Архиви

Палестински лидер пред израелския военен съд: „Ние се борим за свобода и достойнство“

Басем Тамими, лидер на народния комитет за съпротива в палестинското село Наби Салех, е бил задържан преди повече от месец поради ролята си в организирането на невъоръжени демонстрации срещу израелската окупация (прочетете интервю с него). Неговият арест е до голяма степен въз основа на доказателства, получени по време на незаконн разпити на няколко младежки от Наби Салех, включително 14-годишният Ислам Тамими.

Видео от една от демонстрациите с коментар на израелския журналист Йосеф Дана и палестинската активистка (чиято майка е българка) Диана Алзир:

Това е пълният текст от думите на Тамими пред израелския военен съд.

Ваша чест,
държа тази реч, воден от моята вяра в мира, справедливостта, свободата, правото на достоен живот и от уважение към свободната мисъл при липса на справедливи закони.

Всеки път, когато съм призован да се явя пред Вашия съд, ставам нервен и ме обзема страх. Преди осемнадесет години сестра ми бе убита в съдебната зала като тази от член на персонала. През живота ми съм бил девет пъти арестуван и престоял общо почти 3 години зад решетките, въпреки че никога не съм бил обвинен или осъден. По време на лишаването ми от свобода бях парализиран в резултат на изтезанията на вашите следователи. Жена ми е била задържана, децата ми са били ранявани, земята ми е била открадната от заселници, а сега къщата ми е заплашена да бъде разрушена.

Роден съм заедно с началото на окупацията, така че целият ми живот е бил под сянката на жестокостта, неравенството, расизма и липсата на свобода. И все пак, въпреки всичко това, моята вяра в човешките ценности и необходимостта от мир в тази земя никога не са били разколебавани. Страданието и потисничество не изпълниха сърцето ми с омраза към никого, нито пък породиха чувство на отмъщение. Точно обратното, те засилиха вярата ми в мира и всенародната позиция като адекватен отговор на жестокостите на окупацията.

Международното право гарантира правото на окупираните хора да се противопоставят на окупацията. Упражнявайки моето право, аз организирах мирни демонстрации срещу окупацията, заселническите атаки и кражбата на повече от половината от земята на моето село Наби Салех, където гробовете на моите предци лежат от незапомнени времена.

Организирах тези мирни демонстрации, за да защитя земята ни и народа ни. Аз не знам дали моите действия нарушават Вашите окуапционни закони. Що се отнася до мен, тези закони не се отнасят до мен и за мен са лишени от смисъл. Те са ни наложени от окупационните власти, за това ги отхвърлям и не мога да призная тяхната валидност.

Вие твърдите, че сте единствената демокрация в Близкия изток, но въпреки това ме съдите според военни закони, които са лишени от всякаква легитимност; закони, които са приети от органи, които не съм избирал и не ме представляват. Обвинен съм за организиране на мирни граждански демонстрации, в които няма нищо военно и са законни по силата на международното право.

Ние имаме право да изразим нашето отхвърляне на окупацията във всичките ѝ форми; да защитим свободата и достойнството си като народ и да търсим справедливост и мир в нашата земя, за да защитим децата си и за да осигурим тяхното бъдеще.

Гражданският характер на нашите действия е светлината, която ще доведе до преодоляването на тъмнината на окупацията, донасяйки зората на свободата, която ще стопли студените ни, окавани с вериги ръце, ще изчисти отчаянието от душите ни и ще сложи край на десетилетията потисничество.

Нашите действия са това, което ще разкрие истинското лице на окупацията, при която войници насочват пушките си към жена, ходеща пеша до полето или край контролно-пропускателните пунктове, към дете, което иска да пие от сладката вода на старите кладенци, построени от предците му, към стария мъж, който иска да седи в сянката на маслиновото дърво, което някога му е било като майка, а сега е изгорено от заселници.

Изчерпахме всички възможни действия, за да спрем атаките на заселници, които отказват да се придържат към решенията на Вашия съд, който винаги потвърждава, че ние сме собственици на земята и който постановява премахването на оградите, които заселниците сами поставят.

Всеки път, когато се опитаме да се приближим до нашата земя, за да приложим тези решения, ние биваме атакувани от заселници, които ни възпрепятстват да стигнем до земите ни, сякаш са тяхна собственост.

Нашите демонстрации са в знак на протест срещу несправедливостта. Ние работим ръка за ръка с израелски и международни активисти, които вярват, също като нас, че ако я нямаше окупацията, всички ние щяхме да живеем в мир в тези земи. Не знам кои закони се спазват от генералите, които са спирани от страх и несигурност, нито мога да разбера как те възприемат гражданската съпротива, упражнявана от жените, децате и старците, които носят със себе си надежда и клонки от маслинови дървета. Но аз знам какво е правосъдие и разум. Кражбата на земя и изгарянето на вековни дървета е несправедливо. Жестоките репресии на нашите демонстрации и протести, както и Вашите лагери, в които ни задържате не са доказателства за незаконността на действията ни. Несправедливо е да ни съдите със закони, които ни налагате, без да се съобразявате с нашите желания и права. Знам какви права имам, както и знам, че действията ми са справедливи.

Военният прокурор ме обвинява в подбуждане на протестиращите да хвърлят камъни по войниците. Това не е вярно. Това, което подбужда протестиращите да хвърлят камъни е звукът на куршумите, булдозерите, които унищожават земята ни, миризмата на сълзотворен газ и дима, идващ от изгорените къщи. Не съм подбуждал никой да хвърля камъни, но аз не съм отговорен за сигурността на Вашите войници, които нахлуват в моето село и атакуват моя народ с всички техни оръжия, носещи смърт и терор.

Тези демонстрации, които организираме, оказаха положително влияние върху моите убеждения, защото те ми позволиха да се запозная с хора от другата страна, които вярват в мира и споделят моята борба за свобода. Тези борци за свобода са освободили съзнанието си от окупацията и участват в нашите мирни демонстрации срещу нашия общ враг, окупацията. Те станаха наши приятели, братя и сестри. Ние се борим заедно за по-добро бъдеще за нашите и техните деца.

Ако бъда освободен от съдията, дали ще бъде убеден, че правосъдието все още преобладава в съдилищата? Независимо коко справедливо или несправедливо това решение ще бъде, и въпреки всичките расистки и нехуманни практики и окупацията, ние ще продължим да вярваме в мира, справедливостта и човешките ценности. Ние ще продължим да отглеждаме децата ни да се обичат, да обичат земята и хората, без да правят разлика в тяхната раса, религия или етническа принадлежност, олицетворявайки по този начин посланието на Пратеника на мира, Исус Христос, който ни призова „да обичаме нашите врагове.“ С любов и справедливост ние ще постигнем мир и ще изградим бъдещето.

