Архиви

Открий разликите

По статия на Али Абунимах за Electronic Intifada – Анексацията в деиствие: Израел вече слага печат “Judea and Samaria only (само за Юдеа и Самария”) в паспортите на посетителите на Западния бряг:

Спомняте ли си любимата игра от детството – две почти еднакви картинки една до друга, а вашата задача е да откриете минималните, трудно откриваеми разлики между тях. Това е задачата ви и тук. Вгледайте се добре в снимките и открийте разликите. Това са входните визи в паспорта на един и същи човек, Рима Мериман, американски професор от палестински произход. Тя преподава американска литература в университета Ал Кудс в Източен Ерусалим.
паспорт с виза стар
паспорт с виза нов

Ще ви помогна: първата разлика е в датите на издаване – едната снимка е на визата ѝ от 24 август 2012, докато другата е от 26 ноември същата година. Втората разлика е в понятията, с които Израел решава за къде дава достъп. В първата снимка визата дава право на достъп до „Palestinian authority only (само Палестинската власт)“, докато във втората се наблюдава интересно развитие, палестинската власт е заменена с понятието “Юдея и Самария”. Юдея и Самария е еврейското националистическо име, с което Израел нарича окупирания Западен бряг, за да засили своите неверни претенции спрямо терироториите, като им даде уж историческа и религиозна легитимност.

Защо Израел издава визите за Западния бряг след като Палестина е вече страна наблюдател в ООН?
Защото палестинската власт няма никакъв контрол или суверенитет върху Read the rest of this entry

Тежкото положение на палестинските християни

На 9 март 2012 в американското списание The Wall Street Journal бе публикувана статия на израелския посланик в САЩ Майкъл Орен, озаглавена „Israel and the Plight of Mideast Christians“ (превод: Израел и тежкото положение на близкоизточните християни).

Редица палестински християни, сред които свещеници и лидери на палестински духовни организации, са били потресени от прочетеното, което те определят като „неистина“, „манипулация“ и „пропаганда“.

Организацията на палестинските християни Kairos Palestine публикува официален отговор на статията, който бе озаглавен „Майкъл Орен не може да говори от името на палестинските християни“. В текста се казва:

В този неточен и манипулативен текст, Орен, посланик на Израел в САЩ, обвинява палестинските мюсюлмани за тежкото положение на палестинските християни. Истинската причина обаче е друга – незаконната израелска окупация.

Противно на неговите твърдения, тежкото положение на палестинските християни е причинено главно от окупацията, която систематично нанася щети върху всички палестинци, ограничава нашето движение, конфискува земята ни, унищожава нашата икономика и нарушава нашите права – включително и най-основното право на достоен живот.

Ние сме особено обезпокоени от твърдението на Орен, че намаляването на палестинската християнска общност се дължи на лошо отношение от страна на палестинските мюсюлмани. Този вреден анализ умишлено пренебрегва основното политическо потисничество, което еднакво пречи и на християни, и на мюсюлмани. Ако разгледаме, например Витлеем, изграждането на все по-големи израелски селища, ограничаването на движението, наложено от разделителната стена, както и конфискацията на палестински земи – предимно християнска собственост в района на Витлеем – са накарали много християни да напуснат. В момента едва 13% от площта на Витлеем е оставена на палестинските жители.

Ние също така поставяме под въпрос опитът на Орен да представи държавата Израел като толерантна спрямо християните – твърдение, чиято погрешност ние преживяваме всеки ден. Орен започва своя текст с описание на графити на „Хамас“, изписани по стените на витлеемската църква през 1994 година. Но той със сигурност няма да спомене графитите на иврит („смърт на християните“, „Исус е мъртъв“ и „price tag“, [1]), изписани по стените на църквите в Йерусалим само преди няколко дни.

Статията на Орен трябва да бъде анализирана, не забравяйки корена на проблема, който той отказва да спомене. Например, когато той споменава Църквата Рождество Христово във Витлеем, която е била обитавана и разграбена от въоръжени мъже, Read the rest of this entry

За един от тези “малки“ инциденти в Палестина…

В началото на тази година няколко медии разпространиха данни, според които палестинците са били жертва на 228 засленически нападения. Следвщия разказ е за едно такова нападение, то се е случило преди няколко дни и не е част от тези 228, за които медиите съобщават.

Тежко въоръжени израелски заселници

Автор на статията е Джеф Халпър, израелец, роден в Америка, защитник на правата на палестинците и основател на организацията, която се противопоставя на израелската политика за разрушаване на палестински домове (The Israeli Committee Against House Demolitions):

„Тази сутрин получих обаждане от Джауди Джабер, палестински приятел от долината Бака, намираща се близо до Хеброн. Заселници от Кириат Арва, голямо селище, построено върху неговата земя, буквално над дома му, са хвърлили голямо количество скали и камъни по къщата му, както и изгорили колата му.

