Архиви

„Моя скъпа Ламар, прости ми“

„Моя обичана Ламар, прости ми, защото окупацията ме отведе далеч от теб, отне ми удоволствието да бъда с моето първородно дете, за което винаги съм се молел на Бог – да те видя, да те целуна, да бъда щастлив с теб. Това не е по твоя вина, такава е нашата съдба като палестински народ – нашият живот да бъде разделен от този на нашите деца, да бъдем раздалени един от друг и да имаме мизерен живот. Нищо не е цяло в нашия живот, заради тази несправедлива окупация, която дебне от всеки ъгъл на живота ни, животът ни е превърнат в непрекъснато преследване и мъчение. Въпреки факта, че не съм бил с теб и не съм чул гласа ти, че не съм видял как растеш и как ходиш из къщата, въпреки, че бях лишен от моята роля на баша на дъщеря ми, ти ми даваш цялата сила и надежда – когато видях снимката ти с майка ти, как седите в протестната палатка, ти беше толкова спокойна, гледаше в почуда хората и като че ли търсеше баща си, разглеждайки моите снимки, които те бяха закачили около палатката, сякаш питаше защо баща ми не се връща. Усетих, че си с мен, вътре в съзнанието и чуствата ми, като че ли си непоколебима част от сърцето ми, както и кръвта, която тече във вените ми, ти отвори всички врати за мен и видях ясно небе около мен, както и чух детински глас след това дълго мълчание.
Read the rest of this entry

Advertisements

Гладни за свобода и справедливост

Двама палестински затворници, Билал Диаб и Таел Халахлах, гладуват в знак на протест вече повече от 70 дни (или по-точно казано от 1 март 2012 насам). Над 1500 други палестински затворници се включиха в тяхната гладна стачка няколко седмици по-късно – на 17 април.
Едно от основните искания на затворниците е да бъде спряна практиката на административно задържане. В своя публикация до медиите израелската неправителствена огранизация Бтселем описва административното задържане в израелските затвори по следния начин:

„Задържане без съдебно дело, с цел да бъде спрян даден човек от извършването на действие, което би могло да навреди на обществената сигурност … административното задържане не цели да накаже някого за вече извършено действие, а да предотврати възможна бъдеща опасност.“

Бтселем определя прилагания от Израел метод за незаконен, защото:

„на задържаните не се казват причините за тяхното задържане или обвиненията срещу тях. Въпреки, че те биват изправени пред съдия, доказателствата срещу тях остават в тайна и не са показани нито на тях, нито на адвокатите им. Тъй като обвиняемите нямат достъп до доказателствата, те не могат и да ги оборят.
Задържаните също така не знаят кога ще бъдат освободени. Въпреки че максималният срок за административно задържане е шест месеца, то може да бъде подновявано безкрайно много пъти.“

В статията още се пояснява:

„През годините Израел е задържал под административен арест хиляди палестинци за период от няколко месеца до няколко години… По време на Втората интифада над 1000 палестинци са били държани като административни затворници едновременно.
Според международното право административното задържане е допустимо само в крайни случаи, само когато всички други средства за предовратяване на дадена опасност са неприложими.“

Диаб, на 27-годишна възраст, който е от село Кафр Рай, близо до Дженин, е в административно задържане от 8 месеца въз основа на твърдението, че той е член в организацията Ислямски джихад. Халахлах, на 34, който е от Хирсан, село близо до Хеброн, е в административно задържане от юни 2010 г.насам, отново заради предполагаем активизъм в Ислямски джихад. Диаб и Халахлах са започнали своята гладна стачка на 1 март 2012 г. в знак на протест на подновяването на административното им задържане. До вчера те бяха хоспитализирани в израелска болница. Лекари от организацията Физици за чевешките права Израел (PHR – Physicians For Human Rights) са поискали да ги посетят и прегледат. Но до момента това не им е било позволено. В изявление до медиите днес те съобщават, че са шокирани да разберат, че

вчера, на 72-рия ден от своята гладна стачка, Диаб е бил преместен обратно в клиниката на затвора. Вчера бе денят, в който Международният комитет на Червения кръст издаде съобщение до пресата, в което призовава Израел да прехвърли и други затворници, намиращи се на гладна стачка, в болница.“

Вместо това, те са върнали Диаб в затвора. Организацията на израелските лекари също така допълва:

Клиниката към затвора не е достатъчна за професионалното лечение на човек в гладна стачка. За да може да бъде спасен при изпадане в критично състояние, той трябва да бъде хоспитализиран.

Брой административни затворници през годините. Източник: Бтселем

Според данни на БТселем в момента 308 палестинци са под административно задържане, като 31 процента са с този статус вече от период от шест месеца до една година, 34 процента – от една до две години.
Израелската организация призовава Израел да освободи затворниците или да ги съди в честен процес и припомня, че повечето задържани се намират в Израел, което е в нарушение на международните закони, а посещенията на техните семейства са или ограничени, или напълно невъзможни.

