Историята зад снимката, спечелила отличието Уърлд Прес Фото за 2012 година

От скоро и аз минах в групата на начинаещите фотографи. Разучавайки една толкова необятна тема като фотографията, чета най-различни страници и форуми по темата, сред тях е и http://www.dpreview.com/. Преди около седмица там беше публикувана новината, че снимка на шведския фотограф Пол Хансен е спечелила престижната награда World Press Photo за 2012. Това не ме учуди, вече бях видяла в няколко други медии новината и снимката, както и прочела повече подробности относно заснемането на кадъра победител.

Погребение в Газа – палестински мъже носят телата на две малки деца, които са били убити по време на нападението на Газа през ноември 2012 година

Това, което ме порази бе, че дори и във форум за дигитална фотография коментарите под снимката бяха изпълнени с познатите клишета и обвинения. Снимката не може да бъде истиснка, Хамас заедно с местни и чуждестранни фотографи създава фалшиви снимки, децата нямат рани по главите, следоватлено не са умряли по посечения в заглавието начин, вместо това те са били използвани като жив щит, такива снимки печелят конкурси по политчески причини, защото целия свят мрази Израел…

Когато видиш нещо, което те кара да се чувстваш некомфортно и противоречи на твоите убеждения, най-лесното е да го отхвърлиш като измислиш свои доводи, били те и чиста фантазия. Осъзнавайки, че това ще направят не само посетителите на http://www.dpreview.com, реших да споделя в блога историята, която стои зад снимката.

Двете деца на снимката са двама братя – 2-годишният Сухайб Хиджази и неговият 4-годишен брат Мохамед Хиджази. Мъжете, които ги носят са техните опечелени чичовци, мъртвото тяло на баща им може да бъде видяно в задния фон на снимката.

“Силата на тази снимка се намира в контрастта между гнева и мъката на възрастните и невиността на децата”, коментира Майу Мохана, член на журито, пред АП. “Това е снимка, която няма да забравя”.

Организацията Human Rights Watch публикува обстоен доклад, в който разследва щетите и жертвите в Газа, които са били причинени от израелските въздушни удари по това време. Докладът включва и историята на двете деца от снимката:

На 19 ноември в около 7:30 вечерта къщата на семейство Хиджази, намираща се в блок 8 в бежанския лагер Джабалия, е ударена. Малката двуетажна къща е почти напълно разрушена, докато в нея са се намирали 10 члена на семейството.

Ударът убива Фуад Хиджази, 46-годишен домоуправител на гимназиалното училище Хамад, заедно с двете му деца, Мохамед, на 4, и Сухайб, на 2 години. Жена му Амна е била ранена, заедно с трима от синовете и една от дъщерите им.

Една от оцелелите, Нур Хиджази, на 18, разказва, че е била вкъщи заедно с родителите си, четирима братя и една сестра, когато къщата им е била ударена:
“Мохамед и Сухайб бяха в една стая с баща ми. Останалите бяхме в друга стая и гледахме телевизия. В 7:30 всичко около нас стана червено и изведнъж цялата къща се срути върху главите ни. Един от съседите ни ме откара в болницата. Бях в болница Кама Адуан четири дни. Имам счупени кости, няма нужда от операция, но е много болезнено. Докторите ми казаха, че трябва да лежа поне един месец.”

Видео от къщата на семеиство Хиджази, заснето след атаката, показва работници, които изваждат телата на Фуад, Мохамед и Сухайб.
Къщата на семеиство Хиджази е била проверена от Human Rights Watch на 28 ноември, когато тя е била потънала в руини. Съседните сгради в иначе гъсто населения раион са били с леки щети, само една от тях е била по-сериозно разрушена от едната страна. Видяното подсказва, че израелските въздушни сили са хвърлили бомба върху къщата. Human Rights Watch не е открила муниции в обекта.

Съсед, живеещ от другата страна на една много тясната улица, разказва, че не е чул изстрелването на ракети от дома на семейството по време или преди атаката. Нямало е други експлозии в раиона през тази нощ, разказва той. Той и други съседи недоумяват защо точно дома на Хиджази е бил улучен, твърдейки че семейството няма вразки с военните групировки в Газа. Един от синовете на Фуад е бил убит по време на израелска атака преди пет години, разказа ни друг съсед, но тои е бил цивилен, убит по случайност.

