Архиви

Израелски войници убиват невинен палестинец и раняват двамата му братя

източник на статията е израелската НПО БТселем:

Посреднощ на 27 март 2012, войници от силите за сигурност, облечени в цивилни дрехи, както и войници в унифрома, влизат в село Кафр Рамун, североизточно от Рамала, и стрелят по трима братя от семейство Шауахах: Акрам, на 36, Ануар, на 38, и Рашад, на 28. И тримата биват ранени, по всеки е стреляно повече от веднъж, след стрелбата те са откарани в болницата Шааре Зедек в Йерусалим, където са били приети в интензивното отделение. На 2 април 2012 Рашад Шауахах умира в болницата от своите рани.

Тримата братя и техните семейсва живеят в края на селото. Братята обясняват, че в последно време е имало много грабежи в селото, за това винаги един от тях е стоял на пост през ноща. На 27 март в 1:30 през ноща, Акрам се събудил, за да застане на пост. Той видял през прозореца двама мъже в цивилни дрехи на около 50 метра от дома им. Тогава събудил братята си Ануар и Рашад и тримата, предполагайки, че мъжете отвън са крадци, излезли на улицата и извикали непознатите мъже да спрат. Акрам е държал тояга, а Разхад и Ануар по един нож.

Когато братята се приближили на метри от мъжете и изискали от тях да се идентифицират, един от непознатите извадил оръжие и стрелял към Ануар, олучвайки го във врата. Според показанията дадени за Б’Целем, тогава и другият мъж извадил оръжие. В отговор братята се опитали да нападнат двамата мъже, но те отвърнали с още изстрели, които ранили Акрам и Рашад в стомаха.

В този мен, доколкото е известно на Б’Целем, униформени израелски войници дошли от югоизток. Рашад и Ануар вече лежали на земята, а Акрам, който все още бил прав, описва случилото се така:

В този момент видях група войници да се приближават – идваха от посока дома на Абу Юсеф, и викаха: ‘Стоп, стоп.’ Почуствах облекчение, защото смятах, че армията ще спре и задържи въоръжените мъже. Тогава войниците дойдоха до нас и един от тях ми каза да спра, сочейки ме с пистолет. Разбира се, че не помръднах и вече държах ръцете си изправени, за да покажа, че не съм опасен. Тогава им казах: ‘Крадците стреляха по нас, ранен съм в стомаха, ранен съм’. Понижих ръка, исках да вдигна тениската ми, за да видят, че съм ранен, но тогава войникът стреля към мен и ме улучи с третия куршум отдясно в стомаха. Тогава паднах на земята.

Акрам заяви пред Б’Целем, че след това същият войник го е доближил, проклел го е, изритал го е в крака и е стъпил върху главата му. Акрам също дава показания, че друг войник е стрелял няколко пъти към брат му Рашад, докато Рашад е лежал на земята. Когато войниците спрели да стрелят, на братята е била оказана първа помощ от военния медик, а след това са били откарани с военна кола до линейка, която пък ги е откарала до болницата в Йерусалим.

Рашад със съпругата и дъщеря им


На 2 април 2012 Рашад Шауаха умира от своите рани в болницата. В медицинския доклад се казва, че е имал пет огнестрелни рани в корема, както и една в лявата ръка. Рашад е бил опериран няколко пъти, но сътоянието му се е влошило и той е починал.

Според медицинские документи, Ануар Шауахах е бил ранен с куршум, който е преминал през врата му и е излязъл от лявата страна на гърба. Той е бил изписан на 8 април. Третият брат Акрам е бил ранен от четири изстрела в корема и е бил изписан на 6 април 2012 след престой в операционното отделение.

Резултатите от проведенето разследване водят до повишена загриженост от страна на Б’Целем по отношение на поведението на войниците и армията в този инцидент. Oт показанията, дадени пред Б’Целем, става ясно, че братята са нямали и представа, че пред тях стоят войници в цивилни дрехи И поради това са предполагали, че мъжете са крадци, именно заради това са излезли навън въоръжени с ножови и щикове. Разследването още показва, че двамата войници в цивилни дрехи са игнорирали запитванията на братята за идентификация, а вместо това директно са извадили оръжие. Дори ако животът на войниците е бил под риск, щом братята са ги видели, те е трябвало да идентифицират себе си и да предупредят палестинците преди да стрелят. В допълнение, показанията и медицинските доклади сочат, че двамата войници под прикритие не са се целили в долната част на телата на братята, а в горната половина.

Резултатите от разследването също така показват, че униформените войници, които са пристигнали след започването на стрелбата, също са стреляли по Акрам и Рашад, въпреки, че двамата мъже вече са били ранени, а Рашад е и лежал на земята. Няма оправдание за такава стрелба.

Говорителят на израелската армия не е споделил подробности по инцидента досега. Медиите само съобщават бегло, че е започнало разследване и че резултатите от него ще бъдат предадени на Military Advocate General Corps. В първоначално съобщение на военното радио от 27 март 2012 се твърди, че терористи са нападнали и намушкали израелски войник по време на военна операция. Тази версия на случилото се не може да бъде вярна след като двамата останали живи брая са били изписани от болницата без към тях да бъдат отправени обвинения за каквото и да е престъпление или атака.

Реклами

Документалният филм “Голямата кражба на книги“

На 15 май палестинците отбелязват тяхната Накба (Катастрофа). Обикновено този ден се свързва с физическата загуба – загуба на дом, собственост, препитание.
Провокирана от документален филм, който гледах вчера, ми се иска днес да припомя за един често забравян аспект от щетите на Накбата – културната загуба.

Преди Катастрофата да разпръсне палестинския елит из целия свят, градове като Ерусалим, Хайфа и Яфа са били ядрото на културната и политическа дейност. Добре образования елит е публикувал вестници, списания, книги, поетичните и интелектуалните клубове процъфтявали, а кафенета са били места за обсъждане на важни въпроси. Всичко това рязко се е променило през 1948 г. и сега е почти напълно забравена глава от палестинската културна история.

В статия от ноемрви 2010 година представих проекта The Great Book Robbery, в който група палестински и израелски интелектуалци и хора на изкуството се опитват да разкрият скрита досега глава от историята на палестинската Катастрофа, а именно систематичната кражба на повече от 60 000 палестински книги. Повече може да прочетете в самата статия.
Преди броени дни бе и официалната премиера на документалния филм към проекта. Той вече може да бъде гледан и онлайн от всички интернет потребители.