Не мога да не цитирам американския специален докладчик на ООН по въпроса за спазването на човешките права на палестинците и професор по международно право в университета в Принстън Ричард Фалк (който междудругото е евреин, или както ционистите предпочитат да наричат хора със съвест като него – „самомразещ се евреин“). Той започва своята статия „The Massive Palestinian Hunger Strike: Traveling below the Western Radar“ с думите:

Някой би ли се съмнявал, че ако имаше гладна стачка с участието на повече от 1500 затворници, в която и да е друга страна по света, само не и в Палестина, западните медии нямаше да бъдат обсебени от случващото се? Щяха да говорят за това всеки ден, да показват случващото се от всички ъгли, включително и да отбелязват тежките последствия, които толкова дълго продължаващо гладуване може да има върху физическото състояние на протестиращите, щяхме да гледаме и слушаме мненията на уважавани доктори и активисти от организации за спазването на човешктие права….
Въпреки драмитичния развой на събитята, до днес реакциите на западните правителства и медии, както и дори на ООН, са доста оскъдни…“

Ето и снимки от протести в подкрепа на задържаните гладуващи палестинци:

Палестински християни и мюсюлмани се молят заедно по време на специална служба в доминиканския манастир Сент-Етиен в Ерусалим в солидарност с хилядите палестински затворници, които са на гладна стачка, 8 май, 2012 г.

Палестинско християнско момиче, облечено с тениска със снимката на баща ѝ, Рами Фадайел, който е политически затворник и е на гладна стачка в продължение на повече от 22 дни

Самира Халаби държи свещи и снимката на своите четирима сина, които са държани в израелски затвор, по време на специална служба в манастира Сен Етиен в Ерусалим

Човешкото лице, скрито зад статистическата бройка – 2 част

Хазем Елаиди е от бежанския лагер Магази в Газа. Като младеж той е обичал да чете. През лятото е помогал в магазина на баща си, но в крайна сметка оставял работата и вместо това предпочитал да чете веcтници и новини от света. Той е бил високо интелигентен и добре осведомен млад човек, който се е интерсеувал да знае какво се случва по света. Всеки, които го е познавал, признава, че той е имал голям потенциал. Той е бил харесван и уважаван от хората, благодарение на своята благочестивост. Следвал е химия в университета Ан-Нажах в Западния бряг, но след като в началото на първата интифада посещава семейството си в Газа, границите биват затворени и той не може да се върне в университета. По този начин завършва образованието му.

Младежка снимка на Хазем Елаиди

По време на първата интифада Израел има политиката да изпраща заповеди на случайни млади палестински мъже да се явят на разпит. По време на разпита се очаква те да докладват на израелските длъжностни лица. Обикновено такива призовки за разпит не означават нищо, но когато Хазем отива, се оказва, че в неговия случай става дума за повече от рутинен разпит. Той е задържан административно за срок от три месеца, в което време израелците се опитват да съберат обвинения срещу него. Два дни преди той да бъде освободен, двама затворници, които са били измъчвани, разказват подобни истории за Хазем. Тогава политиката диктува, че, ако двама души дадат сходни показания, лицето, към което те се отнасят трябва да си признае. След като е бил бит и изтезаван, Хазем признава неверни твърдения и е осъден на четири последователни доживотни присъди без да има право на справедлив процес.

Племенницата на Хазем, Фида, познава чичо си чрез тайни телефонни разговори. Мобилните телефони, разбира се, са забранени в местата за лишаване от свобода, но такива се намират като контрабандни. След като прекарва една зима в Газа, Фида публикува разказ, в който подчертава как любовта към затворен роднина не може да бъде победена и успява да премине дори през студените стени на затвора.

Тя също така обръща внимание на условията, на които затворниците са подложени, и унижението, от което те редовно страдат. От 2007 г. насам, Хазем не е получил нито едно семейно посещения като част от широкото колективно наказание за палестинците в Газа, на които им е забранено да видят своите близки зад израелски решетки.

Хубавата новина е, че Хазем Еляди е освободен като част от сделката за затворническа размяна между Хамас и Израел. След 21 години в израелските затвори, той се върнал обратно в Газа в ръцете на болната си майка. Попитах Фида как ще минат честванията в родния им дом. Тя отговори:

Снимка от посрещането на Хазем

„Доколкото знам всеки роднина, който имаме – няма значение колко далечен роднина – ще дойде, за да го посрещне. Предполагам, че над 200 души ще се съберат. Ще бъде хаос! Няколко животни ще бъдат заклани и ще има голям празник. Жените вероятно са се готвели в продължение на дни, правили са сладкиши, за да раздадат на семейството, приятелите и съседите. Моите роднини ще се пътуват в автобуси до град Газа, за да празнуват и приветстват затворниците. След това ще отидат в къщата на чичо ми, където нашият матриарх, баба ми, живее. Те са украсили къщата дни по-рано. Подобно на сватбените празненства, празникът вероятно ще започне по залез слънце и ще продължи през цялата нощ. “

Фида е студент по право в Тексас. Тя отчаяно желае да може бъде в Газа, за да посрещне обратно чичо си и да стане свидетел на щастието, изписано върху лицата на нейното семейство в Газа, когато видят Хазем свободен.

„Иска ми се с всяка частица от моето същество да мога да бъда там с тях. За първи път от няколко седмици, аз няма да се прекарам 8 часа в библиотеката след края на лекциите. Вместо това ще ида направо вкъщи, за да мога заедно с майка да проведа видео чат с роднините в Магази и Деир Ил Балах (друг бежански лагер). Аз ще говоря с чичо ми в 16:00 тексаско време, тоест ще бъде 12 ч. в Газа.

Фида ще отпразнува излизането на чичо си по свой начин. Тя е направила сладки за 90 състуденти от класа по право. Така не само че студентите ще се насладят на сладките, но и ще отварят очите си за тежкото положение на палестинските затворници, може би ще разберат поне малко какво означава освобождението за техните семейства.
източник Life on Bir Zeit Campus
––––––––––––-

Следващият текст е превода на разказа на Shahd Abusalama от Газа за за едно от посещенията му на седмичните протести, организирани от семействата на държаните в израелските затвори палестинци от Газа:

“Когато влязох в сградата на Червения кръст в понеделник миналата седмица, стара жена седеше в ъгъла, едва забелижимо. Тя бе подпряла с ръце главата си, затваряйки често очи без да говори. Бръчките по лицето й, скръбното ѝ изражението, както и счупенената рамка, в която държеше снимка, ме накараха да се запътя към нея.

