Архиви

Нова книга на израелски историк опровергава митове за “земите на Израел“

Източник Electronic Intifada. Автор на ревюто на книгата е Asa Winstanley:

Шломо Занд е професор по история в Телавивския университет. Неговият харизматичен, увлекателен стил на писане бе лесно забележим в предната му книга „Изобретяването на еврейския народ” (The Invention of the Jewish People), чийто английски превод доведе до много дискусии през 2009.

Самото заглавие сякаш бе замислено да шокира. Но всъщност Занд твардеше доста банална истина: няма такова нещо като обединен, национален “еврейски народ”. Като една световна религиозна общност (членовете, на която са приели тази религия преди засилването на християнството през четвърти век), еврейската общност се състои от многочислени различни еврейски групи по целия свят.

Евреин от Йемен не би имал отличителни светски прилики с евреин от Франция, Русия или Полша. Пример: преди да бъде преоткрит от ционистите в края на 19-ти век, ивритът е бил използван единствено в литургии. Евреите в различните страни са говорели местни езици.

Книгата бе едно увлекателно пътуване през векове еврейска история, голяма част от която е била изтрита от ционистките историци. Новата книга на Занд, “Изобретяването на земите на Израел“ (The Invention of the Land of Israel), е в основата си директно продължение на предната, като фокусът пада върху централната идея на ционизма: “земите на Израел” — Ерец Израел на иврит.

Занд обяснява, че в Израел “в преводите на чужди книги, издадени на иврит, думата ‘Палестина’ е системно замествана с думите Ерец Израел … Дори когато писания на известни ционисти като Теодор Херцл, Макс Нордау, Бер Борочов и много други (те също са използвали думата ‘Палестина’)… са преведедни на иврит.” (23)

Свещена земя или родина?
В еврейската Библия (позната в християнския свят като Стария Завет), географската област, която грубо съответства на земите на Палестина (между река Йордан и Средиземно море) е най-често наричана “земята на Ханаан”. Тези земи “никога не са служели за родина на ‘децата на Израел’ Read the rest of this entry

45 години след Шестдневната война

Тази година се навършват 45 години от Шестдневната война, благодарение на която Израел завладява Ивицата Газа, Синайския полуостров, Западния Бряг на река Йордан (включително източен Йерусалим) и Голанските възвишения.

По този повод израелският активист за мир и автор на книгата „The General’s Son: Journey of an Israeli in Palestine“ Мико Пелед публикува свой анализ за причините за войната, както и равносметка за последиците от нея.

Мнозина днес вярват, тъй както се е вярвало и в миналото, че Израел е бил принуден да започне превантивна атака през 1967 г., защото страната е била изправена пред екзистенциална заплаха от страна на арабските армии, които са били готови и са възнамерявали да унищожат Израел. Но изглежда, че баща ми, генерал Мати Пелед, който е бил генерал в логистичното отделение на израелските отбранителни сили по това време, е бил един от малкото, които са знаели, че това не е вярно. В статия публикувана шест години след войната от израелския вестник Маарив, той пише: „Бях изненадан, че Насер решава да постави войските си толкова близо до границата ни, защото това ни позволщваше да ги унищожим по всяко време, стига да искаме, това бе ясно за всеки знаещ човек. От военна гледна точка, не израелската армия бе в опасност, а египетската армия.“ В интервюта през годините, израелски политици, както и други генерали, които са служили по онова време, потвърждават това мнение:

Ето няколко цитата:
“През юни 1967 ние направихме избор. Това, че египетската армия се бе събрала в Синай, не доказва, че Насер наистина е смятал да ни атакуват. Трябва да бъдем честни с нас самите. Ние решихме да ги атакуваме.
….
Не направихме това (ред. започнахме войната) поради липса на алтернативи. Можехме да изберем да чакаме. Можехме да изпратим армията вкъщи. Кой знае дали са щели да ни нападнат? Няма никакво доказателство за това. Всщност има аргументи точно в обратното.“
55-о обръщение на министър-председателя Бегин по време на церемонията по дипломирането на National Defense Collegeense College- 8 август 1982

“Не вярвам, че Насер е искал война. Двете дивизии, които бе изпратил в Синай на 14 май не можеха да бъдат достатъчни, за да започнат нападение срещу Израел. Той го е знаел и ние го знаехме.”
Рабин, Le Monde, 28 февруари February 1968

“Никога не е имало опасност от унищожение. Тази хипотеза никога не е била обсъждана в сериозни срещи.”
Генерал Езер Вайцман, цитиран във вестник Маарив, 4 април 1972

Всички обсъждания и закрити заседания на израелското правителство преди войната са много добре описани и документирани от израелския историк Том Сегев в книгата му “1967: Israel, the War and the Year That Transformed the Middle East“.
В книгата си Сегев цитира Ариел Шарон, който на 25 май 1967, или 11 дни преди началото на войната, е заявил, че създадените обстоятелства са “историческа възможност“ да унищожат египетската армия. Тогава министърът от партията на труда Алон предложил да “създадат предтектс“, който да им позволи да твърдят, че Египет е започнал войната. Те са се нуждаели от предтекст, защото дори техният основен партньор САЩ са били убедени, базирайки се свои проучвания и източници, че “Египет е нямал намерение да атакува.“

А каква е равносметката днес, 45 години след края на войната:

Вече 45 години последователни израелски правителства инвестират милиарди долари в завоюваните през 1967 години земи, правейки ги необратими, премахвайки всякаква възможност двудържавното решение да се превърне в реалност. Градове, магистрали, молове и заводи са построени в Западния бряг, за да могат еврейски израелци да се установят там, а чрез терор власт да бъде наложена над палестинците, чиито земи са били взети. Чрез отказа на достъп до вода и земя, чрез възпрепятстването на свободното пътуване, чрез лабиринта от дискриминационни закони и ограничения, чрез военните нападения, чрез всичко това, Израел е посветил огромни ресурси, за да постигне потисничеството и преследването на палестинците.