Автор на филма е Бени Брунер, холандски и израелски гражданин. Ето какво той казва за проекта:

„Taзи история е наистина значителна, тук става дума не само за кражбата на 60 000 книги, но за разрушаването на една култура. Това е истинското последствие от случилото се, това е нещо важно и е нужно да се говори за него. И ако е възможно, трябва да се положат усилия за спасяването на изгубената култура, разрушена през 1948 година.“

Като първа стъпка към спасяване на изгубената култура ви предлагам да се запознаете с нея, като гледате филма. Обещавам, че няма да съжалявате:

Гладни за свобода и справедливост

Двама палестински затворници, Билал Диаб и Таел Халахлах, гладуват в знак на протест вече повече от 70 дни (или по-точно казано от 1 март 2012 насам). Над 1500 други палестински затворници се включиха в тяхната гладна стачка няколко седмици по-късно – на 17 април.
Едно от основните искания на затворниците е да бъде спряна практиката на административно задържане. В своя публикация до медиите израелската неправителствена огранизация Бтселем описва административното задържане в израелските затвори по следния начин:

„Задържане без съдебно дело, с цел да бъде спрян даден човек от извършването на действие, което би могло да навреди на обществената сигурност … административното задържане не цели да накаже някого за вече извършено действие, а да предотврати възможна бъдеща опасност.“

Бтселем определя прилагания от Израел метод за незаконен, защото:

„на задържаните не се казват причините за тяхното задържане или обвиненията срещу тях. Въпреки, че те биват изправени пред съдия, доказателствата срещу тях остават в тайна и не са показани нито на тях, нито на адвокатите им. Тъй като обвиняемите нямат достъп до доказателствата, те не могат и да ги оборят.
Задържаните също така не знаят кога ще бъдат освободени. Въпреки че максималният срок за административно задържане е шест месеца, то може да бъде подновявано безкрайно много пъти.“

В статията още се пояснява:

„През годините Израел е задържал под административен арест хиляди палестинци за период от няколко месеца до няколко години… По време на Втората интифада над 1000 палестинци са били държани като административни затворници едновременно.
Според международното право административното задържане е допустимо само в крайни случаи, само когато всички други средства за предовратяване на дадена опасност са неприложими.“

Диаб, на 27-годишна възраст, който е от село Кафр Рай, близо до Дженин, е в административно задържане от 8 месеца въз основа на твърдението, че той е член в организацията Ислямски джихад. Халахлах, на 34, който е от Хирсан, село близо до Хеброн, е в административно задържане от юни 2010 г.насам, отново заради предполагаем активизъм в Ислямски джихад. Диаб и Халахлах са започнали своята гладна стачка на 1 март 2012 г. в знак на протест на подновяването на административното им задържане. До вчера те бяха хоспитализирани в израелска болница. Лекари от организацията Физици за чевешките права Израел (PHR – Physicians For Human Rights) са поискали да ги посетят и прегледат. Но до момента това не им е било позволено. В изявление до медиите днес те съобщават, че са шокирани да разберат, че

вчера, на 72-рия ден от своята гладна стачка, Диаб е бил преместен обратно в клиниката на затвора. Вчера бе денят, в който Международният комитет на Червения кръст издаде съобщение до пресата, в което призовава Израел да прехвърли и други затворници, намиращи се на гладна стачка, в болница.“

Вместо това, те са върнали Диаб в затвора. Организацията на израелските лекари също така допълва:

Клиниката към затвора не е достатъчна за професионалното лечение на човек в гладна стачка. За да може да бъде спасен при изпадане в критично състояние, той трябва да бъде хоспитализиран.

Брой административни затворници през годините. Източник: Бтселем

Според данни на БТселем в момента 308 палестинци са под административно задържане, като 31 процента са с този статус вече от период от шест месеца до една година, 34 процента – от една до две години.
Израелската организация призовава Израел да освободи затворниците или да ги съди в честен процес и припомня, че повечето задържани се намират в Израел, което е в нарушение на международните закони, а посещенията на техните семейства са или ограничени, или напълно невъзможни.

Не мога да не цитирам американския специален докладчик на ООН по въпроса за спазването на човешките права на палестинците и професор по международно право в университета в Принстън Ричард Фалк (който междудругото е евреин, или както ционистите предпочитат да наричат хора със съвест като него – „самомразещ се евреин“). Той започва своята статия „The Massive Palestinian Hunger Strike: Traveling below the Western Radar“ с думите:

Някой би ли се съмнявал, че ако имаше гладна стачка с участието на повече от 1500 затворници, в която и да е друга страна по света, само не и в Палестина, западните медии нямаше да бъдат обсебени от случващото се? Щяха да говорят за това всеки ден, да показват случващото се от всички ъгли, включително и да отбелязват тежките последствия, които толкова дълго продължаващо гладуване може да има върху физическото състояние на протестиращите, щяхме да гледаме и слушаме мненията на уважавани доктори и активисти от организации за спазването на човешктие права….
Въпреки драмитичния развой на събитята, до днес реакциите на западните правителства и медии, както и дори на ООН, са доста оскъдни…“

Ето и снимки от протести в подкрепа на задържаните гладуващи палестинци:

Палестински християни и мюсюлмани се молят заедно по време на специална служба в доминиканския манастир Сент-Етиен в Ерусалим в солидарност с хилядите палестински затворници, които са на гладна стачка, 8 май, 2012 г.

Палестинско християнско момиче, облечено с тениска със снимката на баща ѝ, Рами Фадайел, който е политически затворник и е на гладна стачка в продължение на повече от 22 дни

Самира Халаби държи свещи и снимката на своите четирима сина, които са държани в израелски затвор, по време на специална служба в манастира Сен Етиен в Ерусалим

Ние трябва да се върнем или историята на Икрит

Фида Джирис е палестинска писателка и автор на книгата Our Small Life (издадена 2011 г), колекция от кратки разкази на арабски, описващи живота в селищата в Галилея. Това е нейна статия, публикувана първоначално в This Week in Palestine:

„Не искам да бъркам в старите ми рани…“, каза Махер Дауд, потомък на бежанци от Иркит, докато карахме към мястото, където някога се е намирало селото на родителите му. Аз се извиних, защото ми бе ясно колко тежко за него бе това посещение.

Иркит е едно от 350-те палестински села, които са били напълно разрушени и етнически прочистени от Израел през 1948 г., на жителите от селото е забранено да се върнат в домовете, вместо това, те са били превърнати в рамките на една нощ във вътрешни бежанци в собствената си страна.

Махер, 43, е омъжен за братовчедка ми Нижад, като те живеят в Мииля (Mi’ilya), село в Галилея. Те редовно пътуват с кола до Икрит, чиято църква е всичко, което днес е останало от селото, за да участват в религиозни чествания по Коледа и Великден, както и за да посетят мъртви роднини в гробището на Икрит. Поводът за посещението ни този път е мрачен: Майката на Махер почина преди две години, а ние сме тук, за да посетим гроба ѝ по случай Разпети петък, както е обичаят сред палестинските християни.

