Архиви

Нова книга на израелски историк опровергава митове за “земите на Израел“

Източник Electronic Intifada. Автор на ревюто на книгата е Asa Winstanley:

Шломо Занд е професор по история в Телавивския университет. Неговият харизматичен, увлекателен стил на писане бе лесно забележим в предната му книга „Изобретяването на еврейския народ” (The Invention of the Jewish People), чийто английски превод доведе до много дискусии през 2009.

Самото заглавие сякаш бе замислено да шокира. Но всъщност Занд твардеше доста банална истина: няма такова нещо като обединен, национален “еврейски народ”. Като една световна религиозна общност (членовете, на която са приели тази религия преди засилването на християнството през четвърти век), еврейската общност се състои от многочислени различни еврейски групи по целия свят.

Евреин от Йемен не би имал отличителни светски прилики с евреин от Франция, Русия или Полша. Пример: преди да бъде преоткрит от ционистите в края на 19-ти век, ивритът е бил използван единствено в литургии. Евреите в различните страни са говорели местни езици.

Книгата бе едно увлекателно пътуване през векове еврейска история, голяма част от която е била изтрита от ционистките историци. Новата книга на Занд, “Изобретяването на земите на Израел“ (The Invention of the Land of Israel), е в основата си директно продължение на предната, като фокусът пада върху централната идея на ционизма: “земите на Израел” — Ерец Израел на иврит.

Занд обяснява, че в Израел “в преводите на чужди книги, издадени на иврит, думата ‘Палестина’ е системно замествана с думите Ерец Израел … Дори когато писания на известни ционисти като Теодор Херцл, Макс Нордау, Бер Борочов и много други (те също са използвали думата ‘Палестина’)… са преведедни на иврит.” (23)

Свещена земя или родина?
В еврейската Библия (позната в християнския свят като Стария Завет), географската област, която грубо съответства на земите на Палестина (между река Йордан и Средиземно море) е най-често наричана “земята на Ханаан”. Тези земи “никога не са служели за родина на ‘децата на Израел’ Read the rest of this entry

Синът на генерала в търсене на мир

Личният блог на Мико Пелед

Мико и синът му Итан пред разделящата стена

Мико Пелед е мирен активист, който се осмелява да каже публично това, което другите продължават да отричат. Той вдъхва доверие, така че когато той развенчава митовете, в които евреите по света вярват със сляпа лоялност, хората го слушат. Мико е роден в Йерусалим през 1961 г. в известно ционистко семейство. Дядо му, д-р Аврахам Кацнелсон е ционистки лидер и един от подписалите израелската Декларация за независимост. Баща му, Мати Пелед е бил младши офицер във войната през 1948 г. и генерал по време на войната от 1967 г., когато Израел завладява Западния бряг, Газа, Голанските възвишения и Синай.

Рядко срещаната позиция на Мико отразява наследството на баща му. Генерал-майор Пелед, герой от войната се превръща в миротворец след това. Генералът ясно заявява, че противно на твърденията по-късно, през 1967 г. войната е била израелски избор, а не е била задължителна поради заплаха за съществуването на държавата Израел. След 1967 година той посвещава живота си за постигането на израелско-палестински мир.

Политиката добива личен характер, когато Мико започва да разказва. Той може би е научил какво е състрадание от майка си, която през 1948 г. отказва да живее в арабски дом в Западен Йерусалим, след като разбира, че семейството, което е живеело там сега е принудено да живее в бежански лагер. Като дъщеря на един от подписалите израелската Декларацията за независимост, майката на Мико е могла да използва позицията си, за да се сдобие с прекрасен дом за себе си и семейството си. Но тя казва: „Не.“

Мико израства в Ерусалим, в мултиетническия град, но където властва система, която се опитва да запази палестинци и израелци разделени. Арабите на Израел, така както наричат палестинците там-работници, портиери, готвачи и т.н. са неразличими от арабите в Близкия изток и като такива нямат специална връзка с Джафа, Лод, Рамла, Лид, Хайфа, Ерусалим и всеки друг части от земите на Израел. Мико е трябвало да напусне Израел преди да се сдобие с първия си палестински приятел след участието си в група за диалог в Калифорния. Тогава той е бил на 39 години.