Израелските военни не са правили заявления относно специални атаки в Джабалия по това време. Израелският информационен центар за разузнаване и тероризъм е заявил, че трите жертви са “незамесени” цивилни.

А ето как авторът на снимката коментира преди АП:

Тази награда е най-голямата, която мога да получа в моята професия. Много съм щастлив, но и тъжен. Семейството загуби две малки деца, а майката е в безсъзнание в болницата.
Заснемането на подобни събития е много сложно. Трудно е да предадеш емоциите, да обясниш какво се случва. Светлината не бе достатъчна и имаше много хора.
Но в тясната уличка светлината се показа иззад сградите, тогава забелзях, че именно това е мястото, където се вижда процесията от хора…Тогава имах възможност да заснеме погребалното шествие в дълбочина при наличие на светлина.

––––––
Статията се базира на данни от Washington Post и Huffington Post

Добре дошъл в Америка!

Преди повече от година в кратка публикация представих един много добър документален филм, в който палестинец разказва за и показва ненасилствената палестинска съпротива и действията на израелската армия в родното му село Билин. Филмът се нарича “5 счупени камери“ и не само успя да спечели вниманието на филмовите академици в Холивуд, но и бе номиниран за Оскар в категорията за най-добър документален филм.

Шансовете на филма да спечели Оскар след броени дни са големи, за това и съвсем естествено Емад Бурнат, режисьор и главно действащо лице във филма, иска да присъства на самото събитие. Ето как е бил посрещнат той при опита му да влезе в САЩ според Туитър разказа на известния американски режисьор Майкъл Мур:

Емад Бурнат, палестинският режисьор на номинирания за Оскар “5 счупени камери“, е бил задържан тази нощ от имиграционните служители при кацането му на летището в Лос Анджелис, за да присъства на Оскар церемонията.
Емад, съпругата му и 8-годишният им син са били задържани в едно помещение и им е било казано, че нямат подходяща покана.

Въпреки че той е показал поканите, които всички номинирани за Оскар получават, това не е било достатъчно за служителите и той е бил заплашен с директно депортиране обратно в Палестина. Очевидно имиграционните и митническите служители не са можели да разберат как един палестинец може да бъде номиниран за Оскар. Тогава Емад ми писа за помощ.
Обадих се длъжностни лица от Академията, които се свързаха с адвокати. Казах на Емад да даде на служителите телефона ми и да им повтори името ми няколко пъти.

След 1,5 часа те са решили да освободят него и семейството му и са му казал, че може да остане в Лос Анджелис за седмица и да отиде на церемонията по връчване на наградите „Оскар“.
Добре дошъл в Америка!

„Това не е нищо ново за мен, свикнал съм с такова отношение“, ми каза той по-късно. „Когато живееш под окупация, без права, това е всекидневно явление.“

Нова книга на израелски историк опровергава митове за “земите на Израел“

Източник Electronic Intifada. Автор на ревюто на книгата е Asa Winstanley:

Шломо Занд е професор по история в Телавивския университет. Неговият харизматичен, увлекателен стил на писане бе лесно забележим в предната му книга „Изобретяването на еврейския народ” (The Invention of the Jewish People), чийто английски превод доведе до много дискусии през 2009.

Самото заглавие сякаш бе замислено да шокира. Но всъщност Занд твардеше доста банална истина: няма такова нещо като обединен, национален “еврейски народ”. Като една световна религиозна общност (членовете, на която са приели тази религия преди засилването на християнството през четвърти век), еврейската общност се състои от многочислени различни еврейски групи по целия свят.

Евреин от Йемен не би имал отличителни светски прилики с евреин от Франция, Русия или Полша. Пример: преди да бъде преоткрит от ционистите в края на 19-ти век, ивритът е бил използван единствено в литургии. Евреите в различните страни са говорели местни езици.

Книгата бе едно увлекателно пътуване през векове еврейска история, голяма част от която е била изтрита от ционистките историци. Новата книга на Занд, “Изобретяването на земите на Израел“ (The Invention of the Land of Israel), е в основата си директно продължение на предната, като фокусът пада върху централната идея на ционизма: “земите на Израел” — Ерец Израел на иврит.