Пътуването с кола до Икрит отнема само двадесет минути от моето село, Фасута (Fassouta). И двете се намират в Галилея: на север от историческа Палестина, на няколко километра от ливанската граница. По време на „Войната за независимост“ на Израел през 1948 г., или на Накба (Катастрофа), както наричат този период от историята палестинците, жителите на Окрит и Бирам, съседно на Икрит село, са били прогонени от домовете им поради “съобръжения за сигурност,“ предполага, че за да може Израел да защити своята северната граница. Жителите на Икрит са били превозени с автобуси до село Рама, двадесет километра на юг в Галилея, както им е било казано, че това ще бъде само за няколко седмици, докато ситуацията със сигурността се успокои, след това те щели да може да се върнат. Но те никога не са се върнали.

На Бъдни вечер през 1950 г. израелската армия взривява всичките къщи в Иркит, своевременен „коледен подарък“, целящ да изгони всички християнски жители на селото. Баща ми, момче на 12 по това време, е видял дима, който се е издигал над селото в далечината, и бързо съобщил на Тумех, един мъж от Иркит, който също е бил намерил убежище във Фасута. Очите на Тумех се напълнили със сълзи.

През 1951 г. израелският Върховен съд постановява, че на селяните трябва да бъде позволено да се върнат „стига да не е издаден извънреден указ“ срещу това. Правителството реагира бързо и издава такова постановление срещу евакуираните от Иркит палестинци. През 1953 г. взривяват къщите на Бирам, оставяйки само църквите на двете села неразрушени. Две години по-късно кражбата е завършена: землището на двете села – около 16 000 дунама (4000 дка) в Икрит и 12 000 дунама (3000 декара) в Бирама, е отчуждено за създаване на еврейски селища, които са там и днес: Дори Менахем, Шломи и Щула.

Бях чела за това преди, как Израел хладнокръвно и безмилостно е унищожил около 350 палестински села и прогонил близо 700 000 палестинци по време на Накба. Бях посетила вече друго такова село, Сухмата, така че бях подготвена за това, което очаквах да видя. Но това не намали моето вълнение, когато братовчедка ми прошепна: „Ето го. Селото започва тук.“

„Селото“, за което тя говореше, че „започва“ всъщност представляваше малка купчина развалини край пътя. Махер побърза да отбележи църквата на върха на хълма в далечината. „Това е Икрит“, каза той.

Табела, сочеща къде се е намирал разрушения дом на семейство от Икрит.

Почуствах същото разбиващо неверие, което изпитах, когато един стар роднина ми посочи хълм, покрит с дървета, и ми каза: „Ето го. Това е Сухмата.“

Действителносъъа е напълно сюрреалистична: всичко, което виждате са храсти и дървета, гъста зеленина, която е характерна за пустинята на Галилея. Малки купчини с отломки, разпръснати наоколо са само малка причина да смятате, че тези, които са ви довели тук, не са умопомрачени или халюциниращи.

Докато изкачвахме криволичещия път с колата на Махер, аз забелязвам купчини прясни развалини от страни. Той ми обясни: Read the rest of this entry

Кампанията „Добре дошъл в Палестина“ за втора поредна година

За втора поредна година палестински активисти организираха кампанията „Добре дошли в Палестина“. Миналата година публикувах статия на един организаторите, Сам Бахур, в която той описва целта и същността на кампанията:

Повече от 300 международни активисти плануват да кацнат на летището в Тел Авив на 8-ми юли 2011 по покана на 30 палестински граждански организации, които провеждат инициативата “Добре дошли в Палестина” (“Welcome to Palestine”).

При пристигането си на летище Бен Гурион, поканените гости, всички идващи от страни, които имат дипломатически отношения с Израел, няма да скрият своето намерение да посетят Палестинските територии. Тази мирна инициатива, цунами от гражданско неподчинение идва само след като израелските ограничения на движение и достъп до и от Палестина за палестинци и чужденци изчерпаха всички други установени канали, които са в съответствие с международното право и вътрешните закони.

Да припомня, че няма друг начин да влезеш в палестинските територии в Западния бряг и Източен Ерусалим, които са под военна израелска окупация, освен ако не минеш през контролирани от Израел места като летище Бен Гурион или някой от израелските пристанища или гранични пунктове по земя.

След като Израел не промени тази своя политика на изолация на окупираното население, на 15 април 2012 активисти от цял свят се насочиха към летище Бен Гурион, за да участват в „Добре дошли в Палестина“. Голяма част от тях бяха спрени още преди да се качат на самолета за Тел Авив, а повечето от тези, които успяха да стигнат до летището бяха арестувани. Арестувани бяха и израелските активисти, които ги чакаха, за да ги посрещнат на летището.

Израелска активистка бива арестувана при опита си да посрещне международните гости-участници в кампанията. Снимка: UPI/Debbie Hill

За повече подробности, може да посетите официалната страница на кампанията http://welcometopalestine.info/, да прочетете статията от блога на една българка, която е била доброволка в Западния бряг или да видите репортажа на The Real News Network:

Междувременно ми се иска да споделя част от един доста ироничен анализ на израелския колумнист в The Jerusalem Post, Гершон Баскин:

Толкова усилия, за да бъдат спрени група идеалисти, про-палестински активисти, които искат да влязат в „единствената демокрация в Близкия изток.“ Какъв успех.

Ако аз бях участник в тази кампания, сега щях да се смея истерично.

Вижте тези израелци, те изпратиха Read the rest of this entry

Зад маската на законността: Декларирането на частна земя за държавна

Източник на статията: Бтселем, Март 2012:

След решение на Върховния съд от 1979 година, което забранява присвояването на частна палестинска земя с цел строеж на еврейски поселения, заселническата индустрия използва само държавна земя.

Въпреки това, земята записана в държавните регистри като собственост на правителството преди Израел да окупира Западния бряг през 1967 година е била 527 000 дунама или 9 процента от Западния бряг, изключвайки Източен Ерусалим. По-голямата част от държавните земи са били в долината на река Йордан, a в централния планински регион е нямало регистрирана почти никаква държавна земя.

След решението на Върховния съд от 1979 година, в съответствие със своята заселническа политика, Израел е декларирал повече от 900 000 дунама за държавна земя. През всички тези години Бтселем и други хуманитарни организации са критикували тази политика на Израел, както на процедурални основи (на палестинците често е отказвано правото ефективно да обжалват присвояването на тяхна земя), така и защото тази политика е в нарушение на международните закони, които забраняват окупиращата сила да извършва трайни промени и трансферира своето население в окупираните територии.

източник: http://www.a-w-i-p.com

В свой нов доклад Бтселем се опитва да анализира политиката на деклариране на земи за държавни от гледната точка на местните поземлени закони, най-важен от които е Османският кодекс за земите от 1858 година. Докладът предоставя подробен анализ на кодекса от 1858 година, както и на османските, бритaнските и йорданските закони, които са били добавени към него.

Анализът показва, че прилагането на израелската политика за деклариране на държавна земя е незаконнo, тъй като определя земи за държавни, дори когато те са частна палестинска собственост.

