Любов по време на апартейд
В навечерието на празника на влюбените Свети Валентин активисти дадоха началото на нов проект, озаглавен Любов по време на апартейд (Love Under Apartheid).
Любов - Чувство на самоотвержена и силна привързаност към някого, основано на кръвно родство, приятелство, разбирателство.
Апартейд – политика или система за разделяне по расов признак.
Целта на проекта “Любов по време на апартейд“ е да покаже какво означава да обичаш любимия човек, родителите си, децата си, когато системата не ви позволява да бъдете заедно, не ви дава свобода на движение и достъп, само защото сте палестинци.
В поредица от видео материали обикновени хора разказват за трудностите, които постоянно трябва да преодоляват, за да могат да бъдат с хората, които обичат или просто да запазят нормални семейни отношения.
Роденият в Йерусалим, но живеещ в САЩ, Самер разказва със сълзи в очите за починалата му след тежко боледуване майка, с която не е могъл да се сбогува, защото не е получил виза за достъп до родния си град.
Любов е … да бъдеш до родителите си, когато те имат нужда от теб.
Тайсир от Ака и Лана от Дженин се притесняват, че новоприетите закони за гражданството в Израел ще разделят четиричленното им семейство.
Любов е… да може да бъдете заено:
Лайла и Хашим са палестинци от диаспората – израснали съответно в Канада и САЩ, днес те живеят заедно в САЩ и имат две прекрасни деца, но няма как да посетят своята родина заедно – Лайла има лична карта от Газа и съответно може да посещава само ивицата, докато Хашим има роднини в Рамала. Хашим няма право да влиза в Газа, а Лайла няма право до пътува до Западния бряг.
Любов е … да може да ходите на гости на фамилията заедно.
Това са малка част от историите, показани в проекта. За повече информация, посетете страницата им http://loveunderapartheid.com/
През очите на децата
Късно вечер миналото лято, когато се прибирах от бежанския лагер Дейшех, бях спряна при преминаването през временен чекпойнт (това са блокади по пътя, които биват поставяни неочаквано за няколко дни или дори за няколко часа, за разлика от постоянните контроло-пропускателни пунктове). Съблякох якето ми, за да могат да претърсят джобовете ми. Все пак това е нещо нормално тук. Единственото необичайно нещо беше възрастта на “войниците”. Най-голямата от тях беше на девет години. Малко момиче, което живее близо до дома ми.
“Обувките!” ми каза тя заповеднически, имитирайки местните израелски войници. Беше окачила дълга дървена тояга около тялото си, която заместваше пушка. Тя “скенира“ обувките ми, а след това ми заповяда “Лични документи!” За мой ужас, не носех личната ми карта с мен. Стоях и чаках да решат какво ще правят с мен – дали просто ще ми забранят да мина през блокадата или ще решат да ме разпитат преди това? Дали ще ме арестуват? На края, тъй като имах голяма нужда да ида до тоалетната, подкупих окупационната армия като им предложих смачкан пакет с бисквити. Те приеха подкупа щастливи. След като се върнах от тоалетната, прекарах забавна вечер с децата, играейки на криеница и гоненица.
Когато на следващия ден споменах за тази случка пред моя колега Тойне, той се засмя: “О, спомням си, че и моите деца са играли тази игра. Яра поставяше крака си като бариера пред вратата, а Мари и аз не можехме да минем, докато не отговорим на въпросите й и покажем нашите документи. Съгласявахме се да бъдем част от тази игра, защото по някакъв начин това й помагаше. Караше я да се чуства по-добре.”
Когато е била на девет години, Яра е била принудена да съблече пред всички на един контролен пункт. Жена войник я е издърпала на страна и й е заповядала да съблече якето и панталоните. Имало е стотици хора по това време на пункта; Яра е била изложена на погледите на всички тях. Много от тях помолили войника да претърси Яра в някое от закритите помещения, само не и на опашката пред всички чакащи. Тя обаче отказала. Яра се е съблякла треперейки и застанала пред всички по бельо. Жената войник посочила към тъжната малка купчина дрехи на земята със своя автомат. “Ок. Може да минеш.” Само дето преминаването не е толкова лесно – следват още опашки, още въпроси, биометричен скенер, болка и страх наоколо. Вкъщи Яра блокирала вратата и викала към родителите си: “Не може да преминете. Документите ви не са наред!”
Войник е принудило дете да се съблече по пътя за училище (Хеброн - 2005)
Скоро след този инцидент Яра е участвала във видео проект към нашата група. Всички участници са била на възраст между осем и дванайсет. Сами са написали сценария и нарисували анимацията. Научили са ги как да използват видео камерата, била им е дадена само една инструкция: “Нарисувайте това, за което мечтаете.” Използвайки ‘Уарда’ като основа (арабска традиционна народна приказка) Яра и останалите деца са създали следната анимация:
Надявам се някой ден да може да осъществим този проект и в бежанския лагер Дейшех. Когато отида там често виждам деца, които се крият, играейки своя вариант на криеница – криене от армията. Моят приятел Таха, който сериозно се занимава със задачата да развие културнитe и учебни програми за деца в лагера, веднъж ми каза с чувство на безсилие: “Ако им дадем малко пари, за да си купят играчки, първото, което избират не е нито футболна топка, нито плюшено мече, а пластмасов пистолет.”
Подобно на игрите на всички деца по света, тези на децата от лагера са повлияни от случващото се около тях. Това, което виждат оказва влияние дори върху тяхното въобръжение. За децата от лагера, фантазията включва победи над армията. Съмнявам се, че има деца в лагера, които поне веднъж да не са били събудени посред нощ, за да видят войници в спалнята им. Аз, като възрастен човек, дори когато съм напълно облечена, не се чуствам комфортно при срещата ми с израелските войници, какво ли остава за единадесетгодишно дете, облечено в пижама с образа на Снупи.
Креативните терапии са определени за добър начин за помощ на деца, които живеят в такива тежки условия. Children of Amal подкрепя палестински деца-бежанци чрез музика. Проблемите, които децата имат и възможностите, които музиката им предлага, за да се справят с тях (амал на арабски означава надежда) са документирани в серия от кратки доклади на страницата на проекта:
Анас се страхува много, когато войниците идват в лагера. Той плаче и трепери, когато ги види. Често се напикава в леглото. Не може да спи сам. Няма приятели заради своето поведение…Анас се чуства добре, когато пее в хор, както и харесва музикалните игри. Той харесва и уроците по пеене. Анас казва, че се забавлява и е намерил приятели по време на курса, с които си играе в училище и на улицата.
Кусай страда от кошмари и вика на сън. Играе ”игри”, в които войници стрелят по хора, които стават “мъченици”. Кусай се страхува много от войниците… Чуствал се е нервен, когато за пръв път е участвал в терапията, но бързо е намерил нови приятели и с удоволствие е идвал и след това. Би искал да може да идва всеки ден.…Кусай е бил много ентусиазиран и е пеел научените песни след това вкъщи.
Аиша не е можела да се сприятелява с другите деца, вместо това е била по-щастлива в компанията на майка си. Когато войниците са идвали, тя е треперела от страх и се е опитвала да се скрие в тоалетната. Имала е кошмари с участието на войниците… Домът на съседите е бил бомбардиран и част от прозореца е паднал в стайта на Аиша…Аиша има голям прогрес и е станала по-уверена. Тя днес учи вкъщи с помоща на сестра си и се труди усърдно, за да преодолее проблемите с ученето. За първи път има приятели извън вкъщи. Според майка й, Аиша е напреднала много благодарение на курса, тя е благодарна, че дъщеря й е имала възможноста да участва. Кошмарите са намалели и Аиша е по-активна.
