Архиви

Къде всъщност ни е позволено да живеем?

мнение на Joharah Baker*

Нека да предположим, че по-голямата част от израелското правителство и общество не са на мнението на някои крайно радикални изралци, които призовават всички палестинци да бъдат преместени извън страната [за предпочитане в Йордания].

Нека да предположим, че повечето израелци все още вярват в постигането на “мир“– и използвам тази дума в ширкия ѝ смисъл, и разбирателство – в още по-широк смисъл – с палестинците. Ако наистина повечето израелци вярват, че палестинците би трябвало да могат да живеят върху земя, която да наричат своя, тогава изниква въпросът с оглед на сегашните условия, които сочат именно обратното “Къде точно ще бъде позволено на тези палестинци да живеят?“

Знам, че този въпрос звучи прекалено опростено и дори саркастично, и всъщност е именно такъв. Но това е напълно нормален въпрос като се има предвид, че Израел все по-непримиримо се стреми именно към подобно решаване на проблема.

Дали палестинците ще могат да живеят в Източен Ерусалим? Всъщност не, поне не в Ерусалим като част от тяхната бъдеща столица. Спомнете си, че Ерусалим е „неразделната, вечна столица на Израел“. Израел е неотсъпен в позицията през годините и няма да се откаже от това самостоятелно предоставено, или дори дадено от Господ право.

Добре тогава, ако няма да живеят в Ерусалим, къде тогава могат да живеят палестинците -удобно и свободно? Може би в окупираните територии. Да, дори международните закони настояват, че земята завладяна от Израел по време на войната от 1967 г. е окупирана. Гранциите на Западния бряг и Газа (и Източен Ерусалим, ако трябва да бъдем точни) са международно признатите параметри за крайно договаряне между двете държави.

Единственото, което звучи смислено е Израел да се оттегли от земите, които контролира, и ако обичайте не смейте да казвате, че те не контролират основните палестински градове, защото това не е страница за вицове. По този начин, Израел може да остане върху земите, които “получи“ ( тук съм мила с думите, които използвам) по време на войната през 1948 и ние, палестинците, може най-накрая да заживеем като всеки друг народ в нашата законна родина.

Стоп! Тази фантазия може директно да изхвърлим през прозореца. Не забравяме ли една малка пречка, наречена засленици и техните селища? Тези гигантски селища, заедно със своята инфраструктура, пътища и разделителна стена, която да ги предпазва, заемат 40 процента от Западния бряг. Дори и в най-добрия сценарии, според който Израел ще се оттегли от по-малките поселения и постове при постигане на крайно договаряне, големите колониални слеища не са предмет на преговори. Израел иска да ги запази за себе си. Може би чрез небалансирана “размяна на земя“, палестинците ще получат в замяна суха пустинна земя в Негев, вероятно най-негостоприемната част от палестинските земи. Много добра сделка.

Така половината от Западния бряг остава за нас. Отлично. Рамала, Наблус и Хеброн ще бъдат със сигурност част от независима Палестина. Газа също. Но как независимите палестинци ще пътуват от и до Газа все още не е съгласувано.

Добре, а какво ще стане с палестинците, които са преживели войната от 1948 и продължават да живеят в рамките на Израел? Те останаха там напук на новодошлите ционисти, чиято мечта е била да създадат чиста еврейска държава, така те се превърнаха в пословичен трън в очите на Израел.

Така че след като тези палестински бежанци, чиито села бяха ограбени и унищожени от еврейските нашественици и израелски войски не знаят все още коя земя да нарекат свой дом, то могат ли поне тези, които са останали в домовете си след 1948 г. да живеят там, където пожелаят в пределите на родината си? – Всъщност не. Тази седмица 50 равини подписаха отворено писмо, в което призовават евреите да не дават под наем жилища на палестински араби.