Политиката е прилагана най-вече върху т.нар. мири земи, които представляват земитe в радиус от 2,5 км от застроените площи на дадено населено място към 1858 година, независимо дали земята е била култивирана или не. Пасбищата също биват одържавявани. Докладът “Зад маската на законността” показва, че политиката на Израел нарушава местните поземлени закони по три основни начина:

1) Според член 78 от османския кодекс, фермер, който култивира мири земи в рамките на десет години получава правото на собственост върху тях. В закона обаче не е дефинирано за какъв вид култивиране става дума. Това обаче е от важно занчение за централния планински район в Западния бряг, който е най-вече скалист, само малка част от земите са обработваеми.

Върховният съд по време на Бритaнския мандат отсъжда, че в скалистите учаcтъци, култивиранeто на отделни парчета земя, разпръснати между невъзможни за обработване скалисти земи, дава право за придобиване на собственост върху целия парцел. Това пояснение на закона се е прилагало в Западния бряг и в периода на йорданско управление.

След окупирането на земите, Израел прилага различно и доста по-строго тълкуване: човек, който тъврди, че има права на собственост върху скалисти земи, трябва да докаже, че култивира поне 50 процента от целия парцел. Ако култивираната земя е по-малко от 50 процента, целият парцел е обявяван за държавна земя, оставяйки фермерът без никакви права. По този начин Израел одържевява земя, която според местните закони е частна палестинска собственост.

2) Върховният съд по време на Бритaнския мандат отсъжда, че фермер, който е култивирал мири земи за повече от 10 години и след това е спрял да ги засажда не губи правото на собственост, което вече е получил, дори ако не ги е регистрирал на свое име в държавния регистър. Това тълкуване на закона се е прилагало в Западния бряг и в периода на йорданско управление.

След окупирането на земите пез 1967 година Израел интерпретира законa по коренно различен начин – неригистрираната мири земя, която е било култивирано 10 или повече години, но след това в даден момент грижите за нея са спрели, е била обявявана за държавна земя. По този начин Израел декларира големи парцели земя за държавна собственост, въпреки че според местните закони, та са частна палестинска собственост.

3) Според османския кодекс от 1858 година, т.нар. metruka земя може да бъде два вида обществена земя: земя, която служи на нуждите на цялото население (например пътища), но и е замя, която служи на определена група хора, например пасбище, което дадено село използва в продължение на много години. Върховният съд по време на Бритaнския мандат отсъжда, че за да добият пълни права върху земите, жителите на дадено селище трябва само да докажат, че са използвали земята в продължение на години с цел пасене на животни.

Израел обаче отрича това право на собственост на палестинските общности върху общинските пасбища. Точно обратното, в много случаи одържевяването от страна на Израел се основава на твърдението, че земите не са култивирани, а са били използвани само за пасене. Правителствено проучване от 1976 година показва, че в Западния бряг по това време е имало 3,6 милиона дунама пасбища, два милиона, от които (или около 35 процента от територията на Западния бряг) са били негодни за култивиране. Без съмнение, голяма част от тези земи са metruka земи и принадлежат на палестинските общности. Обявяването на тези земи за държавни и използването им за построяване на поселения е в нарушение на местните закони.

В допълнение към теоритичния анализ на местните закони за земите, докладът съдържа и сравнение върху големината на земи в района около Рамала, които са били държавни по време на йорданското управление, с обявените от Израел за държавни земи днес. Проучването показва големи разлики.

Например, по време на йорданското управление половината земя, принадлежaща към село Еин Киния бива записана в регистрите, като само един дунам от регистрираната земя е обявен за държавна собственост. За сравнение, съседното село Ал Дяния не успява да бъде регистрирано по време на йорданското управление, за това Израел обявява 34 процента от земята за държавна собственост и построява върху нея поселенията Долев и Талмон.

В село Кафр Акаб, което се намира южно от Рамала по време на йорданското упавление 3 240 дунама земя са били регистрирани, само 2,4 от тях (или 0,1 процента) са орпеделени за държавна земя. От земите на селото, които не са били регистрирани по това време (2 250 дунама), биват опеделени по-късно от Израел за държавна земя цели 1 415 дунама (или 63 процента). Тези земи са използвани за построяването на заселническото селище Кохав Яаков.

Тези данни, както и други факти и таблици, включени в доклада показват, че декларирането на земи за държавни от страна на Израел е доста различно от това на Бритaнския мандате и Йордания. Фактите също така подкрепят заключението, че значителен процент от земите, които Израел е декларирал за държавна собcтвeност са всъщност частна палестинска собственост. Те са били отнети от техните собственици чрез манипулиране на законите и в нарушение на местните и международните закони.

През очите на децата

източник – Bethlehem Blogger – британско момиче, което разказва за своите преживявания и мисли по време на престоя ѝ във Витлеем:

Късно вечер миналото лято, когато се прибирах от бежанския лагер Дейшех, бях спряна при преминаването през временен чекпойнт (това са блокади по пътя, които биват поставяни неочаквано за няколко дни или дори за няколко часа, за разлика от постоянните контроло-пропускателни пунктове). Съблякох якето ми, за да могат да претърсят джобовете ми. Все пак това е нещо нормално тук. Единственото необичайно нещо беше възрастта на “войниците”. Най-голямата от тях беше на девет години. Малко момиче, което живее близо до дома ми.

“Обувките!” ми каза тя заповеднически, имитирайки местните израелски войници. Беше окачила дълга дървена тояга около тялото си, която заместваше пушка. Тя “скенира“ обувките ми, а след това ми заповяда “Лични документи!” За мой ужас, не носех личната ми карта с мен. Стоях и чаках да решат какво ще правят с мен – дали просто ще ми забранят да мина през блокадата или ще решат да ме разпитат преди това? Дали ще ме арестуват? На края, тъй като имах голяма нужда да ида до тоалетната, подкупих окупационната армия като им предложих смачкан пакет с бисквити. Те приеха подкупа щастливи. След като се върнах от тоалетната, прекарах забавна вечер с децата, играейки на криеница и гоненица.

Когато на следващия ден споменах за тази случка пред моя колега Тойне, той се засмя: “О, спомням си, че и моите деца са играли тази игра. Яра поставяше крака си като бариера пред вратата, а Мари и аз не можехме да минем, докато не отговорим на въпросите й и покажем нашите документи. Съгласявахме се да бъдем част от тази игра, защото по някакъв начин това й помагаше. Караше я да се чуства по-добре.”

Когато е била на девет години, Яра е била принудена да съблече пред всички на един контролен пункт. Жена войник я е издърпала на страна и й е заповядала да съблече якето и панталоните. Имало е стотици хора по това време на пункта; Яра е била изложена на погледите на всички тях. Много от тях помолили войника да претърси Яра в някое от закритите помещения, само не и на опашката пред всички чакащи. Тя обаче отказала. Яра се е съблякла треперейки и застанала пред всички по бельо. Жената войник посочила към тъжната малка купчина дрехи на земята със своя автомат. “Ок. Може да минеш.” Само дето преминаването не е толкова лесно – следват още опашки, още въпроси, биометричен скенер, болка и страх наоколо. Вкъщи Яра блокирала вратата и викала към родителите си: “Не може да преминете. Документите ви не са наред!”

