Архиви

Апартейд

Ран Грийнщайн

Статията е превод на част от публикацията Israel/Palestine and the Apartheid Analogy: Critics, Apologists and Strategic Lessons на еврейския професор от Южна Африка Ран Грийнщайн:

“През последните години все повече се обсъжда силната прилика между израелската система на политически и военен контрол и апартейдната система, позната от Южна Африка. Движения и активисти, които са против окупацията, започнала през 1967 година, често говорят за тези прилики, докато официалните израелски лица и говорители постоянно ги отхвърлят. За съжаление много малко научни трудове анализират този въпрос по нужния начин.

Преди да се занимаем с анализа на тази тема, без да изпадаме в обичайната концептуална и политическа “бъркотия”, която проваля градивния дебат, е нужно да изясним три важни точки:

1. Нужно е да обсъдим за кой Израел става дума: Израел, който съществува днес – с граници от Средиземно море до река Йордан, или Израел, който съществуваше преди 1967 година в рамките на Зелената линия?

Става дума за държавата Израел, която включва всички жители в рамките на Зелената линия, или тази, включваща и онези отвъд нея? Израел по начина, по който се дефинира сама, или Израел, по начина, по който е призната от международната общност?

Но кое определение на Израел е законно съгласно международното право? Дали палестинските територии, окупирани през 1967, са част от Израел или не?

Кои граници (географски, политически, идеологически и морални) са релевантни за нашата дискусия? Как те затрудняват правилното разбиране на същността на този режим и отношението между различните групи от населението, което живее там?

Всяка от тези дефиниции би довела до различни заключения при анализа на аналогията с апартейд режима. В тази връзка може би най-важният въпрос е каква е връзката между трите компонента: ‘в границите на Израел’ (тези от преди 1967 година), ‘Велик Израел’ (отвъд границите от преди 1967) и ‘Велика Палестина’ (по-скоро демографско, отколкото географско понятие, отнасящо се до всички араби, които произхождат от Палестина в периода преди 1948 година).

2. Трябва да направим разлика между историческия апартейд (система, която се наблюдава в Южна Африка между 1948 и 1994 година) и общото понятие за апартейд, с което се обозначава всяка потискаща система, която дава различни социални и политически права в зависимост от произхода на дадено население (включително на расова основа, но не и задължително). Може да се каже, че Израел практикува апертейд в общия смисъл на това понятие чрез отричане на права и дискриминация на базата на произход.

3. Нужно е да се направи разграничение между степента на сходство на южноафриканските закони, структури и практики и техните израелски еквиваленти, както и последвалите стратегии за политическа промяна. Дори ако заключим, че има голяма степен на структурна прилика между двете държави, то това не означва, че може да приложим в Израел политическите стратегии, които са имали успех в Южна Африка. Нито ще ни каже много за посоката, в която израелската система на контрол се е насочила. За да постигнем това, ние първо трябва да проведем конкретен анализ на израелското и палестинското общество, техните местни и международни пристрастия, подкрепа, уязвимости и така нататък.

Но какво е апартейд?

Според международната конвенция за предотвратяване и наказание на престъплението апартейд, приета от Генералната асамблея на ООН през ноември 1973 година апартейд е „престъпление срещу човечеството” и нарушение на международното право.

Апартейд означава „подобни политики и практики на расово разделение и сегрегация, които са били провеждани в Южна Африка, извършени с цел да остановят и запазят доминирането на една расова група над друга расова група и системно да ги потискат“. Това включва законови и други мерки, които целят „да попречат на дадена група да участва в политическия, социален, икономически и културен живот в страната, както и умишленото създаване на условия, които да попречат на пълното развитие на тези групи, най-вече като се отказват на представителите на дадена група основни човешки права и свободи, сред които правото на работа, правото на синдикали, правото на образованине, правото да напуснат и да се върнат в своята страна, правото на националност, правото на свободно движение и пребиваване, правото на изразяване на мнение, правото на свобода за мирно събиране и сдружения“.

В допълнение се включват и мерки, които целят „да разделят населението на расова основа като създават отделни резервати и гета за членовете на дадена расова група или групи, като и не позволяват смесни бракове между отделните групи, отчуждаването на поземлен имот, принадлежащ към друга расова група или групи, или на нейни членове“.

