Архиви

Децата на Газа поставят рекорди

Децата на Газа наистина поставят рекорди. Те оцеляха след израелската инвазия в края на 2008 – началото на 2009 година и всеки ден са принудени да оцеляват военно положение, известно под името “спиране на огъня“. Изцапани с кръв, те се подават от развалините на разрушените им домове, за да се грижат за по-малки братя и сестри и умиращи родители, често излизайки изпод останките на собствените си легла.

Повече от половината от населението на Газа са деца. Въпреки че никое от тях никога не е гласувало за „Хамас“, те бяха цел на военната операция на Израел и дори продължават да бъдат цел на обсадата, наложена на Газа. Те са устойчиви деца, изправени срещу множество заболявания и препятствия. Според последния доклад на палестинска медицинска организацаия за взаимопомощ, 52 процента от децата на Газа страдат от анемия и сериозни хранителни проблеми, дължащи се на недостиг на фосфор, калций и цинк в храната. Размерът на заболяванията на дихателните пътища също е причина за безпокойство.

Децата на Газа страдат и от психични нарушения, в резултат на честите израелски атаки и обсада. Техните спомени на разкъсани от бомби тела и горящи сгради водят до незаличими травми, които ги карат да страдат от тревожност и депресия, от безсъние и напикаване по време на сън. Те живеят в претъпкани помещения без място за игра и отдих. На улицата, където те сега играят, само преди няколко месеца или години са видели трупове и гниещи органи. Ракетите, унищожаването и смъртта са част от техните рисунки.

И ако правото на безгрижни детски игри е лукс за тях, то правото на образование им е също отказано. Освен играчки и лекарства, Израел също така не позволява влизането на елементарни учебници и учебни материали. За разлика от по-голямата част от израелските деца, децата на Газа страдат от глад и бедност. Аз ги виждам всеки ден как ровят в кофите за боклук, търсейки вещи, годни за рециклиране. В непоносимата топлина при това влажно лято, те седят върху каруци, натоварени с тухли и каменни блокове, рециклирани от останките на разрушени сгради. Освен това, можете да ги видите и на улицата, докато продават дребни украшения, а техните погледи са като идващи от лицата на уморени старци, а не на деца, те дори не могат да мечтаят за детство със зелени дворове, футболни игрища и сладолед.

Те не играят на криеница, когато изчезват под земята в тунела с Рафа; рискувайки да бъдат погребани живи​​, те са работна сила, която е физически най-жизнеспособна за контрабанда на стоки, които в противен случай никога нямат да попаднат върху рафтовете на магазините в Газа.

Жасмин Уайтбред, генерален директор на „Спасете децата“ обяснява, че „децата на Газа са гладни поради значителните трудности при вноса на храна в района. Те умират, защото не могат да напуснат Газа и да получат медицинска помощ, от която спешно се нуждаят. Стотици хиляди деца растат без подходящо образование, защото учебните сгради са били сериозно повредени. Благодарение на ограниченията за достъп на строителни материали, тези сгради не могат дори да бъдат ремонтирани. Децата плащат най-високата цена за обсадата.“

Децата рекордьори от Газа

Но освен да припомняме тези така пренебрегвани данни, си струва да привлечем вниманието към факта, че децата в ивицата Газа само в рамките на два дни счупиха два рекорда от книгата на Гинес. На 22 юли 2010 година върху пространството, заемано от останките на летището в Газа – унищожена от израелските военновъздушни сили през 2001 г. – агенцията на ООН за палестинските бежанци (UNRWA) организира летен лагер за повече от 7 200 деца, по време на който те дриблираха с баскетболна топка едновременно в продължение на пет минути. Няколко дни по-късно, на 29 юли, децата на Газа също регистрираха рекорд за най-голям брой на хвърчила, пуснати във въздуха по едно и също време.

На плажа на Бейт Лахия, в северната част на Газа близо до границата с Израел, небето бе украсено с хиляди разноцветни шестоъгълници, ярка метафора за свободата, мечтана от най-младите граждани на Газа. Повече от седем хиляди деца пуснаха своите хвърчила да летят, удвоявайки броя от миналата година.

