Архиви

Четири различни палестински жени, три близки истории за униженителното преминаване през летище Бен Гурион

Сандра Тамари е американка от палестински произход, член на Общността на приятелите (християнска група от анабаптисткия клон на протестантството) и живее близо до Сейнт Луис. Там тя е член на комитет за солидарност с Палестина, наречен St. Louis Palestine Solidarity Committee, където помага при къмпании с призиви за бойкот на Израел.
Миналата седмица тя е била депортирана от Израел, а когато се е обадила за помощ в американското посолство, са я попитали дали е еврейка. След отрицателния отговор от нейна страна, са заявили, че не могат да ѝ помогнат.

Сандра Тамари, вдясно, заедно с равин Лин Готлиб

Това е официалното съобщение до медияте от нейните съмишленици:
Сандра Тамари е била задържана на летище Бен Гурион в Тел Авив миналата седмица и е била разпитвана повече от осем часа преди да бъде отведена до център за задържане и след това депортирана обратно в САЩ. По време на разпита, израелските служители са искали от нея да отвори своя личен имейл и са я обвинили в тероризъм.

След като е поискала помощ от американското посолство, Тамари – американска гражданка – е била първо попитана дали е еврейка. Когато е отговорила, че е от палестински произход, на Тамари е било съобщено, че не могат да направят нищо за нея.
„Учудих се, че първият въпрос, който служителят от американското посолство ми зададе бе ‘Еврейка ли Сте?’ Останах с впечатлението, че това дали ще ми помогнат зависи от отговора ми. Когато им казах, че съм палестинка и че имам семейство в Западния бряг, те ми казаха, че не могат да направят нищо, за да ми помогнат. Нима и САЩ вече прилага расистките и религиозни тактики на Израел, с които арабите и мюсюлманите биват дискриминирани?“

Тамари, защитник на палестинските права и активист за премахване на израелската окупация от палестинските земи, се е опитвала да пътува до Израел и Западния бряг, за да участва в делегация с представители на различни религии, включваща палестинци и израелци, които работят заедно за постигане на мир.

Възможно ли е Тамими да е била депортирана заради своята активност?
Всъщност нейният случай не е единичен. Това е разказът на друга американка от палестински произход:

Аз съм американска гражданка. Посещавала съм американски училища, завърших американски университет и работя като архитект в Ню Йорк. Защо това се случи с мен? Всичко започна с простичкия въпрос “Как се казва баща Ви?”
“Басам.”
“Добре. Моля, почакайте малко в чакалнята ето там.”
Не предполагах, че арабското име на баща ми ще ме направи виновна до доказване на противното. Това “малкo” чакане се превърна в 14-часов кошмар на летище Бен Гурион в Тел Авив.

Sasha Al-Sarabi и Najwa Doughman

Надявах се да не ме разделят от приятелката ми Саша, с която пътувахме заедно. Бяха ни предупедили за възможността да бъдем разпитани, но Read the rest of this entry

Документалният филм “Голямата кражба на книги“

На 15 май палестинците отбелязват тяхната Накба (Катастрофа). Обикновено този ден се свързва с физическата загуба – загуба на дом, собственост, препитание.
Провокирана от документален филм, който гледах вчера, ми се иска днес да припомя за един често забравян аспект от щетите на Накбата – културната загуба.

Преди Катастрофата да разпръсне палестинския елит из целия свят, градове като Ерусалим, Хайфа и Яфа са били ядрото на културната и политическа дейност. Добре образования елит е публикувал вестници, списания, книги, поетичните и интелектуалните клубове процъфтявали, а кафенета са били места за обсъждане на важни въпроси. Всичко това рязко се е променило през 1948 г. и сега е почти напълно забравена глава от палестинската културна история.