Пелед настоява, че Израел и Палестина са една държава. Фактите са неоспорими и необратими-големи инвестиции в инфраструктурата, градовете, училищата и центровете за юдеи, магистралите само за израелци, които свързват все по разширяващите се заселнически селища в Западния бряг, разделителната стена и на контролно-пропускателните пунктове, които са унищожили възможността за непрекъсната, жизнеспособна палестинска държава. Въпросът за Израел, за целия евресйки свят и международната общност е: Що за държава искате да видите в действителност? Една апартейдна държава с половината от населението, ограничено да живее в невъзможни бантустани, без достъп до храна, медицински грижи или чиста вода, осъдени да чакат на унизителни опашки на пунктовете за проверка?

Или Израел и Палестина ще се превърнат в светска демокрация за близо пет и половина милиона израелци и близо пет милиона палестинци, които живеят между река Йордан и Средиземно море. За да стане това, Израел трябва да се откаже от идеята за еврейска власт над цялата земя и ресурси.

Преди Мико да стигне до тези идеи, той е трябвало да се изправи срещу страховете си. Карайки сам из палестинските градове в Галилея или в Западния бряг кола с регистрационен номер, който го идентифицира като израелец, Мико си представял как терористи дебнат зад всеки завой на криволичещия път сред хълмове. Насочвайки се за пръв път към село Билин, той тихо се пита дали е луд да се доверява на „тези хора“? Пелед се е страхувал, но въпреки това продължил по пътя си, докато намерил селото, където е бил поздравен от приятели.

Решението може да изглежда очевидно, но проблемът остава – как да се промени съществуващата парадигма от страха и омраза при съвместно съществуване? В основата на решението на Пелед се крие осъзнаването, че израелци и палестинци заслужават да живеят в мир като равни в общата им родина. На събиране в Таос, Ню Мексико, израелска жена, която присъства на лекция на Мико, споделя, че баща му е бил герой от детството ѝ и че дори негова снимка е била окачена на стената в дома им. „За мен е чест да говоря със сина на Мати Пелед“, казала тя, „Аз бях загубила надежда за всякакъв вид справедливо решение и се опитвах да остана настрана от събитията там, но виждам колко много те е грижа и срещата ми дава надежда.“

Тези, които се придържат към страха, недоверието или алчността са жертва на фалшивото предположение, че израелците и палестинците имат друг избор, различен от това да живеят като равни. Но това е неизбежно – стената трябва да падне и на двата народа трябва да бъде разрешено да живеят като равноправни граждани в общата им родина. Отказвайки това означава да осъдим бъдещите поколения израелци и палестинци да продължат да живеят в хаос и насилие.

И семейството на Мико Пелед знае колко болезнено е това. На 4 септември 1997 г. те са загубили своята любима Смадат, 13, дъщеря на сестрата на Мико и съпруга ѝ Рами Елханан след самоубийствен атентат.

В Библията се разказва историята на патриарха Авраам, който е готов да жертва любимия си син Исаак, за да докаже своята вяра. В момента на истината, когато Авраам се готви да убие сина си, се явява ангел и казва на Авраам да не навреди на момчето. В Корана, Авраам е на път да жертва Исмаил на същия Бог и ангел Божий му казва да не вреди на любимия си син Исмаил. Поуката от историята е съвсем ясна: Нито израелците, нито палестинците са призовани да жертва своите синове и дъщери в тази война, в действителност, дали сме вярващи или не, всички сме призовани от нашия Бог и нашата съвест да се грижим за децата ни, така че те да могат да живеят в мир.

В това видео, Мико Пелед представя своята нова книга “Синът на генерал“:

Пробуждане…

Това са две статии, които прочетох миналата седмица. Реших да ги публикувам заедно, защото намирам, че имат много общо помежду си. Всъщност авторите им са от различен пол и националност, израсналаи в напълно различна среда. Общото между тях е, че и двамата са журналисти и че пишат съответните статии след посещение в Палестина. Макар и да не са пътвуали заедно, макар и да имат определено различен начин на мислене и да са стигнали по различен начин до своето заключение, посланието на техните статии е ясно – нужна е промяна.

Първата статия е на британския журналист Гари Йънг за Guardian.com. Той разказва за впечатленията си по време на годишния Палестински литературен фестивал, обобщавайки “и за израелци, и за палестинци, статуквото не е нито устойчиво, нито желателно“. И продължава:

”Трябваше да чакаме няколко часа на израело-йорданската граница, докато трима бритaнци с турски и арабски имена биваха разпитвани.
При влизането ни в Назарет, тези от нас с по-тъмна кожa трябваше да отворят паспортите си за проверка.