Сега отново Израел е изправен пред две възможности: Read the rest of this entry

Документалният филм “Голямата кражба на книги“

На 15 май палестинците отбелязват тяхната Накба (Катастрофа). Обикновено този ден се свързва с физическата загуба – загуба на дом, собственост, препитание.
Провокирана от документален филм, който гледах вчера, ми се иска днес да припомя за един често забравян аспект от щетите на Накбата – културната загуба.

Преди Катастрофата да разпръсне палестинския елит из целия свят, градове като Ерусалим, Хайфа и Яфа са били ядрото на културната и политическа дейност. Добре образования елит е публикувал вестници, списания, книги, поетичните и интелектуалните клубове процъфтявали, а кафенета са били места за обсъждане на важни въпроси. Всичко това рязко се е променило през 1948 г. и сега е почти напълно забравена глава от палестинската културна история.

В статия от ноемрви 2010 година представих проекта The Great Book Robbery, в който група палестински и израелски интелектуалци и хора на изкуството се опитват да разкрият скрита досега глава от историята на палестинската Катастрофа, а именно систематичната кражба на повече от 60 000 палестински книги. Повече може да прочетете в самата статия.
Преди броени дни бе и официалната премиера на документалния филм към проекта. Той вече може да бъде гледан и онлайн от всички интернет потребители.

Автор на филма е Бени Брунер, холандски и израелски гражданин. Ето какво той казва за проекта:

„Taзи история е наистина значителна, тук става дума не само за кражбата на 60 000 книги, но за разрушаването на една култура. Това е истинското последствие от случилото се, това е нещо важно и е нужно да се говори за него. И ако е възможно, трябва да се положат усилия за спасяването на изгубената култура, разрушена през 1948 година.“

Като първа стъпка към спасяване на изгубената култура ви предлагам да се запознаете с нея, като гледате филма. Обещавам, че няма да съжалявате:

Палестинската Накба … спомени в снимки

Защо Акра се страхува от улични табели от близкото минало?

Статия на Yossi Gurvitz, 40-годишен блогър и фотограф

Художник поставя улични табели от турския период на улиците в град Акра (познат още като Ако или Ака) – израелци смятат това за “нарушение на закона и реда”. Защо?

Поставените улични табели (снимка:http://www.mynet.co.il)

Художникът Уалид Кашаш е взел политическа позиция: Сътворил е уличници табели за Стария град на Акра, по модел на тези от турско време и ги е поставил до съвременните такива. Изведнъж, след повече от шейсет години ограничаване, илица Сахед Абуд бива възродена; изведнъж, площад Геноа, реликва от периода на Кръстоносците се появява отново от мъглата. Така Кашаш събуди призраците, които евреите в Израел се опитват да прогонят, неуспешно, от векове.

Именно поради това, тези негови действия, които биха изглеждали логични в исторически значимия квартал на всеку друг обикновен град – толкова логични, че управата на града би поставила табелите сама – пораждат толкова много гняв.

Разбира се, Израел определено не е обикновена страна. Тя се основава на огромна кражба, която обаче се опитва да прикрие. Именно поради това улиците в Яфа, Акра и Ерусалим днес са кръстени на незначителни генерали и ционистки чиновници. Цялата не-еврейска история на тази изстрадала земя – гръцка, римска, византийска, арабска, турска – е трябвало да бъде изтрита, премахната.

Фактът, че през по-голямата част от описаното минало на това място, само малка част от населението е говорела иврит, е трябвало да бъде заличен. Имената на бивши палестински села и градове е трябвало да бъдат откарани в забрава. Маждл (Majdl) вече не съществува, защото днес се казва Ашкелон (забравете и за палестинските му жители, депортирани през 1950 година, години след края на войната от 1947-1948).

Stat rosa pristina nomine, nomine nuda tenemus: Имената са най-трайните неща. Площад Рабин ще продължава да бъде наричан от всички площад “Кикар Малкхеи Израел” поне още едно поколения, а вероятно и повече.

Мианмар ще остане Бурма. Наблус бива наричан така от целия свят, освен от израелските евреи, които твърдят, че този град е библейския Шкхем – докато името Наблус е арабското произношение на Неапол, името, което създателят на града, император Веспасиан, е дал.

Турците наричат своята столица Истанбул, но светът все още помни Константинопол, дори 550 години след края на Византийската империя. Загубата на имената и тяхната замяна с нови, е знак за голяма катастрофа, в коята няколко поколения са били загубени, за да не може никoй да си спомня за старите имена – наистина травмиращо събитие.

Израел също се основава на подобна травма – изкуствено създадена. И на инатливoто отричане на реалността, въпреки всички факти.

Елик, митичният герой на Моше Шамир, не е наистина роден от морето. Историята не започва през 1948 (нито през 1917, 1897 или 1882 година). Израелските евреи знаят дълбоко в себе си, че обитават земя, която е била открадната от народ, който е бил прогонен или унищожен.

Община Акра заплашва да съди Кашаш за ….нещо. Предполага се, че ще открият все някакъв закон, които да използват за обвинение. Все пак Акра е градът, в който палестински шофьор бе арестуван и обвинен, че шофира на Йом Кипур – което не е нарушение на които и да е съществиващ закон – но въпреки това за малко да бъде линчуван. Общината също така си позволява да използва необикновено груб отговор. Почти е сигурно, че не биха си позволили да се обърнат по този начин към еврейски творец:

“Съжаляваме, че г-н Кашаш прави проблеми и търси начини да развали отношенията между евреи и араби в града. По-добре е спре с тази своя дейност, а вместо това да извършва дейности, които са в полза на всички жители на града, евреи и арабите.”

В едно от проучванията на Ynet, които са винаги показателни за еврейските настроения, опцията, която определя този акт за “националистически акт, който застрашава обществения ред” е естествено предпочитан от повечето хора, участвали в проучването.