Понякога ми е трудно да се справя с реакцията на привържениците на Израел, когато става дума за проблемите, през които тези деца минават в следствие на израелската политика: “Наистина е жалко, че родителите им ги учат да мразят евреите” е един от честите отговори, които получавам, заедно със “може би ако палестинците спрат да използват децата си като човешки щит, за да предпазват терористите, няма да бъдат в тази ситуация.” Когато деца хвърлят камъни по израелские военни джипове или играят на войници, това се приема за доказателство, че те са възпитатавани да бъдат анти-семити – сякаш деца, които живеят по този начин нямат друга причина да мразят армията.
Когато децата отиват на училище в Хеброн, те трябва да минат през войниците. Много от тях не разбират кои са тези войници и защо са там. Преди няколко години директорът на училище в Хеброн е довел израелска еврейска двойка, за да им покаже, че има израелци, които не искат да ги наранят, а да им помогнат. Дискусията е протичала добре, докато малко момиче не казало: “Но вие не може да бъдете израелци! Къде са ви израелските дрехи?”
Тя е имало предвид военните унофроми и облеклото на заселниците. Това за нея бил образът на израелците, не защото родителите й са я научили така, а защото това е видяла сама.
Понякога, когато съм с деца на някой от контролните пунктове, се опитвам да накарам войниците да ми кажат своето първо име. Искам децата да могат да ги нарекат по име, за да не бъдат само униформа с пушка. Обикновено ми казват “Съжаляваме, но не е позволено.” Така че войниците остават безименни. Те са само хора, които могат да те арестуват или да те принудят да чакаш, или дори да те убият. Хората, които защиват израелската политика (“Синът ми Уди е в армията сега, служи близо до Налбус, но той никога не би…”) очевидно не виждат войниците по този начин. Не мисля, че те се замислят как една такава безименна фигура със заплашително оръжие се приема от децата. За тях той не е Уди, който обича да играе футбол или свири на пиано: той е мъжът с пушка и те не знаят какво ще стори с тях, тях ги е страх.
Когато обръщам внимание към нарушенията, на които палестинските деца са жертва всеки ден – принудени да се събличат, да бъдат арестувани или да не могат да идат на училище, защото пътят е блокиран – отговорът винаги съдържа свещената дума сигурност. Как не зная, че родителите им ги учат да бъдат терористи? Гледам към Яра и филмът, който тя и нейните приятели са направили след като стената ги е разделила от техните роднини и се чудя дали някой израелец се е почуствал по-сигурен от това, че едно дете, което е искало да посети роднини, които рядко може да види, е било накарано да се съблече пред стотици хора, докато млада жена е била насочила оръжие към него. Тогава се сещам за ужасните обидни думи на Голда Меир: “Ще постигнем мир с арабите, когато те се научат да обичат децата си повече, отколкото мразят нас.”
Един от най-ефективните начини да дехуманизираш един народ е като се опиташ да го представиш като народ с недостатъчно любов. Чудя се дали някога някой е казал на Меир: “Ще постигнете мир с този народ, само когато се научите да приемате тези деца за деца, а не за потенциални терористи или “демографкса заплаха”.
Апартейд
Ран Грийнщайн
Статията е превод на част от публикацията Israel/Palestine and the Apartheid Analogy: Critics, Apologists and Strategic Lessons на еврейския професор от Южна Африка Ран Грийнщайн:
“През последните години все повече се обсъжда силната прилика между израелската система на политически и военен контрол и апартейдната система, позната от Южна Африка. Движения и активисти, които са против окупацията, започнала през 1967 година, често говорят за тези прилики, докато официалните израелски лица и говорители постоянно ги отхвърлят. За съжаление много малко научни трудове анализират този въпрос по нужния начин.
Преди да се занимаем с анализа на тази тема, без да изпадаме в обичайната концептуална и политическа “бъркотия”, която проваля градивния дебат, е нужно да изясним три важни точки:
1. Нужно е да обсъдим за кой Израел става дума: Израел, който съществува днес – с граници от Средиземно море до река Йордан, или Израел, който съществуваше преди 1967 година в рамките на Зелената линия?
Става дума за държавата Израел, която включва всички жители в рамките на Зелената линия, или тази, включваща и онези отвъд нея? Израел по начина, по който се дефинира сама, или Израел, по начина, по който е призната от международната общност?
Но кое определение на Израел е законно съгласно международното право? Дали палестинските територии, окупирани през 1967, са част от Израел или не?
Кои граници (географски, политически, идеологически и морални) са релевантни за нашата дискусия? Как те затрудняват правилното разбиране на същността на този режим и отношението между различните групи от населението, което живее там?
Всяка от тези дефиниции би довела до различни заключения при анализа на аналогията с апартейд режима. В тази връзка може би най-важният въпрос е каква е връзката между трите компонента: ‘в границите на Израел’ (тези от преди 1967 година), ‘Велик Израел’ (отвъд границите от преди 1967) и ‘Велика Палестина’ (по-скоро демографско, отколкото географско понятие, отнасящо се до всички араби, които произхождат от Палестина в периода преди 1948 година).
2. Трябва да направим разлика между историческия апартейд (система, която се наблюдава в Южна Африка между 1948 и 1994 година) и общото понятие за апартейд, с което се обозначава всяка потискаща система, която дава различни социални и политически права в зависимост от произхода на дадено население (включително на расова основа, но не и задължително). Може да се каже, че Израел практикува апертейд в общия смисъл на това понятие чрез отричане на права и дискриминация на базата на произход.
3. Нужно е да се направи разграничение между степента на сходство на южноафриканските закони, структури и практики и техните израелски еквиваленти, както и последвалите стратегии за политическа промяна. Дори ако заключим, че има голяма степен на структурна прилика между двете държави, то това не означва, че може да приложим в Израел политическите стратегии, които са имали успех в Южна Африка. Нито ще ни каже много за посоката, в която израелската система на контрол се е насочила. За да постигнем това, ние първо трябва да проведем конкретен анализ на израелското и палестинското общество, техните местни и международни пристрастия, подкрепа, уязвимости и така нататък.
Но какво е апартейд?
Според международната конвенция за предотвратяване и наказание на престъплението апартейд, приета от Генералната асамблея на ООН през ноември 1973 година апартейд е “престъпление срещу човечеството” и нарушение на международното право.
Апартейд означава “подобни политики и практики на расово разделение и сегрегация, които са били провеждани в Южна Африка, извършени с цел да остановят и запазят доминирането на една расова група над друга расова група и системно да ги потискат”. Това включва законови и други мерки, които целят “да попречат на дадена група да участва в политическия, социален, икономически и културен живот в страната, както и умишленото създаване на условия, които да попречат на пълното развитие на тези групи, най-вече като се отказват на представителите на дадена група основни човешки права и свободи, сред които правото на работа, правото на синдикали, правото на образованине, правото да напуснат и да се върнат в своята страна, правото на националност, правото на свободно движение и пребиваване, правото на изразяване на мнение, правото на свобода за мирно събиране и сдружения”.
В допълнение се включват и мерки, които целят “да разделят населението на расова основа като създават отделни резервати и гета за членовете на дадена расова група или групи, като и не позволяват смесни бракове между отделните групи, отчуждаването на поземлен имот, принадлежащ към друга расова група или групи, или на нейни членове”.