Опитах се да говоя с нея, но не получих отговор. Отговори ми едва след като започнах да говоря много високо и я хванах за ръце. Осъзнах, че тя почти не вижда и не чува.

“Кой е мъжът на снимката?” попитах високо.

“Това е синът ми Фарес, моят скъп син. Той няма да бъде освободен. Аз съм много болна и скоро ще умра. Миналата нощ прекарах в болница. Защо не освободиха и него, че да може да даде смисъл на последните ми дни след като 22 години вече съм без него? Искам да прегърна сина ми преди да умра,” каза тя, докато горчиви сълзи се стичаха по бузите й.

Не беше лесно да я успокоя, не е трудно човек да си представи колко дълбоки са раните й. Огледах се наоколо, опитвайки се да разбера кой е придружил жената до палатката. Не можех да си предсатвя, че тази възрастна, почти сляпа и глуха жена е дошла сама. Оказа се обаче, че е било именно така.

Мечтател, който никога не се предава
След като започанх да разпитвам хората наоколо, се запознах с жена, която изглежда, че я познаваше. Каза ми, че старата жена, Ум Фарес (Майката на Фарес) живе в Beach Камп. Съпругът й е починал преди години и няма кой да се грижи за нея. Трудно ми бе да повярвам, че тази стара жена, която едвам може да ходи, чува и вижда, живее сама. Ядосах се И попитах как може да оставят горката жена без да я помогнат. Но жената ме успокои като ми каза, че група момичета се редуват да я посещават. С облекчение се зарадвах, че все още се намират грижовни хора и обещах да се присъединя към тях.

Жената ми каза, че когато веднъж седяла с Ум Фарес в нейния скромен дом, възрастната жена изведнъж я помолила да ѝ донесе лист хартия и да напише писмо до сина й.

“Скъпи Фарес, когато бъдеш освободен, ще избера най-красивата булка в Палестина. Ще построим голяма къща, в която ще живея заедно с теб и децата ти. Бъди силен и дано с божията воля скоро бъдеш свободен,” диктувала тя, докато сълзите се стичали по лицето й. Бедната жена не можела да осъзнае, че това може да се случи само в мечтите й. Тя е мечтател, който никога не се отказва.

Никoй не е оставял толкова дълбоко впечатление, колкото тази жена. Моля се да получи възможността да види своя син преди да умре и й обещах никога да не я оставя сама. Има хора, които никога няма да я забравят, нито сълзите й по продължаващото задържане на нейния скъп син.“
–––––––––
Име: Мажде Махмуд За’акик
Семеен статус: Разведен, баща на две деца
Професия: Учител
Възраст: 41 години
Националност: Палестинец
Адрес: Беит Омар
Местонахождение: Задържан в израелски затвор
Обвинение: мирна съпротива срещу окупацията и защита на човешките си права

Мажде Заакик

Историята на неоговото задържането започва на 25 август 2011 – по време на свещения за мюсюлманите месец Рамадан. Мажде постеше. Денят на задържането бе събота, ден, в който обикновено отиваме да протестираме – мирен марш срещу заселническите селища и израелската разделителна стена. Нашето оръжие се състоеше от силата на правотата, знамена, добра воля, мечти, надежди, справедливостта на нашата кауза и защитата на палестинските човешки права и хуманността като цяло.

Тези хуманитарни оръжия тероризират израелската окупационна армия, чийто войници, добре въоръжени с истински оръжия, ни очакваха. Бяхме придружени от десетки израелски и международни мирни активисти, които искат да помогнат мир, свобода и справедливост да настъпи за палестинци и израелци, както и за нас, жителите на Беит Омар, чиято земя е почти напълно отнета от израелксата окупация и заселници.

Когато се приближихме до поселението Карми Цур, което е построено върху земя, принадлежаща на земеделци от Беит Омар, израелските войници ни нападнаха, използвайки сълзотворен газ, гумени патрони и дори стреляйки по нас с живи амуниции. Имаше и пострадали сред демонстрантите от удари на войниците, както и от задушаване след вдишване на газ.

Седем демонстранти бяха арестувани – петима чужденци и израелски активисти, както и двама палестинци. Петима бяха освободени по-късно същата вечер, един испански активист бе освободен след два дни, а седмия арестуван, Мажде Заакики, член на Националния комитет срещу стената и заселниците в Беит Омар, остана в затвора. Той всъщност бе арестуван след края на протеста. Мажде седеше в една кола, когато изведнъж войници дойдоха, изведоха го от колата, арестуваха го, удрайки и обиждайки го.

След като това се случи решихме да посетим семейството на Мажде: Касам е на 5 години И страда от загуба на слуха, за това посещава училището за деца с увреждания в Хеброн.

Касам

Котаиба е на три години.

Котаиба

Веднага щом пристигнахме в дома им, Касам извика “Къде е баща ми?”
Не знаехме какво да отговорим. Един от нас каза, че е отишъл по работа И ще се върне след няколко дни, но за това пък ще донесе подаръци със себе си. Касам обаче отговори гневно “Отведете ме при татко, не искам подаръци, искам татко” и започна да плаче.