Това не е пълен списък и не всички практики, които са част от него, трябва да присъстват едновременно, за да се квалифицира дадена система като апартейд. Една точка, която се откроява тук е понятието раса: Ако се придържаме към общата дефиниция на раса (с посочване на общ биологичен произход, който обикновено се свързва с прилики във външния вид, предимно цвета на кожата), то този термин е неприложим в случая с Израел. Определението очевидно не е релевантно за отношенията между израелските евреи и палестинските араби. И двете групи са расово разнообразни и не могат да бъдат разграничени въз основа на външния вид.

Но терминът раса – точно като термина апартейд, може да се приложи и с по-широко значение. Международната конвенция за премахване на всички форми на расова дискриминация, приета от Общото събрание на ООН през декември 1965 г. орпеделя термина „расова дискриминация“ за “всяко различие, изключване, ограничение или предпочитание на основата на раса, цвят на кожата, произход, националност или етнически произход, което има за цел или резултат да унищожи или наруши признаването, ползването или упражняването на равни човешки права и основни свободи в политическата, икономическата, социалната, културната или всяка друга област на обществения живот.“

Тъй че, ако поставим заедно двете определения (за апартейд и раса) в крайна сметка определението за апартейд е, че това е набор от политики и практики, свързани с дискриминация и юридическа, политическа и социална маргинализация въз основа на раса, национален или етнически произход.“

Има ли апартейд в Израел?

След задълбочен анализ (който може да прочетете в пълната публикация на Ран Грийнщайн), авторът заключава, че “не е възможно да разглеждаме Израел, изолирано от окупираните територии, тъй като те са ефиктивно контролирани от Израел и поради това са важна част от всеки политически анализ.“

Един от аргументите на защитниците на Израел винаги е бил, че в Израел има еврейско мнозинство и то има правото да решава как да се живее в даденото общество. Ако мнозинството иска да се ограничи имиграцията и даването на гражданство на неевреите, то това е право на мнозинството. Но както Ран Грийнщайн отбелязва:

“От това твърдение липсват няколко неудобни факти. Например, евреите са станали мнозинство в страната само чрез етническо прочистване през и около 1948 г. Всъщност много преди резолюцията на ООН за разделяне от 1947 г., ционисткото движение е било създало все по-разширяваща се зона на изключване, чрез прогонване на всички палестински арабски жители от земите, придобити от официалните еврейски агенции и не давайки достъп на неевреи до работните места. Най-важният факт е, че палестинците не са имигранти, те не са група хора, които търсят права в чужда държава, а в своята собствена. Този факт остава игнориран. Вместо това, се наблюдава обратното: еврейски имигранти-заселници получават директно права за сметка на местното арабско население.“

Друг аргумент при защита политиката на Израел за позволяване на всеки евреин да живее в териториите, дори когато нито той, нито предците му са живеели в тях в последните няколко хилядолетия, докато същевременно това право е отказвано на палестинци, които са родени или чийто родители са били родени там, е че това се е случвало и друг път в близкото минало – в Германия, Полша, Чехия, Индия. Ран Грийняайн отново отбелязва:

“Този аргумент отново съзнателно игнорира важния факт, че нито една европейска държава не признава правото на “етнически роднини” да се завърнат за сметка на местното население. Законът за завръщане в Израел, който дава правото на гражднаство на всички евреи (дори когато нито те, нито техните предци са живеели в земите през последните няколко хилядолетия) и отрича същото право на палестинците (дори когато те или техните родители са били родени там), е без паралел. Никоя друга държава няма подобна политика, нито дори Южна Африка по време на апартейда.