В Израел, споменаването на историята на местните е именно “националистически акт”, който нарушава въображемия “закон и ред”, които казват, че това е еврейска държава, че винаги е била такава, дори когато временно е била управлявана от друг народ…но този народ не е важен, той е без история, просто номади, временни работници. И ако някой си позволи да твърди нещо различно, ние почваме да викаме ядосано и да плачем “анти-семитизъм”, дори може би “де-легитимация.”

Ревю на книгата Atlas Of The Conflict: Israel-Palestine

автор на статията е Yousef Munayyer

Израелско-палестинският конфликт винаги се е свързвал с няколко причини. Някои твърдят, че причина за него е етническата принадлежност, някои казват, че е религията, други смятат, че е политически или идеологически конфликт.

Но има една безспорна реалност: това, че хората от този конфликт се борят за да поддържат връзка със земята си. Териториалният въпрос се намира в сърцето на всеки аспект от палестинската борба, независимо дали става дума за локацията на обезлюдените села, границите на Ерусалим или Зелената линия, която разделя територията, призната като окупирана от това, което днес наричаме Израел.

Картите разказват историята на палестинската кауза по-добре от всички свидетелски показания на бежанци, от всеки доклад за човешките права, от всяка партия или лидер. Документирането, черно на бяло, на това как един народ узурпира земята на друг, година след година, десетилетие след десетилетие, е просто и ясно обяснение на несправедливостта, която е била и продължава да се извършва спрямо палестинците.

Палестинците винаги са ценяли много историята на палестинската география. Те знаят, че документацията за това как е изглеждала Палестина в миналото ще бъде може би единственото доказателство за връзката между палестинците и техните земи в бъдеще, предвид продължаващата израелска колонизация.

Много атласи и исторически съчинения, документиращи обезлюдяването на Палестина, стоят като свидетелства за извършените престъпления. Книгата All the Remains на Уалид Халиди, както и всеобхватния Atlas of Palestine: 1948 на Салман Абу Сита са два примера за това.

Но приносът на Малкит Шошан с Atlas Of The Conflict: Israel-Palestine, е различен. Шошан е израелка. Докато приносът на палестинските историци и географи е бил мотивиран от патриотичен копнеж, желанието на Шошан да документират тези териториални промени е от различен вид, въпреки че също има благороден произход.

Както само посочва в атласа, Шошан е следвала архитектура в универистета Technion в Хайфа преди десет години, когато е била помолена да проектира търговски център, който да бъде построен върху празен парцел близо до Тел Авив. При извършването на предварителния оглед на района, тя открива, че чрез строжа ще бъдат унищожени палестински гробища. Тя решава да не участва в проекта, а вместо това „да научи историята на [своята] страна – история, която никога не е казвана директно.“
Тя пише:

Водена от любопитство, започнах да събирам илюстрации, карти, фотографии, графики и други визуални материали. Текстовите показания, макар и важни, просто не бяха достатъчно конкретни за моите цели, тъй като при тях липсва чувството за мащаб. Исках да знам как изглеждат над 500-те унищожени палестински селища на карта, с относителен мащаб и в сравнение с хилядите новопостроени израелски селища.

Изключително трудно е да се разбере архитектурния проект на една цяла държава или нация. За да се планира, проектира и изгради една сграда отнема години. За да се унищожи цяла страна и върху нея да се изгради една нова отнема няколко десетилетия.

За мен, този нов смисъл на мащабите и реалностите ме доведоха до пълно недоумение … аз бях възпитана в ционистка среда. Ние напълно одобрявахме Израел, считайки я за чудо: народ, който се е изградил почти незабележимо от преди хиляди години в миналото чак до наши дни. 2000-те години изгнание отсъстват от историческото ми съзнание. Може да се каже, че съм била накарана да повярвам, че Израел винаги е бил там, и че трагедията на Палестина няма нищо общо с това: че това е само случаен епизод.

Тъй като картите обикновено се създават от тези, които са на власт, беззащитните може лесно да изчезнат от тях.

Днешната карта на Израел и Палестина продължава да бъде много променлива. Заселниците се използват до ден днешен като окупационна сила, за създаване на факти, жива стена, ползватели на земята и природните ѝ ресурси: заселническите селища винаги се строят на стратегически места, в съответствие с националните интереси.

Постоянното интензивно движение в пространството и времето на ционисткия проект няма друг прецедент. Оформянето на държавните територии и разширяването на границите, избутанването и премахването на нежелани демографски фрагменти, заселниците и горското стопанство, прикриването на следите от миналото, всичко това заедно води до създаването на новата израелска и палестинска реалност.

По време на създаването на Атласа Шошан е минала през процес на събуждане, тъй че и за онези, които не са запознати с историята и географията на Палестина през последните 100 години, ще преминат през подобно пробуждане. Тя отива далеч отвъд картографирането на обезлюдяването на Палестина в периода 1947-1949 като включва и историята на най-новите ционистки селища, унищожаването на села след 1948 г., променята на картите след различните арабско-израелски войни, карти на поселенията в окупирания Западен бряг, Газа и Източен Ерусалим, както и подробни карти на апъртайдната стена, която минава през палестинските земи.

Претъпкана с информация, детайли, карти, снимки и обяснения, книгата на Малкит Шошан е много полезна за просвещението на незапознатите с географията на този конфликт. Или както Шошан казва в интервю:

Идеята на книгата е да предостави информация. Аз съм част от този конфликт. Исках да разбера този конфликт, искам и израелците да го разберат. Палестинците не се нуждаят от атласа за да разберат конфликта, те са в допир с него всеки ден. Те знаят за какво става въпрос.
Аз не съм политик. При създаването на всички тези карти всъщност ставах все по-разочарована, отколкото доволна. Не виждам края на това. Книгата е с цел създаване на информираност за конфликта и за мащаба на случилото се.