Войник е принудило дете да се съблече по пътя за училище (Хеброн - 2005)

Скоро след този инцидент Яра е участвала във видео проект към нашата група. Всички участници са била на възраст между осем и дванайсет. Сами са написали сценария и нарисували анимацията. Научили са ги как да използват видео камерата, била им е дадена само една инструкция: “Нарисувайте това, за което мечтаете.” Използвайки ‘Уарда’ като основа (арабска традиционна народна приказка) Яра и останалите деца са създали следната анимация:

Надявам се някой ден да може да осъществим този проект и в бежанския лагер Дейшех. Когато отида там често виждам деца, които се крият, играейки своя вариант на криеница – криене от армията. Моят приятел Таха, който сериозно се занимава със задачата да развие културнитe и учебни програми за деца в лагера, веднъж ми каза с чувство на безсилие: “Ако им дадем малко пари, за да си купят играчки, първото, което избират не е нито футболна топка, нито плюшено мече, а пластмасов пистолет.”

Подобно на игрите на всички деца по света, тези на децата от лагера са повлияни от случващото се около тях. Това, което виждат оказва влияние дори върху тяхното въобръжение. За децата от лагера, фантазията включва победи над армията. Съмнявам се, че има деца в лагера, които поне веднъж да не са били събудени посред нощ, за да видят войници в спалнята им. Аз, като възрастен човек, дори когато съм напълно облечена, не се чуствам комфортно при срещата ми с израелските войници, какво ли остава за единадесетгодишно дете, облечено в пижама с образа на Снупи.

Креативните терапии са определени за добър начин за помощ на деца, които живеят в такива тежки условия. Children of Amal подкрепя палестински деца-бежанци чрез музика. Проблемите, които децата имат и възможностите, които музиката им предлага, за да се справят с тях (амал на арабски означава надежда) са документирани в серия от кратки доклади на страницата на проекта:

Анас се страхува много, когато войниците идват в лагера. Той плаче и трепери, когато ги види. Често се напикава в леглото. Не може да спи сам. Няма приятели заради своето поведение…Анас се чуства добре, когато пее в хор, както и харесва музикалните игри. Той харесва и уроците по пеене. Анас казва, че се забавлява и е намерил приятели по време на курса, с които си играе в училище и на улицата.

Кусай страда от кошмари и вика на сън. Играе ”игри”, в които войници стрелят по хора, които стават “мъченици”. Кусай се страхува много от войниците… Чуствал се е нервен, когато за пръв път е участвал в терапията, но бързо е намерил нови приятели и с удоволствие е идвал и след това. Би искал да може да идва всеки ден.…Кусай е бил много ентусиазиран и е пеел научените песни след това вкъщи.

Аиша не е можела да се сприятелява с другите деца, вместо това е била по-щастлива в компанията на майка си. Когато войниците са идвали, тя е треперела от страх и се е опитвала да се скрие в тоалетната. Имала е кошмари с участието на войниците… Домът на съседите е бил бомбардиран и част от прозореца е паднал в стайта на Аиша…Аиша има голям прогрес и е станала по-уверена. Тя днес учи вкъщи с помоща на сестра си и се труди усърдно, за да преодолее проблемите с ученето. За първи път има приятели извън вкъщи. Според майка й, Аиша е напреднала много благодарение на курса, тя е благодарна, че дъщеря й е имала възможноста да участва. Кошмарите са намалели и Аиша е по-активна.

Понякога ми е трудно да се справя с реакцията на привържениците на Израел, когато става дума за проблемите, през които тези деца минават в следствие на израелската политика: “Наистина е жалко, че родителите им ги учат да мразят евреите” е един от честите отговори, които получавам, заедно със “може би ако палестинците спрат да използват децата си като човешки щит, за да предпазват терористите, няма да бъдат в тази ситуация.” Когато деца хвърлят камъни по израелские военни джипове или играят на войници, това се приема за доказателство, че те са възпитатавани да бъдат анти-семити – сякаш деца, които живеят по този начин нямат друга причина да мразят армията.

Когато децата отиват на училище в Хеброн, те трябва да минат през войниците. Много от тях не разбират кои са тези войници и защо са там. Преди няколко години директорът на училище в Хеброн е довел израелска еврейска двойка, за да им покаже, че има израелци, които не искат да ги наранят, а да им помогнат. Дискусията е протичала добре, докато малко момиче не казало: “Но вие не може да бъдете израелци! Къде са ви израелските дрехи?”
Тя е имало предвид военните унофроми и облеклото на заселниците. Това за нея бил образът на израелците, не защото родителите й са я научили така, а защото това е видяла сама.

Понякога, когато съм с деца на някой от контролните пунктове, се опитвам да накарам войниците да ми кажат своето първо име. Искам децата да могат да ги нарекат по име, за да не бъдат само униформа с пушка. Обикновено ми казват “Съжаляваме, но не е позволено.” Така че войниците остават безименни. Те са само хора, които могат да те арестуват или да те принудят да чакаш, или дори да те убият. Хората, които защиват израелската политика (“Синът ми Уди е в армията сега, служи близо до Налбус, но той никога не би…”) очевидно не виждат войниците по този начин. Не мисля, че те се замислят как една такава безименна фигура със заплашително оръжие се приема от децата. За тях той не е Уди, който обича да играе футбол или свири на пиано: той е мъжът с пушка и те не знаят какво ще стори с тях, тях ги е страх.

Когато обръщам внимание към нарушенията, на които палестинските деца са жертва всеки ден – принудени да се събличат, да бъдат арестувани или да не могат да идат на училище, защото пътят е блокиран – отговорът винаги съдържа свещената дума сигурност. Как не зная, че родителите им ги учат да бъдат терористи? Гледам към Яра и филмът, който тя и нейните приятели са направили след като стената ги е разделила от техните роднини и се чудя дали някой израелец се е почуствал по-сигурен от това, че едно дете, което е искало да посети роднини, които рядко може да види, е било накарано да се съблече пред стотици хора, докато млада жена е била насочила оръжие към него. Тогава се сещам за ужасните обидни думи на Голда Меир: “Ще постигнем мир с арабите, когато те се научат да обичат децата си повече, отколкото мразят нас.”
Един от най-ефективните начини да дехуманизираш един народ е като се опиташ да го представиш като народ с недостатъчно любов. Чудя се дали някога някой е казал на Меир: “Ще постигнете мир с този народ, само когато се научите да приемате тези деца за деца, а не за потенциални терористи или “демографкса заплаха”.