Самата кола не бе нищо особено, очукано старо Пежо от 1979 година, но то бе от жизненоважно значение за семейството му. Джауди го използва за да може да отвежда болната си 90-годишна майка в болницата, тъй като не може да си позволи линейка всеки път щом се наложи. В дъждовните дни той също така кара и взима децата си от училище, които иначе изминават всеки ден 4 мили пеша, минавайки през скалисти планински пътеки, а не рядко биват и атакувани от израелските заселници в района, понякога дори с бейзболни бухалки. Когато имаше нещо, което може да продаде (макар че след като израелските власти унищожиха всичките тръби за напояване миналата година, повечето от отглежданите от него култури – домати, краставици и грозде – изсъхнаха и умряха), той нареждаше зеленчуците в колата си, за да ги откара до пазара в Хеброн. Колата е „ръцете и краката на семейството“, ми каза той с тих и отпаднал глас.

Това е един от тези “малки” инциденти, за които световната общественост рядко разбира, част от всекидневното насилие, което палестинците от всички възрасти са принудени да живеят с. “Не си спомням дори един-единствен ден, в който да съм бил щастлив”, ми каза наскоро Джауди. През 2001 година той се бе опитал да построи малък дом за жена си и децата им върху семейни земи в близост до къщата на родителите му, но той е бил разрушен през 2002 година от израелските власти, една от 26 000 палестински къщи разрушени в окупираните територии от 1967 насам след като Израел отказва да дава на палестинците разрешителни за строеж.

Домът на брата на Джауди, Ата, е бил разрушаван три пъти. Един петъчен ден през януари 2000 година заселници са превзели дома на Ата, изгонили семейството и останали там за Шабат (пазени от полицаи), след това, събота вечерта, те запалили огън в дома, осквернили надписа с цитат от Курана над входната врата и избягали. Никoй не е бил арестуван.

Ако някой се опита да ви каже, че Израел не е отговорен за етническо прочистване или че това, което прави е в името на “сигурността”, то тогава ги запознайте със семейство Джабер. Много хубави хора (Джауди и Ата говорят свободно английски), чийто жени Аиша and Рудина ще ви почерпят с вкусна маклуба, а децата им са умни и фотогенични – но знайте, вие ще бъдете сред истински герои. Те са изплашени, наранени, травматизирани, тъжни, обеднели и потиснати, но въпреки това са останали “сумуд” – твърди в своята позиция да не напуснат земите си. Семейството ще преодолее трудностите. Те имат силата да издържат на всяко насилие, несправедливост и болка, която израелското правителство, заселниците и апатичното израелско население им причиняват. В действителност, техни са раменете, върху които нашият свят се държи.

Само едно нещо може да ги повали. Това не е нито американската “супер сила”, чийто конгрес и администрация са про-израелски, нито европейските правителства, които нямат смелостта да се борят за спазването на човешките права, за които иначе така често говоорят, но ние. Ние можем да повалим семейство Джабел, ако ги изоставим, ако ние, добрите и привилегировани хора запазим мълчание. Представете себе си, застанали до Джауди и изгорялата му кола. Какво ще направите за да му помогнете? “

Разрушаване на източник на енергия в окупираните палестински територии

източник Ecumenical Accompaniment Programme in Palestine and Israel (EAPPI)

Израелските военни плануват да разрушат набор от слънчеви панели близо до Имнеизил, село в южните хълмовете на Хеброн, прекъсвайки по този начин захранването с електричество на четиридесет семейства, здравна клиника и училище. Слънчевата централа е единственият източник на електроенергия в селото и е обект на военна заповед за разрушаване, която е в сила от днес (четвъртък, 10 ноември 2011 г).

Имнеизил няма достъп до главните електрическа, водна и канализационна мрежи, поради военни ограничения в зона C (62% от Западния бряг). Преди две години, испанска неправителствена организация е инсталирала соларни панели върху земя, принадлежаща към селото. Израелската армия обаче е отказала да предостави разрешение за строеж на панелите.

Преди няколко седмици селяните намерили заповед за разрушаване на панелите близо до тяхната ограда. Израелската организация Равини за правата на човека (Rabbis for Human Rights) започна кампания срещу разрушаването, твърдейки на първо място, че панелите не изискват разрешение за строеж, както и че електроенергията е основна хуманитарна нужда. Въпреки 39-те жалби, заповедта остава в сила и надеждата, че проектът за половин милион долара може да бъде спасен, си отива.

Перспективата за оставяне без този източник на енергия ужасява Мохамед Юсеф, директор на училището в селото:

„Без електричество, образователния процес ще бъде спрян. Например няма да може да използваме компютри, принтери. Понякога показваме документални филми на учениците, това също няма да бъде възможно. Няма да сме в състояние да осигурим образователни материали.“

Допълнителна информация:

Слънчевите панели са монтирани от Сева, испанска неправителствена организация, в координация с университета Ал Наджах в Наблус. Общата стойност на проекта е 365.500 евро, от които от испанска страна са били предоставени 290.000 евро.