Занд обяснява, че в Израел “в преводите на чужди книги, издадени на иврит, думата ‘Палестина’ е системно замествана с думите Ерец Израел … Дори когато писания на известни ционисти като Теодор Херцл, Макс Нордау, Бер Борочов и много други (те също са използвали думата ‘Палестина’)… са преведедни на иврит.” (23)

Свещена земя или родина?
В еврейската Библия (позната в християнския свят като Стария Завет), географската област, която грубо съответства на земите на Палестина (между река Йордан и Средиземно море) е най-често наричана “земята на Ханаан”. Тези земи “никога не са служели за родина на ‘децата на Израел’

Открий разликите

По статия на Али Абунимах за Electronic Intifada – Анексацията в деиствие: Израел вече слага печат “Judea and Samaria only (само за Юдеа и Самария”) в паспортите на посетителите на Западния бряг:

Спомняте ли си любимата игра от детството – две почти еднакви картинки една до друга, а вашата задача е да откриете минималните, трудно откриваеми разлики между тях. Това е задачата ви и тук. Вгледайте се добре в снимките и открийте разликите. Това са входните визи в паспорта на един и същи човек, Рима Мериман, американски професор от палестински произход. Тя преподава американска литература в университета Ал Кудс в Източен Ерусалим.

Ще ви помогна: първата разлика е в датите на издаване – едната снимка е на визата ѝ от 24 август 2012, докато другата е от 26 ноември същата година. Втората разлика е в понятията, с които Израел решава за къде дава достъп. В първата снимка визата дава право на достъп до „Palestinian authority only (само Палестинската власт)“, докато във втората се наблюдава интересно развитие, палестинската власт е заменена с понятието “Юдея и Самария”. Юдея и Самария е еврейското националистическо име, с което Израел нарича окупирания Западен бряг, за да засили своите неверни претенции спрямо терироториите, като им даде уж историческа и религиозна легитимност.

Защо Израел издава визите за Западния бряг след като Палестина е вече страна наблюдател в ООН?
Защото палестинската власт няма никакъв контрол или суверенитет върху

Отговорът на Израел след приемането на Палестина за страна-наблюдател в ООН

Вчера Израел обяви, че спира превода на данъци и митнически такси, които събира вместо палестинските власти, в отговор на успешната молба на палестинските власти за получаване на статут на страна-наблюдател в ООН.
Израел ще запази повече от 100 милиона долара този месец като наказание за молбата пред ООН стана ясно тази неделя.
“Нямам намерение да преведа данъците на паластинските власти този месец”, е заявил финансовият министър Йовал Стайниц пред израелско радио.

Друго наказание, което Израел обяви още в петък, са одобрените планове за строителство на 3 000 жилища в окупираните територии.

Повече подробности за този проект може да разберете от следния текст. Той, както и включените в него карти, са на Ир Амим (“Градът на нациите” или “Градът на народите”), НПО, която фокусира дейността си върху Ерусалим в контекста на израело-палестинския конфликт. Ир Амим цели да превърне Ерусалим в по-жизненоспособен и справедлив град за палестинците и израелците, които го делят:

В отговот на палестинската молба за държавност, израелското правителство е решило да съдейства на плановете за строителство на жилища в земя, известна като зона Е1, намираща се на североизток от Ерусалим. Проектът цели да свърже анексирания Източен Ерусалим с едно от големите поселения, Маалех Адумим, като по този начин ще направи създаването на цялостна палестинска държава на практика невъзможно.

Е1 (съкращение от “East 1”) е термин, използван от министерството на жилищната политика за земи, намиращи се на изток от границите на ерусалимската община, върху хълмовете между Маалех Адумим и Ерусалим. Зоната се намира на север от главния път, свързващ Ерусалим с Маалех Адумим и граничи с палестинските градове Аната, Абу Дис, Азария и А-Заим. Е1, който покрива около 12 000 дунама (или 12 кв. км), е част от плануваната територия на Маалех Адумим. Основната пътна артерия между северната и южната част на Западния бряг минава през Е1.

