Архиви

Палестинският оркестър – глас на независимостта

В своя статия израелският вестник “Аарец“ съобщава за първия концерт на Палестинския национален оркестър в Израел (или както самите музиканти предпочитат да казват – ние дойдохме в Хайфа, а не в Израел):

Палестинският национален оркестър, който впечатлява с високото ниво на професионализъм, не е случаен. За последните седем години той е бил воден от музиканта и педагог Сухаил Хури, директор на Националната музикална консерватория Едуард Саид, която е основана в средата на 90-те години на миналия век и работи в Източен Йерусалим, Рамала и Витлеем.
Сред членовете ѝ са млади жители на окупираните територии, които са били на възраст между 10 и 12 години при създаването на консерваторията, както и по-големи професионални музиканти от палестинската диаспора. Консерваторията създава оркестъра, като провежда репетициите и организира музикални лагери в арабските страни, както и като подхранва таланат на музикантите чрез интензивно и безкомпромисно учение въпреки затрудненото положение в следствие на на окупацията.

Авторът на статията отбелязва, че изборът на произведенията, които са били представени пред публиката не е бил случаен. Те са били:

непосредствен, ясен глас, който призовава за възраждане, независимост и свобода, както и скрит глас, който е изпращал послание за братство с израелското общество (програмата съдържа и прозведения на модерния унгарски композитор евреин Дьорд Лигети, чийто двама родители са били изпратени в Аушвиц). Ние сме бежанци, без родина, но и те са били такива, само преди половин век, така изпълнението им сякаш казва – ние сме братя.

И все пак изниква въпросът:

В крайна сметка, как е било възможно това посещение на палестинския оркестът в Израел? Особено след като Едуард Саид, който основа Националната музикална консерватория и университетът Бирзейт, под чиято егида оркестърът е създаден, са известни с безкомпромисната си позиция, когато става въпрос за бойкот на Израел и отказ от сътрудничество с израелските институции. Въпреки това, оркестърът свири тук, в общинския център в Хайфа, където израелски охранители стоят на входа на сградата, а израелски разпоредители определят местата на гостите.

Всъщност отговорът на този въпрос се крие в публиката. Разпоредителите и охраната може и да говорят иврит, но те са малцинство: 600-те души, които дойдоха да чуят оркестъра говориха арабски, арабски беше и езикът на сцената. Химнът на оркестъра бе „Моята родина“, който е и палестинският химн.

„Това е първото ми идване в Хайфа,“ каза с вълнение мой палестински приятел преди концерта, и добави: „Майката на един от музикантите го е помолила да иде до Акра и да ѝ донесе камък от там „.

Но автобусът, превозващ музикантите се напълни веднага след края на концерта и излетя директно за Рамала, не през Акра, но все пак остави след себе си следа от оптимизъм: Вижте, това е възможно. Музиката успя да премине през контролно-пропускателни пунктове и стените, така сякаш те никога не са съществували.

“Днес оркестър, утре държава“, с тези думи Сухаил Хури представя оркестъра.

По време на първия концерт на оркестъра в края на миналата година в Рамала неговият директор Сухаил Хури заяви “Днес ние сме свидетели на раждането на Палестинския национален оркестър в момент, в който палестинската борба за независимост минава през един от най-важните и трудни моменти. Ние музикантите искрено вярваме, че една държава е не само сгради и пътища, но най-важното са нейните хора, техните ценности, тяхното изкуство и натрупаната културна идентичност.“

Реклами

Добре дошъл в зоопарка

Моят квартал няма улични знаци. Дори и случайно да видите такива, то върху тях не са изписани имената на улицитe, които хората познават. Номерата на къщите също се виждат рядко.

Аз дори не знаех моят собствен пощенски адрес до вчера – четири и половина месеца след пристигането ми на тази улица.

Улица в Хайфа, фото:Audrey Farber

Моят квартал не разполага с големи улични кофи за рециклиране на пластмаса и стъкло, които са удобно разположени в останалите части на града. Улиците в моя квартал са тесни и лъкатушещи. По тях деца върху велосипеди заобикалят препятствията, създадени от техните братя и сестри, братовчеди и съседи, които играят футбол навън.

Има една автобусна спирка, няколко таксита и бих се изненадала, ако видя улично осветление.
Но има обществени тоалетни, както и знаци, които сочат на приключенските туристи как да стигнат до тях на не по-малко от три езика.

Този квартал присъства във всички пътеводителi като квартала, в който моxe да бъде намерен най-вкусния фалафел, ако тръгнете надолу по една много тясна уличка, докато стигнете магазинчето, което е като дупка в стената. Въпреки че, ако питате мен, магазинът се намира на една нормална по размер за тоза квартал улица. Предполагам, че това зависи от гледната точка.