Това не е пълен списък и не всички практики, които са част от него, трябва да присъстват едновременно, за да се квалифицира дадена система като апартейд. Една точка, която се откроява тук е понятието раса: Ако се придържаме към общата дефиниция на раса (с посочване на общ биологичен произход, който обикновено се свързва с прилики във външния вид, предимно цвета на кожата), то този термин е неприложим в случая с Израел. Определението очевидно не е релевантно за отношенията между израелските евреи и палестинските араби. И двете групи са расово разнообразни и не могат да бъдат разграничени въз основа на външния вид.
Но терминът раса – точно като термина апартейд, може да се приложи и с по-широко значение. Международната конвенция за премахване на всички форми на расова дискриминация, приета от Общото събрание на ООН през декември 1965 г. орпеделя термина “расова дискриминация” за “всяко различие, изключване, ограничение или предпочитание на основата на раса, цвят на кожата, произход, националност или етнически произход, което има за цел или резултат да унищожи или наруши признаването, ползването или упражняването на равни човешки права и основни свободи в политическата, икономическата, социалната, културната или всяка друга област на обществения живот.”
Тъй че, ако поставим заедно двете определения (за апартейд и раса) в крайна сметка определението за апартейд е, че това е набор от политики и практики, свързани с дискриминация и юридическа, политическа и социална маргинализация въз основа на раса, национален или етнически произход.“
Има ли апартейд в Израел?
След задълбочен анализ (който може да прочетете в пълната публикация на Ран Грийнщайн), авторът заключава, че “не е възможно да разглеждаме Израел, изолирано от окупираните територии, тъй като те са ефиктивно контролирани от Израел и поради това са важна част от всеки политически анализ.“
Един от аргументите на защитниците на Израел винаги е бил, че в Израел има еврейско мнозинство и то има правото да решава как да се живее в даденото общество. Ако мнозинството иска да се ограничи имиграцията и даването на гражданство на неевреите, то това е право на мнозинството. Но както Ран Грийнщайн отбелязва:
“От това твърдение липсват няколко неудобни факти. Например, евреите са станали мнозинство в страната само чрез етническо прочистване през и около 1948 г. Всъщност много преди резолюцията на ООН за разделяне от 1947 г., ционисткото движение е било създало все по-разширяваща се зона на изключване, чрез прогонване на всички палестински арабски жители от земите, придобити от официалните еврейски агенции и не давайки достъп на неевреи до работните места. Най-важният факт е, че палестинците не са имигранти, те не са група хора, които търсят права в чужда държава, а в своята собствена. Този факт остава игнориран. Вместо това, се наблюдава обратното: еврейски имигранти-заселници получават директно права за сметка на местното арабско население.“
Друг аргумент при защита политиката на Израел за позволяване на всеки евреин да живее в териториите, дори когато нито той, нито предците му са живеели в тях в последните няколко хилядолетия, докато същевременно това право е отказвано на палестинци, които са родени или чийто родители са били родени там, е че това се е случвало и друг път в близкото минало – в Германия, Полша, Чехия, Индия. Ран Грийняайн отново отбелязва:
“Този аргумент отново съзнателно игнорира важния факт, че нито една европейска държава не признава правото на “етнически роднини” да се завърнат за сметка на местното население. Законът за завръщане в Израел, който дава правото на гражднаство на всички евреи (дори когато нито те, нито техните предци са живеели в земите през последните няколко хилядолетия) и отрича същото право на палестинците (дори когато те или техните родители са били родени там), е без паралел. Никоя друга държава няма подобна политика, нито дори Южна Африка по време на апартейда.
Остават Индия и Пакистан, но и тук има две основни разлики с Израел. Първо, между тези две страни е имало симетрична размяна на население, докато Израел прогонва местното население едностранно. Втората разлика е, че бежанците от Пакистан и Идния съставляват 2-3% от населението на съответната страна, докато палестинските бежанцти от 1948 година са съставлявали около 80% от арабското население. Заместването на мнозинството от местното население със заселници имигранти е безпрецедентно. Това е можи би една от разликите между системата в Южна Африка и Израел, докато първата е експлоатирала местното население, втората го е прогонила.“
След това авторът припомня, че страданието на страната окупатор не може да бъде сравнявано с това на окупираните, защото първите “са нарушители, те не страдат, те причиняват страдания, те правят повечето убийства и осакатявания, по-голямата част от щетите и всичкото отчуждаване на земя и политическо потисничество. Това че палестинците не са потиснати на расова основа, а вместо това на национална, не компенсира огромната разлика във властта, ресурсите, способността да се нанасят поражения и безнаказаността, с която Израел преследва своята окупаторска политика.“
И заключва:
“Като се има предвид апартейдът в общия смисъл на това понятие, то тогава израелските политики и практики покриват голяма част – макар и не всички – от критериите, определени в Международната конвенция за апартейд, когато той се основава на етно-национална, а не на расова основа.
Това не означава, че израелското общество, държава и система за контрол са наистина същите като тези в Южна Африка, въпреки че имат някои прилики. Никакъв случай не е копие на останалите. Дори и страни, които имат обща история с Южна Африка – като Зимбабве и Намибия под колониалното управление – не имат еднакви системи, в допълнение, самият апартейд се е променил съществено с течение на времето.“
Пет счупени видео камери
Документален филм, в който палестинец разказва за и показва ненасилствената палестинска съпротива и действията на израелската армия в родното му село Билин.
Емад Бурнат е роден и израснал в Билин, където семейството му живее скромно от векове, обработвайки иначе скалистата почва. Когато четвъртият му син се ражда преди около шест години, Емад получава първата си камера и се превръща в хроникьор. Тогава Израел започва да строи разделящата стена, конфискувайки земите на палестинските селяни и правейки достъпа до техните ферми невъзможен.
Емад и петте камери, всяка от които разказва историята на палестинската ненасилствена борба в малкото село Билин.
В рамките на повече от пет години Емад снима ненасилствената борба, която се води от двама от най-добрите му приятели. Но собственият му живот и семейство също са повлияни от случващото се. Израелската армия извършва дневни и нощни арести и набези, с които плаши семейството му, неговите приятели и братя, той бива и арестуван. Една от камерите му го спасява веднъж – бива счупена след като войниците стрелят по него.
Сценарист на документалния филм 5 Broken Cameras е израелецът Guy Davidi, режисьори са Emad Burnat и Guy Davidi.
Хумус и фалафел са вече “израелски”, сега е ред и на палестинския зехтин
източник Electronic Intifada
Това че ционистите са си присвоили важна част от палестинската културата – като например храните хумус, фалафел и мафтул – и ги представят по света като “израелски”, отдавана ядсова палестинците, особено когато тези продукти се използват като средство в международната пропаганда и маркетинг, които целят да изтрият палестинските права и история.
Сега израелски заселници в окупирания Западен бряг се опитват да откраднат може би най-важния палестински символ, който същевременно е и главен източник за оцеляване сред палестинските фермери: зехтина и свързаната с него култура.
Професионално заснето видео, което бе публикувано в YouTubе от “Matteh Binyamin Regional Council” – организация на дозина незаконни израелски колонии в окупирания Западен бряг – се опитва да убеди израелците, че еврейските заселници, а не палестинците, са тези, които в действителност се грижат за маслиновите дървета и за историческото наследство на маслиновите дървета и културата свързана с тях.
Видеото е пример за все по-елегантната пропаганда, която е насочена към израелското население, както и международната общност.
Кратко обобщение на показаното във видеото:
Видеото е озаглавено “Чудото на бутилката зехтин и чинията с хумус” – алюзия към мита от Ханука, познат като “Чудото на олиото”.
Самото видето представя скеч, заснет в ресторант в палестински град в рамките на границите на Израел от преди 1967 година.
Израелец седи на една от масите, върху която са сервирани хумус и зехтин. Той е показан в образа на наивния либерален светски израелец.