Advertisements

“Отхвърлянето на границите от 1967 година от страна на Нетаняху е признак на арогантност“

В интервю за немското списание “Шпигел“ външният министър на Люскембург Жан Аселборн заяви, че Европейският съюз подкрепя думите на американския президент Обама за създаване на палестинска държава въз основа на границите от 1967 г. и също така твърди, че ако израелците продължат да упорстват, ЕС ще обмисли предприемането на политически действия.

Според него:

Отхвърляне на мир, базиращ се на границите от 1967 г. от страна на Нетаняху е признак на самомнителност и арогантност – особено предвид факта, че Обама изрично посочи, че промяна на границите от 1967 г. би било възможна при взаимно съгласие за размяна на земя. Нетаняху обаче потиска политическата реалност и вместо това залага на патово положение. За мирния процес това може да бъде смъртоносно.

Макар и изрично да отбелязва колко важна е сигурността на Израел за Европейския съюз, люксембургският министър смята, че

Трябва да се направим опит да включим „Хамас“ в демократичния процес – така, както успяхме да сторим с „Фатах“ през 1990-те.

и продължава:

Макар и да смятаме и изискваме от Хамас да спрат с насилието, не може просто да поставяме условия единствено на палестинската страна, тъй като те не са единственият източник на насилие. Израел превърна Газа в затвор. Там 1,7 милиона души живеят върху територия, която е една седма от размера на Люксембург. Да затвориш границите и да позволиш само определени стоки да минават в Газа, където има голям недостиг – това е също форма на насилие. В Западния бряг, Израел продължава да строи поселения върху конфискувани палестински земи. Това е постоянна провокация.

На въпроса дали Европейският съюз би могъл да окаже натиск въобще, имайки предвид, че остава впечатлението, че единствено САЩ може да оказват влияние върху Израел, Аселборн отговаря:

Обама казва и върши правилните неща. Но в Съединените щати ще има избори през следващата година, а опитът ни показва, че в такива ситуации, американските кандидат-президенти губят от своята смелост при вземане на позиция по отношение на израелското правителство. Про-израелско лоби в САЩ е много силно. Ние, европейците, не сме изложени на такъв натиск.

Сумая – дъщерята на маслиновите дървета

Сумая Фархат НасърСумая Фархат-Насър е родена през 1948 година в малкото селце Бирзеит близо до Рамала. Тъй като семейството ѝ изгубва основния източник на препитание до преди 1948 година – поле с цитрусови плодове, върху което днес е построено летище Бен Гурион – детството на Сумая е свързано с много лишения и бедност. Баща ѝ е принуден да търси работа като шофьор в Йордания, а майка ѝ се грижи сама за нея и останалите ѝ братя и сестри.

Сумая намира спасение в училището-пансион Талита Куми, намиращо се близо до Витлеем. Училището е ръководено от немски християнски мисионери, в него християнски момичета биват обучавани не се само да четат и пишат, да готвтят и шият, но и на дисциплина, на сдържаност и прилично поведение. В своята автобиографична книга “Мащерка и камъни“ тя описва как в пансиона към училището е трябвало да говорят три дни само на немски, три дни само английски, единствено в неделя на момичета е било позволено да говорят на родния арабски език.

Сумая признава, че е било трудно да живее отделена от семейството си, което много обича, принудена да спазва строгите правила на възпитателките, но е знаела, че придобитите знания ще помогнат на цялото ѝ семейството да се спаси от бедността.

И се оказва права – след като завършва успешно средното си образование, от училището ѝ предлагат да иде да следва в Германия, за да може да работи като учител след това. Сумая без колебаене приема предложението, но дядо ѝ, който е глава на семейството е против – до сега нито едно момиче на 18 години не е пътувало само в Европа, това е напълно против традициите и порядките в консервативната палестинска провинция през 60-те години на миналия век.

Но макар и само 18-годишна, Сумая се доказва като решителна и смела млада дама, и успява да убеди дядо си, че това правилното решение е да ѝ позволи да следва в Германия. И така, малкото селско момиче попада в Хамбург, където всичко е ново за нея – непознатата храна, градския транспорт, къщите с червени покриви, улиците, които изглеждат толкова еднакви, че лесно губиш ориентация, както и самите отношения между хората. В книгата си тя споделя, че в началото всеки път щом видела млади хора да се целуват на улицата, тя затваряла очи и се молела на Господ да им прости този грях.

През 1967 година, след като печели Шестдневната война, Израел окупира Западния бряг, в който се намира и родното село на Сумая. Тъй като е далеч от родното място, Сумая изпитва голям страх – от една страна се притеснява какво се е случило със семейството ѝ, от друга се страхува как и дали ще успее да се прибере вкъщи. Надявайки се, че в църквата ще намери успокоени, тя посещава както всяка неделя седмичната служба, но остава поразена от думите на пастора “Нека благодарим на Господ. Той стори едно чудо: Израел спечели войната.“  Наранена от тези думи и пълното игнориране на страданието на палестинския народ, тя решава да на посещава повече тази църква.

Всъщност, в книгата си тя заключава, че престоят ѝ в Германия ѝ e помогнал да разбере колко далечни са европейските християни от палестинските такива, и колко по-близки като поведение, нрави и традици са мюсюлманите. Не случайно по време на нейна лекция вчера, на която имах щастието да присъствам лично, тя заяви, че е и християнка, и мюсюлманнка … просто палестинка.

Сумая има късмет и успява да се прибере навреме, за да запази правото си на постоянно пребиваване в Западния бряг. Двама от братята ѝ и една от сестрите ѝ нямат този късмет и са принудени да живеят в чужбина, като могат да посещават семейството си и родния дом много рядко и само след дълга и сложна процедура за получаване на пропуск през границата с Йордания.

Въпреки трудните условия в окупираните територии, след като завършва образованието си, Сумая решава да се върне да живее в родното село, където се омъжва за Мунир, който също е християнин, току що завършил следване в Холандия.  Двамата започват да преподават в университета Бирзейт, като междувременно с любов отглеждат трите си деца – момче и две момичета.