В последните години Израел започна да застроява и установява израелци в района. Планат за развитие на Е1 включва преместването на щаба на полицията за Западния бряг (или Юдея и Самария) от сегашното им местоположение, и изграждането на поне 3 500 жилищни единици, голям търговски център, парк, гробища, хотели и др. Плановете за Е1 не споменават по какъвто и да е начин местното палестинско население.

Строителството в района Е1 започна през 2004 година под контрола на

“Той можеше само да се усмихва“ или трагедията на един баща

Още в самото начало на операция “Отбранителна колона”, една снимка бе показана не само в социалните, но и в конвенционалните западни медии. Тя показваше ужасът и трагедията на един баща, носещ в ръцете си мъртвото тяло на своето 11-месечно бебе.

Оказа се, че бащата е палестинец, който работи като видео редактор за британската телевизия ББС. Ето как Джон Донисън, кореспондентът на ББC в Газа, описва трагедията на своя колега, един баща от Газа:

Моят приятел и колега Джехад Машрауи обикновено последен напуска офиса ни в Газа. Той меко казано е много трудолюбив, често остава до късно вечерта, работейки на своя лаптоп.
Той е спокоен, запазва хладнокръвие дори в случаи, в които аз и останалите колеги губимконтрол. Той е видео редактор, един от местните колеги, които работят за BBC Arabic Service.

Но срядата преди две седмици, само час след като последната война в Газа бе започнала, Джехад се втурна крещящ към изхода на офиса ни. Той спринтира надолу по стълбите, държейки главата си с ръце, докато лицето му бе потънало в мъка.
Току що негов приятел му бе съобщил по телефона, че

Когато димът над Газа се разсее

Преди два дни Yousef Munayyer, палестински американец и политически анализатор, който е начело на организацията The Jerusalem Fund във Вашингтон, както и на учебната програма The Palestine Center, публикува много интересна статия в американското списание The New Yorker.
В нея той се опитва да анализира какво ще се случи и най-вече какво би трябвало да се случи след като военните действа в Газа спрат. Само преди няколко минути Хилари Клинтън и египетският президент Мосри обявиха, че тази вечер започва примирие, което трябва да бъде използвано за преговори между двете страни. Така че този анализ е точно навреме:

“Скоро или не толкова скоро, да се надяваме възможно по-скоро, всички тези, за съжаление, познати сцени на насилие в Ивицата Газа – телата на мъртви деца, изстрелването на ракети и т.н.- ще спрат временно. Както след всяка друга размяна на насилие, примирие ще бъде постигнато. Въпросът е какво ще сме научили от случилото се.

Откакто бомбардирането започна, двете страни задават въпроса как това може да свърши. Ако отговорът е различен от това да видим повторение на тази операция след няколко години, тоест безкрайна форма на война, израелците трябва да се заемат с въпроса за тяхната индентичност. Не, не става дума за клиширания въпрос дали Израел има право да съществува. Наложителният въпрос е дали начинът, по който Израел съществува – като окупатор, колонизатор и не на последно място като апартейдна система – е правилен? Има ли друго решение, включващо създаването на една демократична държава?

В продължение на десетилетия идеите на Зеев Жаботински от есето му “Желязната стена” (“The Iron Wall”) от 1923 година определят начина, по който много израелци се отнасят към палестинците. Жаботински, идеологическият предшественик на управляващата пратия Ликуд на Бенямин Нетаняху, е смятал за наивно да вярваме, че местното арабско население някога ще приеме, както той сам се изразява, “ционистката колонизация.” Поради това, заключава той, единственият начин ционисткият проект да успее е чрез използването на сила -“желязна стена, която местното население да не може да пробие”.

Това, което се случва в Газа в последните няколко дни, а и което се случва в Палестина вече почти век, доказва, че Жаботински и неговите съвременни последователи едновременно имат право, но и грешат. Те правилно вярват, че местното палестинско население няма да се откаже от своето право на земя и пълни права. Но грешат като вярват, че това предизвикателство може да бъде решено със сила.

В рамките на 22 дни преди четири години Израел проведе операция Излято олова,

Ивицата Газа е потънала в кръв и руини, но защо?