В края на деня, Джон Гинг, главен директор на UNRWA в Газа, заяви, че

„Счупването на два световни рекорда само в рамките на една седмица е само по себе си удивително постижение. Това показва какво децата на Газа могат да направят, ако само им се даде шанса за това. Тези деца са като всички останали по света; желаят да живеят нормален живот, далеч от несгодите, пред които са принудени да се изправят ден след ден. Този ден на честване на желанието за свобода от страна на децата.“

За разлика от баскетболните топки, използвани в Рафа, хвърчилата прелетели над Бейт Лахия не бяха промишлено произведени, а ръчно изработени от същите тези деца, които след това ги пуснаха в небето. Някои от тях бяха ярко декорирани, повечето гордо носеха цветовете на палестинския флаг. Това беше нещо като вик за съпротива към израелските наблюдателни кули, намиращи се само на няколко стотин метра.

След като събитието с хвърчилата бе официално регистриран като нов световен рекорд на Гинес, израелски военен кораб се появи на хоризонта, напредвайки бавно към бреговете на Бейт Лахия. Това беше жестоко напомняне, че времето за почивка свърши.

––––––––––––––––––

Автор на този прекрасен текст е Виторио Аригони, италиански журналист, активист и приятел на Палестина, който живя в Газа от 2008 до 2011 година, преди да бъде жестоко убит.

Реклами

Палестинските християни без право на достъп до светите места в Ерусалим по време на Великден

превод на посланието на Махер Абухатер от Рамала, Западния бряг:

Докато християните по света се готвят да празнуват Великден, палестинските християни в Западния бряг и ивицата Газа могат само да им завиждат, защото те могат да посетят и да се поклнят свободно пред светите християнски места в Ерусалим, за разлика от палестинците, които дори и да живеят само на километри от Светия град, не могат.

Тъй като Израел анексира и отряза Източен Ерусалим от останалата част от окупираните палестински територии, палестинските жители на Западния бряг и ивицата Газа са длъжни да получат разрешение от израелската армия, за да могат да влязат Ерусалим.

Ситуацията се влоши в началото на 21 век, вече има доста по-строги ограничения, висока 20 фута бетонова стена е построена около целия Източен Йерусалим и така се блокира достъпът на палестинските мюсюлмани и християни до техните свети места в Ерусалим и Стария град.

„За християните, Страстната седмица в Ерусалим има специална духовна връзка“, се казва в изявление, издадено от християнската общност в Западния бряг. „Старият град, портите и пътищата, Елеонският хълм, църквата Божи гроб са еднакво важни за палестинските християни от Газа и Западния бряг, както и за поклонниците от всички краища на света, които без проблеми могат да посетят тези свети места. Ние искаме да се присъединим към нашите християнски братя в богослуженията, водещи до Възкресението, най-светия празник в християнството.“

Но за християните в Западния бряг и ивицата Газа достигането до Йерусалим дори и по време на празници се е превърнало в привилегия, а не в духовно право. За да стигнат до Ерусалим, всички палестински жители на Западния бряг и Газа, независимо от възраст и религия, трябва първо да получат разрешително, издадено от израелското военно правителство.

Тези разрешения не се получават лесно. Те обикновено се издават на болни хора, опитващи се да получат лечение в Ерусалим или израелски болници, или на бизнесмени. Често те се дават на работници, защото Израел се възползва от евтината работна ръка от Западния бряг и ивицата Газа. Но за хора, които искат да посетят роднини, живеещи в Източен Йерусалим или просто да се разходят из Стария град, да се помолят в техните свети места, разрешителните са крайно недостатъчни.

Във всяка страна, която зачита и прилага свободата на вероизповеданието, поклонници на различни религии живеят с вярата си и могат свободно да се молят, без ограничения от страна на управляващите органи „, казват в изявление християните. „Тази година в Ерусалим, както и през последните десет години, това не е така. Окупационната сила отрича свободния достъп до светите места за поклонение на християните и мюсюлманите“, се казва в изявлението.

„Местните вярващи … смятат наложените им ограничения за нарушение на основните човешки права и религиозната свобода, както и за нарушение на … вековните религиозни традиции на местните християни, живеещи в тази земя“, се казва още в изявлението.

Въпреки, че Израел започна отскоро да издава между 2000 и 3000 разрешителни за християни по време на Коледа и Великден, броят им остава недостатъчен в сравнение с броя на палестинските християни, от друга страна разрешенията се издават само на възрастни семейни хора, а не на млади и неомъжени. Християните трябва да кандидастват чрез своите църкви, за да получат разрешение, процес, които според тях самите се извършва на принципа „първи дошъл, първи получил“.