Почуствахме се много безсилни, за това просто излезнахме с надеждата, че Мажде ще бъде освободен скоро И ще може да се върне при децата си. Но окупационната армия отказа да го освободи, въпреки че досега няма повдигнато обвинение. Мажде ще прекара три месеца зад решетки без да има присъда или обвинение. Единственото негово престъпление е, че се опита да защити своите права, своята родна земя, своята мечта да живее свободно и с достойнство заедно с децата си, подобно на останалите хора по света.

Автор на текста е Йунес Арар, координатор на комитета за народна съпротива срещу стената и заселниците.

Един ден в Палестина със семейство Амирех

В тaзи част от поредицата си за Палестина, Линда Ренхам-Кук говори със семейство Амирех, което се бори срещу изграждането на разделящата стена в родното им село Нилин – и поради това лежали в затвора и прострелвани:

Саид Амирех, за разлика от мен, не живее на свобода. Саид, на 18 години, живее в Палестина, в село на име Нилин. Неговият дом се намира под израелска окупация.

Отношението от страна на израелската армия към него и семействот му е потресаващо брутално.

Чрез изграждането на незаконната апъртайдна стена, се отнема една трета от земята на Нилин. Върховният съд на Израел и Международният съд в Хага определят през 2004 г. стената за незаконна.

Въпреки това, стената не е премахната, а през 2008 г. израелското правителство продължи доизграждането ѝ. Позорното в случая е, че тази стена краде голяма част от земята на Нилин.

Саид и семейството му са извор на вдъхновение. Те постоянно протестират срещу анексирането на стената. Бащата на Саид, Ибрахим Амирех, е един от лидерите на Народния комитет срещу стената в Нилин.

На 12 януари 2010 г. Ибрахим е бил арестуван от израелската армия и осъден на 11 месеца и 15 дни затвор и глоба от 9000 шекела ($ 2,330) , като му е било забранено да участва в бъдещи протести.

На семейството му са били дадени два месеца за изплащане на глобата, но те ​​не са имали достатъчно средства за да я платят. Двама други членове на Народния комитет, Хасан Муса и Зайдун Сраур, са получили същата присъда. Отношението към Ибрахим по време на неговото арестуване и престоя му в затвор е било нехуманно.

Седя, гледам новините и слушам радионовините – чувам коментатори да говорят за конфликта в Близкия Изток. Това не е конфликт, това е окупация, чисто и просто. Натъжава ме, че толкова хора много си затворят очите за ужаса на реалната ситуация.

Описвайки историята на Саид и неговото семейството, аз споделям само една от многото такива съдби и човешки истории, които разказват за жестокото, несправедливо и неоснователно отношение на Израел спрямо палестинците.

Писането за Палестина предизвиква много емоции, без значение колко безпристрастен човек се опитва да бъде. В предишна статия от тази серия за живота в Западния бряг писах за това какъв е животът в Палестина на активистите, които се борят за кауза, които малцина разбират.

В друга статия писах за живота на еврейска заселничка в Западния бряг и какво е чувството да живееш в постоянната заплаха от тероризъм. Но кой е истинският терорист?

Може ли един дом, който е построен върху окупираните територии да се нарича селище, когато той няма право да бъде там? Бих казала, както и самият Саид казва, че това са колонии, а не селища.

Не е ли показваният от медиите портрет на палестинските терористи просто разпространяване на образа, който израелското правителство иска светът да мисли, че палестинците са? Палестинците живеят в постоянно състояние на окупация. Тяхното достойнство е открадното, както и тяхната земя. Те се борят всеки ден за свобода. А Израел не тероризира ли палестинците, които все още нямат своя страна? Без суверенна страна, те не разполагат с армия, така че как може да се говори за конфликт?

По време на интервютата и кореспонденцията ми с много хора, живеещи в Палестина и окупираните територии, открих, че ми е много трудно да не чуствам състрадание към палестинците. През цялото време усещах колко много те са любезни, искрени и изобщо не озлобени, въпреки че тъгата и чувствота на загуба бяха видни от всяка тяхна дума.

За мен ставаше все по-ясно, че медийното отразяване на израелско-палестинската ситуация е небалансирано. Американската активистка Алисън Уиър, който не е нито еврейка, нито мюсюлманка откри това за себе си и създаде уеб страница „Ако американците знаеха“.

От 29-ти септември 2000 г досега са били убити 124 израелски деца от палестинци, а 1452 палестински деца са убити от израелци. Мисля, че е разумно да се твърди, че това е окупация, а не конфликт. Тази статия се фокусира върху село Нилин и окупацията, но най-вече върху едно вдъхновяващо семейство.

Саид разказва за Нилин

Read the rest of this entry

Побой води до онемяване, но все пак има надежда

източник: B’TSELEM – The Israeli Information Center for Human Rights in the Occupied Territories

През август миналата година, Муса Абу Хашхаш, представител на организацията B’Tselem в областта около Хеврон, се е срещнал с Мохамед Дабабесех. През всичките си години работа за B’Tselem, след като се е срещнал със стотици палестинци, ранени от силите за сигурност на Израел, той признава, че никога не е попадал на такъв случай.

21-годишният палестинец от Таркумя не може да говори. Поради това в продължение на три часа, той старателно е описвал на лист хартия своето свидетелство за това, което му се е случило преди четири месеца.

Част 1: Бит до онемяване
Дабабсех започва разказа си с това как е работил няколко години като строител в Израел, без разрешение, за да помогне на седемте си братя и сестри и болните си родители. На 23 април 2010 г., когато се е връщал от строителен обект в Ашкелон, един цивилен полицай е дошъл при него и го попитал откъде е. Когато Дабабсех заявил, че е от Хеврон, полицаят започнал да го удря с приклада на пистолета си. Дабабсех се опитал да избяга, но спрял, когато полицаят извадил пистолет. Полицаят го уловил отново и продължил да го удря, докато полицейски патрул не пристигнал и не откарал Дабабсех до местното полицейско управление.