Остават Индия и Пакистан, но и тук има две основни разлики с Израел. Първо, между тези две страни е имало симетрична размяна на население, докато Израел прогонва местното население едностранно. Втората разлика е, че бежанците от Пакистан и Идния съставляват 2-3% от населението на съответната страна, докато палестинските бежанцти от 1948 година са съставлявали около 80% от арабското население. Заместването на мнозинството от местното население със заселници имигранти е безпрецедентно. Това е можи би една от разликите между системата в Южна Африка и Израел, докато първата е експлоатирала местното население, втората го е прогонила.“

След това авторът припомня, че страданието на страната окупатор не може да бъде сравнявано с това на окупираните, защото първите “са нарушители, те не страдат, те причиняват страдания, те правят повечето убийства и осакатявания, по-голямата част от щетите и всичкото отчуждаване на земя и политическо потисничество. Това че палестинците не са потиснати на расова основа, а вместо това на национална, не компенсира огромната разлика във властта, ресурсите, способността да се нанасят поражения и безнаказаността, с която Израел преследва своята окупаторска политика.“

И заключва:
“Като се има предвид апартейдът в общия смисъл на това понятие, то тогава израелските политики и практики покриват голяма част – макар и не всички – от критериите, определени в Международната конвенция за апартейд, когато той се основава на етно-национална, а не на расова основа.

Това не означава, че израелското общество, държава и система за контрол са наистина същите като тези в Южна Африка, въпреки че имат някои прилики. Никакъв случай не е копие на останалите. Дори и страни, които имат обща история с Южна Африка – като Зимбабве и Намибия под колониалното управление – не имат еднакви системи, в допълнение, самият апартейд се е променил съществено с течение на времето.“

Реклами

Защо отказвам да пускам музика в Израел…


Послание на британския ди джей и музикален продуцент Ewan Pearson

Винаги тихо съм отказвал да свиря в Израел, тъй като съм възмутен от това, което съм чел за окупацията, за лошото отношение към палестинския народ и за блокадата на Газа. Систематичното дехуманизиране на една група граждани само буди паралели с ерата на апъртайд режима в Южна Африка. Тогава за първи път стана ясно, че музиката и политическите протести могат да бъдат свързани, защото тогава музиканти са отказвали да пътуват и свирят в Южна Африка, за да привлекат вниманието към политическата ситуация.

Но музиката се извисява над политиката, нали така? В никакъв случай. Ако музиката е на и за света, тя трябва да бъде част от него, да се ангажира. Музикантите не са посланици, които просто могат да ходят, където поискат, само за да носят със себе си посланието за любов. Това би било прекалено лесно. Понякога трябва да кажем по-строги и по-малко лицеприятни неща, в този случай трябва да кажем, че действията на едно демократично правителство, извършени в името на достойни хора, всъщност им носи огромни вреди, вреди и нас нас, докато седим и гледаме безучастно.

В идеалния случай, изкуство и политика са свързани с това да представиш себе си на мястото на някой друг, да се опиташ да почувстваш това, което някой друг, намиращ се в съвсем различни обстоятелства, изпитва. От там започва солидарността. Имам повече общо с космополитен рейвър в Тел Авив, от колкото с палестинец в окупираните територии, но ако отида в Тел Авив и просто пускам музика е сякаш да кажа, че статуквото е добре, че е нормално да забравим за това, което се случва. Или ако перифразирам израелския журналист Гидеон Леви, това е сякаш да купя бутилка скоч на приятел алкохолик, вместо да се обадя на център за лечение на алкохолизма.

Най-известното политическо послание на хаус музиката е, че един ден потиснатите ще се еманципират и ще намерят Обетованата земя. Това послание идва от Тората и е свързано с изгнанието на евреите от Египет и Вавилон. Днес то изглежда по-подходящо за тежкото положение на палестинските им братя и сестри. Докато това не се промени, аз ще трябва да продължа да пиша статии като тази.

Джеф Халпър

Ерусалим – Джеф Халпър е част от израелското движение за мир вече около 40 години. Той е начело на Израелския комитет срещу разрушавеното на домове (Israeli Committee Against House Demolitions – ICAHD), една от главните организации, които се борят за мир и спазване на човешките права. ICAHD се стреми да спомегне за края на израелската окупация от 1997 година.
Това е интервю за Palestine News Network

– Защо решихте да станете част от това движение?

– Аз съм американски евреин, които живе в Израел вече повече от 40 години. Но аз израснах и се оформих като личност през 60-те години в САЩ. Израснах политически с движението за човешки права на Мартин Лутър King. Лежах в затвора в Мисисипи. Бях против войната във Виетнам.