„Тази система за полчуаване на разрешително от страна на Израел е в очевидно нарушение на Всеобщата декларация за правата на човека и други международни спогодби и договори, които Израел е подписал,“ казва християнската общност. „Ние отхвърляме налагането на квотната система за достъп до нашите църкви.“
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

Ето така изглежда едно от въпросните разрешителни. Шокиращото в него е, че е то е издадено на едно бебе…Jenny Baboun, палестинска блогърка от Витлеем, публикува снимката на разрешителното на връх Цветница, заедно със следния коментар:

Ако ние, християните от Светите земи, не се изправим, за да защитим нашето право на достъп до Ерусалим точно както Исус Христос е правил това, то нашите деца и внуци никога няма да имат възможността дори да посетят Стария град. Ако едно невръстно дете има нужда от разрешително сега, най-лошото тепърва предстои.

Разказ за тъжния опит на група християни от Витлеем да стагнат до Ерусалим по време на Цветница 2005 година.

Същевременно, в средата на изминаващата седмица над 50 000 евреи посетиха необезпокоявани Хеброн в окупираните Палестински територии. Те нямат нужда от разрешително, напротив, били са придружавани и подкрепяни лично от един от израелските министри, Израел Кац, който е заявил пред тях:

Масовото посещение на Хеброн е нашия отговор на няколкото леви активисти, които се събраха в Тел Авив, за да обявят подкрепата си за създаването на Палестинска държава – празна и безсмислена декларация.

Надеждата свършва тук: Децата в затвора

На 27-и януари 2011 г. Palestine Solidarity Project съобщава, че в два следобед два военни джипа с израелски войници навлизат в палестинското село Бейт Омар в южната част на Западния бряг и арестуват две палестински момчета – Билал Махмуд Ауад, на 12 години, и Хамза Абу Хашем Ахмед, на 11 години. Момчетата са задържани, докато са играели футбол не далеч от домовете си.

Билал и Хамза са били отведени в близкото израелско селища на Кармей Цур и след това прехвърлени в полицейското управление в Кириат Арва, поселение в Хеброн. Хамза е син на член на Националния комитет срещу стената и заселнците в Бейт Омар, организация, която организира седмични невъоръжени демонстрации срещу окупацията.

Израел, като страна на ООН е приела през 1989 Конвенцията за правата на детето, според която „арест, задържане или лишаване от свобода на дете следва да се използва само като крайна мярка.“

Ето откъси от Конвенцията за правата на детето
Част I, Член 1

За целите на тази Конвенция „дете“ означава всяко човешко същество на възраст под 18
години освен ако съгласно закона, приложим за детето, пълнолетието настъпва по-рано.

Член 37

Държавите – страни по Конвенцията, осигуряват:
а) никое дете да не бъде подлагано на изтезания или друго жестоко, нечовешко или
унизително отнасяне или наказание;
б) никое дете да не бъде лишено от неговата свобода незаконно или произволно.
Арестуването, задържането или осъждането на лишаване от свобода на дете следва да бъде в
съответствие със закона и да се използува само като крайна мярка и за най-краткия възможен срок;
в) всяко дете, лишено от свобода, да бъде третирано хуманно и като се зачита
достойнството, присъщо на човешката личност, и по начин, който взема предвид нуждите на лицата
на неговата възраст. По-специално всяко дете, лишено от свобода, трябва да бъде отделено от
възрастните освен ако се прецени, че висшите интереси на детето изискват да не се прави това, и да
има правото да поддържа контакти със семейството си чрез кореспонденция и посещения освен при
изключителни обстоятелства;
г) всяко дете, лишено от свобода, да има право на незабавен достъп до правна и друга
необходима помощ, както и правото да оспорва законността на лишаването си от свобода пред съд
или друг компетентен, независим и безпристрастен орган и на бързо решение по всякакви такива
дела.