Докато чакал да бъде разпитан, Дабабсех припаднал. Read the rest of this entry

Послание от израелски военен затвор на международния ден на човешките права

Абу Абдула Рама, който се намира в затвора праща следното съобщение до съпругата си и всички заинтересовани от неговия случай чрез адвоката си:

Като координатор на Народния комитет в Билин срещу строежа на стената и заселниците аз бях осъден за „организиране на незаконни демонстрации“ и „подстрекаване“. Тези „незаконни демонстрации“ са всъщност ненасилствената ни съпротива. Кампания, която моето село води през последните шест години срещу разделящата израелска стена, която се строи върху земята ни.

“Преди една година на същия този ден, международния ден на човешките права, в апартамент ни в Рамала нахлуха израелските военни посред нощ и ме откараха далеч от жена ми Маджида, дъщерите ми Лума и Лайан, както и от сина ми Лаит, който по това време бе само на девет месеца.

Намирам за странно как военните съдии определят нашите демонстрации за незаконни и ме осъждат за участието и организирането им, след като Международният съд в Хага е постановил, че строящата се от Израе стена в окупираните територии е незаконна и трябва да бъде демонтирана. Дори и Върховният съд на Израел постанови, че маршрутът на стена в Билин е незаконен.

Снимка на Абдула от последното дело

Аз съм обвинен в подбуждане към насилие: това обвинение е озадачаващо. Тогава какво да кажем за пропускателните пунктове, блокадата, текущата кражба на земя, стенната и заселнците, нощните нападения на домовете ни и потъпкването на нашите протести чрез насилие, не подтикват ли те към насилие?

Въпреки постоянното и интензивно подстрекаване към насилие от страна на окупаторите, ние, в Билин, сме избрали друг отговор. Избрали сме да протестираме мирно заедно с израелски и международни поддръжници. Избрали сме да носим послание за надежда и реално партньорство между палестинци и израелци в лицето на потисничеството и несправедливостта. Окупацията се опитва да самже именно това послание чрез различни институции, включително и военните съдилища. Служител на израелската военна прокуратура безсрамно каза на моя адвокат, Габи Ласки, че целта на военните в моето дело е да се „сложи край“ на тези демонстрации.

Престъплението за подбудителство, в което съм осъден, се базира на израелския военен указ 101 относно забраната за враждебни действия чрез пропаганда и подбуждане, които се описват така: „опит, словесно или по друг начин, да се влияе върху общественото мнение в района по начин, който може да наруши обществения ред“. Тези действия носят 10 години максимална присъда.

Както виждате това определение има достатъчно широк и неясем смисъл, така то може да се прилага за почти всяко действие или изявление. Всъщност, според тази дефиниция подбуждане би било дори да кажем тези думи в окупираните територии.

На 11 октомври тази година, бях осъден на 12 месеца затвора, както и 6 месеца условна присъда за 3 години и глоба. Аз и моето семейство, особено дъщерите ми, брояхме дните до моето освобождаване. Военната прокуратура обаче изчака да останат само няколко дни до края на присъдата ми преди да обжалват с аргумента, че трябва да бъде лишен от свобода за по-дълго. Моята присъда изтече, но останах в затвора. Въпреки, че международното право счита мен и други активисти за защитници на човешките права, окупаторите и властите ни смятат за престъпници, чиято свобода и всички останали права трябва да бъдат отхвърлени.

През годината, която прекарах в затвора, демонстрациите в Билин, Наалин , Ал Маасара и Бейт Омар продължават. Наби Салех и други селища също са се включили. В рамките на тази година, международна кампания, призоваваща за бойкот и санкциите на Израел, докато държавата не започне да действа в съответствие с международното право, е нараснала значително. Надявам се, че скоро Израел няма да може да игнорира ясното осъждане на сегашната политика, идващо от целия свят.

Снимка на Абдала по време на демонстрация преди да бъде арестуван

През тази година, която прекарах в затвора, синът ми Лаит е направил първите си стъпки и казал първите си думи, а Лума и Лайан са се преврънали от деца в красиви млади момичета. Аз не можех да бъде с тях, да ходя до тях, хванал ръцете им, да ги закарвам до училище, така както те и аз бяхме свикнали да правим. Лаит дори не ме познава. А жена ми Маджида е трябвало да се грижи сама за семейството ни.

През 2010 г. децата в Bil’in и целия Западен бряг продължават да се будят в средата на нощта, виждайки оръжие насочено към главите им. През годината, която прекарах в затвора, армията е извършила десетки нощни хайки в Билин с цел премахването на тези, участващи в борбата срещу окупацията.

Представете си, тежко въоръжени мъже да влизат в дома ви по сред нощ. Представете си как децата ви са били принудени да гледат как техният баща или брат бива отведен надалеч със завързани очи и с белезници на ръцете. Или как вие като родител сте били принуден да гледат това да се случва с детето ви.