Международното хуманитарно право:

Член 23 от Хагската конвенция от 1907 ясно заявява, че „е особено забранено (за окупатор) да унищожи или да конфискува собственост на врага, освен ако такова унищожение или конфискация не се изисква пряко от нуждите на войната.“

Член 53 на Четвъртата Женевска конвенция от 1949 г. гласи „Всяко унищожаване от окупиращата държава на движимо или недвижимо имущество, принадлежащо индивидуално или колективно на частни лица, на държавата, на местните власти, на обществени или кооперативни организации, освен ако е абсолютно необходимо поради военните действия, е забранено.“

Сумая – дъщерята на маслиновите дървета

Сумая Фархат НасърСумая Фархат-Насър е родена през 1948 година в малкото селце Бирзеит близо до Рамала. Тъй като семейството ѝ изгубва основния източник на препитание до преди 1948 година – поле с цитрусови плодове, върху което днес е построено летище Бен Гурион – детството на Сумая е свързано с много лишения и бедност. Баща ѝ е принуден да търси работа като шофьор в Йордания, а майка ѝ се грижи сама за нея и останалите ѝ братя и сестри.

Сумая намира спасение в училището-пансион Талита Куми, намиращо се близо до Витлеем. Училището е ръководено от немски християнски мисионери, в него християнски момичета биват обучавани не се само да четат и пишат, да готвтят и шият, но и на дисциплина, на сдържаност и прилично поведение. В своята автобиографична книга “Мащерка и камъни“ тя описва как в пансиона към училището е трябвало да говорят три дни само на немски, три дни само английски, единствено в неделя на момичета е било позволено да говорят на родния арабски език.

Сумая признава, че е било трудно да живее отделена от семейството си, което много обича, принудена да спазва строгите правила на възпитателките, но е знаела, че придобитите знания ще помогнат на цялото ѝ семейството да се спаси от бедността.

И се оказва права – след като завършва успешно средното си образование, от училището ѝ предлагат да иде да следва в Германия, за да може да работи като учител след това. Сумая без колебаене приема предложението, но дядо ѝ, който е глава на семейството е против – до сега нито едно момиче на 18 години не е пътувало само в Европа, това е напълно против традициите и порядките в консервативната палестинска провинция през 60-те години на миналия век.

Но макар и само 18-годишна, Сумая се доказва като решителна и смела млада дама, и успява да убеди дядо си, че това правилното решение е да ѝ позволи да следва в Германия. И така, малкото селско момиче попада в Хамбург, където всичко е ново за нея – непознатата храна, градския транспорт, къщите с червени покриви, улиците, които изглеждат толкова еднакви, че лесно губиш ориентация, както и самите отношения между хората. В книгата си тя споделя, че в началото всеки път щом видела млади хора да се целуват на улицата, тя затваряла очи и се молела на Господ да им прости този грях.

През 1967 година, след като печели Шестдневната война, Израел окупира Западния бряг, в който се намира и родното село на Сумая. Тъй като е далеч от родното място, Сумая изпитва голям страх – от една страна се притеснява какво се е случило със семейството ѝ, от друга се страхува как и дали ще успее да се прибере вкъщи. Надявайки се, че в църквата ще намери успокоени, тя посещава както всяка неделя седмичната служба, но остава поразена от думите на пастора “Нека благодарим на Господ. Той стори едно чудо: Израел спечели войната.“  Наранена от тези думи и пълното игнориране на страданието на палестинския народ, тя решава да на посещава повече тази църква.

Всъщност, в книгата си тя заключава, че престоят ѝ в Германия ѝ e помогнал да разбере колко далечни са европейските християни от палестинските такива, и колко по-близки като поведение, нрави и традици са мюсюлманите. Не случайно по време на нейна лекция вчера, на която имах щастието да присъствам лично, тя заяви, че е и християнка, и мюсюлманнка … просто палестинка.

Сумая има късмет и успява да се прибере навреме, за да запази правото си на постоянно пребиваване в Западния бряг. Двама от братята ѝ и една от сестрите ѝ нямат този късмет и са принудени да живеят в чужбина, като могат да посещават семейството си и родния дом много рядко и само след дълга и сложна процедура за получаване на пропуск през границата с Йордания.

Въпреки трудните условия в окупираните територии, след като завършва образованието си, Сумая решава да се върне да живее в родното село, където се омъжва за Мунир, който също е християнин, току що завършил следване в Холандия.  Двамата започват да преподават в университета Бирзейт, като междувременно с любов отглеждат трите си деца – момче и две момичета.

Сумая има издадени три книги, в които подробно описва живота под окупация и усилията ѝ като жена и пацифист от една страна за постигане на мирно решение на конфликта, а от друга за подобряване на положението на жените. Една от първите ѝ задачи е било да организира курсове по първа помощ и най-вече по четене и писане за възрастни жени. И когато окупационните сили забраняват на жените да използват свободните класни стаи в селското училище след края на учебните занятия, една от жените се изправила и заявила:

“Няма да се оставим просто така да ни подтискат и смятат за глупави, ние искаме да се изучим и ще се борим за това. Ние, палестинските жени сме като магданоза, колкото повече хората се опитват да го отскубнат от земята, толкова по-силен става той.“

И предлага групата да провежда заниманията си в нейното жилище.

Същевременно, Сумая се бори за постигането на мир – в Ерусалим се запознава с еврейката Гила Свирски, която от своя страна също търси диалог с палестинците. Двете жени посещават заедно демонстрации и се застъпва за правата на жените в своите страни. Сумая управлява и център за жени в Източен Ерусалим от 1997 до 2001 г., в който израелски и палестински жени работят заедно за постигане на мир. Заради военните блокади на пътищата и обявяването на вечерен час, тя има големи трудности да влиза в Ерусалим и поради това е принудена да подаде оставка от поста си на управител на центъра през 2001 година.