Сумая има издадени три книги, в които подробно описва живота под окупация и усилията ѝ като жена и пацифист от една страна за постигане на мирно решение на конфликта, а от друга за подобряване на положението на жените. Една от първите ѝ задачи е било да организира курсове по първа помощ и най-вече по четене и писане за възрастни жени. И когато окупационните сили забраняват на жените да използват свободните класни стаи в селското училище след края на учебните занятия, една от жените се изправила и заявила:

“Няма да се оставим просто така да ни подтискат и смятат за глупави, ние искаме да се изучим и ще се борим за това. Ние, палестинските жени сме като магданоза, колкото повече хората се опитват да го отскубнат от земята, толкова по-силен става той.“

И предлага групата да провежда заниманията си в нейното жилище.

Същевременно, Сумая се бори за постигането на мир – в Ерусалим се запознава с еврейката Гила Свирски, която от своя страна също търси диалог с палестинците. Двете жени посещават заедно демонстрации и се застъпва за правата на жените в своите страни. Сумая управлява и център за жени в Източен Ерусалим от 1997 до 2001 г., в който израелски и палестински жени работят заедно за постигане на мир. Заради военните блокади на пътищата и обявяването на вечерен час, тя има големи трудности да влиза в Ерусалим и поради това е принудена да подаде оставка от поста си на управител на центъра през 2001 година.

Сумая и израелският активист за мир Ури Авнери

Защо разказвам историята на Сумая? На първо място, защото книгите ѝ ме плениха – четейки ги станах част от живота на тази дребна на ръст, но с огромно сърце и силна по дух жена. На 10-ти декември 1990 година 15 годишният ѝ син Анис бива прострелян в крака от войници, докато се връща от училище. Вместо да извикат линейки или да го откарат в болница, войниците първо го бият, а след това решават да се забавляват, като го карат да казва на иврит Гулани балагани – Гулани са най-добрите на запад. Всеки път щом сгреши с произношението, го удрят в лицето. Питат го за имена на съученици и приятели, а Анис им се моли да го откарат в болница, защото изпитва голяма болка. Отговорът е “Ще кървиш, докато умреш.“ След като родителите му разбират от свидетели за случилото се, те успяват да се свържат с познати в Израел, обаждат и се на палестински доктори, които от своя страна звънят на израелски колеги и така след много телефони обаждания и молби, едва в 8 и половина вечерта Анис е откаран в болницата в Рамала. Той споделя по-късно с майка си:

“Мамо, виждах смъртта пред очите ми, но знаех, че ще победя. Сам се учудвах, че още съм жив и това ми даваше сила. Войниците ми се струваха толкова детински с опитите си да ме ядосат, например като режеха с нож дрехите ми. Колкото по-зле се отнасяха с мен, толкова по-малко се страхувах, че ще умра.“

Три години по-късно, Анис е арестуван, първо го обвиняват, че членува в ПЛО, след това, че е член на Хамас. След пет месеца все пак го освобождават. Сумая споделя, че това е бил най-трудният период в живота ѝ, изпаднала е в депресия и в паничен страх. Но въпреки това е продължила и продължава да се бори по мирен път за постигане на мир, не случайно и е носител на редица европейски и международни награди за мир.

През 2002 г. ѝ е предложено да стане кмет на Бирзейт – тя отхвърлля предложението, защото вижда себе си като учител и просветител, а не като политически администратор. Вместо това предпочита да провежда курсове за обучение на жени и млади хора в окупираните територии, за намиране на начини за разрешаване на конфликти по мирен път, за гражданско лидерство, за човешките права, за толерантността и други. Паралелно с дейностите в окупираните територии, тя редовно изнася лекции в Германия, Австрия и Швейцария – темата им е образованието, бита, екология, правата на жените и политическата ситуация в Палестина.

Дългоочакваната реч на Обама … отново разочарова

Вчерашната реч на Обама бе чакана с много надежда от жителите на арабските страни. И докато до голяма степен Обама обяви подкрепата на САЩ в демократизирането на арабски страни и осъди използването на сила срещу демонстранти, той реши да не включи палестинците към тази група араби, а вместо това да се обърне към тях отделно, в края на речта си.

Той се обърна не към арабски народ, който се бори за демократично и свободно бъдеще, а към палестинците като демографска заплаха за държавата Израел, с която САЩ има “общо приятелство, което е дълбоко закоренено в общото минало и общи ценности“: “факт е, че броят на палестинците, които живеят на запад от река Йордан става все по-голям. С разрастващите се технологии на Израел ще бъде все по-трудно да се защитава“ каза амариканският президент и заключи, че поради тази причина “постоянната окупация“ не може да продължи – свободата и сигурността на палестинците са без значение. По този начин израелско-палестинската част от речта остана изключена от принципите и препоръките, свързани с правата на човека, които президентът представи в речта си преди това.

Защото докато сегашният конфликт означава за израелците “да живеят в страх, че децатаим могат да бъдат разкъсани на парчета на автобусната спирка или от ракета, изстреляна в дома им, както и болка от това да знаят, че другите деца в региона се обучавани да ги мразят“, то за палестинците този конфликт означава само и единствено “ да страдат от унижението на окуапцията и никога да не са живеели в собствена страна“. Президент Обама сякаш забравя за статитистиките, които показват, че окупацията не означава само унижение за палестинците, но и загуба на свобода на движение, на всички човешки права и много случаи дори смърт – убитите палестинци, включитено и убитите палеситнски деца, са в пъти в повече от израелските жертви на конфликта. И въпреки това г-н Обама е загрижен единствено за сигурността на Израел: “Нашият ангажимент към сигурността на Израел е непоклатим,“ заяви той и допълни “Що се отнася до сигурността, всяка държава има право на самозащита, и Израел трябва да бъде в състояние да се защитава срещу всяка заплаха.“

Американският еврейски блогър Ричард Силвърстайн коментира:

Тук отново виждаме, често повтаряното твърдение, че израелската военна сила е използвана за защита на израелската сигурност, а не като окупатор и нападател, който убива на воля. Къде е признанието, че Палестина също се нуждае от защита от израелското насилие? Къде е признаването на необходимостта от балансирано присъствие на сили за сигурност, които да вземат предвид нуждите и на двете страни? Защо настоява, че Израел „сам“ трябва да бъде гарант за сигурността? Защо отказва да признае нужата от международно присъствие на сили за сигурност за създаването на така нужното чувство на сигурност и от двете страни?