Тази седмица вратата на нашата килия се отвори и шестнадесет годишно момче бе бутнато вътре. Моят приятел Адийб Абу Рахме бе шокиран да познае в него сина си Мохамед, когото Aдийб не бе виждал, откакто той самият бе арестуван по време на мирна демонстрация преди 16 месеца.
(Видео от ареста на Мохамед)

Мохамед се усмихна, когато видя баща си, но лицето му бе зачервено и подуто и ни стана ясно, че изпитва болка. Той ни каза, че е бил откаран от дома си преди две нощи. Той е прекарал първата вечер със завързани очи и окован, бъдейки преместван от едно място на друго. На следващия ден, след ужасяваща и безсънна нощ, той е бил отведен за разпит, превръзката на очите е ила отстранена, разпитващите му показали снимки на хора от селото.

Още на първата снимка той е казал, че не познава лицето на нея. Тогава е получил плесница по лицето. Това се повторило с всеки следващ въпрос, който Мохамед: когато той не давал отговор, който запитвищияя искал да чуе, той е бил ударян и заплашван. Но това не е нещо необичайно.

Млади момчета от селото ни са били взимани от домовете и карани насилствено са докладват като им е била отказвана храна и вода, а вместо това са били държани в изолация и са били заплашвани и често бити по време на разпит.

Това, което е необичайно в случая с Мохамед е, че той не е отговорил на въпросите по начина, по който те са искали. Обикновено децата, само защото са деца, казват това, което рзпитващият иска да чуе само за да могат да се спасят. Адийб и хиляди други затворници са задържани в затвор на базата на свидетелствата на тези принудени деца. Никое дете не трябва никога да получава такова отношение.

Когато децата, чийто свидетелства срещу мен се използват като основа за обвинението, каза пред военния съдия, че техните показания са били даден под принуда, то съдията ги обяви за враждебни свидетели.

Aдийб Абу Рама и аз сме първите, които бяха осъдени за подстрекателство и участие в незаконни демонстрации, от времето на първата интифада, но, за съжаление, няма да бъдем последните.

Често се питам какво ще постигнат израелските лидери, ако успеят да премахнат нашата организация за мирни демонстрации? Възможно ли е те да вярват, че нашите хора могат да седят спокойно и да гледат как земята им е отнемана? Вярват ли, че можем да се изправим пред нашите деца и да им кажем, че подобно на нас, те никога няма да бъдат свободни? Или те предпочитат насилието и убийството пред нашата форма на ненасилствена борба, тъй като така се прикрива тяхната кражба и те получават извинение за да продължат да ни използват като морски свинчета за оръжията си?

Най-голямата ми дъщеря Лума бе на девет години по време на ареста. Сега тя е на десет. След арестуването ми тя е започнала да участва всеки петък в демонстрациите в селото ни. Винаги носи моя снимка в ръцете си. Възрастните демонстранти се опитват да се грижат за нея, но аз все пак се тревожи за малкото ми момиченце. Иска ми се тя да може да се радва на своето детството като другите деца, да може да се учи и играе с приятелите си. Но през стените и бодливата тел, която ни разделя чувам гласа на дъщеря ми, тя ми казва: „Татко, те не могат да ни спрат, ако арестуват теб, аз ще заема мястото ти и ще продължа да се боря за справедливост..“ Това е посланието, което искам да Ви изпратя днес. От отвъд стените, бодливата тел и рештките на затвора, които разделят палестинци и израелци.“

писмо на Абдала от затвора Офер от февруари 2010 година

Детство в Източен Ерусалим

На 24 ноември 60 израелски експерти в областта на грижите за децата изпратили отворено писмо до министър-председателя и главния прокурор на Израел, в което призоват властите да следят по-отблизо начина, по който полицията се отнася с малолетни палестинци, заподозряни в хвърляне на камъни в Източен Ерусалим.

Според писмото, полицията е признала арестуването на около 1 200 непълнолетни палестинци в Източен Йерусалим по подозрение в хвърляне на камъни. Но според авторите на писмото, най-тревожното е начинът, по който младежите са задържани и разпитани.

„Децата и младежите разказват,че са били събудени и извадени от леглата си по сред нощ или задържани от детективи под прикритие и специалните сили“, се казва в писмото. „Били са доведени за разпит без родителско присъствие, а понякога без дори да могат да уведомят своите семейства, че са задържани. Някои са били длъжни да дават имена на свои приятели и близки као условие да бъдат освободени.“

В писмото се отбелязва и засилващата се тенденция заподозреняти малолетни да страдат от разлчините симптоми на посттравматичен стрес.

Авторите на писмото призовават министър-председателя ‘незабавно да предприеме нужните стъпки, които да уверят, че арестите, задържането и разпитите на непълнолетни отговарят на духа и съдържанието на закона.“

Тези арести се случват на фона на усливащото се напрежение в окупирания Източен Ерусалим поради плановете на общината да разруши къщи в Silwan, както и поради присъствието на около 380 заселници в района. Съгласно международното право, Източен Йерусалим е част от окупираните палестински територии и „всички мерки, предприети от Израел за промяна на физическия характер, демографския състав, институционалната структура или статут на града … нямат никаква правна стойност.“ (Резолюция 465 на Съвета за сигурност на ООНот 1980 г.)

––
Това е статия по темата на Jillian Kestler-D’Amours, репортер и режисьор на документални филми в окупирания Източен Ерусалим. Повече за работата ѝ може да намерите на страницата: http://jilldamours.wordpress.com:

По-рано тази година „Махмуд“ се прибра вкъщи, където видя писмо, изпратено до него, в което му се нарежда да иде в Руския затворнически комплекс в Ерусалим. 15-годишният палестински жител на квартала Silwan в окупирания Източен Йерусалим отишъл в затвора заедно с баща си, майка си и леля си.