Последната част от фестивала се проведе в Сиуан – вечерта, посветена на поезията, литературата и палестинския рап, се превърна в бунт. Буквално. Местните младежи отговориха с камъни на израелския сълзотворен газ. Бритaнският консул, който бе пoканен да присъства, се върна обратно по средата на пътя. Останалите от нас, държейки лук до носовете ни, за да се предпазим от сълзотворния газ, се опитахме да стигнем до мястото, минавайки покрай запалени автомобилни гуми и тухли, разхвърлени покрай пътя. Когато стигнахме, повечето хора вече бяха избягали.

Мисълта ми не е, че е трябвало да се отнасят по-добре с нас, защото сме чужденци. А по-скоро, че ако така се отнасят с чужденците, които знаят, че след това ще разкажат за видяното, представете си как се отнасят с местните, когато нас ни няма. Семейства с малки деца, чакащи с часове на контролните пунктове, за да могат да се приберат вкъщи. Младежи с автомати, които крещят към възрастни мъже и жени. Ние видяхме само част от реалността. И дори това отвори очите ни и промени представите ни.

Унижението, сплашването и тормоза, които такова отношение поражда, не са просто странични ефекти, а основата на самата стратегия. Окупация в такива размери и с такава продължителност може да бъде успешна само, ако духът на окупирания бъде непрекъснато подтискан.

Същевременно, сякаш с вълшебен прашец се опитват да разкрaсят грозната истина. На свидетелите им се казва, че или не виждат това, което виждат, или че виждат само това, което искат да видят – трябвало е да видят нещо друго или е трябвало да идат някъде другаде, където са щели да видят още по-лоши неща.

Силна маркетингова къмпания се грижи за това, когато минем през строгите мерки за сигурност и претъсрване на границата, първото нещо, кеото да видим да бъдат туристически плакати с религиозни обекти, а над тях лазурно синьо небе и надпис “Добре дошли в Израел!”

От 2005 година насам масивна кампания се опитва да промени образа на Израел от религиозен и военен към образа на “креативна енергия”. Проблемът е, че от тогава до днес имаше бомбардирoвкa в Ливан, блокада и нападение на Гaза, нападение на флотилията с помощи за Гaза, както и увеличаване на незаконните заселнически селища.

Да заявиш, че палестинците са равно отговорни за това положение, би означавало да приемеш, че двете стрaни имат еднакво голяма сила за да оказват влияние на случващото се. Но това не е така. Има някои основни факти, които не могат да бъдат променени: Израел е окупаторът, а палестинците са окупираните.

Това не оправдава нищо, но разяснява много неща. Израел не трябав да бъде най-лощотo място на света, за да бъдем против окупацията.

Неслучайно анкети показват значиелен обрат сред европейците в подкрепата им за палестинския народ. През септември, асамблеята на ООН се очаква да има среща, в която да обяви подкрепата си за признаването на палестинска държава в границите от 1967 година..

Дали това решение е възможно с оглед на реалността е спорно. Благодарение на грабежа на земя и заселническото строителство, Израел е сътворил грозна картинка в Западния бряг, която се допълва от различни видове лични карти, пропускателни пунктове и отделни пътища, които ще бъде трудно да бъдат премахнати без промяна на цялата система.

Всъщност израелската окупация е по свой начин жертва на собствения си успех. Окупацията не помага чак толкова за засилването на сигурността на еврейската държава, колкото за превръщането ѝ в страна-укрепление, в което не-еврейското мнозинство са или жители втора класа, или нямат граждански право изобщо.

„Продължаващата окупация гарантира края на ционизма,” смята израелският професор по история Йехуда Бауер. “Защото премахва възможността еврейския народ да живее в международно призната страна с еврeйско мнозинствно. В моите очи това прави еврейското правителство анти-ционисти.”

Сегашното положение не е нито устойчиво, нито желателно. То трябва да се промени.

Няма нужда да си привърженик на правото на палестинците на самоопределение, за да искаш промяна на ситуацията. Простото изискване за равенство и човешки права на палестинците е достатъчно.“

Другата статия е на американската журналистка и писателка Alicia von Stamwitz, убедена християнка ционист до преди да стигне до един от много контролопропускателни пунктове в Палестина:

“Все още пазя писмо от 10 септември 1978 година, изпратено до мен от офиса на шестия министър-председател на Израел:

“Скъпа, г-жо Арелано” (моето рожденно име), пише секретарката на Менахем Бегин. “Преди да тръгне за Камп Дейвид, министър председателят ме помоли да Ви благодаря за писмото, изпратено на 6 август, за Вашите добри пожелания и чуства.” Изчервих се, когато си спомних за това писмо.