11-ти март

.. so ironic how foreigners can easily go to your original country
moving from a city to another
taking photos, talking, explaining about it for u
as if you are really the real foreigner …
whether here or there … You’r a Foreigner everywhere….
but what is unique about u ..
you have a country living in u….Palestine
M.Z.S.

Разказ на Yasmeen El Khoudary за пътуването ѝ до нейната най-мечтана дестинация:

Винаги съм си представяла моята версия на класацията „100 места, които трябва да посетя преди да умра“ като класация, която съдържа едно единствено място. От гледна точка на географската близост, това място не изисква задокеански или трансатлантически полет. То не изисква светлинна раници или удобни обувки за катерене. То не изисква и камера с много памет, защото не става дума за „посещение“, в което аз да бъда в ролята на турист. Това място – поне хипотетично – не би трябвало да изисква визи или разрешения. Но какво тогава ме спира да го посетя и защо то е единствено в списъка ми на най-желани дестинации, ако всъщност е толкова лесно да стигна до него?

Моята мечтана дестинация е Ал Кудс, или Ерусалим. В един утопичен свят бих била в състояние да посетя града, когато ми се прииска в свободното ми време, тъй като Ал Кудс е само на час и половина път с кола от град Газа, където живея. Израснала съм бленувайки за момента, в който ще мога да видя Ерусалим, докато не завърших университета и родителите ми не ми съобщиха, че ще направят всичко възможно да получа необходимите документи за да посетя свещения град. Първо ме пратиха в Кайро, след това отидох до Аман, а накрая преминах границата в Ерихон и влязох в Палестина.

Баща ми и аз се отправихме към Рамала, пърото ми пътуване до там, там прекарахме и нощта. Не можех да спя изобщо от вълнение. Освен обичайните ми мисли свързани с това какво представлява града, на какво мирише и как ще се чувствам след като успея да достигне най-накрая до любимата ми дестинация, аз се чудех дали въобще ще имам това щастие – да успея да вляза в града на първо място.

Кафе за добро утро на покрив с гледка към град Рамала постави началото на един от най-дългите, но и най-запомнящи се дни в живота ми – 11 март. Потеглихме за Ерусалим. Read the rest of this entry

Заличаване на следите: останките на палестинско село ще бъдат превърнати в луксозен квартал

Още един пример как палестинската история бива изтривана от страна на Израел – този път не става дума за физически разрушения, защото земята ще бъде ограбена благодарение на правителствени планове и частни предприемачи. От една страна премахването на останките на това село е загуба на забележително архитектурно богатсвтво (който е успяло да се спаси от израелските булдозери цели 63 години), но още по-голямо е значението на случващото се за „голямата картина“ на историята: Израел методично ликвидира голяма част от историята на Палестина преди 1948 година – повече от 400 завладяни арабски села са били разрушени след 1948 г. – докато през това време се “преизгражда“ еврейската история в Палестина. Това е особено вярно за района на Ерусалим, където „битката на разказите“ продължава да бъде в челните редици на окупацията.

Други скорошни примери в Ерусалим са Хотел Шепърд и продължаващата борба за гробището Мамила. А сега е ред на останките от село Лифта, което се намира в близост до Деир Ясин, символът на Палестинската Накба (Трагедия).

Лифта днес

Това е статия на Nir Hasson за вестник Аарец

Якув Одех, на 67 години, се разхожда сред руините на арабското село Лифта, което се намира на входа на Ерусалим, не забелязвайки новите квартали и магистрали, които го заобикалят. Той не вижда тунела, който се разкопава над него, нито тайният маршрут за евакуация на лидерите на страната.

Одех не забелязва и надписа „Смърт на арабите“, написан на входа на село, нито арабската версия на името, което някой е заличил от знака на входа. Той вижда селото такова, каквато е съществувало до преди март 1948 г., преди да бъде напуснато от своите палестински жители.

„Семейството на Али Бадр живееше тук, а тук бе къщата на Мохамед Салах“, казва той, докато се разхожда из Лифта. За него селото е не само къщите, които са успели да останат запазени около селския извор с вода. За него селото включва и останките от къщите в квартала Ромема в Ерусалим, район, върху който днес са построени нови жилища. Също така включва и селското училище, което днес служи като ултра-ортодоксално учебно заведение и се намира на входа на Ерусалим.

„Моите корени са тук. Моето аз е от тук. Никога няма да мога да забравя това“, казва той.

Сега останките на селото са застрашени от промени поради специалния характер на
място. Преди две седмици израелската администрация за земите обяви публичен търг за
строителство в Лифта, който трябва да превърне това изоставено палестинско село и популярно място за пешеходен туризъм в луксозен жилищен квартал. Те са се ангажирали да запазят къщите и внимателно да ги възстановят. Планува се къщите да бъдат превърнати в ресторанти и галерии.

Одех нарича този план за реконструкция втора Накба (арабската дума за „катастрофа“).

Архитект Габриел Кертес, който е проектирал плана за Лифт заедно с Шмуел Гроаг и Шломо Арънсън, заяви, че реконструкцията е най-доброто нещо, което може да се случи на селото.

„Едната възможност е нищо да не се прави, което означава, че селото ще изчезне. Нашият подход е друг, той обхваща съхраняване и възраждане. Планът съдържа щателни правила, които гарантират опазването и даването на разрешителни за строителна дейност, само след като паметниците останат запазени и всичко е направено под надзора на органите за опазване на архитектурното богатство“, казва той.

Одех днес се занимава с дейности за спазване на правата на човека, но в миналото е бил член на Народния фронт за освобождение на Палестина, бил е дълго време в затвор.
Той е бил на осем, когато семейството му е избягало от Лифта. Бившият му дом се издига над извора в центъра на селото.

Съдбата на Лифта може да се определи като аномалия. Сред стотиците палестински села изоставени през 1948 г., това е единственото, което не е било нито унищожено, нито презаселено. Селата Ейн Карем и Ейн Ход, например, са също запазени, но са населени от евреи.