„Този, който продава или дава под наем жилище на не-евреи причинява на съседите си голяма загуба и неговият грях е огромен“ се казва в писмото. „Всеки, който продава (собственост на не-евреи) трябва да бъде спрян!“

Това писмо е по инициатива на главния равин на град Сафед Shmuel Eliyahu в опит да спре наплива на палестински араби към северния град, като повечето тези, които отиват там, отиват за да учат в тамошния колеж.

Сафед бива етнически прочистен от своето палестинско население прз 1948 година. Фактът, че това изявление е крайно расистко не представлява проблем за инициаторите.
„Расизъм има и в Тората“, отбеляза гордо равин Yosef Scheinen от Ашдод. „Земята на Израел е предназначена за народа на Израел. “

Плашещо е когато такива изказвания идват от религиозни лидери, които са работели в израелското правителство. Израелският министър-председател осъди писмото, казвайки, че то е “недемократично“, но въпрсът е дали ще направи нещо, ако посланието на равините бъде последвано от хората. Моето предположение? Нищо няма да стори. И то защото, независимо дали признава или не, Нетаняху също вярва, че земята на Израел принадлежи единствено на евреите. Оттам идва и настояването палестинците да признаят Израел като еврейска държава и постоянното забавяне на преговорите в мирния процес, така че поселенията да се увеличават необезпокоявани. Така се стига до повече земя за евреите.

Но да се върнем на основния въпрос. Ако палестинците не могат да живеят свободно в Ерусалим, вътре в Израел или дори в Западния бряг, тогава за каква палестинска държава се преговаря? Явното незачитане от страна на Израел на международните стандарти и демократични принципи в комбинация с арогантния и расистки манталитет, според който „земята на Израел“ [която до не преди много време бе известна като Палестина] винаги е била отредена за евреите, пречи на всички усилия за постигане на мир.

Светът трябва да осъзнае това. Аржентина и Бразилия направиха стъпка напред и признаха Палестинската държава. Уругвай и други южноамерикански държави може би ще ги последват. Ако тази вълна продължи и ние, палестинците, положим услия за да помогнем, жизнена Палестинска държава ще се превърне в неизбежна реалност.

Въпреки това, имайки предвид днешната ситуация и реалност, стигам до едно заключение: Ако палестинците бъдат оставени на милостта на САЩ и Израел, то те ще живеят в тесни и изолирани кантони, в които ще са лишени от реална власт. Това не е начин на живот.

*Joharah Baker работи в Медийния и информаципнен отдел на Палестинската инициатива за промовиране на глобален диалог и демокрация (MIFTAH).

Advertisements

Мирен процес или кражба на земя?

Мнение на Rebecca Vilkomerson, изпълнителен директор на Jewish Voice for Peace.

“Мирният процес“ продължава вече 19 години.

Защо използвам кавички? Защото “мирният процес“ все повече изглежда като извинение, което позволява на Израел да консолидира и анексира окупираните територии, отколкото като искрен опит да се достигне до справедливост, свобода и сигурност за палестинците и израелците. Ние от Jewish Voice for Peace няма как да се радваме на започнатите под опеката на САЩ мирни преговри, които всъщност засилват окупацията.

Израелците имат всичкото време на света за да продължат тези разговори, тъй като междувременно техният живот тече необезпокояван – ходят на училище, получават здравни услуги, когато имат нужда от тях, пътуват без ограничения и се радват на всички останали аспекти от нормалното си всекидневие. Палестинците за разлика от тях са натикани в ставащи все по-малки парчета земя, а свободата им на движение е стриктно ограничена. Те са обект на военните закони и страдат от насилствени репресии, дело или на заселниците, или на армията – това е тяхното ежедневие. Неравенството – разликата между окупатор и окупиран – прави условията на преговорите неравни, а равнеството е необходимост за честни и справедливи преговори.
Израел има икономическата сила, военната сила и подкрепата на САЩ.