За пълен анализ на речта препоръчвам отличната статия на Али Абунимах

Израелските сили за сигурност преместват фокуса си от въоръжената палестинска съпротива към преследванетo на мирни активисти

AlterNet статия на Jesse Rosenfeld
Абдула Абу Рахма бе задържан за 16 месеца в затвор заради организиране на демонстрации против анексирането на палестинска земя от страна на Израел.

Стъпвайки в родното си село Билин, за пръв път след 16 месеца престой в затвора, един от лидерите на народната съпротива, Абдула Абу Рахма бе посрешнат като герой от своето семейство, съселяни и поддръжници.

Влизайки в дома си, на чийто стени могат да се видят снимки на Ясер Арафат и арестувания по време на Втората интифада лидер Маруан Баргути, Абу Рахма определи като смесени чуствата, които изпитва, връщайки се от затвора отново в палестинското ежедневие под окупация.

Абу Рахма по време на съдебно заседание

“Мнoгo съм щастлив да бъда с приятелите и семейството си, но същевременно съм тъжен, защото много хора все още са в затвора без да имат възможност да видят своита семейства  и приятели. Това ме прави нещастен, защото аз смятам, че всички палестинци трябва да бъдат освободени,” каза той.

Това бе първото публично изявление на водещата фигура на палестинските мирни демонстрации, които продължават вече 6 години, след като за последно го видяхме в препълнената съдебна зала през януари, когато вместо да бъде освободен след цели 12 месеца затвор, присъдата му бе удължена.

Първата присъда той получи декември 2010 година – 12 месеца затвор за организиране на демонстрации срещу строежа на стената и анексирането на палестински земи в Западния бряг. В последствие присъдата бе удължена с още 4 месеца след обжалване от страна на военната прокуратура. Европейски дипломати, които присъстваха на делото публикуваха в отговор изавление, в което определят Абу Рахма за  “затворник на съвестта” и осъждат задържането му.

Случаят на Абу Рахма е един от най-явните примери за промяната в приоритетите на Израел относно сигурността – от преследване на въорежената палестинска съпротива усилията на израелци се насочват към преследване на палестински и израелски активисти, участници в народните протести.

Това стана пределно ясно по време на делото и обжалването на прокуратурата. Когато се опитах да стигна до палестинския активист преди началото на самото дело, за да получа коментар от него, хората от охраната започнаха видимо да нервничат и веднага се намесиха, не позволявайки на Абу Рахма да каже дори една дума.

Първите признаци на този нов израелски приоритет датират от 2007 година, когато началнкът на Шин Бет, Ювал Дискин, изпрати писмо до организация, която защива правата на израелските палестинци. Дискин заяви, че Израелските служби за сигурност възнамеряват да „спрат подривните дейности на лица, които целят да навредят на еврейския и демократичен характер на държавата Израел, дори когато техните действия се извършват с демократични средства.“

Тази стратегия бе разширена през декември 2010, когато министър председателят Нетаняху заяви, че Израел ще “използва всички средства, с които разполога“ за да “делегитимизира делигитимизаторите“. Read the rest of this entry

Палестински мирен активист на свобода след 16 месеца в израелски затвор

Абдула Абу Рахме, един от палестинските организатор на седмичните мирни демонстрации в село Билин, Западния бряг, бе освободен от затвора в понеделник (14 март), след като излежа 16-месечна присъда за „подбуждане“.

Абу Рахме по време на едно от съдебните заседания

Абу Рахме първоначално бе обвинен в „притежаване на оръжие“, въз основа на това, че е събирал изстреляните по време на демонстрациите бутилки сълзотворен газ от израелската армия към демонстрантите. Това обвинение бе по-късно променено в „подстрекаване“, като обвинителите се базираха на показанията на млади тийнейджъри, които са били разпитвани без присъствието на родител или адвокат, и според техните думи са били измъчвани или им е бил оказван психологически натиск от израелската армия.

Десетки привърженици чакаха Абу Рахме с часове пред затвора Офер, близо до Рамала в централната част на Западния бряг. Сред тях бяха израелци, палестинци и международни мирни активисти, които развяваха знамена и плакати с лика на Абу Рахме.

След като излезе от затвора, той веднага прегърна и целуна децата си. А след това каза на публиката, че планира да продължи мирната борбата срещу отнемането на земя от родното му село. Той каза: „Нямам намерение да се прибера у дома и да седна там лениво. В действителност, за мен лишаването от свобода, бе достатъчно дълга заглушаща пауза. Нашата кауза е справедлива, тя е се основава на стремежа ни към свобода и равенство, и аз възнамеряват да продължат борбата за достигане до тях както и преди. “

Ненасилствената борба в село Билин започна през 2003 г., като израелската армия започна да строи електрифицирани огради, анексирайки обработваема земеделска земя. Тогава селяните, включително Абу Рахме, започват организирането на седмични мирни демонстрации всеки петък, противопоставяйки се по този начин на изграждането на Анексиращата стена върху земята им. 14 демонстранти са били убити от израелските сили от начало на тези мирни демонстрации.

Повече стати и материали по темата.

Един ден в Палестина с Джозеф Дана

Един ден в Палестина с Джозеф Дана

Много писатели, фотографи и активисти рискуват живота си всеки ден, за да ни покажат снимки и новини за това, което се случва в Палестина. Следващата година се надявам и аз да бъда една от тях.

Един от тези хора е Джозеф Дана, журналист, блогър и режисьор, живеещ в Ерусалим. Джозеф има много последователи във Facebook и Twitter.

Репортажите му от израело-палестинския конфликт се фокусират върху палестинските мирни съпротивителни движения из целия Западен бряг и върху въздействието на израелската окупация върху палестинския живот.

С две магистърски степени по еврейска история, една от университета в Йерусалим и една от Централно-европейския университет в Будапеща, той често се основава на познанията си по история на евреите за да анализира настоящата политика на Израел, социалната ситуация и връзката с палестинците.

Той е един от редакторите на израелското онлайн списание 972, както е и член на координационния комитет на палестинската народна борба, негови статии са публикувани в The Nation, Електронна интифада, в. „Монд“, “Ню Йорк Таймс“, Sueddeutsche Zeitung, AlterNet, Pulse, и „Аарец“.

Дана е активен участник и в израелски групи за пряко действие, като Taayush и Анархисти срещу стената.

Джозеф е евреин.

Говорих с него за работата му.

Въпрос: Каква беше причината за имиграцията Ви в Израел от Америка?

Имиграция ми в Израел се основава на няколко причини. Пътувал съм като млад ученик до Израел, след това завърших първа степен по историята на евреите в САЩ и за мен бе естествено да продължа образованието си в Израел.