Аз преoткрих християнството по време на следването ми в университета в Масачузец, където повечето от нас, християните, се сприятелихме с еврейски студенти. Повече от една трета от студентите бяха евреи, тъй че живеехме заедно в общежитията, хранехме се заедно в стола и посещавахме зaедно лекции. Между нас имаше и духовна връзка. “Помнете, Исус не е бил християнин,” казваше евангелиският ни проповедник. “Той е бил евреин.”

Аз затрупвах еврейските ми приятели с въпроси за техните традиции и история. Записах се на курс по иврит, четох статии и книги за Холокоста, Ционизма и държавата Израел. Разказите бяха убедителни: Господ спасяваше своя избран народ, точно както се казваше в текстовете от Библията, които четях.

В този период на духовно вдъхновение, писах на г-н Бегин. Писах за моето обучение и за ционисткото дърво, което мой приятел уреди да бъдe засадено в “празните” хълмовете на Ерусалим по случаи 20-ия ми рожден ден. Благодарих на Бегин за това, което прави и завърших с думите, че се надявам да посетя Светите земи някой ден.

Пътешествие отвъд предубедеността

Този период на младежко влечение отдавна премина. След колежа се върнах към католическата вяра и постепенно забравих за моя ционистки период. Докато това лято не получих покана да посетя Светите земи. Но поканата не дойде от Израел, а от палестинци, които канеха християнски журналисти на обиколка.

Обиколка, водена от палестинци?

Първоначално бях скептична, но след размяна на няколко имейла стана ясно, че това е законно мероприятие, подкрепяно от САЩ, защото бе част от нова инициатива за възраждане на палестинската икономика, започвайки от туризма.

Тъй че отидох. Но почти веднага се сблъсках с непознати неща. Като еврейските поселения. Когато водачът на групата обяви, че минаваме през такова поселение, се изправих пред прозореца на автобуса за да имам по-добра гледка. Първоначално не можах да го видя. Тогава водачът посочи към огромен квартал, намиращ се на хълм в Източен Ерусалим.

Бe объркващо. Винаги съм си представяла поселенията като малки ферми по средата на ненаселяван пустинен район, но не и като мoдeрeн град с 40 000 жители. Реших, че това вероятно е изключение. Но не можех да спра да се удивлявам: Тук ли е било засадено моето ционистко дърво – на един от тези “празни хълмове”?

След това дойде ред на разделящата стена. Дългата 440 мили бетонена стена изглежда ужасно и от двете стрaни. Според водача ни, тя пречи на търговията и разделя семейства: “Сякаш живееш в затвор или гето.” Този начин на изразяване не ми хaресвaшe. Балансираното мислене изсиква да се каже, че тази стена спира терористични атаки, смятах аз. Въпреки това стената ме ужаси.

С всеки ден се дразнех все повече. Монологът на водача ни за страданието на палестинския народ, конфискуваните земи и унищожени дървета ме ядосваше. Бях дошла да видя светите места на юдаизма и християнството, не да слушам нечия пропаганда.

Когато израелски войници се качиха в нашия автобус при контролен пункт близо до Ариел (б. ред. най-голямото еврейско колониално селище в окупираните територии), нямах настроение да участвам в политически игри. При преминаването през останалите пунктове войниците само погелждаха паспортите ни и ни махаха да преминем. Този път ни казаха да слезем от автобуса заедно с принадлежащите ни вещи.

С раздразнение събрах багажа си и последвах спътниците ми ходейки по горещия асфалт към сградата за сигурност. Наредихме се на опашка, за да преминем през детектора за метали, след това трябавше да изчакаме да бъдем разпитани от жена-офицер с каменно лице, която същевременно проверяваше багажа ни. “Къде сте били?” ни питаше тя. “Къде отивате? Защо отивате там?” Час по-късно ни бе позволено да се върнем в автобуса, но не можехме да преминем.

“Защо не ни позволяват да минем?” попитах представител на американската организация, които ни придружаваше.

“Не позволяват на палестинския ни водач да премине,” каза той, подбирайки внимателно думите си. “По пътя живеят израелски заселници и войниците вярват, че водачът ни може да бъде заплаха за тях.”