Апартейд

Ран Грийнщайн

Статията е превод на част от публикацията Israel/Palestine and the Apartheid Analogy: Critics, Apologists and Strategic Lessons на еврейския професор от Южна Африка Ран Грийнщайн:

“През последните години все повече се обсъжда силната прилика между израелската система на политически и военен контрол и апартейдната система, позната от Южна Африка. Движения и активисти, които са против окупацията, започнала през 1967 година, често говорят за тези прилики, докато официалните израелски лица и говорители постоянно ги отхвърлят. За съжаление много малко научни трудове анализират този въпрос по нужния начин.

Преди да се занимаем с анализа на тази тема, без да изпадаме в обичайната концептуална и политическа “бъркотия”, която проваля градивния дебат, е нужно да изясним три важни точки:

1. Нужно е да обсъдим за кой Израел става дума: Израел, който съществува днес – с граници от Средиземно море до река Йордан, или Израел, който съществуваше преди 1967 година в рамките на Зелената линия?

Става дума за държавата Израел, която включва всички жители в рамките на Зелената линия, или тази, включваща и онези отвъд нея? Израел по начина, по който се дефинира сама, или Израел, по начина, по който е призната от международната общност?

Но кое определение на Израел е законно съгласно международното право? Дали палестинските територии, окупирани през 1967, са част от Израел или не?

Кои граници (географски, политически, идеологически и морални) са релевантни за нашата дискусия? Как те затрудняват правилното разбиране на същността на този режим и отношението между различните групи от населението, което живее там?

Всяка от тези дефиниции би довела до различни заключения при анализа на аналогията с апартейд режима. В тази връзка може би най-важният въпрос е каква е връзката между трите компонента: ‘в границите на Израел’ (тези от преди 1967 година), ‘Велик Израел’ (отвъд границите от преди 1967) и ‘Велика Палестина’ (по-скоро демографско, отколкото географско понятие, отнасящо се до всички араби, които произхождат от Палестина в периода преди 1948 година).

2. Трябва да направим разлика между историческия апартейд (система, която се наблюдава в Южна Африка между 1948 и 1994 година) и общото понятие за апартейд, с което се обозначава всяка потискаща система, която дава различни социални и политически права в зависимост от произхода на дадено население (включително на расова основа, но не и задължително). Може да се каже, че Израел практикува апертейд в общия смисъл на това понятие чрез отричане на права и дискриминация на базата на произход.

3. Нужно е да се направи разграничение между степента на сходство на южноафриканските закони, структури и практики и техните израелски еквиваленти, както и последвалите стратегии за политическа промяна. Дори ако заключим, че има голяма степен на структурна прилика между двете държави, то това не означва, че може да приложим в Израел политическите стратегии, които са имали успех в Южна Африка. Нито ще ни каже много за посоката, в която израелската система на контрол се е насочила. За да постигнем това, ние първо трябва да проведем конкретен анализ на израелското и палестинското общество, техните местни и международни пристрастия, подкрепа, уязвимости и така нататък.

Но какво е апартейд?

Според международната конвенция за предотвратяване и наказание на престъплението апартейд, приета от Генералната асамблея на ООН през ноември 1973 година апартейд е „престъпление срещу човечеството” и нарушение на международното право.

Апартейд означава „подобни политики и практики на расово разделение и сегрегация, които са били провеждани в Южна Африка, извършени с цел да остановят и запазят доминирането на една расова група над друга расова група и системно да ги потискат“. Това включва законови и други мерки, които целят „да попречат на дадена група да участва в политическия, социален, икономически и културен живот в страната, както и умишленото създаване на условия, които да попречат на пълното развитие на тези групи, най-вече като се отказват на представителите на дадена група основни човешки права и свободи, сред които правото на работа, правото на синдикали, правото на образованине, правото да напуснат и да се върнат в своята страна, правото на националност, правото на свободно движение и пребиваване, правото на изразяване на мнение, правото на свобода за мирно събиране и сдружения“.

В допълнение се включват и мерки, които целят „да разделят населението на расова основа като създават отделни резервати и гета за членовете на дадена расова група или групи, като и не позволяват смесни бракове между отделните групи, отчуждаването на поземлен имот, принадлежащ към друга расова група или групи, или на нейни членове“.

Това не е пълен списък и не всички практики, които са част от него, трябва да присъстват едновременно, за да се квалифицира дадена система като апартейд. Една точка, която се откроява тук е понятието раса: Ако се придържаме към общата дефиниция на раса (с посочване на общ биологичен произход, който обикновено се свързва с прилики във външния вид, предимно цвета на кожата), то този термин е неприложим в случая с Израел. Определението очевидно не е релевантно за отношенията между израелските евреи и палестинските араби. И двете групи са расово разнообразни и не могат да бъдат разграничени въз основа на външния вид.

Но терминът раса – точно като термина апартейд, може да се приложи и с по-широко значение. Международната конвенция за премахване на всички форми на расова дискриминация, приета от Общото събрание на ООН през декември 1965 г. орпеделя термина „расова дискриминация“ за “всяко различие, изключване, ограничение или предпочитание на основата на раса, цвят на кожата, произход, националност или етнически произход, което има за цел или резултат да унищожи или наруши признаването, ползването или упражняването на равни човешки права и основни свободи в политическата, икономическата, социалната, културната или всяка друга област на обществения живот.“

Тъй че, ако поставим заедно двете определения (за апартейд и раса) в крайна сметка определението за апартейд е, че това е набор от политики и практики, свързани с дискриминация и юридическа, политическа и социална маргинализация въз основа на раса, национален или етнически произход.“

Има ли апартейд в Израел?

След задълбочен анализ (който може да прочетете в пълната публикация на Ран Грийнщайн), авторът заключава, че “не е възможно да разглеждаме Израел, изолирано от окупираните територии, тъй като те са ефиктивно контролирани от Израел и поради това са важна част от всеки политически анализ.“

Един от аргументите на защитниците на Израел винаги е бил, че в Израел има еврейско мнозинство и то има правото да решава как да се живее в даденото общество. Ако мнозинството иска да се ограничи имиграцията и даването на гражданство на неевреите, то това е право на мнозинството. Но както Ран Грийнщайн отбелязва:

“От това твърдение липсват няколко неудобни факти. Например, евреите са станали мнозинство в страната само чрез етническо прочистване през и около 1948 г. Всъщност много преди резолюцията на ООН за разделяне от 1947 г., ционисткото движение е било създало все по-разширяваща се зона на изключване, чрез прогонване на всички палестински арабски жители от земите, придобити от официалните еврейски агенции и не давайки достъп на неевреи до работните места. Най-важният факт е, че палестинците не са имигранти, те не са група хора, които търсят права в чужда държава, а в своята собствена. Този факт остава игнориран. Вместо това, се наблюдава обратното: еврейски имигранти-заселници получават директно права за сметка на местното арабско население.“

Друг аргумент при защита политиката на Израел за позволяване на всеки евреин да живее в териториите, дори когато нито той, нито предците му са живеели в тях в последните няколко хилядолетия, докато същевременно това право е отказвано на палестинци, които са родени или чийто родители са били родени там, е че това се е случвало и друг път в близкото минало – в Германия, Полша, Чехия, Индия. Ран Грийняайн отново отбелязва:

“Този аргумент отново съзнателно игнорира важния факт, че нито една европейска държава не признава правото на “етнически роднини” да се завърнат за сметка на местното население. Законът за завръщане в Израел, който дава правото на гражднаство на всички евреи (дори когато нито те, нито техните предци са живеели в земите през последните няколко хилядолетия) и отрича същото право на палестинците (дори когато те или техните родители са били родени там), е без паралел. Никоя друга държава няма подобна политика, нито дори Южна Африка по време на апартейда.