Одех и други хора смятат останките на 55-те жилища в Лифта като един вид паметник на палестинското общество от преди войната на Израел за независимост. След като селото е било изоставено, таваните на сградата са били умишлено унищожени, за да възпрепятстват нарушители, но някои бездомни се установяват да живеят там.

Една от сградите е превърната в къща, в която вече 20 години е настанена успешна програма за млади наркомани. Директорът на програмата каза вчера, че той не знае какво ще се случи с тях, когато реконструкцията на селото започне.

Според плана, в пространството между запазениет домове в селото ще бъдат изградени 212 луксозни жилища и малък хотел. Израелци и палестинци, посветени на опазването на Лифта са против този план, защото за тях това значи края за последното арабско село по рода си.

Одех заяви: „Нашата мечта е да има мир и да можем да се върнем в селото ни. Има достатъчно място в Палестина за всички. Това са нашите домове. Ние сме родени тук. Ние сме родени, дишайки въздуха тук и ние имаме право да се върнем.“

Не всички противници на предложения проект споделят стремежите на Одех и останалите наследници на живялите в селото палестинци. Архитект Гади Ирон смята Лифта за обект на световното културно наследство, което следва да бъде запазено. Той нарича селото „Райска градина“ от потоци и овощни дървета, красиви пейзажи и обекти, запазили чертите на палестинската архитектура.

Ирон заяви: „Лифта е по-важен от Тадж Махал от гледна точка на своята красота и своето средиземноморско наследство. Тадж Махал е кич, докато в Лифта няма кич…“
Той предлага селото да бъде запазено като архитектурен музей.

Пожарът, с който изгарят и илюзиите на Израел

Статия на Макс Блументал

„Когато гледам през прозореца ми днес, дърветата под него ми дават по-голямо чувство на лична красота и радост, отколкото всички по-големи гори, които съм виждал в скандинавските страни и Канада. Понеже всяко дърво тук е засадено от нас“ – Давид Бен Гурион, Мемоари

„Защо има толкова много араби тук? Защо не ги изгонихте?“ – Давид Бен Гурион по време на посещение в Назарет, юли 1948 год.

Четири дни след като израелският премиер Бенямин Нетаняху обяви плановете си за събиране на хиляди работници-мигранти в затворнически лагер дълбоко в пустинята Негев, защото, както той твърди, те представляват „заплаха за характера на [държавата],“ изгарящият ствол на дървото, паднало пред автобус с кадети от израелските затвори, уби четиресет от тях. Това дърво е сред стотиците хиляди други превърнати в пепел от горския пожар в северен Израел, който сега заплашва да погълне покрайнините на Хайфа, третият по големина град в Израел. През последните четири дни, повече от 12 300 дка са изгорели в планинската област Кармел, опустошително бедствие за страна с размерите на Ню Джърси. Въпреки че причината за пожара не е установена, той разкри какво се крие зад митовете от основаването на Израел.

Израелците определят огъня като една от най-големите трагедии в последните години. Един приятел, който е израснал в областта около Хайфа ми каза през уикенда, че той е останал поразен от телевизионните кадри. Брат на негов приятел е сред загиналите в автобусната катастрофа. Въпреки, че той е посветен ционист, който е гласувал за Нетаняху при избора му за премиер през 2008 г.,подобно на толкова много други израелци, той е бил бесен на отговора – или липсата на такъв – от правителството. „Нашите ръководители са пълни идиоти, но вие вече знаете това,“ ми каза той. „Те инвестират толкова много за да сме готви за всякакви луди сценарии, но не правят нищо за да защитят цивилното население от основни проблеми, които би трябвало да приемаме за даденост.“

На 3 декември Нетаняху информира жителите на Израел: „Ние нямаме необходимото оборудване за да се противопоставим на пожара, но помощта е на път към нас.“ За се противопостави на пожара, Биби е трябвало да моли за помощ колегата си в Турция, американските и британски покровители, както и подкрепяната от Запада Палестинска автономия. Израел е богата страна, която се хвали пред света със своя новаторски дух – американските лобисти рекламират Израел като „Start-Up нация“ – но действията на държавата по време на горските пожари разкриват тъжната истина: правителството има като приоритет офанзивната военна окупация и нейната поддръжка до такава степен, че напълно пренебрегва инфраструктурата на страната, готовността за аварийни ситуации и най-вече, общото благосъстояние на своите граждани.

Отвъд неудобната гледка на турски самолети, които кацат в Тел Авив за да помогнат само шест месеца след като израелските командоси убиха турски доброволци от Флотилията с помощи за Газа, или признанието в безсилие на иначе силни мъже като Нетаняху и Авигдор Либерман, огъня разкри ужасна история от миналото, която е била прикрита досега от официалната митология и купчините паднали борови иглички.

„Няма факти“

Сред градовете, които са били евакуирани е Ейн Ход, бохемска колония, в която живеят художници, сгушена в хълмовете на север и на изток от Хайфа. Това обаче не е първият път, в койтоЕйн Ход е евакуиран. Първият път е бил през 1948 г., когато палестинските обитатели на селището са били прогонени от домовете си от предизвикано от човека бедствие, известно като Накба (Катастрофа на арабски език).

Повечето от предишните обитатели на Ейн Ход, което селище преди 1948 год е било наречени Айн Хоуд, са живеели там от преди 12-ти век, но са били експулсирани в бежанските лагери в Йордания или Дженин в Западния бряг. Но една малка и изключително устойчива група от тези жители е успяла да избяга в планината, където е създала импровизиран лагер и от където е виждала как еврейски чужденци се нанасят в домовете им.

