Който сее омраза, жъне смърт…

източник
Автор: Rami Elhanan
18 април 2010

“Шалом и добър вечер!
Казвам се Рами Елханан. Преди 13 години, следобеда на 4ти септември 1997 година, загубих дъщеря си, моята Смадар, в самоубийствен атентат на улица Бех Йехуда в Йерусалим. Красиво, мило и весело 14 – годишно момиче. Моята Смадар бе внучка на един борец за мир, генерал Мати Пелед, един от хората, прокарали първите стъпки на израело–палестинския диалог. И тя бе убита, защото ние не бяхме достатъчно мъдри да опазим живота ѝ по начина, който Мати ни завеща – единствения правилен и възможен начин – пътят на мир и помирение.

Нямам нужда от Ден на възпоменанието (Remembrance Day) за да си спомня за Смарди. Аз мисля за нея през цялото време, 365 дни в годината, 24 часа на ден, 60 секунди в минутата. Без почивка, в продължанение на вече 13 дълги години, а времето не излекува раната ми, и непоносимият факт да продължа да съществувам без нея остава странна и нерешена загадка…

Но израелското общество до голяма степен има нужда от Възпоменетален ден. От година на година, като по часовник, в седмицата след Пасха се повтаря един и същи ритуал: море от церемонии, сирени и песни – целият народ потъва в тази обща сладка тъга, очите на всички сълзят… и е трудно да се избегне чувството, че това рафинирано съсредоточаване върху най–тежките ни загуби, има за цел да ни припомни жертвите, кото сме дали, колко много ни е отнето в миналото и как поради това сега имаме правото да се борим и отстояваме това, което смятаме, че е наше. Това е изборът на живота ни – да бъдем въоръжени и готови, силни и решителни, да не изпуснем меча от ръцете си за да прекъснем по този начин живота си[1].

И когато всичката тази голяма скръб се разпръсне от дима на барбекюта, когато израелците се завърнат в своето ежедневие, аз оставам обвит в голямата си скръб. Липсва ми старата добра Израилева земя, която така и никога не успяхме да създадем, усещам единствено отчуждение, което продължава да нараства с течение на годините – от война към война, от избори до избори, от корупцията на едно правителство до корупцията на следващото.

Спомням си за отделните стъпки от живота ми, от моето дълго пътешествие, което аз приех, за да преоткрия себе си, израелското в мен, моята еврейска същност, моята човечност. Спомням си за далечните години, когато като млад мъж преди 37 години воювах от другата страна на Суецкия канал, спомням си за младия баща, който преди 28 години стъпваше по улиците на бомбардиран Бейрут, и който въобще не можеше да си представи, че всичко можеше да е различно. Аз бях продуктът на културно-образователната и политическа система, което проми мозъка ми, отрави съзнанието ми и подготви мен и други от моето поколение да пренесем себе си в жертва на родината, без излишни въпроси, невинно вярвайки, че ако не го направим, “те“ ще ни изхвърлят в Средиземно море.

Близо 40 години са минали оттогава, но всяка година тази защитна броня на жертва от миналото продължава да се повтаря. Но собственото ми чуство за правда и усещането ми за злочестините, които сме извършили, правят стената, което ме отделя от другата страна на историята, да се разпада.

Когато преди 12 години Ицхак Frankenthal ме покани във форума на опечалените семейства, за първи път в живота си разбрах за съществуване на другата страна – срамувам се да кажа, но на този ден за първи път (а бях вече на 47 години), се срещнах и се запознах с палестинци като с нормални човешки същества, много приличащи на мен, носещи същата болка, същите сълзи и същите мечти.
За първи път в живота ми се запознах с историята, с болките и гнева, но и с благородството и човечността на това, което наричаме „другата страна.“

Кулминацията на това мое пътуване бе срещата ми с моя брат, – „терориста“, който е прекарал седем години в израелски затвор, но е всъщност войн на мира, Bassam Aramin, той ми изпрати следните трогателни думи:

„… Уважаеми Нурит и Рами. Исках да изразя своето чуство на братска близост на този тъжен ден, годишнината от смъртта на красивата и чиста ваша дъщеря, Смадар. Няма съмнение, че това е един от най-тъжните дни, а от момента, в който се срещнахме аз все не намирах куража да ви пиша за него, страхувайки се да не причиня повече тъга и болка на вашите сърца. Мислех, че с времето дълбоката рана вероятно ще се излекува. Но след като сам отпих от същата тази горчива чаша, която вие изпихте преди мен, а именно когато дъщеря ми Абир бе убита на 16 януари 2007 г., разбрах, че родителите никога не забравят този момент. Ние живеем живота си по специален начин, който другите не могат да разберат, и аз се надявам на никои други хора, независимо дали палестинци или израелци, да не им се налага да знаят какво чустваме и преживяваме … “

Рами (отляво) и Басан, загубили дъщерите си, но превърнали се в братя по съдба в борбата за мир.