В статия от ноемрви 2010 година представих проекта The Great Book Robbery, в който група палестински и израелски интелектуалци и хора на изкуството се опитват да разкрият скрита досега глава от историята на палестинската Катастрофа, а именно систематичната кражба на повече от 60 000 палестински книги. Повече може да прочетете в самата статия.
Преди броени дни бе и официалната премиера на документалния филм към проекта. Той вече може да бъде гледан и онлайн от всички интернет потребители.

Автор на филма е Бени Брунер, холандски и израелски гражданин. Ето какво той казва за проекта:

„Taзи история е наистина значителна, тук става дума не само за кражбата на 60 000 книги, но за разрушаването на една култура. Това е истинското последствие от случилото се, това е нещо важно и е нужно да се говори за него. И ако е възможно, трябва да се положат усилия за спасяването на изгубената култура, разрушена през 1948 година.“

Като първа стъпка към спасяване на изгубената култура ви предлагам да се запознаете с нея, като гледате филма. Обещавам, че няма да съжалявате:

Отбелязването на палестинската Накба (Катастрофа) във Витлеем

На 15-и май палестинците по целия свят отбелязват – тяхното прогонване от родните им земи, което те наричат Накба (арабската дума за катастрофа). Преди, по време и след войната от 1948 година, около 750 000 палестинци са напуснали домовете си и им е било забранено да се върнат. Израелският историк Илан Папе описва този трагичен период от палестинската история в своята книга “Етническото прочистване на Палестина“ (превод на първа глава на книгата може да намерите тук).

Американска блогърка, която живее във Витлеем описва отбелязването на деня Накба в родния град на Исус:

Палестинци на път за отбелязването на Накба във Витлеем. На стената е изписано “Любовта побеждава“

Отбелязването на Накба не цели само да припомни какво се е случило тогава, преди 63 години, но е и вид символична борба срещу това, което се случва днес. Хора на жените от Витлеем постигне това чрез музиката. Ние всички отидохме до центъра за справяне с конфликти Уиам, намиращ се в сянката на разделщата стена, и слушахме как те пеят палестински песни на детската площадка – някои от песните бяха традиционни народни песни, други бяха написани от жените в хора в отговор на ситуацията в родните им земи.

В началото на деня, войниците бяха враждебно настроени към нас, на членове на нашата група бе забранено да рисуват нови графити върху стената.
(Произведения на изкуството, както и музиката, са популярен инструмент на съпротива тук)
В края на изпълнението те обаче бяха отворили прозорците на кулата, за да слушат.

Палестинската Накба … спомени в снимки

Заличаване на следите: останките на палестинско село ще бъдат превърнати в луксозен квартал

Още един пример как палестинската история бива изтривана от страна на Израел – този път не става дума за физически разрушения, защото земята ще бъде ограбена благодарение на правителствени планове и частни предприемачи. От една страна премахването на останките на това село е загуба на забележително архитектурно богатсвтво (който е успяло да се спаси от израелските булдозери цели 63 години), но още по-голямо е значението на случващото се за „голямата картина“ на историята: Израел методично ликвидира голяма част от историята на Палестина преди 1948 година – повече от 400 завладяни арабски села са били разрушени след 1948 г. – докато през това време се “преизгражда“ еврейската история в Палестина. Това е особено вярно за района на Ерусалим, където „битката на разказите“ продължава да бъде в челните редици на окупацията.

Други скорошни примери в Ерусалим са Хотел Шепърд и продължаващата борба за гробището Мамила. А сега е ред на останките от село Лифта, което се намира в близост до Деир Ясин, символът на Палестинската Накба (Трагедия).

Лифта днес

Това е статия на Nir Hasson за вестник Аарец

Якув Одех, на 67 години, се разхожда сред руините на арабското село Лифта, което се намира на входа на Ерусалим, не забелязвайки новите квартали и магистрали, които го заобикалят. Той не вижда тунела, който се разкопава над него, нито тайният маршрут за евакуация на лидерите на страната.