През 1953 г. скулптор на име Марсел Янко убеждава армията да не разрушава Ейн Ход, така както е направила със съседните палестински градове, които са били етнически прочистени пет години преди това. Той предлага да се създаде арт общност, която да привлича туристи и да допринеся за развитието на културата на ционизма. Днес, селските каменни къщи, принадлежали някога на палестинци, са превърнати в старовремски художествени ателиета, а селската джамия е превърната в просторен бар, наречен Bonanza. Посетителите на града биват посрещнати на входа от скулптура на Бенджамин Леви, изобразяваща гола жена и костюмиран мъж.

След катастрофата от 1948 г. първите жители на Ейн Хоуд, палестинците, решават да създадат свое собствено село на три километра от това, което днес е известно като Ейн Ход. В продължение на десетилетия селяните успяват да удържат на опитите да бъдат прогонени, през 1970 г. израелските власти поставят ограда около тях за да не може селото да се разширява в съответствие с естествния си прираст.

Едва през 2005 година те най-накрая са спечелили официално признание. Това означава, че за първи път от създаването на Израел, те са могли да получават електроенергия и други услуги, като събирането на боклук. Междувременно, повече от четиридесет други палестински села в Израел остават „непризнати“. 80 000 жители на такива села, повечето намиращи се в пустинята Негев, се облагат с данъци, които плащат и останалите граждани на Израел. Въпреки това, те имат много малко права, техните домове биват разрушавани рутинно, а те самите биват лишени от основни услуги.

Посетих и двете села през юни. Когато жителите на еврейското село Ейн Ход ме видяха да снимам, те реагираха със смесица от подозрение и враждебност. „Знам какво правите!“ ми каза възрастна жена, настоявайки да не я снимам. Вътре в бара попитах дали мястото наистина е било джамия преди това. „Да, но всичко в Израел има подобна история,“ ми каза жена, живееща в кибуц наблизо, докато отпи от бирата си. „Цялата страна е построена върха арабски села. Така че може би е най-добре да оставим миналото в миналото.“

Предизвиках още едно раздразнена реакция, когато започнах да снимам екскурзоводка, който води група от възрастни израелци около селото. Говорейки на иврит, тя определи студията, през които минаваха за „къщи, трето поколение“ – забравяйки за арабите, които са живели в тях в продължение на стотици години. В ателиетата забелязах, че голяма част от изкуството е юдейски кич, който единствено цели да бъде продаден на чуждестранни туристи.

По-късно, преди да отведе въпросната туристическа група към градския музей Hurdy Gurdy, екскурзоводката спомена как „специална комисия“ определя кой да полчуи право да се нанесе в селото. Вероятно по този начин Ейн Худ е попречил на досадните арабите да се върнат у дома. Това заедно със закона за неприсъствие от 1950 г., според който всички „изоставени“ арабски земи и притежания преминават в ръцете на Еврейския национален фонд и Израелската администрация за земята. Разпоредба, която палестинският член на израелския парламент в изгнание Азми Бишара нарече „най-големия въоръжен обир в историята.“

По време на една кратка почивка, екскурзоводката ме дръпна настрани и поиска да знам кой съм аз. Беше ясно, че селяните се притесняват от любопитни външни лица. Тя се представи като Шули Линда Йaркон, кандидат д-р в Университета в Тел Авив, и поиска да види всички кадрите, заснети от мен. Тя твърдеше, че това би гарантирало, че аз няма да преведа погрешно думи, които тя е използвала, като например термина kibbush, който на иврит означава „завоевание“, но обикновено се използва за обозначаване на окупацията на Палестина.

„Какво ще кажете за завладяването, което споменахте?“ Попитах я. „Защо не кажете на туристите кой е живял в тези къщи преди 1948 година?“ Видимо раздразнена, Йаркон отбеляза, „След години на изследвания заключих, че няма достатъчно факти, които да доказват този въпрос. Има само разкази.“ Тя ме увери, че еврейското население в Ейн Ход поддържа отлични отношения с прогонените палестинци: „Отидете да ги питате, те ще ви разкажат как се чувстват ..“

Така и направих. След като няколко километра карах по черен път, стигнах до Айн Хоуд, палестинското село. Тук няма арт студия, само паянтови къщи, черни пътища, джамия с високо минаре и много деца, които играят на улицата. Почти веднага някои от жителите на града излязоха от домовете си за да ме поздравят. Абу ал-Хиса Моеин, член на Съвета на селото и учител, ме покани да прекарам останалата част от следобеда заедно със семейството му във вътрешния двор до дома му, който изглежда по-нов и по-хубав от тези на съседите. Той ми каза, че предците му пристигнали в селото преди повече от 700 години от там, където днес е Ирак. Близките му, които са експулсирани в Дженин през 1948 г. са му казали, че ще бъдат много ядосани дори само, ако видят за кратко бившите си домове с нови обитатели вътре. Когато споменах за бара, вграден в старата джамия, Моеин поклати глава с отвращение. „Това е много лоша обида“, каза той.

След това ме заведе вътре в дома си, показвайки ми просторeн, безупречно чист салон с голям прозорец, който гледа към долината по-долу. С гордост ми каза, че е построил сам всичко това. По-нататък, 13-годишната му дъщеря, Ансам, легнала на пода в стаята си четеше класическия роман на Джон Кноулс – A Separate Peace. Тя подскочи, когато влязохме и в следващите десет минути ми показа своята библиотеката с художествена литература. С падането на нощта, Моеин и семейството му ме заведоха обратно на верандата. Там той разви карта на Палестина от периода на Британския мандат и започна да показва с пръсти имената на десетки села, разрушени по крайбрежието между Яфа и Хайфа от ционистките сили през 1948 година. Той посочи градове като Кфар Саба, Какун, Ал Тира и Тантура, както и място до брега на морето, в което се е провело ужасяващото клане на цивилни палестински затворници, само месец след клането в Деир Ясин. Моеин е учител по история, но в Израел му е забранено да обсъжда тези събития в класната стая, а в момента всяко публично споменаване на тях е в процес на криминализиране.