Когато дойдох в Израел не изневерих на своите леви политически убеждения. Знаех, че има окупация и че трябва да се борим срещу нея. От самото начало се включих в движението за мир. Не съм от хората, които са дошли в Израел като убедени ционисти и след това променили убежденията си.

Джеф Халпър в съда


-Вие сте бил арестуван поне осем пъти тук. Какви са отношенията Ви с израелските власти?

Гражданското неподчинение е част от нашата борба. Но трябва да спомена, че е по-малко страшно отколкото звучи. Евреите в тази страна имат привилегии. Нac не ни бият. Не ни държат в затвор. Ние се възползваме от тези привилегии за да правим неща, които палестинците няма как да направят. Ако застана пред буллдозер, те ме изблъскват настрани, може би ще ме задържат за час или два, но нищо повече.

Ако палестинец направи това, те ще стрелят. Играта има различни правила за тях.

– Защо дейността Ви се фокусира върху унищожаването на палестински домове?

Защото окупацията може да бъде много абстрактна за хората. 25 000 домове са били унищожени от 1967 г. насам в окупираните територии. Ние застваме пред булдозери, правим жива верига пред домове, съпротивляваме се срещу унищожаването им дори като ги построяваме отново. Успяхем да построим 170 жилища в последните 12 години.

– Какво постигате с тези действия?

Успяхме да насочим вниманието върху начина, по който окупацията работи и какви са истинските намерения на Израел, а именно да не позволят създаването на Палестинска държава. Искаме да покажем, че това, което Израел прави в окупираните територии не са мерки за сигурност. Read the rest of this entry

We don’t need NO occupation!We don’t need no racist wall!We don’t need no thought control!

Обръщениет на Roger Waters,    25  Февруари 2011

През 1980 г. издадохме песента „Още една тухла в стената“, но тя е била забранена от правителството на Южна Африка, тъй като е била използвана от чернокожите южноафрикански децата при защита на правото им на равноправно образование. Тогавашното апартейдно правителството наложи блокада на културата – на някои песни, включително и на мои.

Двадесет и пет години по-късно, през 2005 г., палестинските деца, участващи във фестивал в Западния банк използваха песента, за да протестират срещу израелската апъртайдна стена. Те пееха „Ние нямаме нужда от окупация! Ние нямаме нужда от расистка стена!“ („We don’t need no occupation! We don’t need no racist wall!“) По това време не бях виждал от първа ръка това, за което те пееха.

Година по-късно, през 2006 г., аз подписах да пея в Тел Авив.

Палестинците от движението за академичен и културен бойкот на Израел ме призоваха да преразгледам решението си. Аз вече бях изразил несъгласието си със стена, но не бях сигурен дали културният бойкот е правилният отговор. Палестинските привърженици на бойкота ме помолиха да посетя окупираните палестински територии, за да видя стената със собствените ми очи преди да взема решение. Аз се съгласих.

С покровителството на ООН, аз посетих Йерусалим и Витлеем. Нищо не можеше да ме подготви за това, което видях този ден. Стената е ужасяваща. Тя се охранява от млади израелски войници, които се отнасяха с мен, случаен наблюдател от чужбина, с презрителна агресия. Ако те се държат так с мен, чужденеца, случайния посетител, представете си, какво е отношението им към палестинците, към хората втора класа. Тогава разбрах, че моята съвест няма да ми позволи да си тръгна от тази стена, от съдбата на палестинците, които срещнах, от хората, чийто нормален живот бива смачкван всекидневно по множество начини от израелската окупация. В солидарност, и в известна степен от безсилие, този ден написах на стената: „Ние нямаме нужда от контрол над мисълта.“ (We don’t need no thought control)

Осъзнавайки, в този момент, че присъствието ми на сцената в Тел Авив неволно би легитимирало потисничеството, на което бях свидетел, аз отказах концерта на стадиона в Тел Авив и го преместих в Неве Шалом, селскостопанска общност, посветена на отглеждането на нахут и на сътрудничеството между хората от различни вероизповедания. Там мюсюлмани, християни и евреи живеят и работят рамо до рамо в хармония.