Там той е бил разпитван в продължение на седем часа. „Бях много нервен“, заяви Махмуд, докато с тих глас разказва за случилото се с него в офиса на Wadi Hilweh, информационен новинарски център, управляван от жители на Silwan. „Те ме заведоха при адвокат, а след това взеха дрехите ми“, спомня си той. „Не се чуствах добре.“
Read the rest of this entry

Превръщането на мирните демонстрации в престъпление – част 3

Не само, че организирането на протести е очевидно престъпление според израелските власти, но в последните дни стана ясно, че това “престъпление“ заслужава безкрайно лишаване от свобода.
Повече в статията по материали от What’s the point of a trial? Protest organizer detained indefinitely и Eid without a father and husband

Празникът Ейд (в България познат повече като Байрам) е свято време от годината за мюсюлманите. Семействата се събират заедно или ходят на гости на роднини през четирите празнични дни, защото това са дните, в които всеки трябва да бъде заедно с любимите си хора. Когато един член на семейството липсва, празникът не е същият.

Хилядите семейства на палестинските политически затворници страдат, тъй като членове на семейството им са в затвора. За Majida, съпругата на Абдула Абу Рама, който вече една година е в израелски затвор по обвинение за „подбудителство“, всеки ден без мъжа ѝ е изпитание.

Тя изрази болката си да вижда как децата ѝ растат без баща си не само по време на празника, но всеки ден. Louma (на 8 години) и layam (на 7 години), които придуржавали баща си Abdallah по време на семейните празнични посещения, сега плачат, когато говорим за баща им. Неговият един и половина-годишен син Layath дори не го помни, тъй като е бил само на 7 месеца през нощта, в която Abdallah е бил арестуван.

„Когато види снимка на Абдала той казва Баба (татко на арабски), но разбира се той не го познава, тъй като тогава бе малко бебе“, казва Majida.

Но и за децата на Адийб Абу Рама, празникът не е същият без баща им. И двете семейства се надяваха бащите им да успеят да се върнат у дома за Ейд, но военната прокуратурата успя да отложи освобождаването и в двата случая.

Арестуван пред децата си

Срещнах се с Majida и децата, докато се подготвяха са пазника. Louma и Layam помагаха на майка си, докато тя готвеше палестинското ястие “dawali” (подобно на българските сарми от лозови листа).

Съпругата и две от дъщерите на Абдула по време на подготовката им за празника

Тя си припомни нощта, в която семейството е било грубо събудено посреднощ от войници на израелската армия, които нахлули в къщата им:

“Събудих се, чувайки някой да хлопа на вратата в 1:30 през нощта на 10-ти декември 2009 година). Абдала предположи, че това са войници – кой друг би могъл да бъде по това време?“

Изведнъж вратата е била разбита и войниците нахлули в къщата. Абдала бива откаран при стълбището, където бил заобиколен от четирима войници. Не му позволили да се сбогува със семейството си, само две от дъщерите му успели да преминат през войниците и да го видят за последен път. Трябвало да смени пижамата си на стълбището, докато 9 джипа и кучета чакали навън. Majida си спомня каква била реакцията на дъщерите:

“Louma питаше: Това сън ли е? Войниците наистина ли взеха татко? Layam питаше същите въпроси – и двете смятаха, че това е кошмар.”

В месеците преди да бъде арестуван, армията е провеждала често акции за да го издирва. Децата често били будени от маскирани войници през нощта, това ги травматизирало. След като баща им бил арестуван през онази нощ, 8-годишната Layam казала на майка си, че се радва, че войнците вече няма да идват.

“Представи си колко е тъжно за мен като майка да чуя това”, допълва Majida, “Но сега, когато говорим за Абдала, тя плаче. И двете плачат и се радват едновременно, защото те го обичат, той им липсва, помнят какъв грижовен баща и приятел е той. И на мен ми липсва.“

Докато говорим, Layath е хванал 2-метров флаг и казва “la, la l’jdar!” (Не, не на стената!), изглежда сякаш е тръгнал да демонстрира. “Името му означава Лъв. Той е млаък, но е силен. Трябва да бъде силен. “ , казва майки му. Той не осъзнава какво се е случило с баща му, но ще разбере, когато порасне.

Семействата на жителите на Билин, който са част от мирните демонстрации срещу Стената и разрастващите си колониални селища не могат да спят спокойно през нощта. Дестеки къщи са били щурмувани през нощта, децата са травматизирани от това да видят как бащите и братята им биват отведени надалеч от маскирани войници. Безсъние, подмокряне и други подобни симптоми са често срещани сред тези деца.

5 месеца преди Абдала да бъде арестуван, неговият братовчед Адийб Абу Рама бива арестуван по време на демонстрация в Билин. Съпругата му е получила само веднъж разрешение да го посети във военния затвор Офер , където двамата с Абдала са държани. Дъщерята на Адийб, Radja (на 20 години) не е могла да го види нито веднъж досега поради “съобръжения за сигурност”. Този Ейд (Барйам) не е същият и за семейството на Адийб – съпругата му и деветте им деца на възраст от 4 до 20 години.

“Този празник не носи щастието, което носеше преди. Преди на Байрам цялото семейство се събираше, ходехме и посрещахме гости. Но сега баща ни не е тук и той липсва на всички. Празникът не е празник без него”, казва Radja.

Три от децата на Адийб

След ареста на Адийб, семейството се е надявало, че той ще бъде освободен бързо. Вместо това, след месеци чакане израелският съд го е осъдил на 1 година затвор, тогава семейството отново решило, че скоро ще се прибере, защото почти бил излежал присъдата си. Но военната прокоратура обжалва и за сега се надяват да бъде освободен на 12-ти декември. Тогава точно година и половина ще бъде измината откакто Radja е видяла баща си за последен път.