Когато тъмнината покри хълмовете, аз осъзнах, че съм загубил представа за времето. Казах на Моеин, че трябва да се върне в Тел Авив. Тогава жена му се втурна в къщата и взе от кухнята грозде, което тя бе набрала от една лоза в двора на семейството и го опакова за мен. След това моят домакин ме изпрати до колата ми и ме прегърна за сбогом.

Поправяне на земята

В момента както Ейн Ход, така и Айд Хауд са почти празни. Повечето от жителите им са избягали на по-безопасно място, докато хиляди борови дървета, засадени за да дадат на художниците в Ейн Ход чувство за уединеност са превърнати в пепел. След като дърветата изгоряха, те разкриха друго измерение от основаването на Израел, което до сега бе погребано под тях.

Самите борови дървета бяха инструмент за укриване, стратегически засадени от Еврейския национален фонд (JNF) върху стотици палестински села, евакуирани и унищожени през 1948 година от ционистката милиция.
Засаждайки гори там, където някога е имало палестински градове, целта е била тези, които са прогонени да няма къде да се върнат. В същото време, за външни лица, които виждат странния алпийски пейзаж в северен Израел за първи път, палестинците никога не са били там. И точно това впечатление JNF е целяло да създаде. Практиката, която Давид Бен Гурион и други видни ционисти по-късно наричат „поправяне на земята“, е всъщност крайната форма на “промиването в зеленина“.

Описан от израелски историк Илан Папе като „типичния ционистки колониалист“, първият директор на JNF, Йосеф Вейц, е бил безмилостен идеолог, който е помогнал да се организира масовото експулсиране на палестинците през 1948 година. Вейц пословично заявява: „Трябва да е ясно, че няма място за два народа в страната … Ако арабите напуснат, страната ще стане широка и просторна за нас … Единственото решение е държавата Израел .. . да бъде без араби … Няма друг начин освен да прехвърлим арабите от тук в съседните страни, да прехвърлим всички тях, освен може би [палестинските араби от] Витлеем, Назарет и стария Ерусалим. Нито едно село не трябва да остане, нито едно племе.“

След като желанията на Вайц биват изпълнени, JNF засажда стотици хиляди дървета върху прясно разрушени палестински селища като ал Тира, с което спомага за създаването на Националния парк Кармел. Южният склон на планината Кармел толкова много прилича на пейзаж от швейцарските Алпи, че бива наричен „Малка Швейцария.“ Разбира се, дървета на JNF не са местни, а са слабо съобразени с околната среда в Палестина. Повечето от засадените от JNF фиданки близо до Ерусалим просто не успяват да оцелеят, а изискват често презасаждане. В други места боровите игли са убили местни растителни видове и причинили хаос в екосистемата.

Но изглежда, че нищо не може да спре стремежа на JNF да „озелени“ земята. Дори и в сухата пустиня Негев, JNF планира да засади един милион дървета в участъка наречен „Бог телевизия гора.“ За извършване на това твърде необичайно постижение, което ще превърне пустинята в гора, израелската администрация разпореди експулсирането на непризнатото бедуинско село Ал-Araqib, дом на стотици израелски граждани, които са живели в района вече повече от 100 години и които дори са служили в армията.

Израелското правителство се опитва отново и отново да накара хората от Ал Araqib да идат да живеят в „развиващи се градове“, наподобяващи индийските резервати в Америка, но те са отказали. Селото бива сринато до основи от булдозери осем пъти, като след всеки път, жителите са преустройвали домовете си, надявайки се да надживеят безмилостната кампания за унищожаване на техния начин на живот.

През 1970 известният израелски автор A.Б. Йехошуа публикува кратък фантастичен разказ „С лице към гората“, в който ням палестински горски изгаря гора, която JNF е засадила за да разкрие скритите под нея руини на бившото си село. Четиридесет години по-късно, докато засадена от JNF гора гори в действителност в планинския район Кармел, десни израелски депутати са поискали издирването на арабите, които са предизвикали този пожар, въпреки че са нямали солидни доказателства за причината за пожара. Майкъл Бен Ари, екстремистки член на Кнесета от партията Национален съюз, призова „всички от Шин Бет“ – агенцията за вътрешно разузнаване на Израел – да бъдат мобилизирани за разследване на това, което дясната медия Arutz Sheva определи, че „може да се окаже най-лошата терористична атака в историята на Израел.“

The Great Book Robbery

Нов проект цели да разкрие скрита досега глава от историята на палестинската Катастрофа (Накба) – експулсирането и бягството на палестинците в следствие на действията на израелските военни през 1948 година – а именно систематичната кражба на повече от 60 000 палестински книги и опита за унищожаване на палестинската култура.

С нарастващото насилие, съпровождащо създаването на Израел, хиляди палестински семейства са напуснали домовете си в търсене на сигурност и убежище. Едно след друго палестинските семейства бягали и предполагайки, че скоро ще върнат, оставили зад себе си много от най-ценните си вещи. След като домовете опустели, започнала организиранa израелска кампания с цел лишаването на палестинците от едно от най-ценното за тях – книгите им.

Между май 1948 и февруари 1949 г., библиотекари от еврейската национална библиотека и университетската библиотека в Ерусалим са влизали в опустелите палестински домове в Западен Йерусалим и иззели 30 000 книги, ръкописи и вестници от там. Тези културни ценности, които са принадлежали на елитните и образовани палестински семейства, са били след това „заети“ от Народната библиотека, където се намират и до сега.

Освен в Ерусалим, в градове като Яфа, Хайфа и Назарет, служители на службата за неприсъствена собственост са събрали около 40 000-50 000 книги, принадлежащи на палестинци. Повечето от тях са били по-късно препродадени на арабите, въпреки че около 26 000 книги са счетени за неподходящи, тъй като са съдържали „подбуждане срещу държавата [Израел]“ и са били продадени като отпадъчна хартия.