Сумая и израелският активист за мир Ури Авнери

Защо разказвам историята на Сумая? На първо място, защото книгите ѝ ме плениха – четейки ги станах част от живота на тази дребна на ръст, но с огромно сърце и силна по дух жена. На 10-ти декември 1990 година 15 годишният ѝ син Анис бива прострелян в крака от войници, докато се връща от училище. Вместо да извикат линейки или да го откарат в болница, войниците първо го бият, а след това решават да се забавляват, като го карат да казва на иврит Гулани балагани – Гулани са най-добрите на запад. Всеки път щом сгреши с произношението, го удрят в лицето. Питат го за имена на съученици и приятели, а Анис им се моли да го откарат в болница, защото изпитва голяма болка. Отговорът е “Ще кървиш, докато умреш.“ След като родителите му разбират от свидетели за случилото се, те успяват да се свържат с познати в Израел, обаждат и се на палестински доктори, които от своя страна звънят на израелски колеги и така след много телефони обаждания и молби, едва в 8 и половина вечерта Анис е откаран в болницата в Рамала. Той споделя по-късно с майка си:

“Мамо, виждах смъртта пред очите ми, но знаех, че ще победя. Сам се учудвах, че още съм жив и това ми даваше сила. Войниците ми се струваха толкова детински с опитите си да ме ядосат, например като режеха с нож дрехите ми. Колкото по-зле се отнасяха с мен, толкова по-малко се страхувах, че ще умра.“

Три години по-късно, Анис е арестуван, първо го обвиняват, че членува в ПЛО, след това, че е член на Хамас. След пет месеца все пак го освобождават. Сумая споделя, че това е бил най-трудният период в живота ѝ, изпаднала е в депресия и в паничен страх. Но въпреки това е продължила и продължава да се бори по мирен път за постигане на мир, не случайно и е носител на редица европейски и международни награди за мир.

През 2002 г. ѝ е предложено да стане кмет на Бирзейт – тя отхвърлля предложението, защото вижда себе си като учител и просветител, а не като политически администратор. Вместо това предпочита да провежда курсове за обучение на жени и млади хора в окупираните територии, за намиране на начини за разрешаване на конфликти по мирен път, за гражданско лидерство, за човешките права, за толерантността и други. Паралелно с дейностите в окупираните територии, тя редовно изнася лекции в Германия, Австрия и Швейцария – темата им е образованието, бита, екология, правата на жените и политическата ситуация в Палестина.

Джеф Халпър

Ерусалим – Джеф Халпър е част от израелското движение за мир вече около 40 години. Той е начело на Израелския комитет срещу разрушавеното на домове (Israeli Committee Against House Demolitions – ICAHD), една от главните организации, които се борят за мир и спазване на човешките права. ICAHD се стреми да спомегне за края на израелската окупация от 1997 година.
Това е интервю за Palestine News Network

– Защо решихте да станете част от това движение?

– Аз съм американски евреин, които живе в Израел вече повече от 40 години. Но аз израснах и се оформих като личност през 60-те години в САЩ. Израснах политически с движението за човешки права на Мартин Лутър King. Лежах в затвора в Мисисипи. Бях против войната във Виетнам.

Когато дойдох в Израел не изневерих на своите леви политически убеждения. Знаех, че има окупация и че трябва да се борим срещу нея. От самото начало се включих в движението за мир. Не съм от хората, които са дошли в Израел като убедени ционисти и след това променили убежденията си.

Джеф Халпър в съда


-Вие сте бил арестуван поне осем пъти тук. Какви са отношенията Ви с израелските власти?

Гражданското неподчинение е част от нашата борба. Но трябва да спомена, че е по-малко страшно отколкото звучи. Евреите в тази страна имат привилегии. Нac не ни бият. Не ни държат в затвор. Ние се възползваме от тези привилегии за да правим неща, които палестинците няма как да направят. Ако застана пред буллдозер, те ме изблъскват настрани, може би ще ме задържат за час или два, но нищо повече.

Ако палестинец направи това, те ще стрелят. Играта има различни правила за тях.

– Защо дейността Ви се фокусира върху унищожаването на палестински домове?

Защото окупацията може да бъде много абстрактна за хората. 25 000 домове са били унищожени от 1967 г. насам в окупираните територии. Ние застваме пред булдозери, правим жива верига пред домове, съпротивляваме се срещу унищожаването им дори като ги построяваме отново. Успяхем да построим 170 жилища в последните 12 години.

– Какво постигате с тези действия?

Успяхме да насочим вниманието върху начина, по който окупацията работи и какви са истинските намерения на Израел, а именно да не позволят създаването на Палестинска държава. Искаме да покажем, че това, което Израел прави в окупираните територии не са мерки за сигурност. Read the rest of this entry

В страната на цар Давид

Lia Tarachansky

Докато израелското правителство подкрепя училищни екскурзии в окупираните палестински територии, израелци протестират срещу арестуването на четирима, които са убили палестинец по време на подобна екскурзия.