Факти на земята
Министър председателят Шамир, чийто правителство започна мирните преговри през 1991 в Мадрид, заяви през 1992 пред вестник Maariv след загубата на изборите: “Щях да протаквам мирните преговори още 10 години, а междувременно щяхме да сме достигнали половин милион заселници в Юдея и Самария (Зап. бряг)…Ако това не бъде осъществено, няма как да спрем създаването на палестинска държава” (линк към това негово изказване в статия в New York Times)

Шамир е от партията Ликуд, но това от коя партия е даден политик рядко има значение, когато става дума за заселническата политика на Израел. Всяко израелско правителство продължава да строи и строи дори когато се провеждат преговори – политика, позната като “създаване на факти на земята“. Дори министър председателят на Партията на Труда Yitzhak Rabin, който често е определян за даващ всичко от себе си за постигане на мир, подкрепяше заселническото строителство, особено в района на Йерусалим.

Всъщност, в интервю с Давар, израелско издание, той се е похвалил:
“Въпреки всички свои грешки, Партията на Труда е постигнала повече и продължава да прави повече за бъдещето(на разширяване на поселенията) отколкото Ликуд. Никога не сме преговаряли за Ерусалим. Ние само използвахме тактиката ‘fait accompli’ (свършен факт). Ние сме тези, които построиха предградия в [анексираните части на] Ерусалим. Американците не казаха и дума, защото ние ги построихме умно.” (цитат на английски в Washington Report) Read the rest of this entry

Джонатан Кук – за демокрацията в Израел и как той вижда решението на Конфликта

Част от интервю с живеещия в Назарет журналист Джонатан Кук

Въпрос: Според израелските власти Израел е демокрация и арабското население в Израел притежава равни права с тези на еврейските жители. Какво е вашето мнение по този въпрос?

JC: Това общоприето мнение, че Израел е демокрация, ми се струва странно.

Израел е демократична страна без строго определени граници, включваща в себе си части от чужда територия – Западния бряг и в която чужда територия хора от една религиозна(етническа) група – еврейските заселници – имат право да глаусват, докато другата основна група – палестинците – нямат. И именно тези заселници, живеещи извън пределите на международно признатите граници на Израел, доведоха правителството на Натаняху и Либерман на власт.

Израел е също така демократична страна, която е предоставила 13 процента от своята суверенна територия (и голяма част от обитаемата земя) на външна органиация, Еврейския национаелн фонд (Jewish National Fund), с което се спира достъпа на голяма част от населението, 20 процента , от които са палестинци, до собствената им земя, отново базирайки се на религиозен (етнически) принцип.

Това е демокрация, която успяла в миналото да премахне неудобните избиратели чрез прогонване на по–голяма част от местното население – превърнали се в бежанци – и така да си осигури еврейско мнозинство. Този процес на осигуряване на желани гласоподаватели продължава и до днес чрез закона за завръщане, който автоматично дава право евреите по целия свят да станат граждани на Израел, но едновременно отрича същото право на друг етнос – палестинските араби.
Read the rest of this entry

Елате да преговаряме

статия на Гидеон Леви

Палестинците не искат мир. Всъщност, те дори не са съгласни да говрят с нас. Докато лидерите на единствената държава в Близкия изток (всъщност не е единствената), чийто универсален поздрав е думата „Шалом“ , изпозват всяка възможност да кажат „Нека поговорим“ на палестинците, то палестинците са тези, които отказват протегнатата ръка за мир и доказват колко упорити са в преговорите. Те не идват да преговарят. Тогава, нека ние използваме това свободно пространство, за да извикаме отчаяно към техните лидери: Нека да преговоряме.

Да, нека преговаряте с израелското правителство, което разполага с най-малко шест министри в своят „форум на седемте“, които казват, че не вярват в споразумение с вас. Ехуд Барак, който представлява „лявото“ крило в групата, е бащата на доктрината „нямаме партньор от другата страна“, доктрина, която смачка на парченца останките от израелските мирни преговри и споразумения. Надясно от него са Моше Йаалон и Авигдор Либерман, Ели Йишай и Бени Беги, всички те, водени от Бенямин Нетаняху. Нито един от тях не вярва в споразумение с вас, тъй като вие не сте и не може да бъдете партньори. Единственото, което те искат е да успокоят Америка.
Read the rest of this entry