След като намира зехтина за много вкусен, той пита един от двамата арабски сервитьори (те също са показани в стереотипен и мамещ образ) как зехтинът е бил произведен.
Арабският сервитьор му казва как зехтинът е бил произвеждан по един и същ начин от “хилядолетия”. Докато той говори, видеото обаче показва кадри с религиозни заселници, които използват модерни технологии за правене на зехтин, вместо палестинци, които да берат маслини и да правят от тях зехтин.
Накрая на видеото израелецът изяжда своето ядене, мислейки, че е ял вкусен палестински зехтин. Но тогава двамата сервитьори отиват в кухнята и започват да се шегуват с факта, че зехтинът всъщност е произведен от заселници. Тогава камерата показва еиткетът на бутилката, върху който на иврит е написано “Зехтин Бинямин, студено-пресован.”
Да припомним: Опитите на Израел да разруши палестинските маслинови дървета и култура.
Израелските заселници и израелската държава постоянно разрушават палестински маслинови дървета, а заселниците често атакуват палестинците, докато се грижат за дърветата или по време на беритба. За повече информация – няколко примера.
Но в това няма нищо ново. След като ционистите прогонват по-голямата част от палестинското население от страната през 1948 година, те е трябвало да решат какво да правят с маслиновите горички, пръснати из цялата страна. Ето какво Мерон Бенвенисти си припомня в своята книга Sacred Landscape (2000):
“Първоначално официалните лица, отговорни за еврейските поселения смятаха, че производството на зехтин може да се превърне в доходоносен бизнес, но бързо стана ясно, че еврейският селскостопански сектор не е подготвен за производство, което изисква толкова много ръчен труд. Погрижиха се за и култивираха само част от маслновите дървета, докато по-голямата част от тях бяха изоставени. Десетки хиляди дунами от маслинови дървета са били изкоренени, за да се освободи място за други посеви.“ (165)
Именно в този исторически контекст, както и в контекста на случващото се насилие и терор днес, заселниците се опитват да си присвоят и грижата за маслиновите дървета.
Заселниците си присвояват откраднатата палестинска култура
На края на видеото е показан следният текст:
Еврейските фермери се завърнаха в планините на Бинямин и Шомрон, за да отглеждат с любов маслинови дървета, така както това са правили техните прадеди преди хиляди години.
Маслиновите дървета обхващат 3 000 дунама и с тях се произвеждат 500 тона зехтин на година.
Кой стои зад това видео?
Както вече споменахме, видеото е представено от “Matteh Regional Council,” но на края на видеото е показано логото на онлайн фирма за връзки с обществеността, която се казва Рогатка. В страницата на компанията се казва:
Наши клиенти са Jerusalem Center for Public Affairs, Likud, ‘Latma’ – и други.
Jerusalem Center for Public Affairs е тинк танк (мозъчен тръст) за военните институции в Израел, именно от там тръгва израелската НПО “Монитор”, екстремна група, която отправя клевети и атакува израелци, палестинци, евреи и други, които критикуват Израел.
Latma е “сатирично” уеб-базирано шоу, управлявано от Каролин Глик, редактор във вестника Ерусалим пост. Но шоуто вместо да се концентрира върху производството на сатира, по-скоро разпространява видеа, които подбуждат към ислямофобия и расизъм, включително скорошно видео, в което се разпространява лъжата, че в Норвегия мюсюлманини са в оснавата на “епидемия от изнасилвания“.
И разбира се “Ликуд” е политическата партия на израелския премиер Бенямин Нетаняху. Рогатка, изглежда, е един от ключовите им източници за пропаганда в Израел.
Заключение:
Целта на това видео – насочено към израелците – е първо да убеди местното население, че маслиновите дървета, подобно на земята, са принадлежали винаги единствено и само на евреите, може би видеото ще бъде последвано и от кампания насочена към международната общественост. Но като цяло е част от кампанията, целяща да ‘изтрие’ палестинците, да разруши тяхната култура и да обяви всичко, което е останало за “еврейско”.
Още видеа, които документират заселническите атаки върху фермери и разрушаването на маслинови дървета:
Международни реакции за продължаващата окупация на Западния бряг
Главният секретар на ООН Бан Ки-Мун призова миналата неделя Израел да прекрати окупацията на палестинските територии, казвайки, че незаконното заселническо строителство пречи на двудържавното решение на конфликта.
“Израелската окупация на арабски и палестински земи трябва да спре. Трябва да се сложи край и на насилието срещу цивилни,” е казал Бан по време на конференция в Бейрут, посветена на арабския свят.
“Заселническите селища, независимо дали нови или стари, са незаконни. Те пречат на създаването на функционираща палестинска държава,” главният секретар на ООН е добавил.
“Запазване на сегашното статускво дава само гаранция за бъдещ конфликт.”
(източник: The Daily Star – Lebanon News)
—————-
Същевременно бритънският заместник министър председател е заявил, че строителството на израелски селища за заселници е ‘вандализъм’
Ник Клег е направил това изявление в понеделник по време на пресконференция с палестинския лидер Махмуд Абас.
Клег дори е обвинил Израел, че продлъжаващото строителство пречи на опитите за постигане на споразумение.
“Когато създаваш физически нови факти, става невъзможно да се достигне до нещо, за което всички са се били разбрали от преди години, че е финалната цел… това е умишлен акт срещу основното условие, върху което преговорите се провеждат вече толкова много години,” допълнил Клег.
(източник: Haaretz )
—————–
Комитетът по външните работи на френския парламент публикува преди две седмици безпрецедентен доклад, в който обвинява Израел за прилагане на политика на “апартейд” при разпределението на водните ресурси в Западния бряг.
В доклада се казва, че водаа се е превърнала “в оръжие, което се използва от новия апартейд” и представя статистически данни и примери, които ясно защитават това твърдение.
“Около 450 000 израелски заселници в Западния бряг използват повече вода от 2 300 000 палестинци, които също живеят там”, се казва в доклада. “В периоди на суша, в противоречие с международните закони, заселницие получават приоритет при разпределянето на водата.”
В докладът се твърди, че водата не се разпределя честно в Западния бряг и че палестинците нямат достъп до подводните източници, намиращи се в окупираните територии. Според автора на доклада Израел извършва “водна окупация” срещу палестинците.
“Териториалното разширение на Израел може да бъде прието и като ‘водна окупация’ както на потоците, така и на източниците на вода,” се казва в доклада.
by Hasan Idelbi
Също така се твърди, че “разделителната стена, построена от Израел, позволява контролиран достъп до подводните водни източници”, както и “насочването на водния поток на запад.”
Докладът обвинява Израел в “системно разрушаване на кладенци, които са били изкопани от палестинците в Западния бряг”. Също така се твърди, че “много съоръжения за пречистване на вода, планирани от палестинские власти, са били спряни от израелската администрация.”
(източник: Haaretz )
За един от тези “малки“ инциденти в Палестина…
В началото на тази година няколко медии разпространиха данни, според които палестинците са били жертва на 228 засленически нападения. Следвщия разказ е за едно такова нападение, то се е случило преди няколко дни и не е част от тези 228, за които медиите съобщават.
Тежко въоръжени израелски заселници
Автор на статията е Джеф Халпър, израелец, роден в Америка, защитник на правата на палестинците и основател на организацията, която се противопоставя на израелската политика за разрушаване на палестински домове (The Israeli Committee Against House Demolitions):
“Тази сутрин получих обаждане от Джауди Джабер, палестински приятел от долината Бака, намираща се близо до Хеброн. Заселници от Кириат Арва, голямо селище, построено върху неговата земя, буквално над дома му, са хвърлили голямо количество скали и камъни по къщата му, както и изгорили колата му.