Статия на Lia Tarachansky за JNews Blog

Миналата седмица (първата седмица на март 2011) израелският министър на образованието Гидеон Саар обяви нова инициатива – училищни ексурзии до град Хеброн в окупирания Западен бряг. Стартът на тези ексукрзии е планиран да бъде през месец септември.

Тази нова инициатива на израелското министерство бе обявена скоро след започването на разследването на смъртта на 17-годишно палестинско момче, убито от израелски турист по време на подобна ексукрзия в окупиранните територии. В миналото тези екскурзии бяха организирани от израелската гражданска администрация, така че това е първото съобщение за екскурзии, организирани от самото правителство.

На 28 януари 2011, компанията “Давид и Ахикам Турс” организира група с израелски еврейски туристи – целта на екскурзията бе палестинското село Беит Уммар в област Хеброн. Младежи от селото видели идващата група и почнали да хвърлят камъни по тях. Туристите стреляли в отговор с живи амуниции, като ранили 23-годишния Била Мохаммад Абед Ал-Яадор и убили 17-годишния Йосеф Факхри Ихлаъл.

Израелските медии така и не попитаха защо младежите са хвърляли камъни. Ето няколко възможни причини. Може би те са сбъркали туристическата група със заселници, които търсят място за изграждане на нов пост. Може би са били ядосани от военните нападения на тяхното село два дни по-рано. Може би това е било в следствие на гнева, породен от убийството на 19-годишния Одай Махер Хамза Яадоус, извършено от заселник близо до Наблус предния ден.

А може би са знаели какво точно представлява групата и са искали да я изгонят от своите земи. Израелските медии обаче така и не се опитаха да научат техните подбуди, те предпочетоха само да предадат гледната точка на туристите, използвайки героичен и ужасяващ език:

[Шими] Празот, 32, допълни, “нашата група включваше 12-годишни деца, жени над 60 години и никoй не очакваше това да се случи. Дори не знаехме накъде да избягаме… Помолих тези от нас, които имаха оръжие да покрият, докато възрастните и децата избягат.

Чудя се защо никoй от групата не е предвидил, че това може да се случи, знаейки, че навлизат в окупирани земи в сърцето на Западния бряг. Read the rest of this entry

Християните в Газа

Днес е Коледа за повечето православни християни по света, включително и за тези, които живеят в Западния бряг и Газа.
Това е разказ за това как те се чустват на този свят за тях ден.

Коледна служба в Църквата на Светото семейство в Газа (снимка: Ева Бартлет)

„Опитваме се да бъдем щастливи и да празнуваме със семействата си Коледа, но атмосферата не е толкова весела като в другите части на света“, казва Хосам Тауил.
„Ние сме от Палестина и нашият живот не е лесен: живеен под окупация, под обсада, не ни е позволено да посещаваме свещения за нас град Витлеем“, продължава Тауил, който е член на Европейския парламент в Газа.

Бендали Тарази е също християнин, живеещ в град Газа. „Ние празнуваме Коледа, както можем. На първата сутрин на Коледа, семейството ми и аз се молим в църкватa, а след службата посещаваме нашите роднини, накрая се прибираме за празничен семеен обяд. “

Подобно на повечето палестинци в Газа, Тарази страда от живота в затвора, в който се намира – Газа е под обсада и постоянната заплаха.

„Всичко е трудно тук, за всички палестинци, а не само за християните. Ние живеем заедно в огромен затвор, не само сме заключени, но сме и под пълна обсада, почти никой или нищо не може да влезе или излезе от Газа. Същевременно постоянно има нови израелски бомбардировки и разрушения.“

Израелските власти обявиха, че на 500 християни от Газа са издадени разрешения да посетят Витлеем тази Коледа. Но Тауил обяснява какво точно се крие зад тази новина.

Между тези 500 има както православни християни, така и католици. Католиците празнуват на 25 декември, а православни празнуват на 7 януари. Те трябва да пътуват заедно, тоест на тези, които празнуват през януари, са дадени разрешения да отидат във Витлеем преди самия празник. Голяма част пък от тези християни, които биха искали да посетят Витлеем на 25-ти, не се получи разрешение.

Витлеем и Йерусалим са два от най-свещените града в Палестина, както за християни, така и за мюсюлмани, но те не могат да ги посещават.

„Израелските окупационни власти не позволяват на християните от Газа да отиват във Витлеем на Коледа, точно както не позволяват на мюсюлманите да посещават Ал Кудс (Ерусалим) по време на Рамазана“, казва Тауил.

Постигането на разрешение за пътуване не е лесно.
„Желаещите трябва да бъдат по-възрастни от 35 години, което веднага елиминира по-голямата част от жителите на Газа“, обяснява Тауил. „Израелските окупационни сили произволно решават кой може да излезе и кой не, независимо от тяхната възраст или дори, когато имат разрешение.“

Палестинските семейства в Газа страдат и от други неприятни последици на обсадата и военните атаки.

„На практика всяко семейство е загубило член от семейството си. Може би детето им лежи в израелски затвор или е умряло от израелските атаки, или е бил болен, но е умрял, защото не е могъл да получи лечение заради блокадата“, казва Тауил.