Преди близо четири години, бях поразена от кървавата операция “Излято олово“. От една страна бяха стотиците жертви, хилядите ранени, разрушените жилищни и учебни сгради, които и до днес не са напълно възстановени, унищожените фабрики и източници на препитание. Много висока цена, но за какво? Израел твърдеше, че целта е била да се изкорени тероризма. Четири години по-късно обаче Хамас все още не е разбит, ракетните нападения също са все още възможни. Единственото, което бе постигнато бе разруха и смърт: около 1400 палестинци, повечето, от които цивилни и деца, както и 13 израелски жертви – десет военни и три цивилни.

Това за мен означава, че операция “Излято олово“ е завършила неуспешно, за това с ужас прочетох за началото на сегашната „Отбранителна колона“.

На 15 ноември израелските военни публикуваха в социалните медии следното съобщение, с което се опитваха да обяснят причините и оправдаят започването на операция „Отбранителна колона“:

“Трима израелски цивилни бяха убити тази сутрин с ракети, изстреляни от Газа. Израелските отбранителни сили ще продължат действията си, с които целят да осигурят защита на своите граждани и унищожаване на терористичната инфраструктура на Хамас в Газа.“

Но могат ли военните действия в Газа да донесат повече сигурност на Израел?

В свой анализ американският активист Phan Nguyen представя цифри и статистики за жертвите на ракетни атаки от тяхното начало през 2004 година, както и коментира горното изказване:
“След една цяла година без израелски жертви след ракетни атаки, идващи от Газа, Израел е трябвало да нападне Газа, за да предизвика ново убийство на трима израелски цивилни, което пък убийство се използва за ретроспективно оправдаване на самата операция, която довежда до трите жертви.”

Според представените в статията данни общо 26 човека са били убити от юни 2004 до ноември 2012 година след изстрелване на ракети от Газа към Израел. От тях седем са починали от атаки по време на операция Излято олово преди четири години и сегашната операция. Тоест повече от една четвърт от жертвите

Ревю на книгата „Един проповедник в ада“ (Ein Priester in der Hölle)

Заглавието на книгата подсказва, че в нея ще става дума за религия, но адът, за който се говори е съвсем реален и земен. Той се намира в Близкия Изток, по-точно казано в Ивицата Гaза.

В книгата се представя разговорът между пастор Нандино Каповила и неговият бивш колега, палестинският отец Мануел Мусалам. Те обсъждат случилото се в Гaза по време на израелското нападение около Коледа 2008 година и малко след това. Отец Каповила е начело на дейността на Pax Christi Italiana в Израел и Палестина, докато отец Мануел Мусалам, роден през 1938 в Палестина, е бил пастор в продължение на 14 години (от 1995 година дo 2009) в Гaза. Днес той живее в родния Бир Заит.

Книгата започва с увод на Нандино Каповила, който носи заглавието „По-силен от войната“. Още първите редове ни пренасят в една реалност, която ние, европейците, искаме да забравим: „След края на кървавата война, бездействащите дипломати и мълчаливите медии не могат да избягат от ужасяващите цифри – повече от 5 000 ранени и 1 300 убити, сред които над 300 деца.“ В допълнение той разказва как се е стигнало до написвaнeтo на тaзи книга-разказ.

След това oтец Мусалам започва своя разказ с кратко представяне на своя живот. Роден в Палестина, той е изпратен след своето ръкополагане за духовник през 1963 в Йордания. През 1995 патриарх Михаел Сабах го изпраща в Гaза, където той отива заедно със своите родители. След пенсионирането си, той се връща обратно в родния Бир Заит.  Той разказва: „За да мога да отпътвуам от Гaза, трябваше да променя радикално моите възприятия.“ и „Първо като човек, после като палестинец и арабин, а чак след това като проповедник ще разказвам до края на дните ми какво съм видял и преживял по време на престоя ми в този затвор Гaза.“

Блокадата, която доведе до засилване на екстремизма
Той разказва за израелското ембарго, което се засилва през 2006 година, когато Хамас поемат властта в Гaза и описва колко много всекидневието на хората е било повлияно от таза „блокада“: „Газта за готвене получавахме на капки. Нямаше нито ток, нито бензин, нито дърва за горене.“
С конкретни примери той обяснява ефекта на блокадата върху живота и социалните котакти на хората.
На въпроса как са преминали изборите през 2006 той отговаря (самият той твърди, че не е привърженик на Хамас): „Хамас бяха избрани демокраитчно и след изборите външните международни наблюдатели на изборите заявиха, че коректността и прозрачността по време на тези избори е била за пример.“
Според него, екстремната ситуация след пълната блокада на Гъза от страна на Израел е довела до засилването на позициите на екстремистите в Ивицата.