Така че аз емигрирах и започнах изучаванете на историята на евреите в университета в Йерусалим. Също така винаги съм чуствал силна връзка с еврейската ми идентичност и макар да имам силни негативни чувства спрямо ционизма, аз чувствам, че е необходимо да бъде в Израел и да се боря за своята еврейска идентичност.

Също така за мен е важно да владея свободно иврит и чувствам, че е необходимо да мога да предам тези знания по езика на моите (бъдещи) деца.

Въпрос: Вие сте силен поддръжник на палестинската национална борба. Можете ли да дадете ясно определение какво представлява тя?

Въз основа на чувството ми на дълбока идентификация с еврейската ми идентичност, а също и на чувствата ми срещу ционизма, смятам, че съществуват естествени връзки между израелците (и всички евреи) и палестинците. Поради това смятам израелската окупация и трагедията на ционизма за еднакво важни както за евреите, така и за палестинците.

Естествено, народната невъоръжена борба е пример за ненасилствени действия и моята подкрепа идва от зависимостите, които виждам на земята. Станах свидетел на това как съдействие и съвместно съществуване между евреи и палестинци е възможно в Западния бряг.

От другата страна на демаркационната линия аз намерих приятели, които много ценя и с които ни свързват общи интереси, уважение и съпричастност към народната невъоръжена борба.

Ако това означава, че съм силен поддръжник на палестинската народна борба, така да бъде, но аз бих предпочел да перифразирам, като кажа, че съм силен поддръжник на съвместното съществуване, на премахването на ционистката политика на сегрегация и преминаване към еднодържавно решение на конфликта, която държава ще се основава на демократични равни права за всички нейни граждани.

Въпрос:Работата, която извършвате в Израел е вдъхновяваща. Можете ли да ни кажете нещо повече за това как всичко започна?

Работата ми започна от момента, в който заживях в Ерусалим. Градът е една смесица от религиозен и националистически гняв, но аз осъзнах, че мога да пътувам до Западния бряг лесно и по този начин буквално да съборя физическите и психологическите бариери между израелското и палестинското общество.

Започнах да работя с израелско-палестинскиата група за солидарност Ta’ayush в южната част на хълмовете на Хеброн, където помагах на палестински фермери да достигнат своите земеделски земи и документирах насилието от страна на заселниците и израелската армия срещу тях.

В крайна сметка, започнах да се присъединявам към невъоръжените демонстрации срещу израелската разделителна стена и окупацията като цяло. Позовавайки се на родния ми английски език и познаването на американската еврейска общност, започнах да пиша за това, което виждам на английски и да качвам кратки клипове в you tube.

Нещата се нареждаха едно след друго, а гласът ми стана по-силен, тъй като живея на мястото на събитията и участвам в ежедневните събития от народната невъоръжена борба.

Въпрос: Нищо не се променя, въпреки мирния отговор на репресиите, палестинският народ сигурно често се чувства неразбран. Бихте ли се съгласили с това?

Аз не смятам, че това е въпрос на неразбиране, а по-скоро на не възможност да бъдеш чут.

Израел се страхува от централизираната народна ненасилствена съпротива срещу свята окупация. Поради това Израел прави всичко по силите си да смаже борбата и да принуди палестинците да започнат въоръжена съпротива.

Излезлият наскоро филм Budrus показва именно факта, че палестинците искат да се противопоставят на окупацията мирно. Работата на международните и израелски активисти може да им помогне, както и медиите и различните културни канали.

Въпрос: По време на дейността Ви като активист и журналист в Палестина какво е било най-трудно за Вас да преодолеете?

Най-трудно ми бе да преодолея загубата на лични отношения с някои от моите израелски приятели и семейството ми. Когато човек реши да се премахне бариерите между израелци и палестинци, личните отношения в Израел страдат много, тъй като обществото просто не е готово за тази необходима революция, която трябва да се проведе в сърцето на израелското общество.

Може би това би могло да се нарече процес на радикализация. Но не ме разбирайте погрешно, този процес не само ми отне, но и ми даде много – в резултат на моята работа създадох невероятни приятелства с израелци и палестинци, които аз дълбоко ценя.

Въпрос: Можете ли да опишете един от решаващите момент в работата Ви?

Трудно е да избера само един момент. Първото, за което се сещам са безбройните случаи по време на демонстрации или нощни нападения на палестински домове, в които аз се намирах заедно с мои приятели палестинци.

Спомням си за толкова много случаи, в които стояхме заедно, един до друг, със сълзи, стичащи се по лицата ни от сълзотворния газ, помагайки си един на друг. Спомням си за едно семействата, което ме покани в дома си и ми поднесе вкусна храна и чай, въпреки факта, че съм израелец, докато IDF (Израелските отбранителни сили) нахлуваха в домовете из селото.

Тези инциденти ме свързаха – емоционално, интелектуално и психически, с палестинските ми приятели и колеги по един дълбок начин. Аз се вдъхновявам от моралната яснота на хората, които срещам, докато върша моята работа и това ми дава дълбоко чувство на мотивация.

Един ден от живота на Джозеф Дана
Шарфаф и аз взимаме малка почивка от днешните събитията в Нилин. Той е фотограф за activestills и един от ветераните на този опасен протест срещу окупацията.

Днес е Деня на затворниците и седмичния протест включва шапки и тениски, които са украсени със снимки на различни палестинци, задържани в израелските затвори за планиране и участие в седмичните демонстрации на съпротивата, с която малкото село Нилин е станало известно.

Самият протест започва бурно. Преди дори да достигнем до стената, виждаме, че портата, кояти ни отделя от израелската страна е отворена. Войниците ни чакат. Още щом ни видяха, започнаха първите изстрели със сълзотворен газ срещу нас. Почти веднага след това, израелски протестиращ бива леко ранен след като кутия сълзотворен газ е изстреляна директно в него.

Войниците влизат в селото, стреляйки с живи амуниции във всички посоки и покривайки всичко наоколо със сълзотворен газ. Протестиращите се движат нагоре, изкачват един хълм близо до входа на селото, така те се оказват на върха на хълма, а израелските войници са в долния му край.

Палестинците хвърлят камъни и войниците отговорят, стреляйки бутилки сълзотворен газ директно към протестиращите. Накрая войниците се затичват нагоре по хълма. Денят днес не е твърде горещ, така че войниците нямат друг избор, освен да положат допълнителни усилия.