В моят квартал се намира „Близкоизточният базар“, както и един външен пазар, в който задължително има сергии за шауърма (арабския дюнер) и магазини за балкава и умишлено поставени произведения на изкуството, повечето от които са на еврейски художници на различни теми за сътрудничество и съвместно съществуване. Но почти никакви еврейски израелци не живеят в моя квартал – а и повечето еврейски израелци, които познавам са шокирани, че аз живея тук. „Но там не е ли опасно?“

Моят квартал е снизходително? покровителствено? предано? посочен в Lonely Planet(гайд за туристи) като „прошарения стар християнски-арабски квартал на Хайфа“ и всички знаци (буквално) се опитват да запазят атмосферата на автентична “Близкоизток-ност“, стига тя да остава в рамките на своите ограничения и предварително зададени граници.

Това е мястото, където туристите отиват за да получат възможността да опитат от старата атмосфера на Близкия Изток, малко арабския вкус в иначе еврейската държава. Това е един от примерите на израелското псевдо-съжителство; едно от малкото места, където израелското правителство показва по такъв крещящ начин устойчивото съществуването на не-евреите. Хвърляйки разядени стари кости към всички защитници на правата на гражданите: погледнете нашето разнообразие!

Елате на посещение в еврейската държава и докато сте тук погледнете тези примитивни араби в малкото им затворено пространство – точно както са живели преди да дойдем в тази пустиня и да цивилизоваме тази пустош с мляко и мед, и плодове и вино… И пушки. (Забравете за десетилетията британското управление, а преди това за вековете османското, които са били преди нас).

Ние се опитваме да запазим собственото им наследство за тях самите … лишавайки ги от възможността да постигнат напредък, оставяйки за тях единствено техните тесни улички, възможността да продават патладжаните с нисък лихвен процент и да се усмихват, казвайки ahlan wa sahlan (добре дошли на арабски език) на автобусите, пълни с американски туристи на средна възраст. (Знаете, че тук не идват birthright туристи (това са млади евреи от целия свят, които имат право на безплатна обиклка из “родината“ им), тъй като те не се допускат в близост до арабите! Опасност, опасност!)

Разбира се, нито един от няколкото музея в Хайфа – посветен на всичко, от японското изкуство до незаконната имиграция – не представлява палестинската култура, изкуство, или история.

Това е общност на показ. Това е единствената останала част от Близкоизточната атмосфера, от която Израел може да се възползва без страх от критика или отмъщение, тъй като ориенталистът във всеки от нас не вижда гетоизирането на арабите като нещо, което трябва да бъде променено. Тази общност е заседнала на едно място от преди десетилетия, хранена от отпадъците на икономическите възможности.

Засенчен от построените на върха на хълма хотели-кули (да се чете:част от богатите еврейски квартали) и свързан с военизираното индустриално пристанище, това е малък рай на все по-задушавана култура, част от общество, чийто права намаляват всеки ден.

А най-хубавото е, че живейки тук ти се чувстваш все едно си на част от този зоопарк. На показ с пита хляб и прясно уловена риба, за радост на туристите от всички страни. А те дори моат да намерят пътят до тоалетните.

––––
Автор на статията е Audrey Farber. She did her undergrad at UPenn majoring in Modern Middle East Studies. Her activism has involved resettling Somali, Iraqi, and Burmese refugees in Maine, researching forced migration issues in Amman, and she is currently interning at Mada al-Carmel – Arab Center for Applied Social Research, in Haifa.

–––––-

Повече за историята на Хайфа в статия на израелския историк Илан Папе

Шейх Джара и седмичните протести там

Шейх Джара е палестински квартал в Източен Йерусалим.

През август 2009 година 3 семействата на палестински бежанци са били изгонени от домовете си там, а екстремистки еврейски заселници са се настанили в тях. В един от случаите, вещите на едното семейство са били буквално хвърляни на улицата в дъжда от заселниците, пазени от полицейски ескорт.

Семействата – Ханун, Ал-кюрд, и Ал-Гауи, или общо около 60 души са от така наречените 1948-бежанци, дошли от Хайфа, Западен Ерусалим и други части на това, което днес е Израел. Те са били част от група от 28 семейства, заселили се в Шейх Джара през 1956 г., в земя предоставена им от UNRWA и йорданското правителство, и са живеели там досега.

Така семействата Ханун, Ал-кюрд, и Ал-Гауи се превръщат в бежанци за втори път. Но никой няма да им предложи да се върнат в старите им домове в Хайфа или Западен Ерусалим. Вместо това, те живеят на улицата и в палатки, които представители на община Йерусалим многократно са разрушавали.

Заселниците имат частна охрана, заплатена от израелското правителство, но атакуват палестинските семейства почти ежедневно. (Миналата седмица заселник насочи оръжие М-16 към Насър Ал-Гауи). Изрлеската полиция рядко взема мерки срещу тях. В действителност, вместо да ограничава ожесточените нападения на заселници, израелската полиция арестува близо стотина от ненасилствените протестиращи, потъпквайки правото на протест …
Read the rest of this entry