Обсадата и последвалата от нея катастрофа на икономиката на Газа означават, че семействата нямат пари и средства, за да празнуват Коледа като останалите християни по света.

„Нямаме работа, нямаме пари, не можем да купим подаръци и специални храни, които да допринесат за празничното настроение“, казва Тауил.

Тауил не е съгласен и с твърденията за съществуваща враждебност между мюсюлмани и християни. „Мюсюлманите имат същите проблеми, каквито имат и християните в Газа. Ние живеем заедно, като съседи, под една и съща обсада, окупация и страдаме от израелските атаки по един и същи начин.“

Ахмед Махди е мюсюлманин от град Газа, койот има християнски съседи. „Ние сме добри приятели с нашите съседи и ги посещаваме по време на християнските празници“, казва Махди. “А те ни посещават по време на нашите мюсюлмански празници. Ние се чувстваме като едно семейство.“

Подобно на Махди, Тауил и други християни отбелязват свещените мюсюлмански празници.

„Ние сме с тях на мюсюлманските празници, празнуваме с тях сякаш е наш празник. Ние не чувстваме разлика между мюсюлманите и християните в ивицата Газа.“

„Окупацията не позволява свободата на религиите, различни от юдаизма. Освен че ни забраняват да посещаваме нашите свети места, израелците нападат и унищожават нашите джамии и църкви „, отбелязва Хосам Тауил.

Ахмед Махди има следното желание: „Просто искам тази година да е по-добра за християните в Палестина и навсякъде по света, християните да могат да празнуват и да се радват на този свят ден.“
––––––––
А това е кратък репортаж за един палестински духовник в Газа – отец Мусалам.

Още една Коледа под обсада

Послание на отец д-р Файсал Хиджазин, енорийски свещеник от Католическата църква в Рамала.

Сърцето на Витлеем не е Църквата „Рождество Христово“, нито Францисканската католическа църква Св. Екатерина, нито многото други места за поклонение, намиращи са в този свят град. Сърцето на Витлеем не е и гробницата на Рахил, която днес е заобиколена от стена от чугун, желязо и цимент, стена, построена за да я раздели от Витлеем.

Всъщност, сърцето на Витлеем е общността от вярващи, които чрез присъствието си в този град са запазили родното място на Исус, помагайки то да не бъде забравено, а почитано, защото там нашият Спасител се появи на земята, роден от девица, за да ни спаси от греховете ни. През всичките тези векове, Витлеем остана дом на християнската общност.

Следите, оставени от израелски военен самолет F16 се виждат в небето над Църквата Рождество Христово, която хората вярват, че е мястото, където Исус е роден. (MaanImages,Luay Sababa)

Тази Коледа, християни от целия свят ще пеят коледни песни като „O Little Town of Bethlehem“ без да знаят, че в действителност скоро в града, за който те пеят, последователи на Христос може би вече да няма да има.
Тогава „O Забравен Град Витлеем“ ще бъде по-точно заглавие на песента, която християните по света днес пеят, защото християнското присъствие в този малък свещен град, след 2 000 години, скоро ще приключи.

Факт е, че това е една общност, която е задушавана от военната окупация и всички ограничения на свободата, свързани с нея – най-вече от разделянето на семействата, които живеят на много малки разстояния едно от друго, но не могат да се виждат заради „разделителната стена“ – те са обект на произволни наредби и се намират под заплаха от насилие.

Тъй като това продължава вече десетилетие след десетилетие, много християни са напуснали любимия град в търсене на по-сигурно място, в което да могат да отгледат своите семейства, място, в което да могат да живеят, работят и да се молят, запазвайки човешкото си достойнство.

Трудностите, причинени от политическата ситуация, силно са намалили броя на християнското население. Разбира се, има някои международни медии, които погрешно представят това бягство на християните от Палестина като резултат от ислямско преследване. Това е лъжа. Макар че, разбира се, християнската общност в Палестина има проблеми свързани със статута им на малцинство, което се случва с малцинствата практически навсякъде, внимателен анализ на емигриращите християни ясно показва, че основната причина за напускането им е животът без права под тежката военна окуапция професия, наложена от израелското правителство. Това е ситуация, която, в една или друга форма, продължава вече 62 години.

Аз съм свещеник в този регион в продължение на 25 години, посещавал съм палестинските християни в израелските затвори, участвал съм в погребението на християни, убити от израелски куршуми и бомби, опитвал съм се да помогна на християнски семейства, които са били жестоко разделени от израелската политика, която отнема гражданските права на палестинците, принуждавайки ги да се преместят да живеят в друг район, и дори съм лобирал пред Израел да върне на християните тяхната собственост, която им е била конфискувана от Израел за да бъдат разширени незаконните еврейски селища около Витлеем.

Не винаги ми е било лесно да контролирам собствените си гняв, да не говорим да съветвам страдащите да простят на Израел за стореното страданието и опечаление. Някои се вслушват в думите на Христос за утеха. Други избират да избягат. Израел не прави разлика между палестинските християни и мюсюлмани. Явният факт е, че израелците искат палестинска земя, но не желаят палестинците – хората, които са живели там в продължение на хиляди години. И без да се съобразяват, те предприемат съответните действия за да постигнат целта си.