Тази неразказана история от Накба е останала скрита през годините, докато израелският студент Гиш Амит случайно не попада на архивите, които документират систематичното плячкосване на палестинските книги.

„Това стана съвсем случайно“, признава Гиш. „Прекарах първите няколко месеца от работата по моята докторска степен в различни архиви, сред които бе и архивът на Еврейската национална и университетска библиотека, където един ден открих първите документи относно събирането на палестински книги, оставени по време на войната през 1948. Отне ми още няколко седмици и десетки документи за да осъзная, че тази история трябва да бъде разказана. Никой не е говорел за това досега, а това трябва да се промени, защото така ще обогатим познанията ни за палестинската култура и нейното заличаване.“

Въпреки че много палестински семейства са били наясно, че техните книги са били взети по време на периода след 1948 г., те не са имали представа, че това е било вследствие на системно и съзнателно усилие.

Гада Карми, палестински активист и автор, която живее в Ерусалим до 1948 г., когато семейството ѝ е принудено да избяга, си спомня, че баща ѝ е бил запален читател и е имал впечатляваща лична библиотека.

„Семейството ми е бил част от малкия, сравнително образован елит в Палестина по това време и имахме много книги“, обяснява тя. „За ционистите да откраднат тези книги … Не знам, това е шокиращо. Но те откраднаха всичко, така че предполагам това не ме изненадва въобще.“

Културното унищожаване, което се провежда по времето на Накба не получава толкова голямо значение, колкото унищожаването на стотиците селища и палестински домове. Възприема се като малко по мащаби и значение, защото засяга малка част от градския елит, за разлика от пълното унищожение на палестинските села, което засяга огрмона част от палестинското население.

„Това, което трябва да разберате е, че палестинската загуба по времето на Накба е толкова мащабна, че данните за загубените книги са били счетени за незначителни“ казва Карми, която сега живее и работи като университетски преподавател в Обединеното кралство. Тя е и автор на няколко книги, включително и на книгата In Search of Fatimа, мемоар за преживяното от семейството ѝ по време на Катастрофата.

„Тогава хората са загубили домовете си, живота си, земите си и предполагам, че загубата на книги от домовете на малкия палестински елит не е било от голямо значение. Сега, когато всички тези години са минали, тези данни се отново се появяват на бял свят и тяхното значение се признава.“

Организаторите на проекта работят по създаването на филм, режисьор на който ще бъде Бени Брунер. Той заедно с Арян Ел Фасед (съосновател на Електронна интифада), както и останалите организатори са поставили за своя задача да подчертаят спонсорираното от държавата Израел плячкосване на книги през 1948-49. “Големият грабеж на книги“ е проект в процес на изграждане, които се надява да изложи неразказаната история за грабежа на книгите и да помогне на палестинците да възстановят своето културно наследство и дори да го съживят (кратко видео можете да намерите на сайта филм).

Брунер, холандски и израелски гражданин, който е работил над различни филми, свързани с Израел и палестинците, твърди,че „Taзи история е наистина значителна, тук става дума не само за кражбата на 60 000 книги, но за разрушаването на една култура. Това е истинското последствие от случилото се, това е нещо важно и е нужно да се говори за него. И ако е възможно, трябва да се положат усилия за спасяването на изгубената култура, разрушена през 1948 година.“

Преди Катастрофата да разпръсне палестинския елит из целия свят, градове като Ерусалим и по-специално Яфа са били ядрото на културната и политическа дейност. Добре образования елит е публикувал вестници, списания, книги, поетичните и интелектуалните клубове процъфтявали, а кафенета са били места за обсъждане на важни въпроси. Всичко това рязко се е променило през 1948 г. и сега е почти напълно забравена глава от палестинската културна история.

Докато книгите, конфискувани от Израел първоначално са били маркирани с имената на палестинските им собственици, през 1960 г. тази политика е променена и книгите са отбелязани само с две букви: „ИС – Изоставена собственост“ или в течение на времето са станали „израелски“ книги, особено след като голяма част от тях са били вградени в националната колекция.
„Те станаха „нашите“ книги и част от „нашето“ културно наследство“, казва израелецът Брюнер.

Както Карми обяснява: „Това, което наистина е ужасно относно кражбата на тези книги е, че като все едно казваш:“Аз не само ще открадне вашия дом и вашата земя, но и интелектуалното ви наследство“ – те са взели тези книги и са сложили ги в израелските библиотеки сякаш винаги са били там. Ето защо ние започваме една битка, защото ние не просто се опитваме да си върнем нещо, което седи там и събира прах … ние се опитваме да си върнем нещо, преди то да бъде унищожено. И затова това е толкова важно и за това проектът [на Брунер] е изключително ценен. “

Карми подчертава неотложността от издирването на тази част от палестинската историята и значимостта на този момент. „Ние вече преодоляхме етапа на травма или шок, в който палестинци бяхме много дълго време. Сега е време да си върнем нашата история, нашата култура, нашите градове, нашата архитектура, нашата география, преди Израел да разруши всичко. “

Но дори и Карми признава, че някои неща са загубени завинаги. Ръкописи, които никога не са били публикувани, книги, продавани като отпадъчна хартия, лични дневници или дори речници на арабски и английски, върху които бащата ѝ е работил сега са загубени завинаги. Но както Карми, така и Брунер смятат, че Израел трябва да върне над 6 000 книги, които са ясно обозначени като палестински собственост на законните им собственици.

Карми също така добавя, че е време за създаване на палестинско движения – успоредно на движението за издирване на еврейски и други културни артефакти, загубени при управлението на нацистите – посветено на намиране на части от палестинското културно наследство, загубено по време на Накба. Този проект е първата стъпка към това.

Списък с част от книгите

Страницата на проекта

–––––––––––––––––––-
Статията е на Arwa Aburawa , журналист на свободна практика със седалище във Великобритания, която пише за Близкия изток, околната среда и други обществено значими проблеми.
––––––––––––––––––––