Самата кола не бе нищо особено, очукано старо Пежо от 1979 година, но то бе от жизненоважно значение за семейството му. Джауди го използва за да може да отвежда болната си 90-годишна майка в болницата, тъй като не може да си позволи линейка всеки път щом се наложи. В дъждовните дни той също така кара и взима децата си от училище, които иначе изминават всеки ден 4 мили пеша, минавайки през скалисти планински пътеки, а не рядко биват и атакувани от израелските заселници в района, понякога дори с бейзболни бухалки. Когато имаше нещо, което може да продаде (макар че след като израелските власти унищожиха всичките тръби за напояване миналата година, повечето от отглежданите от него култури – домати, краставици и грозде – изсъхнаха и умряха), той нареждаше зеленчуците в колата си, за да ги откара до пазара в Хеброн. Колата е “ръцете и краката на семейството”, ми каза той с тих и отпаднал глас.
Това е един от тези “малки” инциденти, за които световната общественост рядко разбира, част от всекидневното насилие, което палестинците от всички възрасти са принудени да живеят с. “Не си спомням дори един-единствен ден, в който да съм бил щастлив”, ми каза наскоро Джауди. През 2001 година той се бе опитал да построи малък дом за жена си и децата им върху семейни земи в близост до къщата на родителите му, но той е бил разрушен през 2002 година от израелските власти, една от 26 000 палестински къщи разрушени в окупираните територии от 1967 насам след като Израел отказва да дава на палестинците разрешителни за строеж.
Домът на брата на Джауди, Ата, е бил разрушаван три пъти. Един петъчен ден през януари 2000 година заселници са превзели дома на Ата, изгонили семейството и останали там за Шабат (пазени от полицаи), след това, събота вечерта, те запалили огън в дома, осквернили надписа с цитат от Курана над входната врата и избягали. Никoй не е бил арестуван.
Ако някой се опита да ви каже, че Израел не е отговорен за етническо прочистване или че това, което прави е в името на “сигурността”, то тогава ги запознайте със семейство Джабер. Много хубави хора (Джауди и Ата говорят свободно английски), чийто жени Аиша and Рудина ще ви почерпят с вкусна маклуба, а децата им са умни и фотогенични – но знайте, вие ще бъдете сред истински герои. Те са изплашени, наранени, травматизирани, тъжни, обеднели и потиснати, но въпреки това са останали “сумуд” – твърди в своята позиция да не напуснат земите си. Семейството ще преодолее трудностите. Те имат силата да издържат на всяко насилие, несправедливост и болка, която израелското правителство, заселниците и апатичното израелско население им причиняват. В действителност, техни са раменете, върху които нашият свят се държи.
Само едно нещо може да ги повали. Това не е нито американската “супер сила”, чийто конгрес и администрация са про-израелски, нито европейските правителства, които нямат смелостта да се борят за спазването на човешките права, за които иначе така често говоорят, но ние. Ние можем да повалим семейство Джабел, ако ги изоставим, ако ние, добрите и привилегировани хора запазим мълчание. Представете себе си, застанали до Джауди и изгорялата му кола. Какво ще направите за да му помогнете? “
Аз съм терорист: Спомени от войната
Аз съм терорист. Или поне така ме наричат. Израснах, чувайки тази дума да се повтаря през цялото време, така че понякога си мислех, че терористите всъщност са добрите. Но те очевидно не са. От многото тъжни моменти, които съм преживяла, пъти израелската офанзива над Газа в края на 2008 – началото на 2009 е най-лошият и може би най-болезненият. Имах “късмета“ да оцелея и по този начин възможността да разкажа за тези, които загубиха живота си.
На 27 декември 2008 г. израелски бойни самолети започнаха да хвърлят бомби из цяла Газа, убивайки всичко и всеки, който се изпречи на пътя им.
Войната доведе до смъртта на много хора. Повече от 1450 палестинци бяха убити, 5600 ранени. Хора умираха всеки ден.
Също и Ануар …
Точно когато чухме, че Израел има намерението да сложи край на войната, Ануар Шехада е била убита. Ануар бе наша съседка, на 13 години. Тя живееше на няколко метра от моя дом. Това се случи през последния ден на войната, когато Ануар казала на по-малкиата си сестра, че ще се качи на покрива да вземе прането. Сестра ѝ я помолила да не отива, но Ануар ѝ казала да не се притеснява, защото войната е почти “свършила”. Преди родителите ѝ да успеят да я видят, Ануар вече е била на покрива. Тя вероятно не е подозрила, че Израел ще убие толкова красиво 13-годишно момиче. Но е грешала. Експлозията, която уби Ануар бе най-силната, която някога съм чувала. Мислех, че нашата къща е била целта. Подът под нас буквално се клатеше. Чакахме смъртта да ни вземе. Но след секунди видяхме дим да излиза от къщата на съседите. Казаха, че кръвта на Ануар е била из целия покрив. Главата ѝ бе намерена на улицата.
Това се случи и на Ханийн…
Ханийн всъщност е била убита преди Ануар, но ние разбрахме за нейната смърт седмица след края на войната. Ханийн е моя 5-годишна приятелка, която за първи път срещнах в джамията, в която двете ходехме. Спомням си, че тя обичаше да ме дразни. Всеки път издаваше свук, подобен на “мяу”, защото знаеше, че аз мразя котки. Казваше ми, че “мяу” всъщност е начина, по който тя ми казва: “здравей” всеки път, когато се видехме. По време на войната, семейство на Ханийн бе решило да остане при техни близки в Тал Елхауа, тъй като са смятали, че районът е по-безопасен. Ханийн бе напуснала дома си, само за да бъде убита в къща, която са смятали за безопасна.
Не мога да си представя каква болка е почуствала Ханийн, когато бомбата е проникнала в малкото ѝ сърце и го е откъснало. Не знам какво е усещането да загубиш детето си, тъй че нямам представа колко голямо страдание изпитват тодителите на Ануар и Ханийн. Не мога да си представя шока, който Ханийн е почуствала, когато е видяла бомбата да се приближава все по-близо към нея. Не мога да си представя как един войник вижда това малко момиченце от самолета си и решава да сложи край на живота му. Не мога да си представя колко омраза трябва да изпитва този войник към палестинците, за да реши, че убийството на едно дете е нещо добро. Не мога да представя как този войник може да смята, че това, което е направил е било “самозащита”. Не мога да си представя как същият този войник днес може да яде, пие, спи и просто да продължа с живота си. И не мога да разбера, колко глупави трябва да са израелците, за да мислят, че няма да отвърна на удара и да потърся справедливост за моите малки приятели.
Аз живея в свят, чиито разбирания са ми неясни. Свят, в който престъпникът е свободен, а жертвата бива наричана терорист. Свят, в който убийството на 5-годишно дете е допустимо. Свят, който ме обърква, когато мисля за това кое е правилно и кое е погрешно. Винаги съм мислила, че можем да разберем кой е терорист като просто погледнем кой от чия страна умира. Но съм грешала. Израелците имат способността да убиват палестинци през нощта, и да ги наричат терористи на следващата сутрин.
Шест често срещани погрешни схващания за Газа, които са били валидни през 2011 година
На шесто място: Блокадата за нуждите на цивилните е премахната и само ограничения свързани със сигурност са останали
Газа не е изолирана от останалата част на света така, както е била преди няколко години, но тя все още е откъсната от Западния бряг и е трудно да се намерят убедителни съображения за сигурност, които да оправдаят това. Например, Израел забранява на студентите да пътуват от Газа до Западния бряг. Израел не позволява да се продават стоки от Газа в Западния бряг или Израел, докато в същото време позволява на износа от Газа за Европа, но само ако стоките са прехвърлени през израелските летища и пристанища.