В крайна сметка попадам сред облак от сълзотворен газ. Това винаги се случва поне веднъж и единственото положително нещо, което мога да кажа е, че прочиства синузита.

Опитвам се да намеря скала ,където да се скрия за кратко за да се възстановя и огледам каква е ситуацията. Поглежам наляво и виждам палестинци, които хвърлят камъни, а войни стрелят със сълзотворен газ и живи амуниции куршуми и в далечината стената, зад която се намира колониалното селище Хашомин. Поглеждам надясно и виждам самолет, който каца на летище Бен Гурион, виждам и горещата мъгла над Тел Авив в гореща мъгла.

Положението отново е странно. На мястото на протеста всички израелски телефони започват да звънят. Съобщават ни, че един арабски израелски жител на Яфа е бил сериозно ранен близо до Билин. Той е бил ударен директно в челото с кутия сълзотворен газ и в момента е на път за болницата. Йонатан Полак, израелският говорителят на Народния комитет за борба е днес с нас в Нилин.

Той веднага отваря своя малък лаптоп за да изпрати съобщения до пресата, обажда се на адвокатите, свързва се и с медиите. Съпротивата е хай-тек. Активисти използват преносими компютри по време на демонстрации и протести, за да се не загубят толкова важната медийна война.

В крайна сметка протестът се премества обратно в селото. Изстрелите сълзотворен газ, смесени с живи куршуми продължават.

След половин час обмяна на насилие между войниците и палестинците, войниците започват да се отдръпват от сцената. В този момент, забелязвам трима наблюдатели на ООН, облечени в техните светлосини униформи на покрива на една от къщите. Никога не съмчувал ООН да прави каквото и да е свързано с популярната борба, така че за мен е объркващо да ги видя.

Протестът свърши.

Качваме се отново в колата за Тел Авив. Йонатан е както винаги на телефона, като същевременно пише имейли на лаптопа си за инцидента в Билин. Минаваме през крайпътни села и питаме местните жители къде се намират контролно-пропускателните пунктове на армията.

Прибираме се обратно в Тел Авив през хубавите окупационни пътища.

Дипломати от ЕС призовават Източен Ерусалим да бъде смятан за столица на бъдеща палестинска държава

В нов доклад ръководителите на 25 дипломатически мисии на ЕС в Ерусалим и Рамала призовават Европейския съюз да се отнася към Източен Ерусалим като към столица на бъдещата палестинска държава.

Европейските дипломати препоръчват на служителите и политиците от ЕС да отказват посещения на израелски правителствени служби, които се намират отвъд демаркационната линия.

В доклада на дипломатите се разглежда също така възможността за предотвратяване на влизането на „заселници от Източен Ерусалим, които се държат насилствено“ в страни от ЕС. В областта на търговията, се препоръчва насърчаването на бойкота на израелски продукти от Източен Ерусалим.

Първата част на доклада разглежда подробно изграждането и разширяването на заселнически жилища в Източен Ерусалим, което е в нарушение на правата на човека на палестинските жители в източната част на града, както и неравнопоставеността в областта на образованието и медицинските услуги, достъпни за палестинците.

Европейската критика на израелската политика в окупираните територии и най-вече в Източен Йерусалим не е нещо ново. Новото в доклада са препоръчаните мерки свързани с бойкот и санкции срещу Израел.

Например, документът предлага при посещение на високопоставени представители на ЕС да не се използват израелски хотели и транспортни компании, работещи в Източен Йерусалим, както и че археологическите обекти, експлоатирани от „про-заселнически организации“ (вижте видео за основната такава организация, която прави разкопки в “Града на Давид“) да не бъдат посещавани.

Докладът предлага да бъде въведено етикетиране на произхода на продукти, идващи от поселенията и продавани в ЕС „, както и гражданите на ЕС да бъдат информирани „за финансовите рискове, свързани с закупуване на имот в окупирания Източен Йерусалим.“

Дипломатите също препоръчват на ЕС да насърчи Израел да позволи повторното отваряне на офиси на Палестинските власти в Източен Йерусалим, което ще е в съответствие с пътната карта. Израел затвори офисите на тези институциите по време на втората интифада.

Дипломатите от ЕС са призовани да изразяват своята голяма загриженост по време на срещи с високопоставени израелски представители за състоянието на службите за спешна помощ в арабските части на Източен Ерусалим, се казва още в доклада.

Служители на ЕС трябва да присъстват по време на разрушения на палестински къщи или евакуацията на палестинците от домовете им, както и на съдебните заседания по тези въпроси, както и да бъде „осигурена намесата на ЕС в случаи, в които палестинци са арестувани или заплашени от израелските власти за провеждането на мирни културни, социални или политически дейности в Източна Ерусалим“.

Докладът препоръчва също така Европейският съюз да „насърчи арабските страни да признаят мултикултурното измерение на Ерусалим, включително еврейското и християнското му наследство.“

В доклада се посочва, че политиката на ЕС по отношение на Източен Йерусалим се основава на принципите, посочени в резолюция 242 на Съвета за Сигурност на ООН и най-вече на недопустимостта на придобиване на територии със сила. В съответствие с международното право, ЕС счита Източен Йерусалим за окупирана територия и никога не признала израелския Основнен закон от 1980 (Йерусалим, столица на Израел), които анексира Йерусалим като „пълно и неделима“ столива и променя общинските граници. Това е в съответствие с Резолюция 478, в която Съветът за сигурност реши да не признае този основен закон и други действия, които „се стремят да променят характера и статута на Ерусалим“.
(по материали от www.haaretz.com)
––––-

Миналия ден по време на официално посещение в Аман, руският президент Медведев също обяви, че “евентуалната цел ще бъде създаването на модерна, единна и суверенна Палестинска държава с Източен Ерусалим като нейна столица“.

Превръщането на мирните демонстрации в престъпление – част 3

Не само, че организирането на протести е очевидно престъпление според израелските власти, но в последните дни стана ясно, че това “престъпление“ заслужава безкрайно лишаване от свобода.
Повече в статията по материали от What’s the point of a trial? Protest organizer detained indefinitely и Eid without a father and husband

Празникът Ейд (в България познат повече като Байрам) е свято време от годината за мюсюлманите. Семействата се събират заедно или ходят на гости на роднини през четирите празнични дни, защото това са дните, в които всеки трябва да бъде заедно с любимите си хора. Когато един член на семейството липсва, празникът не е същият.