Остават Индия и Пакистан, но и тук има две основни разлики с Израел. Първо, между тези две страни е имало симетрична размяна на население, докато Израел прогонва местното население едностранно. Втората разлика е, че бежанците от Пакистан и Идния съставляват 2-3% от населението на съответната страна, докато палестинските бежанцти от 1948 година са съставлявали около 80% от арабското население. Заместването на мнозинството от местното население със заселници имигранти е безпрецедентно. Това е можи би една от разликите между системата в Южна Африка и Израел, докато първата е експлоатирала местното население, втората го е прогонила.“

След това авторът припомня, че страданието на страната окупатор не може да бъде сравнявано с това на окупираните, защото първите “са нарушители, те не страдат, те причиняват страдания, те правят повечето убийства и осакатявания, по-голямата част от щетите и всичкото отчуждаване на земя и политическо потисничество. Това че палестинците не са потиснати на расова основа, а вместо това на национална, не компенсира огромната разлика във властта, ресурсите, способността да се нанасят поражения и безнаказаността, с която Израел преследва своята окупаторска политика.“

И заключва:
“Като се има предвид апартейдът в общия смисъл на това понятие, то тогава израелските политики и практики покриват голяма част – макар и не всички – от критериите, определени в Международната конвенция за апартейд, когато той се основава на етно-национална, а не на расова основа.

Това не означава, че израелското общество, държава и система за контрол са наистина същите като тези в Южна Африка, въпреки че имат някои прилики. Никакъв случай не е копие на останалите. Дори и страни, които имат обща история с Южна Африка – като Зимбабве и Намибия под колониалното управление – не имат еднакви системи, в допълнение, самият апартейд се е променил съществено с течение на времето.“

За един от тези “малки“ инциденти в Палестина…

В началото на тази година няколко медии разпространиха данни, според които палестинците са били жертва на 228 засленически нападения. Следвщия разказ е за едно такова нападение, то се е случило преди няколко дни и не е част от тези 228, за които медиите съобщават.

Тежко въоръжени израелски заселници

Автор на статията е Джеф Халпър, израелец, роден в Америка, защитник на правата на палестинците и основател на организацията, която се противопоставя на израелската политика за разрушаване на палестински домове (The Israeli Committee Against House Demolitions):

„Тази сутрин получих обаждане от Джауди Джабер, палестински приятел от долината Бака, намираща се близо до Хеброн. Заселници от Кириат Арва, голямо селище, построено върху неговата земя, буквално над дома му, са хвърлили голямо количество скали и камъни по къщата му, както и изгорили колата му.

Самата кола не бе нищо особено, очукано старо Пежо от 1979 година, но то бе от жизненоважно значение за семейството му. Джауди го използва за да може да отвежда болната си 90-годишна майка в болницата, тъй като не може да си позволи линейка всеки път щом се наложи. В дъждовните дни той също така кара и взима децата си от училище, които иначе изминават всеки ден 4 мили пеша, минавайки през скалисти планински пътеки, а не рядко биват и атакувани от израелските заселници в района, понякога дори с бейзболни бухалки. Когато имаше нещо, което може да продаде (макар че след като израелските власти унищожиха всичките тръби за напояване миналата година, повечето от отглежданите от него култури – домати, краставици и грозде – изсъхнаха и умряха), той нареждаше зеленчуците в колата си, за да ги откара до пазара в Хеброн. Колата е „ръцете и краката на семейството“, ми каза той с тих и отпаднал глас.

Това е един от тези “малки” инциденти, за които световната общественост рядко разбира, част от всекидневното насилие, което палестинците от всички възрасти са принудени да живеят с. “Не си спомням дори един-единствен ден, в който да съм бил щастлив”, ми каза наскоро Джауди. През 2001 година той се бе опитал да построи малък дом за жена си и децата им върху семейни земи в близост до къщата на родителите му, но той е бил разрушен през 2002 година от израелските власти, една от 26 000 палестински къщи разрушени в окупираните територии от 1967 насам след като Израел отказва да дава на палестинците разрешителни за строеж.

Домът на брата на Джауди, Ата, е бил разрушаван три пъти. Един петъчен ден през януари 2000 година заселници са превзели дома на Ата, изгонили семейството и останали там за Шабат (пазени от полицаи), след това, събота вечерта, те запалили огън в дома, осквернили надписа с цитат от Курана над входната врата и избягали. Никoй не е бил арестуван.

Ако някой се опита да ви каже, че Израел не е отговорен за етническо прочистване или че това, което прави е в името на “сигурността”, то тогава ги запознайте със семейство Джабер. Много хубави хора (Джауди и Ата говорят свободно английски), чийто жени Аиша and Рудина ще ви почерпят с вкусна маклуба, а децата им са умни и фотогенични – но знайте, вие ще бъдете сред истински герои. Те са изплашени, наранени, травматизирани, тъжни, обеднели и потиснати, но въпреки това са останали “сумуд” – твърди в своята позиция да не напуснат земите си. Семейството ще преодолее трудностите. Те имат силата да издържат на всяко насилие, несправедливост и болка, която израелското правителство, заселниците и апатичното израелско население им причиняват. В действителност, техни са раменете, върху които нашият свят се държи.

Само едно нещо може да ги повали. Това не е нито американската “супер сила”, чийто конгрес и администрация са про-израелски, нито европейските правителства, които нямат смелостта да се борят за спазването на човешките права, за които иначе така често говоорят, но ние. Ние можем да повалим семейство Джабел, ако ги изоставим, ако ние, добрите и привилегировани хора запазим мълчание. Представете себе си, застанали до Джауди и изгорялата му кола. Какво ще направите за да му помогнете? “

На посещение в две палестински църкви

Това са два разказа на канадски духовник, който в момента се намира и пише от Палестина в блога http://thominpalestine.wordpress.com/. В тях той описва две свои посещения в две църкви в Западния бряг:

Църквата на добрия пастир, Наблус

Църквата на добрия пастир

Това е англиканска църква, тъй че литургиите, химните и молитвите ще бъдат познати на християните англикани, само че са на арабски.