Освен това Израел налага ограничения върху вноса на строителни материали в Ивицата Газа. Влиянието от това ограничение се усеща повече от международните организации, отколкото от местното самоуправление, което получава нужния цимент, чакъл и стомана от тунелите. Текущите ограничения затрудняват икономиката в Газа, но те също така разделят семейства едно от друго, както и възпрепятстват достъпа на жителите на Газа до висше образование и възможността да бъдат обучени в силно необходими сфери.
На пето място: Израел дава на Газа пари от такси, електричество и вода.
Вярно е, че Израел дава на жителите на Газа ток и вода. Но само ако “дава” означава “продава”. Израел също не “дава” пари от такси на жителите на Газа – всъщност дава пари от данък, който събира от тяхно име, въпреки че понякога тези пари се дават с голямо закъснение.
На четвърто място: Докладът на Палмър стигна до заключението, че блокадата е била законна
Комисията Палмър реши да не разглежда законността на цялостното затваряне на Ивицата Газа и реши само, че морската блокада, наложена на ивицата Газа, е законна. В своя доклад Комисията включи препоръка към Израел да продължи облекчаването на ограниченията за движение “с идеята да премахне блокадата изцяло, както и да облекчи неустойчивото хуманитарно и икономическо положението на цивилното население“.
На трето място: Газа има граница с Египет, така че Египет трябва да се грижи за ивицата
Преди шест месеца бяха публикувани десетте основни причини защо откриването на контролно-пропускателен пункт на тази границиа не е достатъчно. Списъкът все още е валиден, но ето и основната теза от него: Дори ако Египет напълно отвари своя контролно-пропускателен пункт за движение на хора и стоки, това няма да доведе до решение за проблема с ограничението на движение между Газа и Западния бряг.
На второ място: Израел напусна Газа, но всичко, което получи в отговор бе ракети “Касам”
Изстрелването на ракети “Касам” срещу цивилни е неоправдано военно престъпление. Това е ясно. Но трябва да се има предвид, че изстрелването на ракети не започна веднага след оттеглянето от ивицата Газа и че четири години и половина блокада не са направили нищо, за да се намали заплахата от ракети, изстреляни от Газа в Израел, ако не вярвате, прочетете това.
А колкото се отнася до оттеглянето, Израел премахна своите постоянни военни бази и цивилни поселения от ивицата Газа, но дали това наистина доведе до край на израелския контрол над Газа? Попитайте който и да е палестинец от Газа дали наистина чувства, че Израел “не присъства” в живота им. Няма да се наложи да мисли дълго преди да отговори отрицателно. Израел контролира възможността на палестинците в Газа да учат в Западния бряг, контролира износа на стоки, риболова, обработването на селскостопански земи и посещенията на роднини. Вярно е, че е трудно да си представим контрол на територия без постоянно физическо военно присъствие, но точно това е уникалната ситуация в Газа днес.
И на първо място: Жителите на Газа гласуваха за “Хамас”, така че те заслужават това, което им се случва
Победата на Хамас на парламентарните избори през 2006 г., или малко след “оттеглянето”, бе посрещната с изненада. Днес, повече от пет години след като изборите бяха проведени, те все още се използват като извинение за блокадата.
Преди всичко е важно да се подчертае, че международното право забранява колективното наказание на цивилното население и това е не без основателна причина. Опитът от миналото ни учи, че цивилното население, независимо от неговите политически убеждения, трябва да остане “непокътнато”. Този принцип трябва да бъде уважен в Газа, в Израел и във всички други места по света, в които има конфликти.
Kолективното наказание на цивилното население
Докато сме на темата за изборите, за да бъдем точни трябва да спомен, че “Хамас” спечели избори, които не бяха проведени само в Ивицата Газа, но също така и в Западния бряг и Източен Ерусалим. И всъщност повече от една година след изборите, през юни 2007 г., “Хамас” пое контрола на ивицата Газа.
Избори не са се провеждали в Газа от 2006 г. насам и дебатът между различните политически движения в Газа продължава. Един от начините за следене на този дебат е чрез анкети, като тези, публикувани от Палестинския център за политически поучвания (Palestinian Center for Policy and Survey Research). Например, анкета от декември 2011 г показва, че ако изборите за Палестински законодателен съвет се проведат сега, “Хамас” ще получи 35% от гласовете, а “Фатах” – 43%. Струва си да припомним и нещо друго – повече от половината от населението на Газа е под възрастта за гласуване. Как децата могат да бъдат обвинявани за резултатите от избори, в които те не участват?
Ерусалим
източник
Факти и данни за Ерусалим
Население:
- общ брой: 773 800 (2009)
- 65 процента израелски граждани
- 35 процента палестинци (2010)
- заселници в Източен Ерусалим: 192 000 (2009)
Между 1967 и 2006 година, Израел е отнел правото на пребиваване на около 8 269 палестинци от Ерусалим
Бедност:
- 41 процента от жителите на Ерусалим живеят под границата на бедността
- 65 процента от палестинските семейства живеят под границата на бедността (2010)
Планиране и строителство:
- През 1967 Израел анексира 71 кв.км. земя. От тях, шест и половина кв.км са били част от арабския Източен Ерусалим, докато останалите 64.5 са принадлежали към 28 палестински градове и села в съседство.
- На палестинците е позволена да строят върху седем процента от площта на Ерусалим.
- До 2007 година строителството на разделителната стена е довело до конфискуването на земя, принадлежаща на 19.2 процента от палестинските семейства в Ерусалим.
Ерусалим според международното право
Според разделителния план на ООН от 1947 година, Ерусалим е трябвало да бъде международен град и не е бил включен нито в предложената арабска, нито в предложената израелска държава. Повечето страни и досега не са признали Ерусалим за столица на Израел, много не признават града и за част от Израел.
През 1967 Израел административно анексира земите, принадлежащи към Източен Ерусалим; през 1980 израелското правителство официално анексира Източен Ерусалим. ООН, както и Организацията на Червения кръст, смятат Източен Ерусалим за територия под военна окупация, a палестинските жители на Източен Ерусалим са защитени от Четвъртата Женевска Конвенция.
Международната общност е против действията на Израел в Източен Ерусалим. През 1967 година Генералната асамблея на ООН приема резолюция 253, с която осъжда “мерките, взети от Израел с цел да променят статуса на града” и ги смята за невалидни.
През 1968 Съветът за сигурност на ООН приема резолюция 252, в която се казва, че “всички законови и административни мерки и действия, извършени от Израел, включващи присвояването на земя и палестинска собственост, които допринасят за промяна на статуса на Ерусалим” са невалидни.
През 1980 Съветът за сигурност на ООН приема резолюция 476, с която отново се потвърждава, че “всички законови и административни мерки и действия от страна на Израел, окупиращата сила, които целят да променят характера и статуса на свещения град Ерусалим нямат законова стойност и представляват нарушение на Четвъртата Женевска конвенция, която защитава цивилното население по време на война, както и че представляват сериозна пречка за постигането на пълен, справедлив и траен мир в Близкия Изток.”
През 2004 Международният съд обяви, че “избраният маршрут на стената създава впечатлението, че това са спорни незаконни мерки … които водят до допълнителни промени в демографския състав на окупираните палестински територии.”