Въпреки нашето желание да разберем сърцето на всеки човек, дори и това на нашите гонители и потисници, въпреки желанието ни да говорим мирно и с разбирателство с тях, все още, може би това показва слабост в нашата вяра или може би вследствие на арогантността от тяхна страна, ние не сме направили да напраим много в тази насока. През 2009 г. група от миряни и духовници от християнската общност, включително и аз, създадохме документа Кайрос Палестина, в която ние се опитахме да кажем на света какво се случва тук. Това бе нашата покана за справедливост, разбирателство и мир. Получихме голяма подкрепа за нашата декларация, но има много още, което трябва да се направи.

Днес виждаме как двата съседни града, Витлеем и Ерусалим, са разделени за пръв път в историята. Драконовски ограничения на свободата на движение правят почти невъзможни семейни, социални и икономически връзки между тях. Двойки, живеещи от различни страни на стената, които искат да сключат брак трябва да се разделят с едно от техните семейства или един от друг, тъй като е почти невъзможно за човек живеещ отвъд стената да получи разрешение да живее със своя съпруг от израелската страна. Палестинци, които искат да посетят светите места, като например Църквата на Божи гроб, така както са правили в продължение на много векове, се нуждаят от разрешително, което обаче Израел издава много трудно. Поклонниците, желаещи да посетят Витлеем често трябва да минават през сложни процедури на израелските пунктове. Това неудобство означава, че много поклонници, които пътуват към Витлеем, прекарват повечето време чакайки на пунктовете, вместо да празнуват с нас по улиците.

Има хора по света, които страдат повече от нас. Ние като всички Божии деца имат за какво да бъдем благодарни. Присъединяваме се към нашите братя и сестри благодарим на в Христа. Но не е лесно да изгоним сянка от сърцата ни, когато мислим за това какво става с нашия малък град Витлеем.

Християните тук се обезкуражават когато виждат, че много от техните братя и сестри от САЩ активно подкрепят политиката, която прогонва християнското население от земята на Христос. Те се чувстват отхвърлени от техните собствени роднини. Не би ли било правилно в името на Принца на мира да призовем за справедливост и равенство между всички? Ако християните са приятели на Израел, не призовават ли именно приятелите своите приятели към добродетелност? Ако не го направят, тогава те не са истински приятели!

Нашият Спасител дойде за дари светлина на живеещите в тъмнината. Нека тази Коледа просветли сърцата на всички и нека тази светлина озари всяко тъмно място, особено преследваните. Нека ни дари повече надежда и ни обедини, докато го чакаме в мир. Нека това даде надежда на християните от Светите земи, така че тялото на Христос, Неговата Църква да продължи да съществува и в тези свети земи.

Витлеем днес и едно Коледно желание

Статия на Ron Forthofer
По време на Коледа хората винаги се сещат за град Витлеем в Западния бряг, родното място на Исус. Чудя се какво Исус би помислил, ако той се върне днес във Витлеем, в Ерусалим и в останалата част от Западния бряг. За съжаление, там все още има чужди военни сили, които окупират земята. Тъй като Исус е жвиял, когато земите са били под римското владичество, той може би няма да бъде твърде изненадан от окупацията. Въпреки това, Исус ще видите нещо, на което не е бил свидетел при римляните.

Витлеем днес

Настоящата чужда сила, Израел, е не само колонизирала голяма част от Западния бряг (включително Източен Йерусалим), но и около 500 000 израелски заселници живеят в над 200 незаконни еврейски колонии, построени върху земи, взети от палестинците.

Висока стена и военни огради днес обграждат Витлеем, превръщайки 4000-годишния град в затвор за обитателите му – палестински християни и мюсюлмани. Витлеем има само три изхода към външния свят, а всички те са строго контролирани от израелските окупатори.

Израел конфискува почти всички земеделски земи в близост до незаконните еврейски селища, което прави невъзможно за много палестински земеделски производители да продължават да се грижата за земята си. Извън града, през областите, където пастирите някога са гледали стадата си, днес минават пътища и магистрали, по които потомците на тези овчари не могат да минават.

„Недопустимо е, че позволяваме Витлеем да умира бавно от задушаване „, каза южноафриканският архиепископ Дезмънд Туту. Жителите на Витлеем бягат от ограничаващата израелска стена и скоро градът, в който се намира най-старата християнска общност в света, ще запази само студените камъни на празните църкви като спомен от своята християнска история.“

Исус ще забележи, че на палестинците в Западния бряг е забранено да влизат в Ерусалим, като по този начин не им е позволено да се покланят на светите за тях места. Той ще види, че пътуването между палестинските градове е също проблематично поради наличието на стотици израелски военни контролно-пропускателни пунктове и други препятствия. По този начин за палестинците е трудно да провеждат търговия, а това води до нарастване на безработицата и бедността. За палестинците, също така е затруднен достъпът до медицинска помощ или посещаването на училище, дори когато тези институции се намират съвсем наблизо. Палестинци са принудени да се движат по тесни и често неасфалтирани пътища, тъй като им е забранени да използват съвременните магистрали, които Израел построи в Западния бряг, върху техни земи. В допълнение, пътуването между Газа и Западния бряг е почти невъзможно заради израелската блокада на ивицата Газа.