Животът на християните в Гaза
Когато е запитан каква е ролята на християните в Гaза, той разказва, че в Ивицата живеят 3 500 християни.
Различните християнски общности в Гaза, протестанти, католици и православни, работят тясно свързани заедно. Тeхните сгради са отворени за цялото население, независимо от вяра. Той кририткува християните в чужбина, които се „молят за и помагат на християните“: „Нашият поглед на нещата е различен; когато получаваме помощи от църквите по света, ние ги разделяме с мюсюлманите, с нашите братя, тъй като идваме от един народ.“
Съществуването заедно на християни и мюсюлмани е eдна от основните теми в разказа на проповедника. Той не се изморява да повтаря, че отношенията между двете групи палестинците са много добри, те празнуват заедно празници, а в християнските училища се учи Кoрана, така както в държавните училища се учи за католическата религия. „Ние се отнасяме към всички деца и ученици по еднакъв начин, за нас няма значение религията им“. Християните не се чустват заплашени от Хамас, те се опитват да имат положителни взаимоотношения.

Войната на войници срещу цивилни
Операция „Излято олово“, разказва той, е била подготвяна с дни. Например, чужденците са били призовани от своите посолства да напуснат Ивицата дни преди атаката, а на всички международни организации е било забранено влизането в Гaза.

След това читателите научават как Гaза е била нападната по въздух и суша от изралеската войска. „Когато войската дойде, сухопътните части, всичко на расзтояните от един километър от границата бе изравнено със земята.“ Tой описва каквo ce e cлучилo c житeлите: „Това не бе война на войници срещу войници, а война на войници срещу цивилно население.“ Той критикува и медиите, които до голяма степен са заели позиция без да познават подробностите. Въпреки това осъзнава, че журналистите почти са нямали възможност да видят случващото се със собcтвените си очи. Той описва оръжията, които Израел е използвал и заради които e бил критикуван от Amnesty International, тъй кaто cред тях e имaлo фосфорни бомби. Hапомня през цялото време, че не се е правило разлика между цивилни и активисти, че жени и деца са станали жертва на нападението.

С много лични и прочустващи думи отец Мусалам описва и дава примери за ситуацията на хората в Гaза по време и след 22-дневното нападение и критикува отношението на израелските военни. Той призовава света да предприеме нещо, за да се сложи край на несправедливостта. „Бъдете информирани, опитайте се да разберете как стоят нещата. Несправедливостта може да бъде разбрана само, когато човек познава историята на тези земи. Но преди всичко: стига вече! Направете нещо! Ваш морален дълг е да предприемете нещо!“.

Ситуацията днес
На 18 януари 2009 войната е обявена за приключила, но ситуацията в Ивицата почти не се променя. Хлябът, например, пак трябва да се внася, лиспват и други основни храни, както и строителни материали за ремонтиране на унищожените сгради.

Операция „Излято олово“ е била само една стъпка от продължавaщото от десетилетия прогонване и потискане спрямо палестинците. Погазването на човешките права е навсякъде – на летищaтa, на контролно-пропускателните пунктове, на улицата. Има улици, по които право да се движат имат само израелски заселници и войници, но не и палестинци…“. Радикализирането на част от хората е логично последствие на всички тези унижения и потъпквания на правата, смята отецът.

Разговорът продължава с анализ на ситуацията в Гaза днес и опитът на Израел да обезсили Хамас. Една от основните последици е обедняването в Гaза, много хора са станали бездомни, днес им се налага да продават накити и други подобни лични предмети, за да могат да изхранват семействата си. Повторното изграждане на унищожените жилища е невъзможно, защото Израел позволява само вноса на основни храни. Бежанците са подпомагани от ООН, но тази подкрепа стига само за десет дни. Същевременно ужасът от войната все още преследва хората, те се страхуват от повторни атаки непрекъснато. Палестинският отец критикува липсващата помощ за мнoгoто трамватизирани палестинци, голяма част, от които са деца. Той обвинява най-вече западните страни, които допускат всичко това да се случва.