Израел твърди, че е получил суверенитет върху западната част на града през 1948 година. След напускането на британците, земите са останали без управление и по време на войната, твърди Израел, те са взели контрол над Западен Ерусалим по легален начин на самозащита. Освен това, Израел смята, че според международното правя няма основание за подкрепа на статута corpus separatum за град Ерусалим. Израел смята, че това е било необвързващо предложение, което никога не е било материализирано.
Израел също така не признава резолюциите на ООН от след 1967 година, както и позицията на Международния съд, обвинявайки ги, че са част от международните институции, които са предубедени спрямо Израел.
Източен Ерусалим
В разделителния план на ООН от 1947, Йерусалим е обявен за “corpus separatum”, тоест градът е трябвало да бъде поставен под специален международен режим, управляван от ООН. Въпреки това, в резултат на войната от 1948 г., Израел налага контрол над 85% от града, днес известни като Западен Йерусалим. Йорданската армия получава контрол върху 11% от земите на града, предимно на изток. Останалите четири процента се смятат за “ничия земя”.
Между 64 000 и 80 000 палестинци са били насилствено изгонени от домовете си от Западен Ерусалим и 40 съседни села; голямата част от тези села са били разрушени от израелските сили, за да се попречи на завръщането на жителите. Имотите, домовете и имуществото на палестинците, които са избягали, се смятат за “изоставени” според израелски закон от 1950 г., благодарение на който собственост се прехвърля в ръцете на държавата Израел.
Останалите 15% от Ерусалим, включително и Стария град, остават в палестински ръце, докато не са били превзети от Израел по време на войната от 1967 г.
След като “обединява” града, Израел започва да прилагат сложна поредица от политики и регламенти, с които цели да контролира или да експулсира останалата част от палестинското население, така че да изгради силно еврейско мнозинство в града.
Въпреки изискванията на международното право, резолюциите на ООН и значението на Йерусалим за мирния процес, Израел до този момент отказва да преговаря относно статута на Ерусалим с международни органи или с Палестинската власт.
Всъшност, Израел прави точно обратното. Веднага след приключване на конфликта през 1967 годинс, Израел започва да строи поселения и анексира части от Източен Ерусалим, както и да премества цивилно население, което е в противоречие с Член 49 от Четвъртата женевска конвенция, в която се казва, че “на окупиращата сила не е позволено да премества части от своето цивилно население в територии, които окупира.”
Освен това, израелското правителство е институционализирало режим на систематична дискриминация, потисничество и господство срещу палестинското население в града. Този режим включва дискриминация при разпределението на общински ресурси, конфискация на земя, разрушаване на къщи, политическо потисничество и отнемане на правот на пребиваване на палестинците в Йерусалим.
Израелски заселнически селища и квартали
Израелските поселения в наречения от Израел Велик Йерусалим, включващ не само Източен Ерусалим, но и съседните квартали, построени върху земи от Западния бряг, оформят четири големи кръга около Стария град:
1) стария град и еврейския квартал
2) районът около стария град, наречен от Израел “свещения басейн (the holy basin)”;
3) около анскиращата граница
4) извън границите на анексиращата линия.
В допълнение, някои поселения са построени, за да свържат Западен Ерусалим с хълма Скопий. Тези поселения са известни като барях или “централни” поселения.
Забелязват се четири фази в заселническата политика в стария град на Ерусалим, започанли с разрушаването на мароканския квартал, Харат Ал-Магарба, за да може да се построи площада с размери от 20 000 кв.м. до Стената на плача. По време на втората фаза, която е продължила от 1968 до края на 70-те, Израел разширява Еврейския квартал като конфискува палестинската и мюсюлманска собственост между Арменския и Мароканския квартал – палестинските жители са били прогонени от домовете им, а на тяхното място са били настанени еврейски заселници. Като резултат от тези мерки, еврейският квартал днес е четири пъти по-голям на размери от периода преди 1948 година.
Третата фаза, която продължава и до днес, започва в средата на 80-те години и е свърана с изграждането на израелски поселения в сърцето на мюсюлманския квартал. Четвъртата фаза е свързана с обществената подкрепа, дадена на заселниците в стария град от членове на израелските правителства, започвайки с Ариел Шарон, който по време на управлението си като министър на жилищното строителство, закупува лично жилище в мюсюлманския квартал.
Израел въведе своята идея за “Свещения басейн” (понякога наричан и Историческия васейн) по време на преговорите в Кемп Дейвид през юли 2000 г. Този басейн обхваща Стария град на Ерусалим и близките населени места – в Елеонския хълм(At-Tur), хълма Сион, града на Дейвид (квартала Силуан), долината Кедрон, гробницата Shimon HaTzadik и квартала Шейх Джара – където се намират места, свещени за евреи, мюсюлмани и християни.
Поселенията в този район са обикновено оградени и охраняеми, намирайки се в сърцето на палестинските квартали. Те са част от опита от страна на израелското правителство, в сътрудничество с заселнически организации, за създаване на факти на земята – низ от селища, които в крайна сметка ще обграждат Стария град, изолирайки го по този начин от палестинското население в Източен Ерусалим.
През 1968 г. Израел започва изграждането на “централните“ поселения, за да свърже Западен Йерусалим с хълма Скопий. Тези селища, също така, развалят териториална цялост между арабските квартали, намиращи се в непосредствена близост до Стария град, разделяйки търговския център на Източен Ерусалим от арабските квартали в северната част на града.
През 1973 г. Израел започна изграждането на заселнически квартали в рамките на общинската граница на Ерусалим, за да създаде еврейско мнозинство, както и бариера между палестинското население в града и палестинците извън общинските граници.
Разпределение на ресурси и средства
В повечето палестински квартали в Източен Ерусалим липсва основна инфраструктура, например тротоари и улични лампи, а много палестински жители не са свързани към отпадъчната система.
Въпреки че палестинците представляват 35 процента от населението на града и макар че плащат по-високи такси от еврейските си съграждани, те получават по-малко от 10 процента от бюджета на града. Например, през 2003 година Източен Ерусалим получава само 8.7 процента от бюджета, тоест всеки палестински жител е получил една петта от полученото от еврейските жители на Ерусалим.
Както таблицата показва, това не е случайност, а в резултат на специална политика. Във всеки отрасъл на общинския бюджет, еврейското население получава лъвския пай от инвестиции, доката на палестинците се дава много по-малко, отколкото заслужават.
| Западен Ерусалим | Източен Ерусалим | |
| Население: | 65% | 35% |
| Тръби за отпадъчни води, шосета, тротоари: | 90% | 10% |
| Обществени паркове: | 95.5% | 4.5% |
| Басейни за плуване: | 91% | 9% |
| Библиотеки: | 92.3% | 7.7% |
| Спортни съоръжения: | 93.8% | 6.2% |
| Площадки за игра: | 99% | 1% |
Конфискация на земя и собственост
От 1967 насам Израел е конфискувал земи за строителството на нови заселнически селища, които обграждат града в кръг. В много случаи земите са обявени за зелени площи (или площи за отдих) преди да бъдат конфискувани.
Израел също така се възползва от закона за отсъстващия собственик от 1950 година, който дава на държавата контрол върху всяка собственост, която определи за „изоставена“ след войната от 1948 година. Тази политика влиза в сила в анексираните части на Ерусалим – земи са конфискувани в стария град и в квартала Силуан. Тези земи са първо дадени на т.нар Попечител на собственост без собственик (Custodian for Absentee Property), а след това на заселнически организации.
В допълнение Израел прилага и политика на връщане на еврейска собственост в Източен Ерусалим обратно на собствениците, без обаче да прилага съшатата практика за арабската собственост в западната част на града. Земи и собственост в стария град, в кварталите Силуан и Шейх Джара са били конфискувани под предлога, че са били еврейска собственост преди 1948 година. В много случаи, най-вече в стария гад, евреите са живеели в тези жилища под наем преди 1948 година.