Това е разказ за един съдебен ден в съда към военния затвор Офер:

Съдебнa зала номер 2. Военният съд за деца. Всеки понеделник. На подиума – съдия Шарън Ривлин Ахай. От 9 сутринта до към 6 вечерта. Момче след момче се изправят пред съда. Едно дете и след него друго. Носят кафяви затворнически облекла. С оковани крака. С оковани ръце, едната ръка вързана с белезнници за ръката на следващото момче. Някои от тях са толкова малки, че краката им остават да се веят във въздуха, когато сядат на съдебната пейка. Някои от тях са толкова малки, че неусетно изместваме поглед от тях. Повечето от тях са обвинени, че хвърлят камъни. Коктейли Молотов. Повечето от тях не са били освободени под гаранция, нито са били разпитани в присъствието на възрастен – родител или социален работник. Повечето от тях са били заловени в мрака на нощта. Всички тези арести са в нарушение на международното право за защита на децата, дори и по време на окупация. Повечето от тях са арестувани след като са били издадени, в повечето случаи от някои други деца, които – като тях – са били арестувани в мрака на нощта, защото някое друго дете е произнесло тяхното име. И повечето от тях признават, ако не веднага, то след известно време, всичко, което им е било казано да признаят.

Прокурорът говори, след него съдията, охраната, преводач, съдията отново, Read the rest of this entry

Едно семейство в Газа

Гледала съм десетки документални филми и видеа за положенеито в Газа, за разрушенията и загубите след израелското нападение в края на 2008 година.
Но това видео е от най-силните за мен. Може би защото се фокусира върху едно единствено семейство, върху любовта на родителите към децата им, върху убежденията на бащата – вярата му в ненасилствената съпротива и върху това, че е запазил добротата си и не търси отмъщение за смъртта на едно от децата си, невръстния Ибрахим.

Освен, че са загубили едно от децата си, семейството загубва и дома си. Или както казва бащата във видеото:

Без дом човек не притежава нищо.
Човек не може да има сигурност, щастие или стабилност.
Нищо не е пълно без дом.
Когато унищожиха къщата, унищожиха всичко.
Но не позволих това да разруши семейството ми или нравствените принципи, на които бях научил децата си.
Най-трудното е сега да осигуря сигурност за децата ми, да запазя нивото на тяхното образование,
социалното им ниво, психическото им здраве.
Поведението им не е същото.

И продължава:

Това, което не може да оправим или премахнем до ден днешен е страхът.
Страх има в децата, в очите им, в емоциите им.
Може да пребориш глада като нахраниш детето –
даваш му храна и то вече не е гладно. Възможно е.
Но как да пребориш страха? Как да накарам децата си да се чустват сигурни?

Не мога да премахна или излекувам това..
Защо? – Защото е запечатано в паметта им.
Не е кошмар, който ще изчезне.
Той вижда булдозер и мисли, че идва да разруши къщата.
Стреля се от самолет.
Войник – арабин или евреин – няма значение какъв войник –
за тях означава, че идва да ги убие.

Въпреки, че се опитвам да ги държа далеч от насилието, това, което преживяха ги кара да изразят своя страх чрез насилие.
Когато ме целува, чуствам насилието в целувката. Той ме целува и след това ме отблъсква

Аз съм против насилието и войната във всичките ѝ форми.
Подкрепям мирните начини. Така живея и така възпитавам децата си.
Възпитавам ги в мир и ненасилие.
Разбира се, че се опитвам да ги държа далеч от насилието и да им помогна да забравят какво им се е случило.
Но не мога да изтрия това от паметта им.
Спомените за страха са част от тяхната кръв.

Когато убиха Ибрахим, направихме плакат за него.
Показаха ми различни дизайни – с кърпа на лицето, държейки оръжие – за дете!
Ибрахим никога не бе бурен, той не обичаше оръжията.
Винаги беше усмихнат.
За това не исках никаква форма на насилие или оръжия върху плаката.
или политически препратки към Хамас или Фатах…
Върху постера има звезди, деца, светло бъдеще…
пълен е с надежда и усмивка.

На въпроса какво е посланието му към израелците, бащата отговаря:

Въпросът ти е много труден… да отговоря ми е трудно… може би отговрът ми ще те очуди.
Въпреки, че войникът бе израелец и евреин, а синът ми е мъртъв…
Не му пожелавам да преживее това, през което аз преминах.
Синът му да бъде екзекутиран в ръцете му.
Не само синът му да умре, а да умре в ръцете му,
а той да не може да направи нищо, дори да не може да го погледне, защото се страхува, че оръжия са насочени в него.
Не искам никой човек да изпита това, нито арабин, нито израелец.