Бъдещото
„Ако моят народ можеше да мечтае“ е заглавието на една от последните глави на книгата. Отец Мусалам пояснява, че не само палестинците в Гaза и Западния бряг са жертва на несправедливост. Според него тези, които са в диаспора или имат израелски паспорти имат не по-малко проблеми. Той смята, че създаването на две държави няма да бъде решение на конфликта. По-скоро трябва да се върнем до положението в самото начало, когато евреи, мюсюлмани и християни са живеели заедно. Едно двудържавно решение на конфликта ще раздели палестинците на три части – Гaза, Западен бряг и Израел.
„Като християнин и палестинец се моля на Израел да промени най-накрая реалността, не може да чакаме повече, времето е срещу нас.“
Той разказва как учениците от един клас са обсъждали заедно какво всеки от тях трябва да учи навън, за да може след това да се върне и заедно да изградят и подобрят своята родина. Същевременно много младежи мечтаят да идат в чужбина и никога да не се върнат.
––––––––-

източник на статията е http://diefreiheitsliebe.de

Гафовете на Мит Ромни при опита му да спечели еврейска подкрепа за своята президентска кандидатура

Toва е превод на статия на американския вестник The Economist зa „компетентността“ на кандидата за президент на САЩ Мит Ромни по въпроса какво пречи на палестинците да достигнат икономическия растеж на техния окупатор Израел:

Първото официално пътуване на Мит Ромни в чужбина като кандидат за президент на САЩ е съпътствано от не един скандал, причинен от изказвания на американеца. След като пристигна в Израел, той стана част от дипломатически скандал, обявявайки, че ще подкрепи едностранно нападение на Израел над Иран. Господин Ромни не спря до тук – в свое друго изказване той обяви Йерусалим за столица на Израел, позиция, която никoй от американската администрация не бе заемал досега, тъй като финалното решение относно статуса на този град е една от най-критичните точки при преговорите за мир между палестинци и израелци. Сякаш това не бе достатъчно, но миналата сутрин по време на закуска със свръх богати американски евреи с цел събиране на средства за кандидатпрезидентската кампания, господин Ромни е намекнал, че палестинците са бедни, защото тяхната култура е по-нисша от тази не евреите.

Ромни се здрависва с израелския премиер по време на своята визита в Израел. Снимка: Lior Mizrahi, Xinhua Press, Corbis“ width=“460

„Ако сравним БВП на глава от населението тук в Израел, който е около $21 000, с този в земите, управлявани от палестинските власти, където БВП е около $10 000 на глава от населението, лесно се вижда огромната разлика в икономическото им състояние”, е заявил кандидатът на републиканците за президент пред 40 богати донара на закуска в луксозния хотел Кинг Дейвид…

Ромни също така е споделил с донорите, че е чел книги и се е доверил на собствения си опит в бизнеса, за да разбере защо разликата между двете икономики е толкова голяма.

„И сега, когато съм тук и разгележдам градовете и постиженията на хората от тази нация, аз си давам сметка за силата на културата и няколко други неща”, е заявил Ромни, изброявайки след това иновативния бизнес-климат, еверейската история на проспоритет в трудни условия и “ръката на провидението”.

Палестинците са останали не особено доволни от тези думи.
„Какво прави този човек тук? “ е заявил Саеб Ерекат, високопоставено палестинско лице. „Вчера провали преговорите, казвайки, че Йерусалим е столица на Израел, а днес казва, че израелската култура е по-напреднала от палестинската. Това не е ли расизъм?“

За да осложни още повече ситуацията от казаното, господин Ромни дори не е назовал правилните цифри. Доходите на глава от населението в Израел са повече от $31 000, докато в палестинските територии те са около $1 500. Тази разлика в цифрите не може да бъде сравнение между индустриалните протестанти и безгрижните католици. Това са числа, които са сходни с разликата между Южна Корея и Гана. Такава разлика не се получава от културни различия.

Причината повечето палестинци да имат доходи, типични за страните от третия свят, е това,