време бе само на девет месеца.

Намирам за странно как военните съдии определят нашите демонстрации за незаконни и ме осъждат за участието и организирането им, след като Международният съд в Хага е постановил, че строящата се от Израе стена в окупираните територии е незаконна и трябва да бъде демонтирана. Дори и Върховният съд на Израел постанови, че маршрутът на стена в Билин е незаконен.

Снимка на Абдула от последното дело

Аз съм обвинен в подбуждане към насилие: това обвинение е озадачаващо. Тогава какво да кажем за пропускателните пунктове, блокадата, текущата кражба на земя, стенната и заселнците, нощните нападения на домовете ни и потъпкването на нашите протести чрез насилие, не подтикват ли те към насилие?

Въпреки постоянното и интензивно подстрекаване към насилие от страна на окупаторите, ние, в Билин, сме избрали друг отговор. Избрали сме да протестираме мирно заедно с израелски и международни поддръжници. Избрали сме да носим послание за надежда и реално партньорство между палестинци и израелци в лицето на потисничеството и несправедливостта. Окупацията се опитва да самже именно това послание чрез различни институции, включително и военните съдилища. Служител на израелската военна прокуратура безсрамно каза на моя адвокат, Габи Ласки, че целта на военните в моето дело е да се „сложи край“ на тези демонстрации.

Престъплението за подбудителство, в което съм осъден, се базира на израелския военен указ 101 относно забраната за враждебни действия чрез пропаганда и подбуждане, които се описват така: „опит, словесно или по друг начин, да се влияе върху общественото мнение в района по начин, който може да наруши обществения ред“. Тези действия носят 10 години максимална присъда.

Както виждате това определение има достатъчно широк и неясем смисъл, така то може да се прилага за почти всяко действие или изявление. Всъщност, според тази дефиниция подбуждане би било дори да кажем тези думи в окупираните територии.

На 11 октомври тази година, бях осъден на 12 месеца затвора, както и 6 месеца условна присъда за 3 години и глоба. Аз и моето семейство, особено дъщерите ми, брояхме дните до моето освобождаване. Военната прокуратура обаче изчака да останат само няколко дни до края на присъдата ми преди да обжалват с аргумента, че трябва да бъде лишен от свобода за по-дълго. Моята присъда изтече, но останах в затвора. Въпреки, че международното право счита мен и други активисти за защитници на човешките права, окупаторите и властите ни смятат за престъпници, чиято свобода и всички останали права трябва да бъдат отхвърлени.

През годината, която прекарах в затвора, демонстрациите в Билин, Наалин , Ал Маасара и Бейт Омар продължават. Наби Салех и други селища също са се включили. В рамките на тази година, международна кампания, призоваваща за бойкот и санкциите на Израел, докато държавата не започне да действа в съответствие с международното право, е нараснала значително. Надявам се, че скоро Израел няма да може да игнорира ясното осъждане на сегашната политика, идващо от целия свят.

Снимка на Абдала по време на демонстрация преди да бъде арестуван

През тази година, която прекарах в затвора, синът ми Лаит е направил първите си стъпки и казал първите си думи, а Лума и Лайан са се преврънали от деца в красиви млади момичета. Аз не можех да бъде с тях, да ходя до тях, хванал ръцете им, да ги закарвам до училище, така както те и аз бяхме свикнали да правим. Лаит дори не ме познава. А жена ми Маджида е трябвало да се грижи сама за семейството ни.

През 2010 г. децата в Bil’in и целия Западен бряг продължават да се будят в средата на нощта, виждайки оръжие насочено към главите им. През годината, която прекарах в затвора, армията е извършила десетки нощни хайки в Билин с цел премахването на тези, участващи в борбата срещу окупацията.

Представете си, тежко въоръжени мъже да влизат в дома ви по сред нощ. Представете си как децата ви са били принудени да гледат как техният баща или брат бива отведен надалеч със завързани очи и с белезници на ръцете. Или как вие като родител сте били принуден да гледат това да се случва с детето ви.

Тази седмица вратата на нашата килия се отвори и шестнадесет годишно момче бе бутнато вътре. Моят приятел Адийб Абу Рахме бе шокиран да познае в него сина си Мохамед, когото Aдийб не бе виждал, откакто той самият бе арестуван по време на мирна демонстрация преди 16 месеца.
(Видео от ареста на Мохамед)

Мохамед се усмихна, когато видя баща си, но лицето му бе зачервено и подуто и ни стана ясно, че изпитва болка. Той ни каза, че е бил откаран от дома си преди две нощи. Той е прекарал първата вечер със завързани очи и окован, бъдейки преместван от едно място на друго. На следващия ден, след ужасяваща и безсънна нощ, той е бил отведен за разпит, превръзката на очите е ила отстранена, разпитващите му показали снимки на хора от селото.

Още на първата снимка той е казал, че не познава лицето на нея. Тогава е получил плесница по лицето. Това се повторило с всеки следващ въпрос, който Мохамед: когато той не давал отговор, който запитвищияя искал да чуе, той е бил ударян и заплашван. Но това не е нещо необичайно.

Млади момчета от селото ни са били взимани от домовете и карани насилствено са докладват като им е била отказвана храна и вода, а вместо това са били държани в изолация и са били заплашвани и често бити по време на разпит.

Това, което е необичайно в случая с Мохамед е, че той не е отговорил на въпросите по начина, по който те са искали. Обикновено децата, само защото са деца, казват това, което рзпитващият иска да чуе само за да могат да се спасят. Адийб и хиляди други затворници са задържани в затвор на базата на свидетелствата на тези принудени деца. Никое дете не трябва никога да получава такова отношение.

Когато децата, чийто свидетелства срещу мен се използват като основа за обвинението, каза пред военния съдия, че техните показания са били даден под принуда, то съдията ги обяви за враждебни свидетели.

Aдийб Абу Рама и аз сме първите, които бяха осъдени за подстрекателство и участие в незаконни демонстрации, от времето на първата интифада, но, за съжаление, няма да бъдем последните.

Често се питам какво ще постигнат израелските лидери, ако успеят да премахнат нашата организация за мирни демонстрации? Възможно ли е те да вярват, че нашите хора могат да седят спокойно и да гледат как земята им е отнемана? Вярват ли, че можем да се изправим пред нашите деца и да им кажем, че подобно на нас, те никога няма да бъдат свободни? Или те предпочитат насилието и убийството пред нашата форма на ненасилствена борба, тъй като така се прикрива тяхната кражба и те получават извинение за да продължат да ни използват като морски свинчета за оръжията си?

Най-голямата ми дъщеря Лума бе на девет години по време на ареста. Сега тя е на десет. След арестуването ми тя е започнала да участва всеки петък в демонстрациите в селото ни. Винаги носи моя снимка в ръцете си. Възрастните демонстранти се опитват да се грижат за нея, но аз все пак се тревожи за малкото ми момиченце. Иска ми се тя да може да се радва на своето детството като другите деца, да може да се учи и играе с приятелите си. Но през стените и бодливата тел, която ни разделя чувам гласа на дъщеря ми, тя ми казва: „Татко, те не могат да ни спрат, ако арестуват теб, аз ще заема мястото ти и ще продължа да се боря за справедливост..“ Това е посланието, което искам да Ви изпратя днес. От отвъд стените, бодливата тел и рештките на затвора, които разделят палестинци и израелци.“

писмо на Абдала от затвора Офер от февруари 2010 година