“Но какъв е проблемът,” отвърнах аз. “Не може ли да продължим без него?”

Съжaлих за думите си веднага щом ги казах. След неловка тишина американският представител отговори “Ние не искаме да направим това. Той не е сторил нищо лошо.” Той беше прав, разбира се. Потънах от срам в седалката ми.

Какво се случваше с мен? Ядът ми трябваше да бъде насочен към израелските войници, които блокираха пътя ни за да предпазят – за пръв път виждах нужда да добавя обяснително прилагателно – незаконните заселници. Вместо това, аз излях яда си върху палестинския ни водач.

Бях изморена и далеч от дома ми, да; но по-точно обяснение за това мое поведение бяха спомените от моето студенство. Ционистките разкази от онова време не споменаваха поселения-крепости, нито графити върху стените и контролопропускателни пунктове. Не включваха и разкази за местното населени, палестинците. Всъщност ясно отричаха тяхното съществуване: “Земя без народ за народ без земя.”

Същата вечер се откъснах от групата за да помисля. С неохота признах пред себе си, че досега не бях преодоляла моята предубеденост. Всичко, кеото бях видяла по телевизията или прочела във вестниците минаваше през вече изграденото ми мнение: израелците са наши приятели и благородни съюзници; палестинците са нецивилизовани и неразумни – “проблем”, с който трябва да се справим. През последните дни видях и чух неща, които не съответстваха с изградените ми представи, но се страхувах да призная това.

От следващия ден насетне се опитах да разговарям с палестинските ни домакини. Докато преди седях главно с американските ми колеги, сега търсех копманията на палестинците.

Първоначално ми бе трудно. Мисля, че домакините усетиха, че се чуствам неудобно в опита си да предолея различията. Но те искаха да говорят, да разкажат своята история. Описваха своите радости и болки, а аз записвах внимателно техните арабски имена и се взирах в лицата им. Отпуснах се, когaто ми показаха снимки на своите деца, аз показах снимки на моите. Една вечер рецитирах поематa “The Plea,” от Сю Сабах. Те кимаха с глава в знак на одобрение и написаха имената на техните любими поети в моята тетрадка: Имру’ ал-Каис, Aл-Мутанаби, Махмуд Даруиш.

Бавно преградата се разруши. Колкото повече палестинци срещах и колкото повече говорех с тях, толкова по-лесно ставаше за мен да забравя образа на хвърлящи камъни фанатици и терористи.

Това не означава, че сега съм анти-Израел или про-Палестина. Ако научих нещо по време на това лято, това е че и двете стрaни имат своите легитимни аргументи, има болка и от двете страни, както и объркваща история, която никога няма да науча напълно. Единственото, коeто знам със сигурност е, че палестинци и израелци ще живеят един до друг и за в бъдеще. Нужно е чудо, за да настъпи траен мир, но чудеса са се случвали вече в Светите земи.

Ще помня завинаги една млада майкa, която с гордост ми посочи да седна до нея, казвайки с нейния чаровен английски, „Бихте ли искали да се порадвате с нас?“ (бел.ред. “да се порадвате с нас“ вместо “да се присъедените към нас“) Галейки меката главичка на нейното бебе, надежда се породи в мен – за нея, за невръстния ѝ син, за всички, които живеят в тези белязани, спорни земи.“

Ревю на книгата Atlas Of The Conflict: Israel-Palestine

автор на статията е Yousef Munayyer

Израелско-палестинският конфликт винаги се е свързвал с няколко причини. Някои твърдят, че причина за него е етническата принадлежност, някои казват, че е религията, други смятат, че е политически или идеологически конфликт.

Но има една безспорна реалност: това, че хората от този конфликт се борят за да поддържат връзка със земята си. Териториалният въпрос се намира в сърцето на всеки аспект от палестинската борба, независимо дали става дума за локацията на обезлюдените села, границите на Ерусалим или Зелената линия, която разделя територията, призната като окупирана от това, което днес наричаме Израел.

Картите разказват историята на палестинската кауза по-добре от всички свидетелски показания на бежанци, от всеки доклад за човешките права, от всяка партия или лидер. Документирането, черно на бяло, на това как един народ узурпира земята на друг, година след година, десетилетие след десетилетие, е просто и ясно обяснение на несправедливостта, която е била и продължава да се извършва спрямо палестинците.