Финансовата ситуация на семейството също не е лека през последната година и половина. В семейството няма голям брат, който би могъл да помога финансово. Най-големият син Мохамед е на 16 години и е все още ученик. Две от дъщерите са в университет и сега имат трудности да платят таксите. Доходите на семейството идват от малкия им магазин, който обаче не е достатъчен, те имат нужда и от доходите на Адийб като шофьор на такси.

Ум Мохамед (Майката на Мохамед) носи и сама отоговрността по отглеждането на децата; въпреки, че помогат, доколкото им е възможно, повечето от тях не са достатъчно големи. Тя има нужда от съпруга си и присъства на всяко дело в съда за да може поне за малко да го види. Но не ѝ е позволено да говори с него, освен по време на едиснтвеното посещение в затвора. Radja разказва как Batoul (на 4 години) е реагирала, когато посетила баща си в затвора:

“Тя не можеше да разбере защо той не може да бъде с нас вкъщи. Вкъщи тя постоянно плачеше и стана нервна. Питаше: Защо го отведоха? Когато го видя в затвора тя изпадна в шок, не искаше да говори. След като осъзна, че той няма да се прибере с нас вкъщи, започна да говори. Но как можехме да отоговрим на въпросите ѝ? Ясно е, че те го арестуваха и все още го държат в затвора, защото се страхуват от успеха на мирните демонстрации. Страхуват се, че чрез тях светът ще види какво Израел ни причинява, за това измислиха доказателства срещу водачите на демонстрациите.

Нямайки друг избор, изглежда и двете семейства са много силни и успяват, макар и с много усилия, да живеят без главите на семействата. Те са стояли в неизвстеност с месеци преди да се стигне до присъда, и са преживели голямо разочарование при произнасянето на присъдата и обжалването ѝ след нея, което в крайна сметка лишава децата от баща им. През юли тази годиан Адийб Абу Рама бе осъден на една година поради “насърчаване на насилие”, и още 6 месеца могат да бъдат добавени към тази присъда при разглеждането в четвъртък, когато държавната прокаратура ще обжалва присъдата. Според първото решение на съда, Абдала Абу Рама трябваше да бъде освободен тази седмица, но освобождението бе отложено. Въпреки всички трудности и болка, двете семейства не губят своята надежда и сила, защото знаят каква е причината за арестите. Както Majida казва:

Съпругът ми бе част от всяка демонстрация, говореше открито срещу стената и колониалните селища. Въпреки страданието ни, въпреки че собствените му деца растат без него, ние знаем, че действията му бяха успешни.Израел се почуства толкова заплашен от демострациите, че се наложи да отстранят силните личности като съпругът ми и Адийб.

Повече за двата случая:

Абдала Абу Рама е член на Народния комитет на Билин срещу Стената и Поселенията от неговото създаване през 2004 година.

В 2 часа през нощта на 10-ти декември 2009 (Международния ден на правата на човека) , точно година след като е получил медала Carl Von Ossietzky от International League for Human Rights, девет военни автомобила обграждат дома му в Рамала. Израелските военни разбиват входната врата и извждат Абдала със завързани очи в ареста.

След като през септмеври бе обвинен в подбуждане и организиране на незаконни демонстрации, на 12-ти октомври Абдала Абу Рама бе осъден на 12 месеца затвор плюс 6 месеца условна присъда от 3 години и глоба от 5 000 израески шекела.

След обявяването на присъдата, Европейският съюз в официално заявление осъди преследването на Абу Рама. Представители на всички страни членки на съюза заявиха, че смятат Стената, построена върху палестински земи за незаконна и поради това смятат Абу Рама за “защитник на човешките права”, който е участвал в мирни протести срещу стената и че са загрижени относно присъдата му.

В четвъртък, 18-ти ноември, денят, в който присъдата на Абдуала изтичаше и той трябваше да излезе на свобода, за пореден път това не се случи – Военният апелативен съд реши той да остане зад решетките в очакване на решението относно обжалването от страна на Военна прокуратура на присъдата.

Решението идва след драматично съдебно заседание, в което в последния момент (или денят на планираното освобождаване) Военната прокуратура поиска удължаване на присъдата на Абу Рама. Решението противоречи на съдебната практика на Върховния съд на Израел, псо ред която затворниците трябва да се държат под арест след изтичане на присъдата им само в най-необикновените случаи …

Габи Ласки, адвокат на Абу Рама заяви:

Решението Абдала да бъде задържан дори след като присъдата му е изтекла е подигравка не само с понятието за справедливост, но не е и изненадващо. Военната прокуратурата и съдилищата са добре смазана машина на политически мотивираниия нелоялен съдебен процес.

Адийб Абу Рама, водещ активист от комитет на Билин срещу Стената и Поселенията, бе арестуван на 10-ти юли 2009 година по време на една от седмичните демострации срещу стената в Билин.

Той бе осъден на 12 месеца затвор поради “подбуждане”(призоваване на селяните да участват в седмични протести), но военна прокуратура обжалва присъдата му и така той все още е в затвора, 15 месеца след арестуването, в очакване на решението относно обжалване на прокуратурата.

В случая на Адийб обвинението се позовава на принудителните самопризнания на четирима младежки от Билин – на 14, 15 и 16 години – арестувани по време на нощно нападение от израелски войници и принудени да заявят в разпит без присъствието на адвокат или настойник (и тримата са малолетни), че Адийб им е казал да хвърлят камъни по войниците.

–––––

Още статии по темата