Строежът на разделителната стена е също важен щом става за конфискуване на земя. До 2007 година стената води до конфискуването на земи, принадлежащи до около 19,2 процента на палестински семейства в Ерусалим. По време на окупацията, Израел е присвоил над 60 000 дунама (60 000 кв. км.) палестинска земя от окупиран Източен Ерусалим, която е дадена изцяло и само на евреи. Това представлява грубо казано 86.5 процента от цялата площ на окупиран Източен Ерусалим.
Разрушение на жилища
Източен Ерусалим е определен за “окупирана територия” от ООН, както и от Червения кръст (International Committee of the Red Cross). Поради това разрушавнето на палестински жилища е назаконно според член 53 от Четвъртата Женевска конвенция, която позвлява такива действия само, ако са “абсолютно наложителни поради военни операции”.
Основната причина за разрушаването на палестински жилища в Източен Ерусалим обаче е липсата на разрешителни за строеж. В повечето палестински квартали няма градскo зониранe, а на палестинците се позволява да строят само върху седем процента от Ерусалим (или 12 процента от Източен Ерусалим). В допълнение, Израел предпочита и подкрепя строителството на големи мнoгoфамилни жилищни сгради, извършено от строителни компании, като поставя непосилни такси за частно строителство.
Например, палестинско семейство ще трябва да плати 110 000 шекела за разрешително за строежа на къща с размер 200 кв.м., без да се включват разходите за тръби, архитект или адвокати.
Поради това много палестинци в Ерусалим са принудени да строят без разрешителни. Израел издава заповеди за разрушаване, които нямат краен срок и които не се прилагат веднага. Постоянната заплаха от разрушаване създава огромно обществено и психологическо напрежение сред палестинските семейства и обществото като цяло.
Политическо потискане
Полицията и останалите държавни институции не отгаварят на нуждите на палестинското население в Източен Ерусалим, където прилагането на закона на практика не съществува. Израелската полиция извършва забележително ограничаване на палестинското политическо изразяване, като същевременно пази израелските заселници. Докато полицията игнорира палестинтските оплаквания, когато става дума за обществената им сигурност, общностните организатори и политически лидери са често преследвани от израелските власти.
Присъствието на израелски заселници в палестинските квартали, както и прилагането на политика, която цели да защити това присъствие, допълва чуството на несигурност и уязвимост сред палестинците.
Когато заселниците използват физическо насилие срещу палестинските граждани, последните твърдят, че полицията не прилага закона и не наказва заселниците. Палестинците също така се оплакват от нежеланието на полицията да разследва случаи, в които палестинска собственост е била вандализирана от заселници.
Същевременно на всички палестински политически партии и организации е забранено да извършват дейност в Ерусалим, забранено е и членството в такива партии или организации. Тези, които станат членове на палестински политически организации рискуват да бъдат осъдени на дълъг престой в затвора или да бъдат експулсирани, а правото им на пребиваване в родния им град да им бъде отнето.
Дори палестинският флаг е забранен в Източен Ерусалим.
Отнемане на правото на пребиваване
През годините демографският характер на Ерусалим се е превърнал в основен фактор при планирането и развитието на града. От 1967 година Израел се стреми да осигури стабилно еврейско мнозинство в Ерусалим като цяло и особено в Източен Ерусалим за да попречи на реализацията на националните стремежи на палестинците в града.
През 1973 израелското правителство е определило, че еврейското население в Ерусалим трябва да бъде 73,5 процента, докато ареабското 25,5. По-късно тези пропорции са били променени на 72 към 28, а след това на 70 към 30 процента. Очаква се, че до 2020 година палестинското население ще представлява 40 процента от населнието на града.
Основното предизвикателство за израелските демографски стремежи е от една страна голямата по размери израелска емиграция от Ерусалим, а от друга – високата раждаемост сред палестинците. Въпреки усилията да повишат еврейската имиграция в Ерусалим, палестинското население расте три пъти повече от еврейското.
Таблицата показва, че през последните десет години еврейското население намалява, докато палестинското се увеличава.
| Година | Израелци | Палестинци | Общо |
| 1967 | 195,700 | 67,609 | 263,309 |
| 1987 | 340,000 | 135,000 | 475,000 |
| 1990 | 378,200 | 146,200 | 524,400 |
| 2000 | 530,400 | 218,800 | 758,300 |
| 2009 | 479,756 | 294,044 | 773,800 |
Не намирайки по какъв друг начин да се справят с това предизвикателством, израелците предложиха политически мерки, които целят да намалят със сила палестинското присъствие в града.
Според израелските закони, на палестинските жители е позволено да живеят и работят в рамките на Израел без допълнително разрешително; получават държавни услуги като здравна осигуровка и имат правото да гласуват по време на местни избори, но не и на парламентарни избори. Те нямат паво на паспорт, за да пътуват в чужбина трябва да кандидатстват и получат разрешително или Документ за пътуване. Ако имат деца и един от родителите не е жител на Ерусалим, детето не се признава автоматично за жител на Ерусалим, вместо това родителите трябва да кандидатстват за правото на събиране на семейството, за да могат да живеят заедно.
В допълнение, според израелските закони правото на пребиваване може да бъде отнето, ако жител прекарва повече от седем години в друга държава, ако получи правото за постоянно пребиваване в друга държава или ако стане гражданин на друга държава. Палестинците, които учат в чужбина, често страдат от тези клаузи, което води до принудителна раздяла от техните семейства.
От 1967 до края на 2006 година Израел е отнел правото на пребиваване на около 8 269 палестинци от Ерусалим. Загубата на това право означава, че те нямат право да живеят в Ерусалим, да получават социални услуги и да пътуват в рамките на Израел.
Изолация на Ерусалим
Изолацията на палестинското население на Източен Ерусалим от останалите палестинци в Западния бряг е част от плана за анексиране на града. Благодарение на тази изолация градът е превърнат от палестинска ‘де факто’ столица в група палестински острови в рамките на еврейски град.
Изолацията на арабския Източен Ерусаслим се извършва по три начина: заселническите селища се строят между палестинските квартали на Ерусалим и Западния бряг, както и чрез магистрали, които се използват главно от заселници и разделителната стена.
Поселенията ефективно изолират палестинското население в Източен Ерусалим от палестинското население в Западния бряг.
Тези селища оставят големите пролуки между палестинското население в Ерусалим и това в другите области на Западния бряг, за това спомагат и изграданите обходни пътища и разделителната стена.
Изграждането на обходни пътища свързва заселническите слеища едно с друго, но същевременно ефективно допринася за разпадането на връзката между палестинските селища, разделяйки палестинските градски центрове от околните села, както и ограничавайки възможностите за тяхното развитие.
В допълнение, се създават нови географски факти:
* Това представлява де факто анексиране на “общинските”, както и по-голямата част от “съседните” заселнически селища.
* Част от палестинското население в Източен Ерусалим се намире от грешната страна на разделителната стена.
Разделителната стена разделя селските общности от земята им, която е останала от другата страна не стена. В резултат на затруднения достъп на фермерите до земите им, се наблюдава спад в селскостопанската продукция и поминък.
В допълнение, стената около поселението Маале Адумим, което се простира на изток от Ерусалим, минава през 45% от Западния бряг по широчина, ефективно разделяйки по този начин южната част на Западния бряг от северната, както и от областта около Ерихон, където се намира единственият гранично-пропускателен пункт, който палестинците имат право да използват.