И завършва:

Не моля никого да ми построи дом като милостиня.
Не искаме такава помощ.
Имаме нужда от помощ, която ще повиши нашите ценности като човешки същества,
която ще ни позволи да се чуствам като мъж, жена ми като жена, синът ми като дете.
Но как? Това е въпросът.
Как мога да изградя семейство, в което да няма насилие?
Ако някой има отоговр или познава този, който има отговора
Моля ви подайте ръка и ми помогнете.
Това е всичко, което искам.

Семейство Ауаджах пред палатката, в която живеят по време на заснемането на филма през август 2009 година

Палестинци в Газа са изобразявани най-вече или като терористи или като безпомощни жертви. Семейството Ауаджах противоречи на този изграден образ.

Чрез историята на това (не)обикновено семейство, авторката на краткия филм, Jen Marlowe, ни показва по-голямата трагедия на Газа, а именно – смелостта и издръжливостта на палестинкия народ, която досега е усепшно заглушавана и скривана.

Образованието в долината на река Йордан

Основната причина поради която палестинските училища в долината на река Йордан получават почти никаква финаснова помощ е това, че почти 95% от долината е част от т.нар. зона C, което означава, че образование там е отговорност на Израел, а палестинските власти не са в състояние да направят каквото и да е за училищата.
Това е статия на американски доброволец, който в момента живее в Окупираните територии и пише в блога notes from a medinah.

Образованието предпазва свободата повече отколкото една цяла армия. -Едуард Еверет

Когато Израел окупира плодородната долина на река Йордан през 1967 г., 320 000 палестинци са живеели в региона. През последните 40 години Израел провежда постепенно етническо прочистване, което цели силнота намаляване на броя на палестинците, живеещи в долината като подготвка палестинската земя да бъде анексирана.

Израел използва това, че почти 95% от долината на река Йордан се намира в т.нар. зона С (в тази зона Израел има пълен административен и военен контрол) като средство за прогонване на палестинците от долината и разширяване на анексираните територии.

36 колониални селища в долината на река Йордан са конфискували голяма част от плодородните земеделски земи като контролират и всички източници на прясна вода

Днес, Палестина има контрол на само 135 кв. км от иначе простиращате се върху 2400 кв. км долина, докато Израел осигурява живота на 9400 заселници в долината и е конфискувала повече от половината територии за военни цели. От 1967 г. насам Израел е успяла да намали палестинското население в долината с цели 82,5%, днес там живеят само 56 000 палестинци.

Израелски контролен пункт позволява достъп единствено на палестинци с адресна регистрация в долината

В допълнение към бавното насилствено напускане на палестинското население, палестинците, които продължават да пребивават в долината срещат големи трудности.

Съществуващите сериозни ограниченията за движение, труд и търговия са изолирали палестинските общности, поради това много от тях живеят в голяма бедността. Процентът на бедност в долината на река Йордан достига до 60% в сравнение с 46% в останалата част на Западния бряг и 70% за Газа.

Въпреки икономическите трудности в Ивицата Газа, причинени от израелската блокада, доклад на Save the Children UK разкри, че бедността в някои части на долината на река Йордан е по-голяма, отколкото в повечето части на Газа. Този ужасяващ стандарт на живот, наложен на палестинците от израелската окупация, има катастрофални последици за палестинската образователната система в региона.

Важна характеристика на израелската окупация в долината на река Йордан е активната борба срещу палестинското развитие от всякакъв вид. В допълнение към отказ за даване на разрешителни за палестинско строителство, Израел систематично унищожава палестинските сгради в долината.

Организацията Peace Now е документирала, че между 2000 и 2007 г. едва 6% от палестинските молби за строителство са били приети, а в тези седем години, 91 разрешителни са били предоставени на палестинците, докато за евреите са били одобрени и построени 18 472 жилища. В същото време, 1 663 палестински структури са били разрушени в сравнение със 199 в незаконните селища на заселнците. Палестинските училища също не са успели да избягат от тежката ръка на израелската окупационна политика.

Палестиснките ученици са принудени да посещават училища без електричество, а понякога и палаткови такива.

В палестинските общности в долината на река Йордан има 38 училища, които обслужват над 13 000 ученици. В почти всички училища липсва нужната инфраструктура и учебна база, като същевременно молбите за изграждане на нови училища, които да обслужват по-отдалечените общности се отхвърлят.