Палестинците винаги са ценяли много историята на палестинската география. Те знаят, че документацията за това как е изглеждала Палестина в миналото ще бъде може би единственото доказателство за връзката между палестинците и техните земи в бъдеще, предвид продължаващата израелска колонизация.

Много атласи и исторически съчинения, документиращи обезлюдяването на Палестина, стоят като свидетелства за извършените престъпления. Книгата All the Remains на Уалид Халиди, както и всеобхватния Atlas of Palestine: 1948 на Салман Абу Сита са два примера за това.

Но приносът на Малкит Шошан с Atlas Of The Conflict: Israel-Palestine, е различен. Шошан е израелка. Докато приносът на палестинските историци и географи е бил мотивиран от патриотичен копнеж, желанието на Шошан да документират тези териториални промени е от различен вид, въпреки че също има благороден произход.

Както само посочва в атласа, Шошан е следвала архитектура в универистета Technion в Хайфа преди десет години, когато е била помолена да проектира търговски център, който да бъде построен върху празен парцел близо до Тел Авив. При извършването на предварителния оглед на района, тя открива, че чрез строжа ще бъдат унищожени палестински гробища. Тя решава да не участва в проекта, а вместо това „да научи историята на [своята] страна – история, която никога не е казвана директно.“
Тя пише:

Водена от любопитство, започнах да събирам илюстрации, карти, фотографии, графики и други визуални материали. Текстовите показания, макар и важни, просто не бяха достатъчно конкретни за моите цели, тъй като при тях липсва чувството за мащаб. Исках да знам как изглеждат над 500-те унищожени палестински селища на карта, с относителен мащаб и в сравнение с хилядите новопостроени израелски селища.

Изключително трудно е да се разбере архитектурния проект на една цяла държава или нация. За да се планира, проектира и изгради една сграда отнема години. За да се унищожи цяла страна и върху нея да се изгради една нова отнема няколко десетилетия.

За мен, този нов смисъл на мащабите и реалностите ме доведоха до пълно недоумение … аз бях възпитана в ционистка среда. Ние напълно одобрявахме Израел, считайки я за чудо: народ, който се е изградил почти незабележимо от преди хиляди години в миналото чак до наши дни. 2000-те години изгнание отсъстват от историческото ми съзнание. Може да се каже, че съм била накарана да повярвам, че Израел винаги е бил там, и че трагедията на Палестина няма нищо общо с това: че това е само случаен епизод.

Тъй като картите обикновено се създават от тези, които са на власт, беззащитните може лесно да изчезнат от тях.

Днешната карта на Израел и Палестина продължава да бъде много променлива. Заселниците се използват до ден днешен като окупационна сила, за създаване на факти, жива стена, ползватели на земята и природните ѝ ресурси: заселническите селища винаги се строят на стратегически места, в съответствие с националните интереси.

Постоянното интензивно движение в пространството и времето на ционисткия проект няма друг прецедент. Оформянето на държавните територии и разширяването на границите, избутанването и премахването на нежелани демографски фрагменти, заселниците и горското стопанство, прикриването на следите от миналото, всичко това заедно води до създаването на новата израелска и палестинска реалност.

По време на създаването на Атласа Шошан е минала през процес на събуждане, тъй че и за онези, които не са запознати с историята и географията на Палестина през последните 100 години, ще преминат през подобно пробуждане. Тя отива далеч отвъд картографирането на обезлюдяването на Палестина в периода 1947-1949 като включва и историята на най-новите ционистки селища, унищожаването на села след 1948 г., променята на картите след различните арабско-израелски войни, карти на поселенията в окупирания Западен бряг, Газа и Източен Ерусалим, както и подробни карти на апъртайдната стена, която минава през палестинските земи.

Претъпкана с информация, детайли, карти, снимки и обяснения, книгата на Малкит Шошан е много полезна за просвещението на незапознатите с географията на този конфликт. Или както Шошан казва в интервю:

Идеята на книгата е да предостави информация. Аз съм част от този конфликт. Исках да разбера този конфликт, искам и израелците да го разберат. Палестинците не се нуждаят от атласа за да разберат конфликта, те са в допир с него всеки ден. Те знаят за какво става въпрос.
Аз не съм политик. При създаването на всички тези карти всъщност ставах все по-разочарована, отколкото доволна. Не виждам края на това. Книгата е с цел създаване на информираност за конфликта и за мащаба на случилото се.