Хилядите семейства на палестинските политически затворници страдат, тъй като членове на семейството им са в затвора. За Majida, съпругата на Абдула Абу Рама, който вече една година е в израелски затвор по обвинение за „подбудителство“, всеки ден без мъжа ѝ е изпитание.

Тя изрази болката си да вижда как децата ѝ растат без баща си не само по време на празника, но всеки ден. Louma (на 8 години) и layam (на 7 години), които придуржавали баща си Abdallah по време на семейните празнични посещения, сега плачат, когато говорим за баща им. Неговият един и половина-годишен син Layath дори не го помни, тъй като е бил само на 7 месеца през нощта, в която Abdallah е бил арестуван.

„Когато види снимка на Абдала той казва Баба (татко на арабски), но разбира се той не го познава, тъй като тогава бе малко бебе“, казва Majida.

Но и за децата на Адийб Абу Рама, празникът не е същият без баща им. И двете семейства се надяваха бащите им да успеят да се върнат у дома за Ейд, но военната прокуратурата успя да отложи освобождаването и в двата случая.

Арестуван пред децата си

Срещнах се с Majida и децата, докато се подготвяха са пазника. Louma и Layam помагаха на майка си, докато тя готвеше палестинското ястие “dawali” (подобно на българските сарми от лозови листа).

Съпругата и две от дъщерите на Абдула по време на подготовката им за празника

Тя си припомни нощта, в която семейството е било грубо събудено посреднощ от войници на израелската армия, които нахлули в къщата им:

“Събудих се, чувайки някой да хлопа на вратата в 1:30 през нощта на 10-ти декември 2009 година). Абдала предположи, че това са войници – кой друг би могъл да бъде по това време?“

Изведнъж вратата е била разбита и войниците нахлули в къщата. Абдала бива откаран при стълбището, където бил заобиколен от четирима войници. Не му позволили да се сбогува със семейството си, само две от дъщерите му успели да преминат през войниците и да го видят за последен път. Трябвало да смени пижамата си на стълбището, докато 9 джипа и кучета чакали навън. Majida си спомня каква била реакцията на дъщерите:

“Louma питаше: Това сън ли е? Войниците наистина ли взеха татко? Layam питаше същите въпроси – и двете смятаха, че това е кошмар.”

В месеците преди да бъде арестуван, армията е провеждала често акции за да го издирва. Децата често били будени от маскирани войници през нощта, това ги травматизирало. След като баща им бил арестуван през онази нощ, 8-годишната Layam казала на майка си, че се радва, че войнците вече няма да идват.

“Представи си колко е тъжно за мен като майка да чуя това”, допълва Majida, “Но сега, когато говорим за Абдала, тя плаче. И двете плачат и се радват едновременно, защото те го обичат, той им липсва, помнят какъв грижовен баща и приятел е той. И на мен ми липсва.“

Докато говорим, Layath е хванал 2-метров флаг и казва “la, la l’jdar!” (Не, не на стената!), изглежда сякаш е тръгнал да демонстрира. “Името му означава Лъв. Той е млаък, но е силен. Трябва да бъде силен. “ , казва майки му. Той не осъзнава какво се е случило с баща му, но ще разбере, когато порасне.

Семействата на жителите на Билин, който са част от мирните демонстрации срещу Стената и разрастващите си колониални селища не могат да спят спокойно през нощта. Дестеки къщи са били щурмувани през нощта, децата са травматизирани от това да видят как бащите и братята им биват отведени надалеч от маскирани войници. Безсъние, подмокряне и други подобни симптоми са често срещани сред тези деца.

5 месеца преди Абдала да бъде арестуван, неговият братовчед Адийб Абу Рама бива арестуван по време на демонстрация в Билин. Съпругата му е получила само веднъж разрешение да го посети във военния затвор Офер , където двамата с Абдала са държани. Дъщерята на Адийб, Radja (на 20 години) не е могла да го види нито веднъж досега поради “съобръжения за сигурност”. Този Ейд (Барйам) не е същият и за семейството на Адийб – съпругата му и деветте им деца на възраст от 4 до 20 години.

“Този празник не носи щастието, което носеше преди. Преди на Байрам цялото семейство се събираше, ходехме и посрещахме гости. Но сега баща ни не е тук и той липсва на всички. Празникът не е празник без него”, казва Radja.

Три от децата на Адийб

След ареста на Адийб, семейството се е надявало, че той ще бъде освободен бързо. Вместо това, след месеци чакане израелският съд го е осъдил на 1 година затвор, тогава семейството отново решило, че скоро ще се прибере, защото почти бил излежал присъдата си. Но военната прокоратура обжалва и за сега се надяват да бъде освободен на 12-ти декември. Тогава точно година и половина ще бъде измината откакто Radja е видяла баща си за последен път.

Финансовата ситуация на семейството също не е лека през последната година и половина. В семейството няма голям брат, който би могъл да помога финансово. Най-големият син Мохамед е на 16 години и е все още ученик. Две от дъщерите са в университет и сега имат трудности да платят таксите. Доходите на семейството идват от малкия им магазин, който обаче не е достатъчен, те имат нужда и от доходите на Адийб като шофьор на такси.

Ум Мохамед (Майката на Мохамед) носи и сама отоговрността по отглеждането на децата; въпреки, че помогат, доколкото им е възможно, повечето от тях не са достатъчно големи. Тя има нужда от съпруга си и присъства на всяко дело в съда за да може поне за малко да го види. Но не ѝ е позволено да говори с него, освен по време на едиснтвеното посещение в затвора. Radja разказва как Batoul (на 4 години) е реагирала, когато посетила баща си в затвора:

“Тя не можеше да разбере защо той не може да бъде с нас вкъщи. Вкъщи тя постоянно плачеше и стана нервна. Питаше: Защо го отведоха? Когато го видя в затвора тя изпадна в шок, не искаше да говори. След като осъзна, че той няма да се прибере с нас вкъщи, започна да говори. Но как можехме да отоговрим на въпросите ѝ? Ясно е, че те го арестуваха и все още го държат в затвора, защото се страхуват от успеха на мирните демонстрации. Страхуват се, че чрез тях светът ще види какво Израел ни причинява, за това измислиха доказателства срещу водачите на демонстрациите.

