Сумая – дъщерята на маслиновите дървета

Сумая Фархат-Насър е родена през 1948 година в малкото селце Бирзеит близо до Рамала. Тъй като семейството ѝ изгубва основния източник на препитание до преди 1948 година – поле с цитрусови плодове, върху което днес е построено летище Бен Гурион – детството на Сумая е свързано с много лишения и бедност. Баща ѝ е принуден да търси работа като шофьор в Йордания, а майка ѝ се грижи сама за нея и останалите ѝ братя и сестри.

Сумая намира спасение в училището-пансион Талита Куми, намиращо се близо до Витлеем. Училището е ръководено от немски християнски мисионери, в него християнски момичета биват обучавани не се само да четат и пишат, да готвтят и шият, но и на дисциплина, на сдържаност и прилично поведение. В своята автобиографична книга “Мащерка и камъни“ тя описва как в пансиона към училището е трябвало да говорят три дни само на немски, три дни само английски, единствено в неделя на момичета е било позволено да говорят на родния арабски език.

Сумая признава, че е било трудно да живее отделена от семейството си, което много обича, принудена да спазва строгите правила на възпитателките, но е знаела, че придобитите знания ще помогнат на цялото ѝ семейството да се спаси от бедността.

И се оказва права – след като завършва успешно средното си образование, от училището ѝ предлагат да иде да следва в Германия, за да може да работи като учител след това. Сумая без колебаене приема предложението, но дядо ѝ, който е глава на семейството е против – до сега нито едно момиче на 18 години не е пътувало само в Европа, това е напълно против традициите и порядките в консервативната палестинска провинция през 60-те години на миналия век.

Но макар и само 18-годишна, Сумая се доказва като решителна и смела млада дама, и успява да убеди дядо си, че това правилното решение е да ѝ позволи да следва в Германия. И така, малкото селско момиче попада в Хамбург, където всичко е ново за нея – непознатата храна, градския транспорт, къщите с червени покриви, улиците, които изглеждат толкова еднакви, че лесно губиш ориентация, както и самите отношения между хората. В книгата си тя споделя, че в началото всеки път щом видела млади хора да се целуват на улицата, тя затваряла очи и се молела на Господ да им прости този грях.

През 1967 година, след като печели Шестдневната война, Израел окупира Западния бряг, в който се намира и родното село на Сумая. Тъй като е далеч от родното място, Сумая изпитва голям страх – от една страна се притеснява какво се е случило със семейството ѝ, от друга се страхува как и дали ще успее да се прибере вкъщи. Надявайки се, че в църквата ще намери успокоени, тя посещава както всяка неделя седмичната служба, но остава поразена от думите на пастора “Нека благодарим на Господ. Той стори едно чудо: Израел спечели войната.“  Наранена от тези думи и пълното игнориране на страданието на палестинския народ, тя решава да на посещава повече тази църква.

Всъщност, в книгата си тя заключава, че престоят ѝ в Германия ѝ e помогнал да разбере колко далечни са европейските християни от палестинските такива, и колко по-близки като поведение, нрави и традици са мюсюлманите. Не случайно по време на нейна лекция вчера, на която имах щастието да присъствам лично, тя заяви, че е и християнка, и мюсюлманнка … просто палестинка.

Сумая има късмет и успява да се прибере навреме, за да запази правото си на постоянно пребиваване в Западния бряг. Двама от братята ѝ и една от сестрите ѝ нямат този късмет и са принудени да живеят в чужбина, като могат да посещават семейството си и родния дом много рядко и само след дълга и сложна процедура за получаване на пропуск през границата с Йордания.

Въпреки трудните условия в окупираните територии, след като завършва образованието си, Сумая решава да се върне да живее в родното село, където се омъжва за Мунир, който също е християнин, току що завършил следване в Холандия.  Двамата започват да преподават в университета Бирзейт, като междувременно с любов отглеждат трите си деца – момче и две момичета.

Сумая има издадени три книги, в които подробно описва живота под окупация и усилията ѝ като жена и пацифист от една страна за постигане на мирно решение на конфликта, а от друга за подобряване на положението на жените. Една от първите ѝ задачи е било да организира курсове по първа помощ и най-вече по четене и писане за възрастни жени. И когато окупационните сили забраняват на жените да използват свободните класни стаи в селското училище след края на учебните занятия, една от жените се изправила и заявила:

“Няма да се оставим просто така да ни подтискат и смятат за глупави, ние искаме да се изучим и ще се борим за това. Ние, палестинските жени сме като магданоза, колкото повече хората се опитват да го отскубнат от земята, толкова по-силен става той.“

И предлага групата да провежда заниманията си в нейното жилище.

Същевременно, Сумая се бори за постигането на мир – в Ерусалим се запознава с еврейката Гила Свирски, която от своя страна също търси диалог с палестинците. Двете жени посещават заедно демонстрации и се застъпва за правата на жените в своите страни. Сумая управлява и център за жени в Източен Ерусалим от 1997 до 2001 г., в който израелски и палестински жени работят заедно за постигане на мир. Заради военните блокади на пътищата и обявяването на вечерен час, тя има големи трудности да влиза в Ерусалим и поради това е принудена да подаде оставка от поста си на управител на центъра през 2001 година.

Сумая и израелският активист за мир Ури Авнери

Защо разказвам историята на Сумая? На първо място, защото книгите ѝ ме плениха – четейки ги станах част от живота на тази дребна на ръст, но с огромно сърце и силна по дух жена. На 10-ти декември 1990 година 15 годишният ѝ син Анис бива прострелян в крака от войници, докато се връща от училище. Вместо да извикат линейки или да го откарат в болница, войниците първо го бият, а след това решават да се забавляват, като го карат да казва на иврит Гулани балагани – Гулани са най-добрите на запад. Всеки път щом сгреши с произношението, го удрят в лицето. Питат го за имена на съученици и приятели, а Анис им се моли да го откарат в болница, защото изпитва голяма болка. Отговорът е “Ще кървиш, докато умреш.“ След като родителите му разбират от свидетели за случилото се, те успяват да се свържат с познати в Израел, обаждат и се на палестински доктори, които от своя страна звънят на израелски колеги и така след много телефони обаждания и молби, едва в 8 и половина вечерта Анис е откаран в болницата в Рамала. Той споделя по-късно с майка си:

“Мамо, виждах смъртта пред очите ми, но знаех, че ще победя. Сам се учудвах, че още съм жив и това ми даваше сила. Войниците ми се струваха толкова детински с опитите си да ме ядосат, например като режеха с нож дрехите ми. Колкото по-зле се отнасяха с мен, толкова по-малко се страхувах, че ще умра.“

Три години по-късно, Анис е арестуван, първо го обвиняват, че членува в ПЛО, след това, че е член на Хамас. След пет месеца все пак го освобождават. Сумая споделя, че това е бил най-трудният период в живота ѝ, изпаднала е в депресия и в паничен страх. Но въпреки това е продължила и продължава да се бори по мирен път за постигане на мир, не случайно и е носител на редица европейски и международни награди за мир.

През 2002 г. ѝ е предложено да стане кмет на Бирзейт – тя отхвърлля предложението, защото вижда себе си като учител и просветител, а не като политически администратор. Вместо това предпочита да провежда курсове за обучение на жени и млади хора в окупираните територии, за намиране на начини за разрешаване на конфликти по мирен път, за гражданско лидерство, за човешките права, за толерантността и други. Паралелно с дейностите в окупираните територии, тя редовно изнася лекции в Германия, Австрия и Швейцария – темата им е образованието, бита, екология, правата на жените и политическата ситуация в Палестина.