Църквата отвътре

Най-отличителен в църквата бе един по-възрастен мъж, който седеше на една пейка и носеше хубава червена кърпа кефия. Той бе облечен в западен стил и комбинацията с кефията изглеждаше едновременно странна и прекрасна, тъй като повечето други хора в това общество бяха облечени много западно. Реших, че би било грубо да го снимам в църквата, но снимката по-долу ще ви помогне да разберете за какво говоря.

Християнската общност в Наблус съществува от векове, в момента се състои от около 700 – 800 души, разделени между гръцката православна, католическата и англиканската църква. Отец Ибрахим е свещеникът на две малки англикански конгрегации – църквата Св.Филип в Наблус и Църквата на добрия пастир в Рафидия, квартал в Наблус, където повечето християни живеят. Той също така ръководи едно училище, в което се обучават и християнски, и мюсюлмански деца. Когато училището е било открито през 1848 г. е имало 21 ученика: 8 християни, 5 мюсюлмани, 5 самаряни и 3 евреи. Самарянската общност все още съществува в Наблус.

Отец Ибрахим ни напомни колко е трудно пътуването за палестинците. „Християните от цял ​​свят могат да дойдат за поклонение в Ерусалим или Назарет, но ние не можем да отидем там. Нужно е издаването на разрешително, но е рядкост всички членове на едно семейство да получат такова през една и съща година.“

Отец Ибрахим говори с убеждение за това къде той вижда Бог по време на своята работа. Той говори много за премахването на бариерите и  за това, че е нужно да се научим да се уважаваме и разбираме взаимно. В този ред на мисли той предполага, че Бог работи в с всички, които искат да изградят мостове между народите и че същевременно Бог се противопоставя на всички, които изграждат стени и контролно-пропускателни пунктове. Това убеждение го кара да отхвърля двудържавното решение на конфликта, което според него ще се провали в дългосрочен план. Неговият страх е, че ако двете държави бъдат създадени във вражда, то те ще продължат да бъдат врагове и след това.

Отец Ибрахим

За него има само един път напред за палестинците и израеците – създаването на една държава. Той твърди, че има пет основни проблема между израелците и палестинците: граници, заселници, вода, Ерусалим и бежанците и всеки от тях може да бъде преодолян чрез създаването на една държава. Той дори предполага, че всички тези проблеми ще изчезнат, ако от Западния бряг и Израел бъде направена  една държава и на всички жители се дадат равни граждански права. Границите между двете страни ще изчезнат и по този начин този проблем се решава; заселническите селища ще бъдат трансформирани от колонии  в съседни села и градове, водата ще трябва да бъде управлявана правилно и да се поделя по равно между всички граждани на тази нова държава, бежанците ще могат да се завърнат и да живеят там, където някога са живяли, а Ерусалим ще бъде свят град за всички и всеки ще може да се моли там по свой начин.

Неговото виждане ми се стори дълбоко християнско и много наивно. Аз не съм сигурен, че мога да си представя то да проработи, защото има толкова много страх и недоверие и от двете страни на границите, но това е много по-добра мечта, към която може да се стремим, вместо да позволяваме  често повтаряния термин “сигурност“ да унищожава душата на израелците и сърцето, ума и тялото на палестинците.

––––––––––––––––––––-
Свети Николай в Бейт Джала

Беит Джала се намира на юг от Витлеем. Ако се изкачите по един стръмен хълм, ще стигнете до православната църква Св. Николай. Там пихме кафе и разговаряхме с местния свещеник, който се възстановява от операция на сърцето, и сина  му Нидал.

Православната църква Св. Николай

Св. Николай е патронът на Беит Джала, а православната църква Св. Николай е била построена върху пещерата, в която се вярва, че светецът е живял по време на четирите си години престой в Светите земи през 4 век.

В църквата се намират няколко икони, нарисувани от Йан Ноулс, иконограф от Великобритания, който реставрира икони в няколко палестински църкви. Останах най-впечатлен от иконата на св. Николай. Иконата на този древен светец ме накара да се замисля, да се почуствам приет, но и притеснен. Подозирам, че и светецът би се притеснил за палестинските християни в тази общност.  Живот за тях тук е труден.

Свети Николай

Попитах Нидал как окупацията се е отразила върху живота му. Той нямаше желание да отговори. Каза  ми, че Израел го смята за терорист. На петнадесет години е хвърлял камъни по израелски войници, които са били превзели селото, тогава е бил арестуван, вкаран в затвор и измъчван. По време на престоя му в затвора, са му предложили $20 000, както и покриването на всички пътни разходи и нужни документи, само за да напусне Палестина и се премести да живее в друга държава. Единственото условие е било никога да не се върне. Това е било преди 23 години. Това лято, когато баща му е бил в болница в Ерусалим поради операция на сърцето, на него му е било отказано разрешение да го посети, тъй като е смятан за заплаха за сигурността.

Нидал

Според мен Нидал е добър човек. Работи като дърводелец. Мечтае да живее на място, в което всички хора (християни, мюсюлмани и евереи) ще живеят своя живот мирно и пълноценно, както и ще могат да се молят на своя Бог свободно и в съотвествие със своите традиции. За него има разлика между евреи и израелци. Той е готов да живее заедно с евреи, но за него израелците са голяма заплаха. За него Израел се стреми да унищожи палестинските християни.

Нидал и Йан ми напомниха, че християнската общност тук е останала силна и жива през 1400-те години мюсюлманско управление. През това време християнската общност е съставлявала 10% от палестинското население, но само в рамките на 40-те години израелска окупация, християните в Палестина са намелили до по-малко от 2% от населението. Нидал ми поясни, че Беит Джала е християнско село от векове, но от началото на израелската окупация много хора са имигрирали, тъй като животът става все по-труден. Той ми каза, че в селото в момента живеят 8 000 души, но в Чили живеят 80 000 имигранти с корени от селото, които обаче вече не могат да се върнат.
В края на града, на границата между Витлеем и Ерусалим, Йан ми показа едно от нещата, които правят живота на местните толкова труден. Осем метрова стена от бетон. Почти всеки ден няколко хиляди души се редят на опашка с часове сутринта, за да преминат през пропускателния пункт на път за работа. Тази снимка е направена на 100-ина ярда от главния пропускателен пункт между Витлеем и Ерусалим.

Стената

Йан ми обясни какво означават някои от символите, изобразени върху иконата. Дева Мария е бременна и страда. От нейната дясна страна се виждат три древни маслинови дръвчета, които са оцелели, символизирайки силата на вярата, надеждата и благотворителността. Под изображението на Дева Мария е нарисуван входа към Йерусалим, важен град за трите основни религии в този край на света. До него има ключ, които символизира тези, които очакват да се завърнат в домовете си. Домове, които те са били принудени да напуснат и в които не им е разрешено да се върнат от 1948 година насам. Върху стената са закачени и няколко чифта обувки, които представляват тези, които са се отказали от обувките си, защото вече нямат собствена земя, върху която да ходят.

Дева Мария, която ще помогне да премахнем стената

–––––––––––––––

Повече интересни статии може да прочетете в блога Thom in Palestine