Нямайки друг избор, изглежда и двете семейства са много силни и успяват, макар и с много усилия, да живеят без главите на семействата. Те са стояли в неизвстеност с месеци преди да се стигне до присъда, и са преживели голямо разочарование при произнасянето на присъдата и обжалването ѝ след нея, което в крайна сметка лишава децата от баща им. През юли тази годиан Адийб Абу Рама бе осъден на една година поради “насърчаване на насилие”, и още 6 месеца могат да бъдат добавени към тази присъда при разглеждането в четвъртък, когато държавната прокаратура ще обжалва присъдата. Според първото решение на съда, Абдала Абу Рама трябваше да бъде освободен тази седмица, но освобождението бе отложено. Въпреки всички трудности и болка, двете семейства не губят своята надежда и сила, защото знаят каква е причината за арестите. Както Majida казва:

Съпругът ми бе част от всяка демонстрация, говореше открито срещу стената и колониалните селища. Въпреки страданието ни, въпреки че собствените му деца растат без него, ние знаем, че действията му бяха успешни.Израел се почуства толкова заплашен от демострациите, че се наложи да отстранят силните личности като съпругът ми и Адийб.

Повече за двата случая:

Абдала Абу Рама е член на Народния комитет на Билин срещу Стената и Поселенията от неговото създаване през 2004 година.

В 2 часа през нощта на 10-ти декември 2009 (Международния ден на правата на човека) , точно година след като е получил медала Carl Von Ossietzky от International League for Human Rights, девет военни автомобила обграждат дома му в Рамала. Израелските военни разбиват входната врата и извждат Абдала със завързани очи в ареста.

След като през септмеври бе обвинен в подбуждане и организиране на незаконни демонстрации, на 12-ти октомври Абдала Абу Рама бе осъден на 12 месеца затвор плюс 6 месеца условна присъда от 3 години и глоба от 5 000 израески шекела.

След обявяването на присъдата, Европейският съюз в официално заявление осъди преследването на Абу Рама. Представители на всички страни членки на съюза заявиха, че смятат Стената, построена върху палестински земи за незаконна и поради това смятат Абу Рама за “защитник на човешките права”, който е участвал в мирни протести срещу стената и че са загрижени относно присъдата му.

В четвъртък, 18-ти ноември, денят, в който присъдата на Абдуала изтичаше и той трябваше да излезе на свобода, за пореден път това не се случи – Военният апелативен съд реши той да остане зад решетките в очакване на решението относно обжалването от страна на Военна прокуратура на присъдата.

Решението идва след драматично съдебно заседание, в което в последния момент (или денят на планираното освобождаване) Военната прокуратура поиска удължаване на присъдата на Абу Рама. Решението противоречи на съдебната практика на Върховния съд на Израел, псо ред която затворниците трябва да се държат под арест след изтичане на присъдата им само в най-необикновените случаи …

Габи Ласки, адвокат на Абу Рама заяви:

Решението Абдала да бъде задържан дори след като присъдата му е изтекла е подигравка не само с понятието за справедливост, но не е и изненадващо. Военната прокуратурата и съдилищата са добре смазана машина на политически мотивираниия нелоялен съдебен процес.

Адийб Абу Рама, водещ активист от комитет на Билин срещу Стената и Поселенията, бе арестуван на 10-ти юли 2009 година по време на една от седмичните демострации срещу стената в Билин.

Той бе осъден на 12 месеца затвор поради “подбуждане”(призоваване на селяните да участват в седмични протести), но военна прокуратура обжалва присъдата му и така той все още е в затвора, 15 месеца след арестуването, в очакване на решението относно обжалване на прокуратурата.

В случая на Адийб обвинението се позовава на принудителните самопризнания на четирима младежки от Билин – на 14, 15 и 16 години – арестувани по време на нощно нападение от израелски войници и принудени да заявят в разпит без присъствието на адвокат или настойник (и тримата са малолетни), че Адийб им е казал да хвърлят камъни по войниците.

–––––

Още статии по темата

Мирен процес или кражба на земя?

Мнение на Rebecca Vilkomerson, изпълнителен директор на Jewish Voice for Peace.

“Мирният процес“ продължава вече 19 години.

Защо използвам кавички? Защото “мирният процес“ все повече изглежда като извинение, което позволява на Израел да консолидира и анексира окупираните територии, отколкото като искрен опит да се достигне до справедливост, свобода и сигурност за палестинците и израелците. Ние от Jewish Voice for Peace няма как да се радваме на започнатите под опеката на САЩ мирни преговри, които всъщност засилват окупацията.

Израелците имат всичкото време на света за да продължат тези разговори, тъй като междувременно техният живот тече необезпокояван – ходят на училище, получават здравни услуги, когато имат нужда от тях, пътуват без ограничения и се радват на всички останали аспекти от нормалното си всекидневие. Палестинците за разлика от тях са натикани в ставащи все по-малки парчета земя, а свободата им на движение е стриктно ограничена. Те са обект на военните закони и страдат от насилствени репресии, дело или на заселниците, или на армията – това е тяхното ежедневие. Неравенството – разликата между окупатор и окупиран – прави условията на преговорите неравни, а равнеството е необходимост за честни и справедливи преговори.
Израел има икономическата сила, военната сила и подкрепата на САЩ.

Факти на земята
Министър председателят Шамир, чийто правителство започна мирните преговри през 1991 в Мадрид, заяви през 1992 пред вестник Maariv след загубата на изборите: “Щях да протаквам мирните преговори още 10 години, а междувременно щяхме да сме достигнали половин милион заселници в Юдея и Самария (Зап. бряг)…Ако това не бъде осъществено, няма как да спрем създаването на палестинска държава” (линк към това негово изказване в статия в New York Times)

Шамир е от партията Ликуд, но това от коя партия е даден политик рядко има значение, когато става дума за заселническата политика на Израел. Всяко израелско правителство продължава да строи и строи дори когато се провеждат преговори – политика, позната като “създаване на факти на земята“. Дори министър председателят на Партията на Труда Yitzhak Rabin, който често е определян за даващ всичко от себе си за постигане на мир, подкрепяше заселническото строителство, особено в района на Йерусалим.

Всъщност, в интервю с Давар, израелско издание, той се е похвалил:
“Въпреки всички свои грешки, Партията на Труда е постигнала повече и продължава да прави повече за бъдещето(на разширяване на поселенията) отколкото Ликуд. Никога не сме преговаряли за Ерусалим. Ние само използвахме тактиката ‘fait accompli’ (свършен факт). Ние сме тези, които построиха предградия в [анексираните части на] Ерусалим. Американците не казаха и дума, защото ние ги построихме умно.” (цитат на английски в Washington Report) Read the rest of this entry