В допълнение към заплахата от разрушаване, училища обикновено не получават и съответното разрешение от израелските окупационни сили за извършване на необходимите ремонтни дейности, котио да задоволят основните разпоредби за безопасност.

В действителност, основни строителни проекти като тоалетни или детски площадки са извършени незаконно и подлежат на събаряне. Това силно ограничава възможността на училищата в долината на река Йордан да предоставят адекватно образование за палестинските деца. От 135 държавни училища в зона С, само 24 се считат за напълно отговарящи на стандартите.

Тази година над 13 000 палестински деца в долината на река Йордан посещават училище в палатка, каравана или барака.

Детство в Източен Ерусалим

На 24 ноември 60 израелски експерти в областта на грижите за децата изпратили отворено писмо до министър-председателя и главния прокурор на Израел, в което призоват властите да следят по-отблизо начина, по който полицията се отнася с малолетни палестинци, заподозряни в хвърляне на камъни в Източен Ерусалим.

Според писмото, полицията е признала арестуването на около 1 200 непълнолетни палестинци в Източен Йерусалим по подозрение в хвърляне на камъни. Но според авторите на писмото, най-тревожното е начинът, по който младежите са задържани и разпитани.

„Децата и младежите разказват,че са били събудени и извадени от леглата си по сред нощ или задържани от детективи под прикритие и специалните сили“, се казва в писмото. „Били са доведени за разпит без родителско присъствие, а понякога без дори да могат да уведомят своите семейства, че са задържани. Някои са били длъжни да дават имена на свои приятели и близки као условие да бъдат освободени.“

В писмото се отбелязва и засилващата се тенденция заподозреняти малолетни да страдат от разлчините симптоми на посттравматичен стрес.

Авторите на писмото призовават министър-председателя ‘незабавно да предприеме нужните стъпки, които да уверят, че арестите, задържането и разпитите на непълнолетни отговарят на духа и съдържанието на закона.“

Тези арести се случват на фона на усливащото се напрежение в окупирания Източен Ерусалим поради плановете на общината да разруши къщи в Silwan, както и поради присъствието на около 380 заселници в района. Съгласно международното право, Източен Йерусалим е част от окупираните палестински територии и „всички мерки, предприети от Израел за промяна на физическия характер, демографския състав, институционалната структура или статут на града … нямат никаква правна стойност.“ (Резолюция 465 на Съвета за сигурност на ООНот 1980 г.)

––
Това е статия по темата на Jillian Kestler-D’Amours, репортер и режисьор на документални филми в окупирания Източен Ерусалим. Повече за работата ѝ може да намерите на страницата: http://jilldamours.wordpress.com:

По-рано тази година „Махмуд“ се прибра вкъщи, където видя писмо, изпратено до него, в което му се нарежда да иде в Руския затворнически комплекс в Ерусалим. 15-годишният палестински жител на квартала Silwan в окупирания Източен Йерусалим отишъл в затвора заедно с баща си, майка си и леля си.

Там той е бил разпитван в продължение на седем часа. „Бях много нервен“, заяви Махмуд, докато с тих глас разказва за случилото се с него в офиса на Wadi Hilweh, информационен новинарски център, управляван от жители на Silwan. „Те ме заведоха при адвокат, а след това взеха дрехите ми“, спомня си той. „Не се чуствах добре.“
Read the rest of this entry

Имаме една мечта – да може да покажем на света как танцуваме

DEIR AL-BALAH, Ивицата Газа (IPS) –

„Бях планира сватбеното ми тържество да е в четвъртък вечерта, защото тогава повече хора могат да дойдат и да остане до по-късно. Но тъй като дабке танцьорите не бяха свободни този ден, реших тържеството да е във вторник „, казва Мохамед Ghronaim, на 27 години, от Деир ал-Бала, село в централна Газа.“ Танцьорите от групата за дабке Ханаан са много талантливи“, допълва той.“ Всички ги обичат, най-малкото защото те са деца и танцуват по удивителен начин. Най-вероятно голяма част от хората, които дойдоха на сватбата ми, дойдоха само заради танцьорите.“

Дабке, традиционният за Близкия Изток танц в линия (подобен на нашето хоро) с пъргави стъпки и скокове, е и до днес важен елемент от палестинската култура, като е задължителна част от всяко сватбено тържество. Въпреки че има много професионални групи за дъбке в Газа, една от тях се откроява с уникалния си стил и енергия.