Одех не забелязва и надписа „Смърт на арабите“, написан на входа на село, нито арабската версия на името, което някой е заличил от знака на входа. Той вижда селото такова, каквато е съществувало до преди март 1948 г., преди да бъде напуснато от своите палестински жители.

„Семейството на Али Бадр живееше тук, а тук бе къщата на Мохамед Салах“, казва той, докато се разхожда из Лифта. За него селото е не само къщите, които са успели да останат запазени около селския извор с вода. За него селото включва и останките от къщите в квартала Ромема в Ерусалим, район, върху който днес са построени нови жилища. Също така включва и селското училище, което днес служи като ултра-ортодоксално учебно заведение и се намира на входа на Ерусалим.

„Моите корени са тук. Моето аз е от тук. Никога няма да мога да забравя това“, казва той.

Сега останките на селото са застрашени от промени поради специалния характер на
място. Преди две седмици израелската администрация за земите обяви публичен търг за
строителство в Лифта, който трябва да превърне това изоставено палестинско село и популярно място за пешеходен туризъм в луксозен жилищен квартал. Те са се ангажирали да запазят къщите и внимателно да ги възстановят. Планува се къщите да бъдат превърнати в ресторанти и галерии.

Одех нарича този план за реконструкция втора Накба (арабската дума за „катастрофа“).

Архитект Габриел Кертес, който е проектирал плана за Лифт заедно с Шмуел Гроаг и Шломо Арънсън, заяви, че реконструкцията е най-доброто нещо, което може да се случи на селото.

„Едната възможност е нищо да не се прави, което означава, че селото ще изчезне. Нашият подход е друг, той обхваща съхраняване и възраждане. Планът съдържа щателни правила, които гарантират опазването и даването на разрешителни за строителна дейност, само след като паметниците останат запазени и всичко е направено под надзора на органите за опазване на архитектурното богатство“, казва той.

Одех днес се занимава с дейности за спазване на правата на човека, но в миналото е бил член на Народния фронт за освобождение на Палестина, бил е дълго време в затвор.
Той е бил на осем, когато семейството му е избягало от Лифта. Бившият му дом се издига над извора в центъра на селото.

Съдбата на Лифта може да се определи като аномалия. Сред стотиците палестински села изоставени през 1948 г., това е единственото, което не е било нито унищожено, нито презаселено. Селата Ейн Карем и Ейн Ход, например, са също запазени, но са населени от евреи.

Одех и други хора смятат останките на 55-те жилища в Лифта като един вид паметник на палестинското общество от преди войната на Израел за независимост. След като селото е било изоставено, таваните на сградата са били умишлено унищожени, за да възпрепятстват нарушители, но някои бездомни се установяват да живеят там.

Една от сградите е превърната в къща, в която вече 20 години е настанена успешна програма за млади наркомани. Директорът на програмата каза вчера, че той не знае какво ще се случи с тях, когато реконструкцията на селото започне.

Според плана, в пространството между запазениет домове в селото ще бъдат изградени 212 луксозни жилища и малък хотел. Израелци и палестинци, посветени на опазването на Лифта са против този план, защото за тях това значи края за последното арабско село по рода си.

Одех заяви: „Нашата мечта е да има мир и да можем да се върнем в селото ни. Има достатъчно място в Палестина за всички. Това са нашите домове. Ние сме родени тук. Ние сме родени, дишайки въздуха тук и ние имаме право да се върнем.“

Не всички противници на предложения проект споделят стремежите на Одех и останалите наследници на живялите в селото палестинци. Архитект Гади Ирон смята Лифта за обект на световното културно наследство, което следва да бъде запазено. Той нарича селото „Райска градина“ от потоци и овощни дървета, красиви пейзажи и обекти, запазили чертите на палестинската архитектура.

Ирон заяви: „Лифта е по-важен от Тадж Махал от гледна точка на своята красота и своето средиземноморско наследство. Тадж Махал е кич, докато в Лифта няма кич…“
Той предлага селото да бъде запазено като архитектурен музей.