На пук на всички очаквания, концертът успя да се превърне в едно от най-големите музикални събития в кратката история на Израел. 60 000 фенове се бориха с дълги задръствания за да присъстват. Това бе изключително вълнуващ момент за мен и моята група, и в края на концерта призовах младите хора да поискат от своето правителство да сключи мир със съседите си и да зачита гражданските права на палестинците, живеещи в Израел.

За съжаление през годините, израелското правителство не е направило опит за промяна на законодателство, с цел да даде повече граждански права на израелските араби и по този начин да ги направи равни на израелските евреи, а Стената става все по-голяма, неумолимо и незаконно анексирайки все повече и повече земя от Западния бряг.

В онзи ден през 2006 г., когато посетих Витлеем, разбрах какво означава да живееш под окупация, да бъдеш хвърлен в затвора зад стената. Това означава, че палестинските фермери трябва да гледат унищожаването на вековните им маслинови горички. Това означава, че палестинските студенти не могат да стигнат до училище, защото контролно-пропускателените пунктове са затворени. Това означава, че някои жени се налага да родят в колата, защото войниците отказват да ги пуснат да преминат през пункта, разделящ ги от лечебно заведение, дори то да е само на десет минути път разстояните. Това означава, че палестинските хора на изкуството не могат да пътуват в чужбина, да работят нормално, или да покажат своите филми по време на международни филмови фестивали.

За народа на Газа, заключен в своя затвор зад виртуалната стена от незаконната израелска блокада, това означава друг набор от несправедливости. Това означава, че децата там си лягат гладни, много от тях хронично недохранени. Това означава, че бащите и майките, които не могат да намерят работа поради опустошената икономика, нямат средства за подпомагане на своите семейства. Това означава, че студенти със стипендии за обучение в чужбина трябва да гледат как възможността на живота им се изплъзва, защото не им е разрешено да пътуват.

По мое мнение, ужасяващият и драконовски контрол, който Израел упражнява над обсадените палестинцит в Газа и на палестинците в окупирания Западен бряг (включително Източен Йерусалим), заедно с отказа им да признаят правата на бежанците да се завърнат по домовете им в Израел, изисква всички справедливи и единомислещи хора по света да подкрепят палестинците в тяхната гражданска, ненасилствена съпротива.

Когато правителствата отказват да действат, хората трябва да помогнат с каквото мирни средства разполагат. За някои това означава да участват в Марша Свободна Газа, за други означава да дарят помощи или да се качат на хуманитарната флотилия, която се опита да донесе така необходимата хуманитарна помощ за Газа.

За мен това означава да обявя намерението си, в знак на солидарност не само с народа на Палестина, но и с многото хиляди израелци, които не са съгласни с расистките действия и колониалната политика на своето правителство, да се присъединя към кампанията за бойкот (Boycott, Divestment, and Sanctions (BDS)) срещу Израел, докато не бъдат изпълнени три основни човешки права, изисквани в международното право.

1. Прекратяване на окупацията и колонизацията на всички арабски земи [окупирани през 1967 г.] и демонтиране на стената;
2. Признаване на основните права на арабско-палестинските граждани на Израел до достигане на пълно равенство, и
3. Уважение, защитата и насърчаването на правата на палестинските бежанци да се завърнат по домовете и собствеността си, както е предвидено в резолюция194 на ООН .

Моето убеждение се основава на идеята, че всички хора заслужават спазването на техните основни човешки права. Моята позиция не е анти семитска. Това не е атака срещу народа на Израел. Това обаче е един апел към колегите ми в музикалната индустрия, както и към творците от останалите дисциплини, да се присъединят към този културен бойкот.

Артистите, които са отказвали да имат представления в курорта Sun City  в Южна Африка до падането на апъртайда и докато бели и черни не се ползват с равни права, са постъпвали правилно. И ние сме в правото си да откажем да свирим в Израел, докато дойде денят – и той със сигурност ще дойде – когато Стената на окупацията ще падне и палестинци и израелци ще живеят заедно в мир, свобода, справедливост и достойнство, които всички те заслужават.