Основател и треньор на танцовата група Ханаан е Ясер ал-Izzerai, на 31 години, който живее в Деир ал-Балах и е започнал проекта със собствени средства.

„Имаше малко парти в училището до нас и няколко на деца на около седем години танцуваха дабке. Те не са бяха нещо необикновено, но аз видях потенциал в тях и реших да ги обучавам“, разказва ал-Изерай. „Тренирахме в дома ми, защото няма клубове или други места, които да използваме.“

*photo: Ahmad Hammad


След година репетиции, продължава той, те танцуваха на голяма сватба в Деир ал-Бала. „Публиката ги обикна и това се превърна в началото на страстта им към танца дабке.“

Тогава дабке танцьорите носели различни униформи – от основната комбинация от черен панталон и бяла риза до красиви ръчно бродирани дрехи.

„Тъй като децата са от бедни семейства, те не могат да си позволят униформи, дори и само черни панталони“, казва ал-Изерай. „Но имайки еднакви дрехи те ще се чувстват повече като част от една група, за това момчетата заеха дрехи от техни приятели, дори и само за деня на участието ни.“

Години по-късно, ханаанските танцьори са известни в цяла Газа и имат специално облекло.

„Гост на едно сватбено тържество, на което танцувахме, дари дрехи за момчетата“, припомня си техният треньор.

„Черни ботуши до коленете, черни панталони, бели ризи с жилетки над тях“, описва ги той, „и, разбира се, палестинската кърпа kuffiyeh – традиционният черно-бял шал, който се е превърнал в символ на Палестина.

Много търсени и обичани, групата участва в сватбени тържества в цяла Газа.

Ние правим тези сватби специални. Не само с нашите танци, но ние осигуряваме осветление, декорации и дори цветя, които се използват по време на изпълнението на младежите. Ние искаме нашата публика да се отпуснете, да забрави проблемите си. Всеки в Газа е загубил поне няколко членове на семейството си от израелските атаки или затвори. Всеки страда от обсадата.

Включително и самата група.

„Когато израелците бяха тук, бе много трудно да стигнем до тържествата, тъй като тогава Газа бе разделена на три части: Южна, Централна и Северна, а израелските военно контролно-пропускателни пунктове разделяха пътища“, спомня си Ал Изерай.

„Веднъж имахме участие на сватбено тържество в град Газа, но пътят от Деир ал Бала до там бе затворен“, казва той. „Така че наех едно магаре и каруца и стигнахме Газа през плажната ивица. Успяхме да стигнем навреме за сватбата.“

Години по-късно, поради израелската блокада на Газа, Ханаанската група отново прибягва до пътуване с магаре и каруца.

„Това беше по време на най-трудния период от кризата с гориво. Хората продължават да се женят, дори и под обсада. Поради липса на гориво, нямаше достатъчно таксита, така че трябваше да пътуваме отново с каруца за нашия ангажимент“.

В момента славата на групата се е разпространила от Газа и в други страни.

„Получихме покани да танцуваме в Норвегия и Италия, но никога не сме отишли, защото не можем да излезем от Газа. Границите са затворени, дори за танцьорите.“

Израелските власти твърдят, че обсадата на Газа, наложена от началото на 2006 г. и станала по-строга от средата на 2007 г., е от съображения за сигурност.

Но обсадата продължава да пречи на болните да получат достъп до медицински грижи и лечение, студенти да посещават университети, в който учат, семейства да срещнат своите роднини и дори на творчески и танцови групи да напуснат ивицата Газа за да покажат своето изкуство.

„Ние искаме да научим хората на дабке, да им покажем нашата красива култура, това е нашата най-голяма мечта: Да танцува из целия свят“, казва Изерай.

През десетилетията на израелската окупация, мнозина чувстват танца дабке като форма на съпротива спрямо окупацията, така палестинската култура и традиции остават живи дори в най-лошите обстоятелства.

Но за групата Ханаан нещата са много по-прости.

„Няма нищо политическо в нашата група“, заяви Ясер ел-Изерай. „Ние просто искаме да покажем красотата на палестинската култура на повече хора.“