Днес усещането ми за двете страни е напълно различно от това, което бе преди 40 години.

За мен, линията, която разделя двете страни днес не е между араби и израелци или евреи и мюсюлмани. Днес линията е между тези, които искат мир и са готови да платят цената за това, и всички останали. Те са от другата страна! И днес, от другата страна, за моя тревога, е корумпирана група от политици и генерали, който ни водят, държейки се като мафиоти, военни престъпници, които сеят омраза и жънат смърт.

Но тази вечер искам да говоря конкретно за тези, които са посредата между двете страни, за тези, които седят на оградата и ни наблюдават, искам да говоря с широката израелска общественост, която не плаща цената на окупацията, да говоря с обществеността, която си завира главата в пясъка и не иска да знае, че живее в един балон от скъпи часовници и телевизия, хранене в шикозни в ресторанти, почивка в красиви курорти. Те се радват на добър живот и се грижат за техните собствени интереси, защитени от медиите, които помагат да се скрие горчивата реалност, реалност, намираща се само на няколко метра от мястото, където те живеят: окупация, кражба на земи и къщи, всекидневен тормоз, подтисничество и унижение, контролно-пропускателни пунктове, мерзост в Газа, отпадъчните води по улиците на Аната …

Тази вечер, искам да се обърна към левицата във всичките ѝ нюанси, към тези, които са разочаровани и ядосани, към тези, които са се заразили от апатия, отчаяние и слабост, към тези, които живеят в своя балон и се оплакват всяка петък вечер, но не участват с нас в тази нелека война срещу агресивната заразна окупация, която заплашва да унищожи човечеството и всички нас.
И тази вечер, вечерта на Деня на възпоменанието за мъртвите и от двете страни, искам да ги помоля да се присъединят към нас в нашата война срещу тази фатална скръб!
Искам да им кажа, че да седиш безучастно означава бъдеш съучастник в престъпление!
Искам да им кажа, че има много хора, които не желаят да стоят настрана, които не са склонни да запазят мълчание в лицето на злото и глупостта и липсата на основна отговорност и справедливост!

Искам да им разкажа и за истинските, но останали анонимни, герои на на нашето тъмно време!

За тези, които са готови да платят високата лична цена, но да останат честни и почтени, за тези, които с рядка и невероятна смелост се осмеляват да застанат пред булдозери, за несъгласните, осмеляващи се да кажат НЕ на вездесъщия милитаризъм, за бойците за мир, които замениха оръжията в полза на ненасилствената съпротива, за решителните демонстранти, които се изправят срещу терора на полицията и армията в Bil’in, в Ni’lin, в Шейх Джара и Silwan всеки уикенд, за адвокатите, които се борят всеки ден във военния съд към лагера Офер и във Висшия съд на Европейските общности, за смелите жени от Mahsom Watch, за посветилите се на мира активисти от чужбина, за Рейчъл Кори, която даде живота си, както и за тези, които направиха публично достояние извършените престъпления и заговори – от Анат Кам до Гидеон Леви и Акива Елдар, както и за мирните организации на двата народа, и особено тези на опечалените палестински и израелски семейства, които се стремят да постигнат чудото на помирението, въпреки своите лични трагедии.

Колкото по-тъмно става небето, толкова по-видимо блестят тези звезди в мрака! [2] Колкото повече потисничеството потъмнява и става по–зло, толкова повече те, с героизъм и благородство, спасяват честта на човечеството, на всички нас!

И днес ние отчаяно се нуждаем от разширяване на този кръг на ненасилствено противопоставяне на окупацията! Тази вечер ви призовавам с цялото си сърце: измъкнетесе от своя балон! Присъединете се към този комар, който безспирно бъзика в ушите на окупацията, [3], той дразни и тормози, и не позволява на лошото да победи! [4] Не позволявайте някой друг да открадне бъдещето на всички нас! Не позволявайте на другите да продължат да застрашават сигурността на останалите ни деца.

Благодаря ви!

––––––––––––––––––––––––––––––––––––
[1] From Moshe Dayan`s Eulogy for Roi Rutenberg (April 19, 1956)
http://www.jewishvirtuallibrary.org/jsource/Quote/dayan1.html

[2] Martin Luther King

[3] Ali Abu Awwad.

[4] Ze’ev Jabotinsky: Betar Song. http://www.saveisrael.com/jabo/jabobetar.htm

––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Повече за Рами и за стотици други палестински и израелски родители, загубили своето най–голямо богатсво, децата си, но запазили своята човечност и желание за мир, може да прочетете на страницата на тяхната организация – The Parents Circle