Недостигът на вода представлява друг сериозен проблем за палестинците във Витлеем и останалата част на Западния бряг и Газа. „Амнести Интернешънъл“ публикува обширен доклад през октомври 2009 г. посветен на тази катастрофа, причинена от Израел. Донатела Ровера, представител на Амнести интернешънъл за Израел и ОПТ (Окупираните Палестински територии) заяви: „Израел позволява на палестинците достъп до само една малка част от общите водни ресурси, които се намират предимно в окупирания Западен бряг, а незаконните израелски селища получават практически неограничени доставки. В Газа израелската блокада влошава все повече бедственото положение. “

Амнести съобщават, че потреблението на вода на палестинците в Западния бряг едва достига 70 литра на ден на човек, докато препоръчаният минимум на Световната здравна организация е 100 литра на ден. Израелците консумират над 4 пъти повече вода от палестинците.

В доклада Амнести добавя: „В някои селски общности палестинците са принудени да оцеляват дори с много по-малко от тези 70 литра, в някои случаи дори само с 20 литра на ден.“

В друго съобщение Амнести посочва, че за разлика от палестинците, “израелските заселници, които живеят в Западния бряг в нарушение на международното право, имат ферми, които са винаги поливани, буйни градини и препълнени с вода басейни.“

Това описание включва само една малка част от това, което Исус може да види във Витлеем днес. За съжаление, тази ситуация противоречи на неговите идеи за мир на земята и разбирателство между хората. На тези идеи не отговарят и ужасяващата ситуация в Ирак и Афганистан, както и на много други места. Очевидно много работа остава да бъде извършена преди мирът на земята и разбирателството между хората да се превърнат в реалност.
––––––––––––-
По случай Коледа палестинският журналист Saed Bannoura* си пожела:

Иска ми се духът на тази Коледа да накара световните лидери да спрат да лъжат, да не застават пред телевизионните камери и да казват една лъжа след друга.

Иска ми се президентът на САЩ Барак Обама, който се смята от много за символ на промяната и надеждата, да оправдае надеждите и каже истината.

Знам, че политиците и истината са две противоположности, и че все по-рядко те могат да бъдат от една и съща страна. Но все пак е Коледа – може би ние ще получим нашето чудо днес и световните лидери ще спрат да лъжат.

Christmas in Bethlehem. (Moamar Awad/MaanImages)

Ние всички знаем, Десетте божи заповеди и това, което трябва да правим или да не правим съгласно тях, но може би президентите и правителствените служители преди да встъпят в длъжност минават през промиване на мозъци за да лъжат своя народ и целият свят с хубава усмивка на лицата си.

Исус е роден във Витлеем, но Витлеем – мястото, където аз съм роден и живял до преди да се преместя в САЩ преди няколко години – не е свидетел на мир, а звездата, която овчарите последваха преди повече от 2000 години днес замира.

Витлеем е и мястото, където израелски войник под прикритие ме простреля пет пъти в гърдите и гърба и ме ритна няколко пъти, докато загубих съзнание. Това е мястото, където последните думи, които чух от насилника бяха: „След всичко, което направих, все още са живи!“
Предполагам, че дори сега, като живея с наранявания, които изискват от мен да използвам инвалидна количка, той е разочарован. Продължавам да живея така, в инвалидна количка, изпитвайки любов към моята страна и моя народ, търсейки истински мир.

Коледа наближава във Витлеем и навсякъде другаде по света, а това означава, че ще продължаваме да чуваме как световните лидери и политици лъжат пред камерите за пореден път.

Ще чуем приказки за мир и справедливост, но в Палестина ще продължи да властва окупацията.

„Блажени са миротворците, защото те ще се нарекат синове на Бога “ (Мат. 5:9). Лидерите не трябва да бъдат сред тези благослоени, защото те само твърдят, че са в търсене на мир, но в действителностгонят само политическите си цели и победа в следващия кръг на изборите.

Поради факта, че аз не вярвам, че има жив лидер по различен от гореописаните, аз искам да изпратя посланието си до обикновените хора, които живеят живота си, ден след ден, опитвайки се да свържат двата края.

Надеждата и промяната е във вас, а не в световните лидери. Вие сте солта на земята, вие имате силата да кажете на избраните от вас политици, че е крайно време да спрат да лъжат.

Кажете им, че ние не искаме още една коледна лъжа, ние искаме реална истина Коледа, дори не чудо, а само истината.

Нека нашето Коледно послание е послание за истински мир и истинска любов, послание за обичта, която Исус донесе на света, и мъдростта, за която той говори. Може би тогава мирът ще надделее, окупацията ще приключи и хората в тези земи ще могат да живеят заедно като равни.

*Saed Bannoura is a Palestinian journalist who helped create the International Middle East Media Center (IMEMC.org) in Bethlehem in the occupied West Bank, and currently works as the center’s Editor-in-Chief. Despite having been shot and paralyzed by Israeli special forces in 1991, Saed Bannoura has spent his adult life working for peace and justice through nonviolence.